Елизабет Лоуел
Недокоснатата (18)

20

Дванадесет дни по-късно Касандра влезе в разкошната стая, която служеше за затвор на Амбър.

Амбър вдигна поглед от ръкописа, който се опитваше да разчете, но не успяваше. В ума и имаше едно-единствено нещо.

Дънкан.

— Ариана е тук — каза без предисловия Касандра. — Дънкан иска да слезеш в салона.

За миг Амбър се вцепени като смъртник. После въздъхна дълбоко, беззвучно и обгърна стаята с очи, които виждаха само сенки — хиляди мрачни сенки.

— Саймън доведе и един нормански свещеник заедно с норманската наследница — продължи Касандра. — Няма съмнение, че бракът ви ще бъде анулиран.

Амбър не реагира.

— Какво ще правиш? — попита Касандра.

— Каквото трябва.

— Все още ли се надяваш, че Дънкан ще си позволи да те обича?

— Не.

Ала блясъкът в очите на Амбър казваше „да“.

— Той все още ли идва при теб в най-тъмните часове на нощта, когато вече не може да сдържа жаждата си? — попита Касандра.

— Да.

— А когато я утоли?

— Тогава идва гневът — срещу него самия, срещу мен, срещу клетвите, които впримчиха и двама ни в своя капан. Тогава той вече не ме докосва. Прекалено болезнено е.

— Значи изпитва поне малко нежност към теб.

Усмивката на Амбър бе по-ужасяваща от болезнен писък.

— Да — прошепна тя. — Той не знае това, но моята болка също е голяма.

— Ти се надяваш, че един ден той ще те обикне.

Дългите ресници се спуснаха, скривайки очите на Амбър.

— При всяко ново докосване — прошепна тя — чувствам все повече страдание под страстта, все по-дълбок мрак. Щом има толкова силни чувства, сигурно има и надежда…

— Значи докато имаш надежда, ще останеш — каза Касандра. — А после — попита възрастната жена. — Какво ще правиш, когато надеждата угасне и останат само хилядите мрачни сенки?

Отговор не последва.

— Може ли да видя медальона ти? — помоли Касандра.

Амбър се сепна. След миг колебание тя пъхна ръка в деколтето си — прозрачен, златист, искрящ и все така красив, кехлибарът се бе променил едва забележимо и това можеха да съзрат само Посветени. Като от мрак връз светлината.

Касандра докосна медальона с пръст, който едва доловимо трепна въпреки усилията й да скрие скръбта, кипяща под спокойната й външност.

— Ти знаеш, че Дънкан те погубва — каза тя. Изцеждаш се капка но капка — прошепна Касандра — В теб не ще остане никаква светлина, никакъв живот. Само мрак.

Амбър отново не каза нищо.

— Това погубва и Дънкан — рязко каза Касандра.

Едва тогава от гърдите на Амбър се изтръгна вик на протест, обявявайки същият гняв, който изгаряше Дънкан. Защото двамата бяха впримчени в една и съща клопка, и всеки нов ден прибавяше нова сянка към мрака, който ги обгръщаше. Ден след ден докато накрая не остане никаква светлина, никакъв живот.

— Той не бива да анулира брака — възкликна гневно Касандра Никога не съм пожелавала някому да умре, но сега искам тази на норманската вещица, която…

— Ти ме научи, че човек трябва да прави сам своя избор и да живее с него.

— Така бе — съгласи се тя. — Все едно, ако я нямаше тази наследница!

— Тогава щеше да има друга. Не можем до безкрай да избиваме злочести девици, нали?

Смехът на Касандра бе тъжен като очите й.

— Не можем — съгласи се тя. — Много богати наследници ще трябва да бъдат избити, преди твоят твърдоглав лорд да проумее какво богатство държи в собствените си ръце.

Без да се докосват, но близки във всяко друго отношение, Посветената и нейната дъщеря слязоха в залата, огряна едновременно от огъня в огнището, запалените факли и мъгливата дневна светлина, която се процеждаше през високите, тесни прозорци.

Дънкан седеше на дъбовия си стол. Саймън режеше с камата си един къс месо и редеше тънките парченца в сребърна чиния.

В първия момент Амбър реши, че в залата няма никого друг. Едва когато Дънкан заговори, тя осъзна, че Саймън реже месото не за себе си, а за другиго.

— Лейди Ариана — каза Дънкан, като се изправи, — бих искал да ти представя моето „оръжие“, вещицата Амбър.

Една жена, облечена в черна рокля, се обърна към вратата. В ръцете й имаше малка арфа.

Първоначално Амбър помисли, че Ариана носи шал от тъмна, лъскава коприна, прорязана от сребърни и виолетови нишки. После осъзна, че това е косата й, сплетена в гъсти плитки и навита около главата. Сребърни накити сияеха сред черните като нощ кичури, аметисти проблясваха загадъчно и при най-малкото й движение.

