Елизабет Лоуел
Недокоснатата (10)

11

Мъжете бяха въоръжени с ножове, дървени сопи и едно импровизирано копие. Тъй като Амбър бе в скута му, Дънкан не можеше да се съпротивлява. Разбойниците налетяха като вълци с ръмжене и викове върху му и го свалиха от седлото, а заедно с него и Амбър.

Когато нечия груба ръка стисна китката й, а друга посегна към скъпоценната й огърлица, Амбър нададе ужасяващ писък. Отчасти той се дължеше на болката от чуждия допир, но много повече — на яростта й от това, че някакъв си разбойник се осмелява да посегне на свещения й медальон.

Сребърната й кама проблясна за миг и изтръгна ответен писък от гърдите на разбойника. Той веднага свали ръце от нея, но само за миг. В следващия Амбър видя как мъжът замахва с юмрук. Въпреки че успя да се извърне бързо, ударът я зашемети дотолкова, че тя се просна в цял ръст на земята.

Разбойникът замахна отново, но този път не с гол юмрук, а с извадена кама. Докато се претъркаляше встрани, за да избегне нападението, Амбър чу зловещото свистене на боен чук, описващ кръгове във въздуха. В следващия миг се чу страховитият звук на стомана, срещнала човешка плът. Разбойникът се стовари на земята като покосен.

Когато безжизнената му ръка се отпусна върху Амбър, тя не почувства нищо. Мъжът беше мъртъв.

Амбър се отдръпна от него и понечи да се изправи на крака. Неочаквано някой я притисна обратно към земята, но допирът не й причини болка. Беше ръката на Дънкан.

— Не! — нареди той, като се разкрачи над нея. — Лягай долу!

Не й трябваше обяснение защо в момента земята е по-безопасна за нея. Добре чуваше ужасяващото свистене на чука над главата си.

През воала на падналата върху очите й коса Амбър видя как разбойниците се втурват отново напред в безредна атака, насочили сопите си напред като копия. Здравите дървета се нацепиха като въглища. Единственото копие беше пречупено. Още един разбойник падна на земята, без да мръдне повече, без да издаде и звук.

Тежкият боен чук се въртеше толкова бързо, че изглеждаше като смъртоносна стоманена мъгла над главата на Дънкан. Останалите разбойници се поколебаха, сетне се събраха за нова мощна атака като тази, при която бяха повалили Дънкан и Амбър на земята.

Дънкан изненадващо се метна напред. Чукът изсвистя като светкавица и се стовари с мълниеносна скорост върху скупчените разбойници. Те се разкрещяха ужасено — още един от тях беше паднал мъртъв.

Дънкан отскочи назад и отново застана разкрачен над Амбър — само така можеше едновременно да я брани и да отблъсква атаките на разбойниците.

— Минете зад него — извика един от тях. — Да видим как ще скача толкоз пъргаво, като му прережем сухожилията!

Трима разбойници се отделиха от групата и тръгнаха да заобикалят Дънкан, като внимаваха да не попаднат в обсега на чука. Дънкан не можеше да наблюдава едновременно и тях, и останалите разбойници.

— Дънкан, те ще… — поде Амбър.

— Знам — грубо я прекъсна той. — За бога, лягай долу!

Амбър стисна камата в ръка, решена да пази гърба му с всички сили. Червеното око на дръжката проблясна злокобно. Очите на Амбър пък не се отделяха от най-близкия разбойник.

Гласът й се извиси над вещаещото смърт свистене на чука, проклинайки разбойниците на старинния, отдавна забравен език, който помнеха само неколцината останали Посветени.

Един от разбойниците се вторачи ужасено в нея. Разбрал твърде късно на кого се е осмелил да посегне в алчността си, той захвърли сопата и побягна.

Останалите разбойници също спряха, но не за дълго. Мъжете пред Дънкан размахаха сопите си, мъчейки се да пробият смъртоносния кръг, описван от яростния полет на чука.

