Елизабет Лоуел
Недокоснатата (16)

18

Безмълвна, вглъбена в себе си, Амбър гледаше мъжете, които товареха последните остатъци от събрания лагер по конете.

— Можеш ли да се качиш на седлото сама? — попита я Мег.

— Да.

— Добре. Не бихме искали да те нараним отново.

— А Дънкан за нищо на света не би ме докоснал — каза Амбър с привидно спокоен глас.

Мег кимна неохотно. От зоркия й поглед не бяха убягнали нито бледността на лицето на Амбър, нито дълбоките линии, издълбани от болката от двете страни на устата й.

— Преди се справях без чуждо докосване — промълви Амбър. — И занапред ще се справям.

— Преди не си знаела… — Гласът на Мег замря.

— Да. Знанието е моето наказание.

Мрачният й тон накара Мег да потръпне, изпълнена със състрадание.

— Съжалявам — каза тя.

— Недей. По-добре да живея недокосвана, отколкото да ме докосва Дънкан.

— Той никога не би ти посегнал — побърза да я увери Мег.

— Не му и трябва. Усещам яростта му и без да ме докосва — като черни криле, които шибат душата ми.

Мег инстинктивно протегна ръка да я погали утешително, но в последния момент си спомни, че докосването ще донесе на Амбър не успокоение, а болка. Ръката й се отпусна.

— Дънкан ще омекне — каза тя. — Никога не съм го виждала да се отнася към някого с нежността, с която се отнасяше към теб, преди да разбере, че…

— Че съм по-малко от това, което съм изглеждала на пръв поглед, а той — много повече? — попита с печална усмивка Амбър.

— Неговият гняв е като лятна буря — каза Мег. — Гръмък и страховит, но минава бързо.

— Каменистите зъбери ще се разтопят като мед и ще изтекат в морето, преди Шотландския чук да ми прости за това, че опетних честта му — поклати глава Амбър. — За такова великодушие трябва много силна любов. А Дънкан не ме обича.

Смесицата от болка и примирение в гласа й каза на Мег повече, отколкото можеше да се каже с думи.

— Знаела си какво ще стане, нали? — прошепна тя.

— Знаех, че може. Надявах се, че няма. — Амбър затвори очи. — Заложих… всичко. И загубих.

— Защо го направи?

— Дънкан дойде при мен, обгърнат в мрачни сенки…, но щом го докосна разбрах, че мракът е бил в мен, не в него.

— Не разбирам.

На устните на Амбър трепна горчива усмивка.

— Съмнявам се, че някой би могъл да разбере. Освен ако не е прокълнат с моята дарба.

Мег замълча. Застинала напълно неподвижно, тя се взираше в Амбър и виждаше нейната истина и нейната болка с друидските си очи.

— Животът ми беше нощ — простичко каза Амбър. — Дънкан бе моята зора. Как можех да позволя на Ерик да го обеси?

— Да обеси Дънкан? — възкликна ужасено Мег.

— Да.

Амбър обгърна раменете си с ръце, сякаш и бе студено, и прошепна:

— И смърт ще долети.

Хладина полази по гръбнака на Мег.

— Какво беше това?

— Предсказанието на Касандра, което се надявах да избегна.

— Какво предсказание?

Грехът на Амбър отекна като вик на сподавена болка.

— Каква глупачка съм била — мрачно каза тя. — Честитият живот е бил само примамка, смъртта е истината. По-добре да не се бях раждала.

— Какво предсказание? — попита отново Мег. Като чу резкия й тон, Доминик тутакси се озова до съпругата си.

— Какво става, малка соколице?

— Не знам. Знам само, че нещо не е наред, черни криле, които сграбчват сърцето ми.

Ехото на собствените й думи привлече вниманието на Амбър отново към Мег. Състраданието в очите на друидската лечителка бе колкото неочаквано, толкова и очевидно.

