Елизабет Лоуел
Недокоснатата (17)

19

Вестта за появата на Касандра плъзна из крепостта с бързината, с която преди два дни се бе разпространила вестта за истинската самоличност на Дънкан. Амбър я узна от потайния шепот на слугите, дошли да донесат гореща вода за къпане в стаята, която доскоро бе делила с Дънкан.

Доскоро, ала вече не.

Не беше виждала Дънкан, откакто той помоли Саймън да я придружи до разкошната стая. Амбър се бе превърнала в затворничка. Единствената й компания бяха слугите, които влизаха и излизаха от затвора й без предупреждение.

И без да разговарят с нея. Сякаш се ужасяваха да не бъдат хванати да говорят с господарката на крепостта.

През полуспуснатите кепенци долетя вик, идващ нейде от двора. Амбър се спря до голямата дървена вана, от която се издигаше приятна топла пара и се заслуша.

— Казвам ти, тя е тука! С очите си я видях. Червена като кръв рокля и сребърна коса!

Амбър продължи да се вслушва, за да узнае нещо повече за Касандра, но до високата стая не стигна и звук повече. Тя въздъхна и се потопи във водата.

Няма ли да дойде Дънкан? Няма ли най-после да признае, че се нуждае от мен така, както аз се нуждая от него?

Само тишината отговори на тези изпълнени със страх и копнеж въпроси.

Същата тази тишина бе някога обичайното състояние на Амбър, ала тогава тя изобщо не я бе забелязвала. Тогава не знаеше какво е да се събуди в прегръдките на Дънкан. Тогава не знаеше какво е да чувства неговата топлина, неговия смях, жаждата в него, покоя му, силата му — хилядите неща, които бяха все Дънкан и които я обгръщаха в океан от светлина.

Познала тази взаимност, сега Амбър разбираше какво е самота. Измерваше я с огромната, ехтяща празнота в себе си.

Не, Дънкан няма да дойде при мен.

Така е по-добре. Сънувам черни криле, които ме шибат, нашепвайки за неописуема ярост, за неизразима мъка.

Боя се дори да си помисля какво би станало, ако го докосна сега.

Боя се и за двама ни.

И въпреки всичко копнея…

Хладната ласка на водата й подсказа, че е прекарала твърде много време в безполезни съжаления. Въпреки бумтящия в огнището огън, Амбър потръпна от студ.

Взе малко сапун от гърненцето и започна да се мие бързо, без да забелязва нежния аромат на билки и смола, който се носеше от сапуна. Скоро уханието и тихия плисък на водата изпълниха стаята.

— Милейди! — подвикна Егберт от коридора.

— Пак ли? — измърмори под носа си Амбър, сетне попита високо: — Какво има?

— Може ли да вляза?

Макар че ваната бе заградена с дървени паравани, поставени както за уединение, така и за да задържат топлината от огнището, Амбър не желаеше компанията на Егберт.

— Както ти казах само преди няколко минути, в момента се къпя — язвително отвърна тя.

Настъпи тишина, в която ясно се чу как момчето неспокойно пристъпва от крак на крак пред прага.

— Лорд Дънкан иска да слезете в салона — каза Егберт.

— След малко ще бъда там.

Нищо в гласа на Амбър не издаваше колко е развълнувана от мисълта, че пленничеството й е свършило. И колко копнее да види съпруга си.

— Господарят беше много… ъ-ъ… настоятелен.

— Тогава го попитай дали иска да сляза в салона облечена единствено в дреха от водни капки?

Вместо отговор по коридора отекнаха бързо отдалечаващите се стъпки на Егберт.

Няколко мига по-късно пламъците на свещите трепнаха, залюлени от силно течение. Амбър не забеляза това, защото тъкмо плакнеше лицето си. Но когато след миг отвори очи, тя се вцепени. Тръпка на безпокойство разтърси тялото й.

В стаята имаше някой. Беше застанал точно зад дървените паравани. Гледаше я.

Дънкан.

Сигурна бе, че е той.

— Да, господарю? — каза с въпросителен тон тя.

Въпреки усилията й да звучи спокойно, гласът й трепна. Близостта на Дънкан караше сърцето й да тупти като обезумяло.