Изведнъж иззад гърба му изскочиха двама разбойници и се спуснаха към него.

— Дънкан!

Преди още викът да е излетял от устните на Амбър, Дънкан скочи нагоре, като се завъртя във въздуха. Толкова крепка бе силата му и тъй голяма — ловкостта му с чука, че при завъртането смъртоносната песен на оръжието не се разколеба нито за миг.

Чукът описа страховита дъга и покоси двамата разбойници, които бяха имали глупостта да решат, че гърбът на Дънкан е безопасна мишена. Преди останалите мъже да успеят да се възползват от това, че се бе завъртял, той вече беше повторил скока и бе с лице към тях, готов да се брани.

Чукът отново пееше своята злокобна песен, въртян от неизтощимата му ръка.

Изумителната му способност да борави с това страховито оръжие пречупи волята на разбойниците. Един от тях тръгна към Белоножка, но когато кобилата препусна като обезумяла, се отказа да я гони. Останалите мъже обърнаха гръб на Дънкан и побягнаха да дирят убежище в гората и мъглата, зарязвайки своите мъртъвци.

Дънкан ги проследи с поглед, докато се скриха, и едва тогава отпусна ръката, която въртеше чука. Веригата бе изпъната с едно-едничко рязко движение на китката. Вместо да лети в смъртоносни кръгове, оръжието покорно се укроти. Той го преметна през рамо, уравновесявайки тежестта на главата, която бе на гърба му, с веригата, която се спускаше отпред. Така, ако му потрябваше отново, чукът щеше да бъде напълно готов.

И безмилостен.

Амбър гледаше с премрежени златисти очи мъжа без име, който бе дошъл при нея, обгърнат в мрачни сенки… и чието истинско име беше открила току-що, ужасена, че най-големият й страх се е сбъднал.

Дънкан от Максуел, Шотландския чук.

— Ранена ли си? — попита Дънкан. — Докоснаха ли те тези плъхове?

Пръстите му я погалиха нежно по пребледнялото лице. В очите й набъбнаха горещи сълзи на отчаяние и мъка по невъзможното щастие.

Любим и враг в едно.

Любимият й враг — коленичил до нея с потъмнели от загриженост очи, с топлина и нежност, които преливаха в нея и при най-лекото докосване.

— Амбър?

Последният лъч надежда в сърцето й бързо гаснеше. Въпреки че бе открила у Дънкан следи от Познанието, а Шотландския чук със сигурност не беше Посветен, убийствената ловкост, с която въртеше бойния чук не оставяше място за никакво съмнение.

Никакво съмнение, никаква надежда, че може да е сгрешила, никакво извинение да продължава да крие от Ерик, че е спасил живота на най-големия си враг и че е довел този враг при Амбър.

Която бе предала Ерик, запазвайки в тайна страховете си.

Не мога повече да мамя Ерик.

Но как да предам Дънкан, моята любов, моя враг, кръвта, която гори във вените ми…

Две силни ръце вдигнаха Амбър от земята. Нежни устни обсипаха с леки целувки лицето й, очите, устните й. Всяка от тях бе като остър нож в сърцето й.

— Не… не съм ранена — пресипнало каза тя.

— Ужасно си пребледняла. За пръв път ли виждаш истински бой?

Тя не отговори. Полагаше отчаяни усилия да си поеме дъх.

— Не се бой, безценна Амбър — прошепна Дънкан, опрял устни до бузата й.

Неспособна да произнесе и дума, Амбър просто поклати глава.

— Не те е страх, нали? — попита той. — Аз мога да те защитя и срещу много по-лоши врагове от тази нещастна сбирщина разбойници и крадци. Знаеш го, нали?

Амбър се засмя почти истерично. Сетне зарови лице на гърдите му и се разрида.

Дънкан от Максуел, Шотландския чук. Да, прекрасно знам, че ти можеш да ме защитиш.

От всичко, освен от предсказанието.

И от самата мен.