— Предсказание, направено при моето раждане — каза тя. — На мъж никога ти недей отдава и сърце, и тяло, и душа. Че тогаз живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.

Очите на Доминик се присвиха и заприличаха на две тънки ивици ковано сребро. Не би обърнал никакво внимание на чутото, ако собственият му брак не го бе научил, че някои предсказания са истински и смъртоносни като изваден меч.

— Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки. Докоснеш ли го, ще познаеш живот, що любов е, но и неизбежна смърт. Затуй като слънцето, скрито в кехлибара — недокосвана и недокосваща — бъди забранена.

Когато Амбър спря да говори, се възцари пълна тишина, ненарущавана дори от вятъра. Тя се обърна и видя това, което се боеше, че ще види — Дънкан стоеше зад нея и я гледаше с ледено презрение.

— Ти дойде при мен, обгърнат в мрачни сенки — каза тя. — Мъж без име. И аз те докоснах. Ти взе сърцето и тялото ми. Най-добре да се молим душата ми все още да си е на мястото, защото инак смъртта със сигурност ще долети.

— Значи сме загубени, вещице. Твоята душа отдавна е продадена на дявола.

— Дънкан! — възкликна ужасено Мег.

— Не се оставяй мекото ти сърце да те подведе, Мега — каза Дънкан. — Зад красивото лице на тази вещица няма нищо друго, освен пъклени сметки и планове.

— Грешиш. Аз я видях.

— Аз също — горчиво отвърна той. — Виждал съм я да се навежда към мен и да ми шепти любовни слова, докато през цялото време е знаела, че ме мами жестоко.

Амбър вдигна глава и се взря в него с гордите очи на сокол.

— Никога не съм те мамила — каза решително тя.

— Ти не ми каза истинското ми име. Аз наричам това измама.

— Не знаех кой си, докато не видях смъртоносната ти ловкост с бойния чук срещу разбойниците.

Дънкан замълча.

— Но дори тогава не бях напълно сигурна — продължи Амбър. — Не всичко се връзваше. Понякога ти се държеше като Посветен, а аз знам, че Дънкан от Максуел не е такъв.

Мег погледна заинтригувано своя приятел от детинство, сякаш за пръв път виждаше някаква част от него, за чието съществуване не бе и подозирала.

— Възможно бе да има други такива воини — каза Амбър с едва доловима умолителна нотка в гласа. — Мъже, чиито имена не знам, мъже, които умеят да въртят чука със същата сила, мъже, които са Посветени.

— Знаеше ли кой съм, когато се оженихме? — попита сухо Дънкан.

Амбър изпъна снага и вирна глава.

— Да.

— Знаеше ли, че съм сгоден за друга — годеж, уговорен от истинския ми господар, Доминик льо Сабр?

— Ерик… Ерик ми каза.

— Преди да се оженим?

— Да.

— И твърдиш, че никога не си ме мамила. Явно на това ви учат вас, Посветените — как да заблудите човек така, че накрая да не остане нищо друго, освен безчестие.

Презрението в тона му шибна Амбър като камшик.

— Трябваше да се оженя за теб — отчаяно каза тя. — В противен случай щеше да бъдеш обесен!

— По-добре да ме бяха обесили, отколкото да живея с мисълта, че съм едно родено от насилие копеле, чиято дума струва по-малко и от овчи тор.

Доминик пристъпи към Дънкан и сложи ръце на широките му рамене.

— Аз не те смятам за мъж без чест — каза той. — Твоят господар цени високо и теб, и дадената от теб дума.

Дънкан застина. Сетне тялото му се разтърси от силна тръпка. Той подви коляно в знак на мълчаливо потвърждение на клетвата си за вярност към Доминик льо Сабр.

— Много си великодушен, господарю — каза с напрегнат глас.

— Надявам се и лорд Ерик да мисли така — отвърна с хладна усмивка Доминик, — когато се върне от Уинтърланс и открие, че съм завзел Стоун Ринг.