Отговор не последва. Гняв и желание раздираха гърдите на Дънкан. Всеки дъх, който поемаше, бе пропит с аромат на билки и смола. Тишината вибрираше от нежния звук на водни капчици, които се плъзгат по кадифена кожа. Всеки миг му нашепваше по нов, различен начин, че Амбър е тук — топла, уханна. Гола.

Прилив на неудържимо желание блъсна Дънкан като тежък чук.

— Касандра иска да те види — каза той, като се олюля.

Ала дълбокият му, приглушен глас казваше много повече — издаваше лудо препускаща кръв, изопната плът, тяло, копнеещо да се слее с друго тяло. Дори да я бе докоснал, Дънкан едва ли би могъл да й разкрие по-недвусмислено желанието си.

Може сърцето му да бе свито на юмрук, ала тялото му не беше.

Амбър възкликна сподавено, почувствала как в собственото й тяло лумва огън. Молеше се Дънкан да не е чул издайническия звук и забързаното й дишане. Молеше се да е чул.

Инстинктът, проговорил в нея при онова първо докосване до нейния тъмен воин, не бе спирал да й шепти от мига, в който Дънкан я погледна с нови очи, за да види в нея не любима, а измамница.

Инстинктът и дарбата й на Посветена й повтаряха, че трябва да намери начин да смири гнева на Дънкан, преди този гняв да е погубил и двама им, а заедно с тях и хората на Стоун Ринг. Ако единственият начин да стигне до Дънкан бе огънят на желанието…

Тогава нека гори.

— Кажи на Касандра, че се къпя — приглушено каза тя.

Извърна се нарочно не с гръб, а с профил към паравана. Сетне бавно и грациозно обля раменете си с благоуханната вода. Кристални капчици се спуснаха по гърдите й и се сбраха като блестящи коронки върху зърната, набъбнали жадно при звука на дънкановия глас.

Амбър чу как дъхът на Дънкан секва. Както се бе надявала, той я гледаше през тесния процеп между двата паравана. Искаше й се и тя да може да го вижда.

Искаше й се и той да е гол като нея.

— Обикновено не се къпеш в този час на деня — каза Дънкан. Гласът му отново казваше много повече от думите.

Амбър сви рамене. Движението накара светлината, сенките и водата по гърдите й да трепнат в изкусителен танц.

— Обикновено не съм пленница — отвърна тя.

После вдигна ръце зад главата си, за да прибере няколко паднали кичура коса. Гърдите й се залюляха леко. Зърната им изпъкнаха още по-твърди. Силуетът й се очерта на фона на огъня, гален от палавите му пламъци.

Дънкан изпъшка задавено и с усилие се накара да извърне очи. Първото нещо, на което попадна погледът му, бе обядът, донесен в стаята преди часове. Почти нищо не бе докоснато.

— Какво й е на храната ти? — попита дрезгаво той.

— Нищо.

— Трябва да ядеш повече.

— Защо? На един затворник не му трябват много сили.

Спокойният й глас вбеси Дънкан. Нямаше какво да отговори.

Не можеше да й каже, че безпричинният й пост го тревожи.

Той рязко се обърна и се отправи към вратата, този път без да си прави труда да стъпва тихо. Зловещият звън на бронята, ризницата, меча, железните наколенници и ръкавици говореше, че господарят на крепостта е готов за битка.

Ала не беше подготвен да завари врага си гол.

— Къпи се по-бързо — изръмжа той. — Ако злоупотребиш с търпението ми, ще пратя някоя от кухненските прислужници да те облече и да те докара долу.

Вратата се затръшна яростно зад гърба му.

Гняв и разочарование обзеха Амбър, но тя не бе толкова глупава, че да пренебрегне отправената заплаха. По-добре бе да я бият с камшик, отколкото да я докосват чужди ръце. Само на трима души можеше да го позволи.

Един от тях бе Касандра. Вторият — Ерик. Третият току-що бе напуснал разярен стаята й.

Много скоро след това Амбър се появи в салона, облечена в рокля с цвета на планински бор. На този тъмнозелен фон древният кехлибарен медальон светеше като запален. Облакът на разпуснатите коси обгръщаше лицето й. Придържаше го сребърна диадема, инкрустирана с кехлибари с цвят досущ като цвета на очите й.

Дънкан я погледна така, сякаш виждаше непозната. Само един бърз поглед, нищо повече. Сетне се обърна към Посветената, чиито сиви очи повече от всякога приличаха на зимно небе.