— Върви при нея, Амбър — нареди Дънкан.

За миг Амбър остана неподвижна, неспособна да се застави да помръдне. Сетне нозете й се подчиниха на заповедта, дадена по-скоро от разума, отколкото от сърцето й.

— Лейди Ариана — каза тя, като пристъпи към норманката и й кимна.

Любопитство оживи за миг очите, които имаха наситения виолетов цвят на камъните, вплетени в косата на Ариана. После гъстите й черни мигли се спуснаха и ги скриха.

А когато се вдигнаха отново, леко открехнатата врата бе вече затворена. Нямаше нито любопитство, нито каквото и да било друго чувство. Очите на норманката бяха студени и далечни като аметистите в косите й.

— За мен е удоволствие — каза тя.

Гласът й бе хладен, говорът — с нормандски акцент. Не протегна ръка, не направи и никакъв друг опит да докосне Амбър за поздрав.

Амбър подозираше, че причината е по-скоро в сдържаната природа на самата Ариана, отколкото в това, че е била предупредена да не я докосва.

— Дълъг път сте изминала — каза тя.

— Робът отива там, където му наредят — сви рамене Ариана и остави арфата си.

Ледени пръсти се плъзнаха по гръбнака на Амбър. Очевидно бе, че Ариана желае предстоящата женитба с Дънкан не повече от самата нея.

— Сега разбираш защо те повиках — каза язвително Дънкан. — „Възторгът“ на моята годеница от сватбата ни ми напомня, че баща й счита саксонците за свои врагове. Бог — или по-скоро дявол — знае какво мисли барон Дегер за шотландците.

Ариана нито помръдна, нито отговори. Единственото живо нещо върху бледото й, съвършено лице, бяха очите, но и те бяха живи колкото са живи скъпоценните камъни — по-скоро отразяваха светлината, вместо да блестят със своя собствена.

— Напомня ми и за сватбата на Доминик — добави Дънкан.

С едно-единствено сръчно движение Саймън отряза ново парче от печения бут.

— Да — каза той. — Джон даде ръката на дъщеря си за отмъщение, а не за истински междуплеменен съюз.

— Точно така — кимна Дънкан. — Нямам желание да се окажа обвързан с жена, която не може да ми даде наследници.

Амбър долови невидимото трепване на норманката, която инак продължаваше да седи напълно неподвижна сред царствения разкош на скъпите си черни дрехи и необикновените скъпоценности.

Касандра също го долови и в погледа й за пръв път блесна интерес към Ариана.

Саймън постави един поднос с месо, сирене и плодове пред годеницата на Дънкан. Когато ръката му докосна ръкава й, Ариана се сепна и го погледна. Аметистовите й очи блестяха диво като очи на хванато в капан животно.

— Ейл? — спокойно попита той.

— Не, благодаря.

Пренебрегвайки отказа й, Саймън сложи пред нея кана пенлив ейл.

— Прекалено си крехка — каза грубо той. — Яж.

Сетне отстъпи назад. От устните на Ариана се отрони трепереща въздишка. Когато посегна да си вземе късче месо, ръката й също трепереше.

Саймън я наблюдаваше безстрастно как сдъвква, преглъща и посяга за парче сирене. Щом видя, че ще изяде и него, той се обърна към Дънкан.

— Лейди Ариана се нуждае от почивка. Препускахме без отдих по цял ден, а и нощем не беше по-добре. От Карлайл до тук няма ни едно местенце, където човек да се подслони от бурите.

— Няма да я задържам дълго — каза Дънкан и погледна Амбър.

— Хвани ръката й, вещице.

Амбър очакваше това още от мига, в които чу страховете на Дънкан за бъдещото му потомство. Очакваше го и се бе подготвила. Затова ръката й не трепна, когато посегна към Ариана.

Изражението на норманката ясно показваше, че не й е приятно да бъде докосвана от когото и да било. Тя погледна Дънкан, ала не видя в лицето му нищо утешително, затова пое ръката на Амбър.

Хаосът от ужас, унижение и измама в душата й едва не събори Амбър, въпреки че бе подготвена за допира.

У Ариана кипяха могъщи страсти, и всичките бяха тъмни.

— Лейди Ариана — попита Дънкан, — безплодна ли си?

— Не.

— Ще изпълняваш ли съпружеските си задължения към мен?

— Да.

Амбър се олюля под напора на яростните чувства, скрити под спокойната външност на норманката.

— Амбър? — обърна се към нея Дънкан.

Тя не го чу. Чуваше единствено неистовия писък на една измамена, предадена душа.

— Амбър! — рязко повтори Дънкан.