Най-вече от самата мен. Как можеш да защитиш сърцето от плътта, в която тупти? Любим. Враг. Ярка светкавица разцепи деня от небето до земята. Веднага след нея отекна мощен гръм.

— Конете — промълви Амбър.

— Стой тук — каза Дънкан, като я пусна да стъпи на земята. — Аз ще ги доведа.

Когато се обърна, Амбър видя на туниката му червено петно.

— Ти си ранен! — извика тя. Дънкан продължи да върви напред.

— Дънкан!

С разтуптяно от уплаха сърце Амбър се спусна след него.

— Успокой се — каза той, като я сграбчи в обятията си и я вдигна във въздуха. — Ще подплашиш конете.

— Пусни ме! Ранен си!

Бялата усмивка на Дънкан проблясна под тъмните мустаци, при вида на загрижеността в очите на Амбър. Той я пусна, стигна с няколко бързи стъпки до Белоножка и улови юздите й.

Кобилата трепна неспокойно, но не се опита да побегне. Дънкан се обърна и без никакво усилие качи Амбър на седлото. После вдигна глава към нея и се усмихна.

— От удара на Саймън ме заболя повече, отколкото от… — започна той.

— Но ти кървиш! — прекъсна го Амбър.

— Глупости, даже комар би ми изсмукал повече кръв от ножа на онзи разбойник.

Преди тя да успее да каже още нещо, Дънкан се обърна, хвана собствения си кон и се метна на седлото с невероятна лекота.

— Накъде е Каменният пръстен? — попита той. — Насам?

Амбър дори не погледна накъде сочи Дънкан. Мислеше единствено за раната му и за това, че трябва да се погрижи за нея час по-скоро.

— Крепостта е нататък — каза тя, като посочи пътя. В този миг отново проблясна светкавица, последвана от гръм.

— Бурята също е нататък — отбеляза Дънкан. — Има ли наблизо място, където да се подслоним?

— В средата на Каменния пръстен има могила с древно светилище.

— Води ни натам.

Амбър се поколеба още няколко мига, вперила тревожен поглед в небето. Чувстваше как постепенно я обзема усещането за съдбовност, което често я завладяваше в Призрачния дол и на други свещени места.

Само че сега не се намираше на такова свещено място. Нямаше древни камъни, поставени от отдавна мъртви ръце.

— Амбър? Какво има? Не знаеш ли пътя?

Ослепителна мълния проряза небето, по-ярка от сто слънца. Гръм разтърси земята така, сякаш в дола се бе сринала лавина от огромни камъни.

Амбър усети как косите й настръхват. Мълнията бе паднала съвсем близо до пътеката за крепостта, като че ли самото небе ги предупреждаваше да не се връщат.

Но ние трябва да се върнем! Дънкан е ранен.

Нова мълния се спусна като копие от небето, този път по-близо.

Амбър имаше чувството, че е животно, пришпорвано неумолимо от нечия невидима ръка към зиналата паст на тъмен тунел със стесняващи се стени, които тя усещаше, но не можеше да види. Усещането за съдбовност ставаше все по-натрапчиво и по-силно, докато накрая започна да й се струва, че ще я взриви.

— Да бягаме към крепостта! — извика тя, като смушка с пети Белоножка.

Мълнията се стовари току пред нея. Белоножка захапа яростно юздата и препусна с всички сили в обратната посока, съпроводена от тътена на гръмотевицата.

Амбър се опита да овладее подплашената кобила и да я върне обратно, но скоро се отказа. Трябваше да приеме нещата, които не можеше да промени. Един бърз поглед през рамо й показа, че конят на Дънкан я следва със същата главоломна скорост.

Каменният пръстен изникна пред очите им, преди дори да помислят за смяна на посоката. Белоножка премина през външния кръг от камъни, без изобщо да забави ход. Щом стигна до вътрешния обаче, животното внезапно се укроти, сякаш от него изведнъж се бе изпарил всякакъв порив за бягство.