— Както виждаш — каза рязко той, като посочи към прага, — Амбър е жива и здрава.

Касандра се обърна и погледна момичето, което бе отгледала като своя дъщеря.

— Какво става с теб? — попита тя.

— Това, което ми предрече.

Болка премина като сянка през лицето на възрастната жена при тези тихи думи. За миг Касандра сведе глава. Когато я вдигна отново, лицето й бе напълно безизразно.

— Благодаря, господарю — тихо каза тя, като се обърна към Дънкан. — Няма да те безпокоя повече.

— Чакай — извика Дънкан, когато Касандра понечи да си тръгне.

— Да? — спокойно попита тя.

— Какво си предрекла на Амбър?

— Нищо, което би могло да засегне твоята власт над Стоун Ринг, хората и земите ти.

— Амбър — каза Дънкан без да откъсва очи от Касандра. — Искам да докосваш Посветената, докато я разпитвам.

За миг на лицето на Амбър се изписа изумление. После то се смени с гняв.

— Няма причина да се съмняваш в думите й — рязко каза тя. Усмивката му бе студена като очите на Касандра.

— За теб може и да няма — заяви той. — Но към мен Касандра не питае топли чувства.

— Дъще — каза Касандра, като протегна ръка. — Съпругът ти е обезпокоен. Успокой го.

Амбър пое изящните й пръсти в своите. Чувствата, които се преляха в нея, бяха противоречиви, силни, кипящи в огъня на всичко, заложено някога на карта.

И загубено.

Амбър стисна очи, за да спре сълзите, които Касандра никога нямаше да пролее сама.

— Не съм предрекла нищо, което би могло да засегне твоята власт над Стоун Ринг, хората и земите ти — повтори Касандра.

— Истина е — каза Амбър.

Сетне притисна за миг дланта й към бузата си и я пусна. Безпокойство обзе Дънкан. Беше почувствал тъгата в двете жени, макар че никоя от тях не каза нищо повече. Сякаш се сбогуваха.

— Какво си предрекла на Амбър? — настоя да узнае той.

И двете мълчаха.

— Какво си предрекла?

Касандра погледна Амбър. Тя поклати глава.

— Това засяга единствено Амбър и мен — каза възрастната жена, като се обърна отново към Дънкан.

— Аз съм господар на тази крепост. Ще отговаряш на въпросите ми!

— Да — отвърна Касандра, — ти си господар на тази крепост. Отговорът ми е, че това, което става между Амбър и мен, няма нищо общо със сигурността на крепостта.

Дънкан се взря в спокойните й сиви очи и разбра, че няма да получи никакви други обяснения.

— Амбър — каза той, — ти можеш да ми кажеш това, което ме интересува.

— Да използвам дарбата си само за да задоволя твоето излишно любопитство, би било грях. Ти си господар на телата на хората, не на душите им.

Дънкан скочи от стола си като изстрелян с лък. Ръката му сграбчи Амбър за лакътя, без да й остави време да се подготви за болката, която щеше да дойде заедно с насладата от докосването му.

Но дори да бе имала време, Амбър нямаше да успее да се подготви за онова, което почувства при допира му. Гняв и желание, презрение и копнеж, мъка и яростна борба за самоконтрол. Безкрайно страдание, от което не можеше да се избяга.

Неговата и нейната болка, слети в едно.

Преди да успее да стисне зъби, от устните й се изтръгна болезнен вик.

— Амбър? — попита дрезгаво Дънкан.

Тя не отговори. Не можеше. Силите й едва стигаха да стои изправена под този порой от чувства — нейни и негови.

— Би било по-милостиво от твоя страна да я удариш с камшик — горчиво каза Касандра. — Но ти нямаш милост към нея, нали?

— Какви ги бръщолевиш, за бога? — изръмжа той. — Не я стискам толкова силно, че да й причиня болка.

— Дори да й бе счупил костта, Амбър нямаше да се чувства толкова зле.

— Говори по-разбрано, жено!

— Нали това правя. Леко или грубо, твоето докосване е агония за нея.