— Тя… тя казва истината — отпаднало промълви Амбър. Сетне пусна ръката на Ариана, защото не можеше повече да издържа мъката и яростта, изпълващи душата на норманката.

Твърде много й напомняха мъката и яростта в душата на Дънкан.

— Дъще, добре ли си? — попита Касандра.

— Това, което изпитва тя, е… непоносимо.

Ариана я погледна гневно. Беше разбрала.

— Ти знаеш — разко каза тя. — Знаеш. Проклета вещице, кой ти дава право да разравяш душата ми?

— Мълчи! — яростно възкликна Касандра, като се спусна към двете жени. Алената й рокля грейна ярко на фона на дрехите им, черни — на Ариана, златисти — на Амбър. — Единствената пострадала от това „разравяне“ е Амбър — каза тя. — Погледни я и ще разбереш, че каквито и черни огньове да пламтят в душата ти, те са обгорили и нея.

Ариана пребледня.

— Ще разбереш и това, че каквато и тайна да криеш — продължи Касандра, — тя все още е тайна. Амбър докосва чувствата, не фактите.

Възцари се мълчание. Ариана бе вперила поглед в бледото лице на Амбър, в стиснатите й устни.

— Само чувствата? — прошепна тя.

Амбър кимна.

— Кажи ми — попита норманката — какво чувствам?

— Шегуваш ли се?

— Не. Мислех, че вече нямам чувства. Какво изпитвам?

Не въпросът, а любопитството в гласа и накара Амбър да отговори.

— Ярост — прошепна тя. — Ням писък. Жестока измама, която едва не е убила душата ти.

Настъпи продължителна тишина.

Накрая Ариана се обърна към Дънкан. Присвитите й очи святкаха презрително.

— Ти ме принуди да споделя нещо, което съм крила дори от себе си — каза тя. — Принуди нея да понесе нещо, което не е заслужила.

— Имам право да знам истината за нашия годеж — отвърна Дънкан.

Ариана го прекъсна с един рязък жест.

— Ти унижи достойнството ми и достойнството на тази, която наричаш свое „оръжие“.

Ръката на Дънкан се стовари гневно върху облегалката на стола.

— Веднъж вече бях предаден от хората, на които се доверявах — процеди през зъби той. — Трябва да съм сигурен, че това няма да се повтори.

— Предаден… — повтори глухо Ариана.

— Да.

— Значи имаме нещо общо помежду си. — Тя сви рамене. — Но дали това е достатъчен повод за женитба?

— Нямаме друг избор.

Дънкан се наведе напред. Погледът му бе твърд като камък.

— Ще бъдеш ли вярна съпруга — студено попита той, — предана на своя мъж, а не на норманския си баща?

Ариана се взря изпитателно в каменното му изражение, сетне се обърна към Амбър. И протегна ръка.

— Да — каза тя.

— Да — повтори като ехо Амбър.

— Това ще се промени ли, ако взема Амбър за своя наложница, ако тя живее в крепостта ми и споделя леглото ми, когато пожелая?

Амбър усети, че губи самоконтрола си на Посветена. Собствените й чувства почти погълнаха облекчението и надеждата на Ариана, достигащи до нея чрез допира.

— Ни най-малко — заяви Ариана. — Бих се радвала, ако това стане. Дънкан я погледна изненадано.

— Аз ще изпълня своя дълг — обясни с хладния си глас норманката, — но мисълта за брачното ложе ме отвращава.

— На друг ли принадлежи сърцето ти? — попита Дънкан.

— Аз нямам сърце.

Дънкан вдигна тъмнокафявите си вежди, но каза само:

— Амбър?

Отговорът на Амбър бе мълчание. Беше твърде заета с опити да овладее собствените си чувства, за да говори. Наложница. Любовница.

Ден след ден, мракът се сгъстява, унищожава… Всичко.

— Е, вещице? — попита Дънкан.

Амбър успя с усилие да си поеме дъх.

— Тя казва истината — дрезгаво промълви тя. — Всичко е истина.

Дънкан се отпусна на стола си и кимна отсечено с изражение, мрачно като самата зима.

— Тогава всичко е решено — каза той. — Ще се оженим утре сутринта.

В отговор на думите му току иззад стената на крепостта долетя свиреп вълчи вой.

Амбър и Касандра тутакси се обърнаха в посоката, откъдето бе дошъл звукът.

В същия миг отекна друг вик — писъкът на разярен сокол. Преди още ехото му да е заглъхнало, в салона влезе Ерик. Беше съвсем сам, като изключим меча на пояса му. Под дългото си алено наметало носеше желязна ризница. Боен шлем скриваше цялото му лице, освен тъмнозлатистата брада.

Дънкан скочи на крака. Едната му ръка грабна бойния шлем, закачен на облегалката на стола. Чукът, с който никога не се разделяше, се появи в другата. Шлемът бе надянат бързо на главата му.