Амбър скочи припряно от седлото, привдигна полите си и се втурна към външния кръг. Както се бе и опасявала, жребецът на Дънкан се беше запънал пред камъните. Дънкан го пришпорваше ядосано, но животното упорито отказваше да продължи напред.

— Чакай! — извика Амбър. — Той не вижда прохода!

— Какви ги говориш? — възкликна Дънкан. — Между тези камъни има достатъчно място за пет коня!

— Да, но той не може да го види!

С развети коси Амбър изтича до коня, хвана поводите му и започна да му говори кротко. Когато животното се поуспокои, тя сложи едната си ръка на муцуната му, а с другата улови юздата.

Едно нежно потупване, една окуражителна дума — и жребецът пристъпи напред. Неувереният му ход красноречиво говореше, че мястото никак не му харесва. Ушите му се мърдаха напрегнато във всички посоки. Така беше, докато не преминаха във вътрешния кръг. Там животното изпръхтя и се отпусна, видимо успокоено.

Дънкан се огледа учудено, питайки се какво е вдъхнало на коня тази внезапна увереност, че тук е в безопасност.

— Какво искаше да кажеш с това, че конят ми не можел да види пътя? — попита той.

— Твоят жребец никога досега не е бил в Каменния пръстен — обясни Амбър.

— И какво от това?

— За да се научи да влиза в свещени места като това, Белоножка трябваше първо да се научи да се доверява по-скоро на моите, отколкото на собствените си очи.

— Както беше при Призрачния дол ли?

Амбър кимна.

— Твоят кон обаче не е научен да ти се доверява по този начин. Освен това никога досега не е влизал в Каменния пръстен, така че нямаше как да намери пътя сам.

Дънкан замислено огледа древните камъни. Подобно на коня, той също почувства, че тук се крие нещо повече от онова, което се виждаше на пръв поглед.

И подобно на коня, той също усети, че инстинктът му за опасност вече не го боде отвътре, че е заспал спокойно, уверен в сигурността на мястото.

— Забележително — каза той. — Това място е омагьосано.

— Не. Просто е различно. Тук има покой, но го намират само онези, които умеят да виждат през камъните.

— Тоест Посветените.

— Преди време бих ти отговорила с „да“. Но сега… — Тя сви рамене.

— Какво те накара да промениш мнението си?

— Ти.

— Може би съм бил Посветен, преди да загубя паметта си — предположи Дънкан.

Амбър се усмихна горчиво. Знаеше, че Шотландския чук не е Посветен.

— Може би — тихо каза тя — просто притежаваш неразвита дарба за Познание.

Дънкан се усмихна лекичко и сред воя на бурята, разразила се с все сила над гората, през която бяха преминали току-що, се зае да изучава светилището в Каменния пръстен.

Могилата, разположена в средата на Пръстена, беше широка тридесет разкрача и наполовина толкова висока. Виждаше се, че някога цялата е била покрита с гладки камъни. Времето, бурите и слънцето бяха променили всичко това. Сега могилата изглеждаше като същинска градина от знайни и незнайни растения, избуяли в широките пукнатини между камъните.

Като изключим могилата, мястото беше твърде открито, прецени Дънкан. Нямаше къде човек да се скрие, камо ли кътче, подходящо за отбрана срещу внезапно нападение. Макар че отвъд външните камъни се простираше гора, вътре земята бе гола и равна като поляна. Едно-единствено дърво растеше върху нея, но и то не беше достатъчно клонесто, за да послужи за подслон при буря.

Въпреки това погледът на Дънкан непрекъснато бягаше към това дърво. Изящно, красиво, самодивското дърво стоеше като танцьор на самия връх на могилата.

— Какво ти е? — попита Амбър, когато забеляза, че е застинал напълно неподвижно.

— Това дърво… Усещам, че… ми е познато.

— Възможно е. Ерик те е намерил под него.

Дънкан се обърна към нея с очи, в които кипяха сенки и спомени.