Дънкан погледна Амбър и едва сега видя нея, не собствения си гняв. Лицето й бе бяло като сол. Зениците й се бяха разширили и само по ръбовете им бе останала тънка, почти невидима златиста ивица. Пот блестеше по студената й кожа. Силите й я напускаха с всеки нов, поет едва едва дъх.

Потресен, Дънкан я пусна, сякаш го бе опарила.

Тя се свлече на колене и обгърна с ръце студеното си тяло, мъчейки се да овладее болката. Сега, когато Дънкан не я докосваше, това бе вече възможно.

Възможно, ала мъчително.

— Не разбирам — каза Дънкан объркано и в същото време гневно. — Преди допирът ми ти доставяше удоволствие. Защо сега не е така? Защото си възвърнах паметта?

Амбър поклати глава.

— В името на пресветите Дева Мария и Исус, какво става тогава?! — извика той.

Амбър направи усилие да проговори, но накрая просто поклати глава.

— Твоят гняв — обади се тихо Касандра.

Дънкан се извърна към нея. Погледът му можеше да накара дори тежко въоръжен рицар да трепне, но Посветената не помръдна от мястото си.

— Говори по-ясно — нареди той.

— Много е просто. Ти си обладан от гняв. Когато докосваш Амбър, тя чувства твоята омраза към нея така, както преди е чувствала удоволствието в теб. С камшик да я удряше, нямаше да й причиниш толкова силна болка.

Дънкан сведе слисано глава и се взря в ръцете си, сякаш бяха чужди. Никога не бе посягал на кон, на жена и дете. Зави му се свят при мисълта, че е способен да причини такава болка с едно просто докосване.

— Как е могъл Ерик да използва дарбата й, за да узнава истината? — възкликна едва чуто той. — Той е чудовище!

— Не — каза с отпаднал глас Амбър. — Повечето хора ми причиняват болка само за няколко мига.

— Ами Саймън? — попита Дънкан. — Та ти припадна!

— Когато Саймън стисна китката ми, в него имаше една единствена мисъл — колко ме ненавижда. Той е човек на силните чувства. Омразата му ме смаза.

— А Ерик? Съмнявам се дали неговите чувства са по-смирени.

— Не са. Но не ме нараняват. Той изпитва нежност към мен, аз към него също.

Дънкан се намръщи.

Касандра премести поглед от него към Амбър.

— Дънкан също е мъж със силни страсти — тихо каза тя. — Защо неговата омраза не те смазва?

— Защото той изпитва към мен и други чувства. Това го разкъсва. Разкъсва и мен.

Щом каза това, Амбър се изправи на крака. Пристъпи крачка напред, олюля се и навярно щеше да падне, ако Дънкан не я бе хванал, без да помисли за болката, която ще й причини докосването ми. Когато осъзна какво е сторил, той бързо я пусна.

— Не исках да…

Гласът му заглъхна. Вместо да довърши, Дънкан махна с ръка. Въпреки яростта му към вещицата, която го бе измамила жестоко, мисълта, че допирът му й причинява болка, го изпълваше със смут. Смут, който той отказваше да нарече с истинското му име.

— Всичко е наред — тихо каза Амбър. — Сега болката бе много по-малко.

— Защо?

— Гневът още е в теб, но този път бе притъпен от ужаса, че би могъл да ме нараниш.

Дънкан я изгледа ужасено. Едва сега разбираше колко добре го вижда Амбър.

По-добре, отколкото се виждаше сам той. По-добре, отколкото искаше да се види.

— Тогава — каза Касандра — има надежда.

— Дънкан е човек на честта — поклати глава Амбър. — Надеждата ти е напразна.

— Надежда? — попита Дънкан. — За какво?

Никоя от двете жени не отговори.

Дънкан се обърна гневно и се върна на стола си.

— Виждам, че вече си добре — предизвикателно каза той.

Студ скова Амбър. Сърцето на Дънкан се бе смекчило към нея само за миг.

— Да — отмаляло отвърна тя.

— Тогава продължаваме. Готвят ли Посветените заговор срещу мен? — попита той.

Пръстите на Касандра докоснаха леко Амбър по бузата.

— Не — каза тя.

— Не — повтори като ехо Амбър.

— Надява ли се Касандра на такъв заговор в бъдеще?

— Не — каза Касандра.

— Не — повтори като ехо Амбър.