Дънкан премина с коня си по спуснатия подвижен мост и влезе в двора на Стоун Ринг. Беше сам. Силният му вик накара войниците от крепостта да дотичат начаса.

— Вървете в къщата на Амбър — нареди им Дънкан. — Има много багаж за пренасяне.

Мъжете се подчиниха и веднага излетяха в галоп през портата. Останалите бранители на крепостта бяха по-скоро момчета, отколкото мъже — валети, които мечтаеха един ден да станат рицари.

— Аз ще застана на пост при портата — каза Дънкан на Егберт и другия валет с него. — Ако някой от вас забележи нещо нередно, не викайте. Елате при мен бързо и тихо. Разбрахте ли?

— Да — отвърнаха в един глас двете момчета.

Когато те отидоха по постовете си, Дънкан бързо отиде в оръжейницата. Оръжията, останали след заминаването на Ерик, бяха в лошо състояние, но напълно достатъчни за отбрана на крепостта.

Той заключи вратата и взе ключа със себе си. После се върна при портата, за да изчака появата на Друидския вълк.

Чакаше и се опитваше да не мисли за кехлибарената вещица, разпалила в него огън, какъвто никоя друга жена не бе успявала да разпали.

„— Тялото ми те познава. Никоя друга жена не го е карала да реагира така.

— Колко пъти сме лежали заедно в тъмнината със слети, натежали от желание тела?

— Колко пъти съм те събличал, колко пъти съм целувал гърдите ти, корема ти, кадифената мекота на бедрата ти?

— Колко пъти съм разтварял бедрата ти, за да прибера своя меч в топлата ти ножница?“

Тя беше откликнала на страстта му с тъй дива страст.

Тъй измамна страст.

„— Каквото и да стане, ще те пазя с всички сили. Ние сме… свързани.“

Ехото от клетвата на Амбър прониза паметта му. С него дойде и болката от измамата — тъй силна, че цял живот нямаше да му стигне да я превъзмогне.

Аз й повярвах. Всемогъщи боже, какъв съм глупак!

Ала в същото време не преставаше да си припомня огнения си копнеж по нея, изгарящата жажда, каквато не бе и сънувал, че може да изпита някога.

„— Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми. Ако те докосна пак, ще те направя своя.

— Тогава ме докосни.

— Амбър…

— Вземи ме.“

И той го бе сторил. Въпреки всичко.

„— Страх ме е за теб, за мен, за нас.

— Защо? Защото не си спомням нищо?

— Не. Защото може да си спомниш.“

Сторил бе и това.

Господи, помогни ми да я забравя по-добре, отколкото бях забравил миналото си!

Това обаче Дънкан не можеше да стори. Спомените за Амбър бяха хиляди факли, запалени в ума, в тялото, в душата му.

„Докосни ме.

Вземи ме.“

От гърдите му се изтръгна сподавен стон. Полагаше отчаяни усилия да прогони ярките, горящи спомени — така, както доскоро се бе опитвал да прогони хилядите мрачни сенки.

Напразно. Раздираха го противоречиви чувства и желания. Онази част от него, която бе подвластна на гнева, се надяваше, че Амбър ще вземе войниците, които й бе изпратил, и ще избяга в Сий Хоум или Уинтърланс.

Ала част от него се боеше, че тя ще стори точно това.

Тогава никога повече нямаше да чуе нейния смях, никога нямаше да се обърне и да открие, че Амбър го съзерцава с огнените си очи, никога нямаше да почувства сладостните тръпки на тялото й, приемащо го в знойните си глъбини.

— Сър?

Шепотът бе долетял иззад гърба му. Той се завъртя толкова рязко, че Егберт отстъпи уплашено назад.

— Какво има? — попита Дънкан.

— Трима рицари и една дама се изкачват към крепостта. Носят и малко багаж.

— Само една дама?

И гласът, и погледът на Дънкан недвусмислено показваха настроението му. Егберт преглътна и отстъпи още крачка назад.