— То ме пазеше, докато бях в несвяст — бавно произнесе той. — Сигурен съм в това, както съм сигурен, че ти стоиш пред мен. Самодивското дърво ме пазеше.

Дънкан скочи от коня и се заизкачва по могилата към дървото. Страх скова сърцето на Амбър. Без да го иска, но знаейки, че трябва, тя тръгне след него. Настигна го едва горе, където го завари да стои със стиснати юмруци под дървото и да го изучава така, сякаш се опитваше да отгатне дали е приятел или враг.

— Спомняш ли си? — попита тихо тя.

Първоначално Дънкан не й отговори. После бавно разтвори единия си юмрук и й протегна длан.

— Спомням ли си? — попита на свой ред той.

В мига, в който Амбър пое ръката му, целият сбор от чувства, мечти, страхове и надежди, които съставляваха Дънкан от Максуел, се преля в нея. Никога досега не бе осъществявала толкова силен контакт с него.

Възбуда след боя и победата.

Страх за сигурността на Амбър в приближаващата буря.

Решимост да си спомни своето минало.

Гняв към онова, което бе отнело паметта му.

А после, когато топлината на нейната плът достигна до неговата, се надигна огромна вълна на желание — толкова мощна, че Амбър се олюля. Вече не усещаше нищо друго, освен страстния копнеж на Дънкан по нея, не виждаше нищо, не чуваше нищо. Дънкан изгаряше и ума, и тялото й с безумната си жажда, по-силна от всичко, което бе усещала някога.

Макар че Амбър не произнесе името му на глас, очите му се отвориха и се взряха в нея с пламенен копнеж. Пръстите му се сключиха около китката й като железни окови и я притеглиха към него със сила, срещу която и да искаше, Амбър не можеше да се съпротивлява. Но тя не искаше да се съпротивлява. Единственото, което искаше, бе да утоли първичната жажда, крещяща от всяка фибра на нейния тъмен воин.

Когато ръцете му я обгърнаха, Амбър не се възпротиви, въпреки че той я притисна толкова силно, че я остави без дъх. Макар че тя отново не каза нищо, Дънкан знаеше.

— Аз ще дишам вместо теб — каза той с приглушен глас. Устните му се впиха в нейните — целувка, която навярно би и причинила болка, ако самата Амбър не се притискаше отчаяно към него, за да е още по-близо, да вкуси още повече от него, да се слее с него.

Същият копнеж изгаряше и Дънкан — да е още по-близо до нея, да усеща още по-силно сладостния допир на нежната й плът, да утоли свирепата жажда на тялото си по единствения възможен начин.

Мина много време, преди да осъзнае, че е повалил Амбър на земята и че ръцете й се мъчат да го отблъснат.

— Моля те — промълви той. — Нуждая се от теб.

От устните и се отрони странен звук, които не беше нито „да“, нито „не“. С усилие, от което цялото му тяло затрепери, Дънкан я пусна.

В мига, в който остана свободна, Амбър извика така, сякаш я беше ударил. Дънкан посегна да я погали, но се дръпна, осъзнал, че не може да разчита повече на способността си да се владее.

— Дънкан?

Гласът на Амбър трепереше; трепереше и ръката, която му протегна.

— Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми — отчаяно възкликна той. — Ако те докосна пак, ще те направя своя.

— Тогава ме докосни.

— Амбър…

— Вземи ме.

Дънкан се взря в златистите очи и протегнатата ръка на момичето, което искаше по-силно от самия живот.

Сетне я докосна и усети как цялата пламти, видя в очите й блясъка на собствения си див копнеж.

Неудържимото му мъжко желание заля Амбър като огнена река. Чувстваше се като искра, подета от бурен вихър — горяща, въртяща се безпомощно все по-нагоре и по-нагоре, понесена към незнайна съдба. Тласкана от женските си инстинкти, тя се стремеше с цялото си същество към Дънкан, дирейки в него и убежище, и гориво за разпалване на още по-силен огън.