За известно време настъпи тишина, нарушавана единствено от воя на вятъра край стените на крепостта и от подсвиркването на някакъв слуга, който вадеше вода от кладенеца на долния етаж.

Тогава Амбър усети раздвижване зад гърба си — в салона влизаха хора. Не се обърна да види кои са. Цялото й внимание бе насочено към гордия воин, който се взираше в нея с очи, пълни с твърде дълбок мрак.

— Изпълних нареждането ти — каза от прага Саймън. — Макар че не ми е ясно какво ще правиш с този ленивец.

Дънкан отмести очи от Амбър и се усмихна леко.

— Саймън, ако обичаш остани до вратата.

Саймън кимна.

— Егберт — каза Дънкан, — ела тук.

Амбър чу как валетът пристъпва няколко крачки напред, сетне се разколебава и тръгва в друга посока, заобикаляйки я отдалече.

— Не — каза Дънкан. — Застани до вещицата.

— Коя вещица, господарю?

Дънкан го стрелна с леден поглед.

— Амбър.

Егберт се подчини и застана недалеч от Амбър, която успя с крайчеца на окото си да зърне шока, изписан на лицето му.

— Докосни го — рязко нареди Дънкан, като се обърна към нея. Амбър се вледени.

— Нали каза, че това ти причинява само мимолетно неудобство? — попита с измамна мекота той.

Амбър се обърна към Егберт, който я гледаше уплашено.

— Няма да те заболи — тихо каза тя. — Протегни ръка.

— Но Ерик ще ме обеси, ако те докосна!

— Ерик — обади се Дънкан със заплашителен тон — вече не е господар на тази крепост. Господарят съм аз. Ръката, Егберт.

Разтреперан, Егберт протегна ръка към Амбър. Тя сложи пръст върху нея, потрепери леко и се обърна към Дънкан. Бледността й предизвика нов прилив на гняв в гърдите му.

— Защо пребледня толкова, вещице? — попита той. — Егберт е само едно момче. В сравнение със страстите на един мъж неговите навярно са като пламък на свещ пред бумтящ огън.

— Това въпрос ли е?

Дънкан сви устни и насочи вниманието си към валета.

— Ако останеш в крепостта, ще ми бъдеш ли предан?

— Аз… аз…

— Амбър?

— Не — каза глухо тя. — Това би означавало да престъпи клетвата си. Егберт е дал обет за вярност пред Ерик. Той може и да е мързелив, но държи на достойнството и честта си.

Дънкан изсумтя.

— Утре сутринта заминаваш за Уинтърланс — обърна се той към Егберт. — Дотогава няма да мърдаш от стаята си, в противен случай ще сметна, че си враг и предател и ще постъпя с теб като с такъв. Върви.

Егберт напусна салона почти тичешком.

— Въведи следващия, Саймън.

Касандра вдигна неволно ръка, сякаш искаше да го възпре.

— Стой мирна или си върви — каза с леден глас Дънкан. — Доскоро тази вещица беше оръдие на Ерик. Сега тя е моя.

Три пъти подклаждаха наново огъня в огнището, преди Дънкан да разпита и последния от валетите, войниците и слугите в крепостта. Валетите бяха верни на Ерик до един. Войниците бяха местни люде и бяха предани по-скоро на самата крепост, отколкото на господаря й. Същото се отнасяше и за слугите, които произхождаха от тукашните семейства.

Когато всичко свърши, Амбър се отпусна върху един стол до огнището. Нямаше сили даже да вдигне студените си ръце към пламъците. Бледо и изопнато, лицето й беше мълчалив укор към мъжа, който я бе използвал толкова безмилостно.

— Може ли да дам на дъщеря си нещо за освежаване? — попита Касандра.

Гласът й бе напълно безстрастен, но Дънкан се почувства така, сякаш го бе зашлевила.

— Всичко е под носа й — рязко отвърна той. — Ако иска да яде или пие нещо, трябва само да протегне ръка.

— Тя е твърде изтощена.

— Защо? — възкликна ядосано Дънкан. — Тя каза, че болката трае само няколко мига.

— До теб има запалена свещ — каза Касандра. — Протегни ръка над върха на пламъка.

Дънкан я погледна така, сякаш си бе загубила ума.

— Да не ме смяташ за луд?

— Смятам, че не би поискат от своите рицари нещо, което самият ти не би сторил. Права ли съм?