— Да — плахо кимна той.

— Амбър?

— Не познавам нито дамата, нито рицарите.

Гневът и болката се счепкаха в битка за гласа на Дънкан. Не спечели никой. Неспособен да произнесе и дума, Дънкан обърна гръб на валета и погледна през отворената порта към пътя. По него наистина се задаваха коне. Един от тях беше Шийлд, собственият му боен жребец. Седлото му бе празно, но мечът вече беше на колана на Дънкан, а не при коня.

— Сър? — обади се плахо Егберт.

— Връщай се на поста си.

Момчето се поколеба, сетне се обърна и бързо се отдалечи, чудейки се коя ли е причината за дяволски мрачното изражение на господаря му.

Застанал напълно неподвижно, Дънкан изчака Доминик льо Сабр да влезе в крепостта заедно със своята друидска съпруга.

— Имаше ли някакви проблеми? — попита Доминик.

Дънкан поклати глава.

— Изглеждаш доста мрачен за човек, който току-що си е осигурил властта над собствената си крепост и то без да пролее и капка кръв — отбеляза Доминик, като скочи от седлото.

— Не моята крепост, господарю. Твоята.

— Вече не. От този момент нататък аз ти предавам пълната и безусловна власт над Стоун Ринг. Ти си лорд на тази крепост, Дънкан, не мой наместник в нея.

Доминик замълча, наблюдавайки с усмивка как думите му бавно стигат до съзнанието на Дънкан. Незаконен син без име, без богатство, без нищо друго, освен здрава десница и изгаряща жажда за собствена земя… сега Дънкан притежаваше тази земя.

Доминик разбираше много добре какво става в душата му в момента, защото и той самият бе незаконен син, и той самият бе притежавал единствено умението да върти добре меча.

И той самият бе спечелил богатство и земя благодарение на това умение.

— Моя собствена крепост — промълви невярващо Дънкан. Погледът му обгърна крепостта така, сякаш я виждаше за пръв път. — Изглежда ми невероятно — тихо каза той. — От мъж без име — господар на крепост, и всичко това само в един ден…

Мечтата на живота му се бе превърнала в реалност — истинска като облите камъни под нозете му, като тежестта на меча до бедрото му, като миризмата на храна, идваща откъм кухнята.

Стоун Ринг му принадлежеше — на него и само на него. Крепостта и всичките й земи и люде бяха негови и управляваше ли ги с мъдрост и сила, щяха да си останат негови. Той вече не беше Дънкан от Максуел.

Беше Дънкан, лорд Стоун Ринг.

— Даваш ми много скъп дар — каза той, като се обърна отново към Доминик.

— Ти ми даде много скъп дар — възрази меко Доминик.

— Аз? Какво съм ти дал, освен дълга, изморителна езда и съмнения в моята честност?

— Даде ми това, за което копнея най-силно. Мир за Блакторн.

— Мир?

— Ти се върна в Стоун Ринг сам. Ако искаше, можеше да вдигнеш подвижния мост и да ми кажеш да вървя по дяволите, заедно с моите рицари.

— Никога не бих… — поде Дънкан.

— Знам — прекъсна го Доминик. — Въпреки всички съмнения, въпреки всички изкушения, ти си мъж, който държи на думата си. А думата ти бе дадена на мен.

От гърдите на Дънкан се изтръгна дълбока въздишка, сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите му.

— Щом ти си на север от мен — продължи Доминик, — никога не ще се безпокоя за сигурността на имотите си в Карлайл.

— Имаш думата ми за това.

— А ти имаш моята дума, Дънкан, лорд Стоун Ринг, че ако някога ти потрябва помощ, за да браниш владенията си, трябва само да пратиш вест в Блакторн. Друидския вълк ще дойде да се бие рамо до рамо с теб.

Две силни десници се срещнаха, за да скрепят клетвите, дадени от двама равни и по ранг и по достойнство мъже.