Дънкан я притегли към себе си със сила, която едва успяваше да овладее. Допирът и вкусът на устните й го накараха да изстене в прилив на още по-неудържимо желание. Тялото му прикова нейното към земята, езикът му се плъзна между устните й с безумна жажда.

Амбър се притисна към него с не по-малка страст в стремежа си да засити мъчително-сладостната възбуда, завладяла и него, и нея самата. Ръцете й посегнаха към тялото му, затърсиха пролука през дрехите.

За Дънкан трескавите движения на пръстите й по лицето му, по гърдите, по панталоните, бе и рай, и ад. Когато тя намери пулсиращото огнище на желанието му, неземното удоволствие едва не го взриви. Хълбоците му рязко се притиснаха към нея — веднъж, втори, трети път; дрезгав стон се изтръгна от дълбините на страстта му.

Амбър чувстваше и насладата, и болката от неутолената му жажда. Колкото и да му харесваше ръката й да го гали, това не му беше достатъчно. Усетила огъня на изгарящата го страст и соления й вкус по кожата му, Амбър разбра, че ласките й наливат в този огън не вода, а масло.

— Покажи ми как да утоля жаждата ти — промълви изтерзано тя. — Не мога повече да търпя да се измъчваш!

Стонът, който се изтръгна от гърдите на Дънкан, наистина беше стон на човек, подложен на мъчение. Ръцете му се плъзнаха по тялото на Амбър. Опитните му пръсти се впиха за миг в хълбоците й и през нея пробягна тръпка на огнено удоволствие. Преди да успее да си поеме дъх, ръцете му вече се спускаха по краката й.

Амбър почти не усети хладната целувка на есента по голата си кожа, защото необузданият копнеж на Дънкан я бе завладял напълно, заличавайки всичко останало. Когато ръката му се притисна между бедрата й, за да се потопи в горещата влага на тялото й и да открие, че то е готово да го приеме, дивата му възбуда я прониза като копие.

А когато пръстът му докосна за миг пламналата сърцевина на собственото й желание, я прониза невероятна, почти болезнена наслада, която си беше само нейна. Тялото й се изопна инстинктивно, притисна се към Дънкан в безмълвна молба да не спира, да продължава.

— Да — дрезгаво каза той. — И аз не мога да чакам повече. Ръцете му стиснаха бедрата й и ги разтвориха. В следващия миг той проникна в нея.

Остра болка сгърчи тялото на Амбър, но тя веднага бе изпепелена от огненото удоволствие, което запулсира в Дънкан, щом се потопи изцяло в нея. Сетне той изведнъж застина напълно неподвижно.

Опита се да успокои яростното бушуване на кръвта си, но това беше невъзможно. Амбър бе кадифен огън, който го обгръщаше здраво, галеше всяка частица от болезнено тръпнещата му мъжественост. Той изстена и започна да се движи в нея, дирейки пълно единение.

Освобождаването му я връхлетя като буря. Със силен, треперещ вик тя сключи ръце около него и усети как екстазът му преминава в нея на огромни, пулсиращи вълни.

Но когато премина и последната, на тяхно място дойде не покой, а тревога и болка. Дънкан се надигна и видя онова, което се боеше, че ще види — кръвта на своята любима по тялото си.

— Аз те нараних — промълви той, стиснал челюст. — Проклятие, не исках да ти причиня болка! Какво ми става? С никоя друга жена не съм бил такъв звяр!

— Не — каза Амбър, като докосна бузата му. — Не съм ранена.

— Но ти кървиш!

— Естествено. Всяка девойка кърви, когато приема за пръв път мъж в тялото си.

Ако не беше толкова ужасено, изражението, което се изписа на лицето на Дънкан щеше да бъде много забавно.

— Била си девствена? — предрезняло възкликна той.

— Как можеш да се съмняваш? — попита полуусмихнато Амбър. — Та ти носиш доказателството като ален флаг.