— Да.

— Чудесно — процеди през зъби Касандра. — Тогава протегни ръка над свещта, господарю. За един или два мига, най-много три.

— Недей — глухо каза Амбър. — Той не знаеше.

— Тогава трябва да узнае. Нали, горд лорде?

Неприкритото предизвикателство в гласа й накара Дънкан да присвие очи. Без да каже и дума, той свади желязната си ръкавица и протегна ръка над пламъка на свещта за миг.

Два.

Три.

— Е, и сега? — попита също толкова предизвикателно той, като отдръпна ръка и се обърна към Касандра.

— Направи го пак. Същата ръка. Същата кожа.

— Не! — извика Амбър и бързо посегна към чашата с вино. — Аз съм добре, учителко. Виж — пия и ям.

Дънкан протегна отново ръка над пламъка. Същата ръка. Същата част от дланта му. Един миг, два, три. Сетне я дръпна и погледна Касандра. Тя се усмихна студено.

— Пак.

— Шегу… — започна Дънкан.

— После пак — продължи Касандра. — И после пак. Тридесет и два пъти…

Изведнъж Дънкан разбра. Усети как го облива студена вълна. Тридесет и двама бяха хората, разпитани от Амбър чрез допир.

— … докато плътта ти се опуши и обгори, и ти се прииска да крещиш, но не го правиш, защото това няма да промени нищо, най-малко пък — болката.

— Достатъчно!

— Защо си толкова шокиран, горд лорде? — подигравателно попита Касандра. — Нали сам каза, че свещта е само бледа сянка на огъня. Но пламъкът… пламъкът й изгаря също толкова силно, макар и по-бавно.

— Не знаех — процеди през зъби Дънкан.

— Тогава по-добре научи природата на оръжието, което използваш, за да не го строшиш от невежество и високомерие!

— Трябваше да узная какво мислят хората от крепостта.

— Така е — призна Касандра. — Но можеше да го направиш по-внимателно.

Дънкан се обърна към Амбър.

— Можеше да ми кажеш.

— Оръжията не говорят — отвърна тя. — Те просто се използват. Свърши ли да ме използваш за днес?

Ръцете на Дънкан бавно се свиха в юмруци. Сетне също толкова бавно се разтвориха.

— Върни се в стаята си — каза той.

Амбър остави чашата с вино и излезе от салона, без да го погледне, без да каже и дума.

Дънкан не направи и опит да я спре.

Когато обаче Касандра понечи да я последва, той я задържа и посочи един стол.

— Седни тук. Ти не си лоялна към мен, но би направила всичко възможно, за да помогнеш на кехлибарената вещица, нали?

Касандра сви устни.

— Амбър е Посветена, а не вещица.

— Отговори на въпроса ми.

— Да. Каквото мога да сторя за Амбър, ще го сторя.

— Тогава стой тук и говори вместо „оръжието“, което е прекалено упорито, за да говори само.

— Ах, значи все пак я цениш.

— Повече от камата си и по-малко от меча — заяви Дънкан.

— Да можеше да те види Ерик.

— Защо?

— Той мислеше, че чувствата ти към Амбър ще бъдат по-силни от гордостта ти. Бих искала да му покажа колко е грешил — хапливо каза Касандра. — Жалко, че не той понася болката от грешката си.

Преди Дънкан да успее да каже нещо, в салона влязоха Саймън и Доминик. Погледите и на двамата се спряха първо на Касандра, после на Дънкан и накрая — на недокоснатата вечеря, сервирана на една маса до огнището.

— Нося ти новина, която ще подобри апетита ти — каза Доминик.

— Каква? — попита Дънкан, като обърна гръб на Касандра.

— Свен ме увери, че хората от крепостта изявяват пълна готовност да те приемат за свой господар.

Дънкан се усмихна и се извърна към възрастната жена.

— Разочарована ли си? — предизвикателно попита той.

— Само от отношението ти към твоята съпруга.

— Значи скоро няма да има за какво да се тревожиш — каза Саймън. — Бракът ще бъде анулиран.

И Дънкан, и Касандра се обърнаха слисано към него.

— Бракът им е истински — каза Касандра. — Питай Дънкан дали не е познат плътски своята съпруга!

— Това е без значение — намеси се Доминик. — Бракът е сключен чрез измама. Никой епископ няма да го подкрепи.