— Боя се, че съвсем скоро ще трябва да поискам помощта ти — каза Дънкан. — Веднага щом Амбър се добере до Уинтърланс, Ерик ще потегли насам с всичките си рицари, които са много повече от моите войници.

— Амбър ли?

— Да — мрачно кимна Дънкан. — Сигурен съм, че вещицата ще побърза да разпространи новината за твоето пристигане и за истинската ми самоличност.

— Обърни се, Дънкан, и ми кажи какво виждаш. Объркан, Дънкан се подчини — и видя, че Амбър препуска към Стоун Ринг, заобградена от войниците от крепостта.

Облекчение и гняв се сплетоха в яростна битка в душата му. Той изчака малката кавалкада да премине по моста и да влезе през портата. Сетне улови поводите на Белоножка и я принуди да спре на място.

— Залавяйте се със задачите си — рязко нареди на мъжете той. Войниците го подминаха без никакви въпроси. Бързината, с която го сториха, говореше по-красноречиво от думи, че когато Дънкан изглежда толкова разярен, предпочитат да са възможно най-далеч от него.

Дори Амбър, макар и подготвена за гнева му, потръпна, когато погледът му се впи в нея, твърд като ахат.

— Защо дойде тук? — попита той.

— Къде другаде може да отиде една жена, ако не при съпруга си?

Дънкан се вкамени.

— Или си забравил, че сме женени? — попита Амбър с горчива усмивка.

— Нищо не съм забравил, вещице.

Студът, който бе почувствала преди малко, впи ледените си нокти в гръбнака й с нова сила.

— Тогава, съпруже, пусни Белоножка, за да може конярят да се погрижи за нея.

Дънкан завъртя леко глава — толкова, колкото да вижда Доминик, без да сваля очи от Амбър.

— Доминик — каза отчетливо той, — вярвам, че месеците, откакто си лорд Блакторн, не са те накарали да забравиш как се затваря порта и как се прибира подвижен мост?

Друидския вълк се засмя.

— Добре — кимна Дънкан. — Бъди така добър да свършиш тези дреболии заради мен…

Преди още да довърши, Доминик вече беше задвижил механизма и скоро подвижният мост се издигна като здрава бариера пред входа на крепостта. Едно след друго се спуснаха тежките резета, за да приковат моста към дебелите каменни стени. После бяха затворени и двете крила на дървената порта.

Без слънчевата светлина, която проникваше през отворената порта, дворът внезапно притъмня.

— Трябваше да избягаш докато можеше — обърна се Дънкан към Амбър с престорено мек тон.

— Защо да бягам?

— За да доведеш Ерик, разбира се.

— Тогава пак щеше да долети смърт — каза тя. — А докато съм в крепостта, Ерик няма да я нападне.

— Нека да дойде! — изръмжа Дънкан.

Амбър отмести поглед към мъжа, който носеше на наметалото си Друидския вълк.

— Това ли искаш, господарю? — попита го тя. — Война?

— В момента няма значение какво искам аз — отвърна Доминик. — Крепостта и всичко около нея, принадлежат на Дънкан, не на мен. Решенията относно Стоун Ринг също ще бъдат негови.

Дъхът на Амбър секна.

— Дал си я на Дънкан? — попита слисано тя.

— Да — кимна Доминик, като застана до Дънкан.

— И на неговите наследници? Без никакви условия и ограничения?

— Да.

— Ти си не само мъдър, но и щедър мъж, Доминик льо Сабр — каза Амбър. — Не се учудвам, че забравената клетва на Дънкан към теб предизвикваше такъв смут в душата му.

— Щом си знаела, че това му причинява толкова страдания — хладно попита Доминик, — защо не му помогна да си я припомни?

Помрачнелите златисти очи на Амбър погледнаха първо него, после Дънкан. Двамата мъже си приличаха удивително. Високи. Силни. Сурови. Горди.