— Но ти откликна толкова бързо, толкова пламенно — като сокол, който е свикнал да лети.

— Наистина ли?

— По дяволите, да!

— Нямах представа — простичко каза Амбър.

Дънкан затвори очи и се опита да осмисли онова, което бе сторил току-що. Тя е била девствена, беше му се отдала… а в замяна той й бе дал единствено болка.

Сигурен бе в това. Беше почувствал разкъсването така, както навярно го бе почувствала и тя, и въпреки това бе отказал да повярва.

„— Ако отнема девствеността на Амбър, ще се оженя за нея.

— Със или без памет?

— Да.

— Ще се погрижа да изпълниш обещанието си.“

С треперещи пръсти Дънкан смъкна дрехите й, за да прикрие голотата й.

Амбър го гледаше с тревожни очи. Нищо не разбираше. Благодарение на допира му усещаше, че е едновременно ядосан и тъжен, ала допирът не бе в състояние да й обясни причината.

— Дънкан — прошепна тя, — какво има?

Дънкан я погледна с очи, в които имаше повече мрак отколкото светлина, повече сенки от когато и да било. Същите мрачни чувства бяха сгърчили и устата му.

— Ти беше недокосвана — прегракнало каза той, — а аз ти се нахвърлих като разгонено животно. По дяволите, заслужавам да ме нашибат с камшик!

— Не! Ти не си ме насилвал.

— Но и не ти доставих удоволствие.

— Какво искаш да кажеш?

Обърканото й изражение ни най-малко не успя да възстанови самоуважението на Дънкан.

— Удоволствието, което изпита в Призрачния дол — каза той. — Днес нямаше и помен от него.

— Днес изпитах цялото удоволствие, което изпита ти. Това лошо ли е?

Дънкан изръмжа погнусено и се извърна. Не можеше повече да гледа отражението си в разтревожените и златисти очи.

— Мой тъмен воине — прошепна Амбър.

Измъченият й глас го прободе като нож. Лекият, едва доловим допир на пръстите й до китката му, парализира цялата му огромна сила.

— Кажи ми в какво сбърках — попита тя.

— В нищо не си сбъркала.

— Защо тогава ми обръщаш гръб?

— На себе си обръщам гръб — яростно изръмжа той. — Но накъдето и да се завъртя, не мога да избягам от себе си. Остави ме.

Когато Амбър отдръпна ръката си, Дънкан скочи на крака и с няколко резки движения оправи дрехите си.

— Можеш ли да яздиш? — попита той, стиснал зъби и свил ръце в юмруци.

— Разбира се.

— Сигурна ли си?

— Дънкан — раздразнено каза Амбър, — дойдох тук на кон, не помниш ли?

— А после аз те нараних до кръв. Питам те пак, можеш ли да яздиш?

— И аз пак ти казвам: да!

— Добре. Трябва бързо да се връщаме в крепостта.

— Защо?

Отговор не последва.

Амбър вдигна поглед нагоре. Небето, доскоро надвиснало заплашително и раздирано от мълнии, сега бе придобило перленосивия цвят на гълъбова гръд.

— Виж — изненадано възкликна тя, — бурята е отминала!

Дънкан удостои небето с един единствен ядосан, кратък поглед. Сетне се обърна и мрачно изгледа самодивското дърво, което бдеше над вечния сън на могилата.

Доволно ли си, самодивско дърво?

По-добре да ме беше оставило да умра, отколкото да ми позволиш да се превърна във воин, неспособен да се контролира, в изнасилвач на девици.

Към тези горчиви упреци се прибавяше и мисълта, че ще се наложи да изтърпи недоволството на Ерик от факта, че васалката му вече не е девствена.

Дънкан бе откъснал забранен плод. Сега трябваше да си понесе последствията.

И да се моли да не се окаже, че удържайки на дадената от него дума, нарушава друга своя клетва, за която няма спомен.

— Хайде — каза рязко той, като се отправи към конете. — Сватба имаме да подготвяме.