— Особено ако получи в знак на почит и признателност нова църква или манастир — ехидно добави Саймън.

— Вие разменихте свещени клетви — обърна се към Дънкан Касандра. — Нима ще престъпиш думата, която си дал?

— Клетви… — Устните на Дънкан се сгърчиха от болка или гняв. Или и от двете. — Не, аз няма да престъпя думата си.

Касандра затвори очи с нескрито облекчение.

— Ще изпълня истинската клетва, която дадох, когато съзнанието ми си беше на мястото — каза той. — Ще се оженя за лейди Ариана Дегер.

— Ами Амбър? — попита Касандра.

Дънкан се обърна към Доминик, без да й отговори.

— Изпратете да доведат годеницата ми — каза рязко той. — Сватбата ще се състои веднага, щом получа съгласието на църквата.

— Ами Амбър? — повтори настойчиво Касандра.

Дънкан се изправи и излезе от салона, без да погледне никого.

— Ами Амбър! — извика Касандра.

Викът й отекна в салона и настигна Дънкан и след като ехото заглъхна, той продължаваше да чува думите, крещящи в черната тишина на съзнанието му. Ами Амбър?

Ами твоята свещена клетва? Амбър. Свещена.

Амбър. Амбър. Амбър…

Където и да отидеше, не намираше покой. Този вик бе част от него, вкоренен бе в душата му дълбоко като болката от спомените. Спомените, които го нападаха отново и отново. Спомените, които го измъчваха с гласа на Амбър, със собствения му глас.

- С теб наистина съм в безопасност.

- Напълно, моя златна вещице. По-скоро бих отрязал дясната си ръка, отколкото да ти сторя зло.

Споменът бе твърде тъжен, твърде болезнен. Дънкан го пропъди, погреба го сред хилядите мрачни сенки, където самият той вече не можеше да се скрие.

Ала гласът на Касандра също го преследваше. Думите на Посветената валяха в него като огнени капки.

Отхвърлиш ли истината на миналото или истината на настоящето, ще се самоунищожиш, все едно че си разсякъл главата си на две с меч.

Спомни си тези думи, когато миналото се завърне и ти се стори, че превръща настоящето в лъжа.

Спомни си ги.

Всички останали вече спяха отдавна, а Дънкан продължаваше да обикаля коридорите и извитите стълби на собствената си крепост. Гласове говореха в дълбоката тишина в душата му, думите отекваха в неспокойното му съзнание. Гласът на Амбър, който говореше за страст, гордост и чест, използвани като оръжия, използвани за война.

Ерик е знаел, че не ме обичаш. Знаел е, че няма да се ожениш за мен, ако си спомниш всичко. Знаел е и колко силно ме желаеш.

Все още я желаеше. Лъжлива или искрена, вещица или жена, любовница или съпруга, тя бе накарала тялото му да гори в огъня на безумен копнеж по нея. Копнеж, който нищо не можеше да спре.

Дори измамата.

Едва сега Дънкан осъзна, че е застанал пред стаята на Амбър с ръце, свити в юмруци. Не знаеше от колко време стои там. Знаеше само, че трябва да бъде вътре, с нея.

Вратата не издаде и звук, когато Дънкан я отвори. Свещите вече догаряха. В огнището бе останала само жарава. Завесите на леглото бяха спуснати.

Той ги разтвори. Амбър бе потънала в неспокоен сън, завивките бяха изпомачкани, косите й — разпилени в златист безпорядък по възглавниците. За миг Дънкан я видя отново такава, каквато я бе видял в банята — с гърди, обсипани с водни капчици и огнени отблясъци. Тогава му се бе приискало да е на мястото на водата и огъня.

И сега го искаше.

Пусна завесите и започна да сваля тежките бойни доспехи, с които бе прекарал целия ден. Когато остана гол като пламък на свещ, дръпна отново завесите и легна до Амбър.

Ръката му посегна предпазливо да я докосне. Ала миг преди пръстите му да погалят устните й, той си спомни какво бе станало в салона — пребледнялата от болка, неспособна да се държи на краката си Амбър и хладния глас на Касандра, обясняващ причината.

Тя чувства твоя гняв. С камшик да я удряше, нямаше да й причиниш толкова силна болка.