Тя си пое дъх и с усилие се застави да срещне гневния, неодобрителен поглед на Друидския вълк. И в същия миг си припомни как този поглед се променяше, щом се обърнеше към Мег.

Това й даде надежда. Не голяма, но и най-слабата искрица е слънце, когато всичко наоколо е черен мрак.

— Ако знаеше, че ще дойде време, когато съпругата ти ще те гледа с ненавист — попита тя, — какво би сторил, за да отложиш настъпването на този ден?

Очите на Доминик се разшириха за миг, сетне се присвиха до две непроницаеми сребърни цепки.

— Мег каза нещо подобно, докато яздехме насам — измърмори той, — но на мен ми е трудно да го повярвам.

— Какво ти е казала?

— Че една жена може да обича един мъж, без непременно да обича и неговата чест.

Амбър пребледня още по-силно, дори в устните й сякаш не остана и капка кръв.

— Значи и ти като Дънкан смяташ — каза тя, — че би било по-добре да оставя да го обесят.

— Преди всичко би било по-добре да не му натрапвате този брак — безцеремонно заяви Доминик.

— Да — глухо отвърна Амбър. — Но Ерик е предвидил и това.

— Кое? — попитаха в един глас Дънкан и Доминик.

— След като ме остави в къщата, имах доста време да обмисля всичко — каза тя.

Доминик изсумтя.

— Хората наричат Ерик магьосник, но аз често си мисля, че той просто е мъдър. Като Друидския вълк — обясни Амбър.

— Тоест? — тихо попита Доминик.

— Тоест той разбира какво може да подтикне някого да извърши нещо и какво — да го спре.

Доминик трепна.

— И брат ми каза същото.

— Саймън?

Той кимна и попита:

— Какво е знаел Ерик за Дънкан? Какво е използвал срещу него?

— Знаел е, че Дънкан не ме обича.

Дънкан не отрече.

Амбър не беше и очаквала да го стори, но мълчанието му бе като сол в кървяща рана. Тя отново си пое треперещ дъх, благодарна, че Мег не е тук, за да прозре скръбта и с друидските си очи, които виждаха твърде ясно, твърде надълбоко.

След миг Амбър заговори отново, този път обаче не на Друидския вълк, а на Дънкан.

— Ерик е знаел, че няма да се ожениш за мен, ако си спомниш всичко — каза тя с болезнено спокойствие. — Знаел е и колко силно ме желаеш. Знаеше, че аз те желая… зора след цял живот нощ…

Гласът й заглъхна.

— Затова ни остави сами, с най-глупавия си валет за пазач — гневно довърши вместо нея Дънкан. — И ти през цялото време ме заблуждаваше, че не си девствена.

— Не е вярно! — извика Амбър. — Ти сам се заблуждаваше, Дънкан. И Ерик, и аз ти се кълняхме в обратното, но ти не ни послуша. Не искаше да знаеш истината, защото ако вярваше, че съм девствена, нямаше да си позволиш да ме любиш.

— Да — каза с леден тон той.

— „Да“ — изимитира го с горчива насмешка тя. — А може би е „не“, Дънкан с широките рамене и дебелата глава! Може би нямаше да можеш да се овладееш, даже и да знаеше. И тогава щеше да се намразиш, задето не си удържал на думата си!

Спомен проблясна като светкавица между двама им — спомен за онзи безумен миг, в който той я бе обладал под свещеното самодивско дърво с един едничък рязък, неочакван тласък на тялото си.

— Много по-лесно е да мразиш мен вместо себе си, нали? — попита Амбър.

Сетне сграбчи поводите и преди Дънкан да успее да се опомни, ги дръпна от ръката му и се метна на седлото. Железните подкови звъннаха тревожно по калдъръма — животното бе отскочило назад, сякаш искаше да предпази ездачката си от Дънкан.

— Мостът е вдигнат — ядосано изръмжа той. — Твърде късно е за бягство.

— Знам. Знам това още откакто те докоснах за пръв път. Сега вече и ти го знаеш.