И все пак Амбър не бе трепнала при втория му допир, когато тревогата, че ще й причини болка, бе надмогнала гнева от измамата й.

Измина много време, а Дънкан продължаваше да лежи напълно неподвижно, разкъсван между желанието и гнева. Инстинктивно той разделяше душата си между двете, както би сторил един Посветен, ала не бе Посветен, за да прозре опасността, в която се поставяше по този начин. Разделена, душата скоро посърва, краищата й се сгърчват един връз друг като обгорен от огън лист. И като лист тази душа бързо повяхва и умира.

С усилие на волята Дънкан съсредоточи мислите си не върху тъмния си гняв, а върху своето желание. После — върху страстта, която изпитваше към него Амбър, страст, която тя никога не бе успявала да скрие.

Ерик знаеше, че аз те желая… зора след цял живот нощ…

Обзе го отчаян копнеж отново да бъде желан толкова силно. Единственото, което му помагаше да се овладее, бе страхът, че докосването му ще й достави не наслада, а болка. А той я искаше пламенна, страстна, изгаряна от същата жажда телата им да се слеят, която изгаряше него самия.

И която се разгоря още по-ярко, когато си припомни какво неземно удоволствие е да прониква в Амбър, да усеща как тялото и го обгръща, как го стяга в горещата си, тръпнеща прегръдка.

Със сподавено възклицание, което бе едновременно молитва и проклятие, Дънкан зарови ръка в косите й, докато стигна до топлата кожа на тила. Сега в него гореше единствено желанието. Сенките, отблъснати в дъното на душата му, само помагаха на огъня да пламти още по-силно на черния им фон.

Амбър се събуди сред буен порой от страст. Нямаше нужда да отваря очи, за да разбере кой лежи до нея, чие е горещото тяло и това неистово, неописуемо желание.

— Дънкан, божичко, жаждата ти…

Тя се опита да си поеме дъх, да говори. Но единственото, което можа да стори, бе да потрепери, усетила как собственото й тяло откликва на повика на тази жажда с бързината на сокол, устремен към небесните висини.

— Ти трепериш — дрезгаво каза Дънкан. — Болка или желание?

Амбър не можеше да му отговори, защото вълните на желанието му задушаваха гласа й. Тогава ръката му се плъзна по тялото й, за да подири друг, по-сигурен отговор.

Знойният дар, който го очакваше там, едва не го влуди.

Той се възкачи отгоре й с котешка пъргавина, разтвори бедрата й и проникна в нея с един едничък рязък тласък в мига, в който тя изопна тяло, за да го посрещне. Сливането им бе толкова пълно, тъй съвършено, че у Дънкан не остана и капка способност да се сдържа повече. Със силен, дрезгав вик той изригна в нея.

Но това не беше достатъчно.

Искаше телата им да не се разделят никога, искаше огънят да гори завинаги, искаше…

Амбър.

Той впи устни в нейните и започна да се движи отново в яростен ритъм, за да се слее с нея по единствения начин, който можеше да си позволи, за да гори заедно с нея на кладата на своето безумно желание.

Накрая, останали без сили, двамата заспаха сред пепелта на споделената си страст.

Кошмарите им също бяха споделени — хиляди студени, мрачни сенки на измама и предателство, клетви, които не можеха да бъдат спазени без да се престъпят други клетви, гняв срещу стореното, което не можеше да се върне назад, отчаян копнеж по всичко онова, което бе вече невъзможно…

Амбър бавно се отдръпна от спящия си съпруг и се взря в тъмнината с невиждащи очи. Беше изпила горчивата чаша до дъно.

Най-после бе проумяла докрай какво е причинила на своя тъмен воин и на себе си.

Друидския вълк наистина беше прозрял в душата на Дънкан. Въпреки всички съмнения, въпреки всички изкушения, Дънкан бе човек, който държи на думата си.

А думата му бе дадена на Доминик льо Сабр.

Сега вече Амбър знаеше какво означава това.

Но бе твърде късно.

Ако Дънкан си позволи да ме обича, не ще може да се съгласи бракът ни да бъде анулиран. Това би означавало да обърне гръб на честта си и на Доминик льо Сабр.

Дънкан от Максуел, Клетвопреапъпника.

Ако обърне гръб на своята чест, той ще намрази себе си.

И мен.