Сега и той като Ерик бе облечен от глава до пети в метал.

— Здравей, Дънкан от Максуел — тихо каза Ерик. — Как е съпругата ти?

— Аз нямам съпруга.

— И църквата ли мисли така?

— Да — долетя откъм прага гласът на Доминик.

Ерик не се обърна. Продължаваше да гледа Дънкан с нетрепващия поглед на сокол.

— Значи всичко вече е сторено, така ли? — попита той. Тонът му бе толкова мек, че на Амбър й се прииска да изкрещи на всички в салона да се пазят.

— Остава само да сложа печата си върху документа — каза Доминик.

Ерик отново не извърна поглед от Дънкан.

— А ти, Дънкан? — попита той. — Ти съгласен ли си?

— Да.

Вълчият вой отекна отново и пронизителният писък на сокола отново му отговори. Ерик се усмихна хладно.

— Настоявам за удовлетворение — каза той. — В рицарски двубой.

— Защо? Ти нямаш роднини тук.

— Грешиш, копеле. Амбър е моя сестра.

Потресено мълчание последва думите му. Най-потресена от всички бе самата Амбър.

Ерик я погледна за пръв път, откакто бе влязъл в салона. Усмихна се тъжно и протегна ръка.

— Докосни ме, сестрице. Узнай истината.

Най-после. Амбър се приближи до него като замаяна и постави пръсти върху дланта му.

— Ти си дъщеря на лорд Робърт от Севера и Ема Яловата — произнесе отчетливо Ерик. — Родила си се няколко минути след мен. Ние сме близнаци, Амбър.

Истинността на думите му се стовари върху Амбър като гръм в тясно дефиле, разтърси я цяла.

— Но защо… — прошепна тя.

И не успя да каже нищо повече.

— Защо са те лишили от онова, което ти е принадлежало по рождение? — попита Ерик.

Амбър кимна.

— Не знам — призна той. — Но подозирам, че това е била цената за моето зачеване.

— Да бъда изоставена?

— Да бъдеш дадена на Посветената жена, която не може да има свое собствено дете, защото не е способна да търпи мъж до себе си.

От гърдите на Касандра се изтръгна сподавено възклицание.

Ерик я погледна само за миг, сетне се обърна отново към момичето, чийто истински произход бе разкрил още когато за пръв път се взря в проблема с очите на Посветен.

— Вярно ли е това? — попита Амбър, като се извърна към Касандра.

— Когато се роди ти… — Гласът на възрастната жена заглъхна.

— Предсказанието — каза Амбър. — И смърт ще долети.

— Да. Предсказанието на кехлибара — кимна Касандра и въздъхна. — Ема се страхуваше от него… и от теб. Тя отказа да те кърми.

Амбър затвори очи. Сълзи блестяха по ресниците, спуснати върху бледите й страни.

— Но аз те обикнах от мига, в който се появи на бял свят — разпалено продължи Касандра. — Ти беше толкова мъничка, толкова съвършена. Вярвах, че ако успея да те посветя в Познанието, може да се роди честит живот, не смърт.

Смехът на Амбър бе по-тъжен и от сълзите й.

По-добре да ме беше оставила на вълците.

Ала не произнесе тези думи гласно, защото не искаше да наранява жената, която бе взела едно нежелано от никого дете и го бе отгледала като свое.

— Но аз бях лоша ученичка и погребах надеждите ти — каза тя.

— Вината е моя — възрази Касандра. — Аз бях лоша учителка.

Амбър безмълвно поклати глава.

След миг отвори очи, погледна Ерик… и за пръв път видя своя брат. Нови, този път различни сълзи бликнаха от очите й. Пръстите й докоснаха бузата му, косата му, устните му, за да й помогнат да почувства истината.

— Реката винаги тече към морето — каза тя, — колкото и да се опитваш да я отклониш от пътя й. Остави я да изтича, братко. Остави я да изтича.

Преди Ерик да успее да отговори, соколът полетя към полуспуснатите кепенци, които го разделяха от господаря му. Колкото гласът на Ерик бе тих, толкова пронизителен бе писъкът на птицата.

— Никога — заяви той.

— Не искам да правиш това!

— Знам. Но трябва.

— Не! — извика Амбър, като го сграбчи за лакътя.

— Едно нежно, слънчево момиче изтръгна душата на Дънкан от мрака — каза Ерик.

Ръката, стискаща бойния чук, трепна неспокойно и металните брънки на ризницата на Дънкан звъннаха застрашително.

— А после — продължи тихо, неумолимо Ерик — то даде на Дънкан собствената си душа, за да запълни празнотата в неговата. От благодарност за този безценен дар той иска да направи от момичето пачавра.

Металните брънки продължаваха да трептят като живи под напора на гнева, кипящ в гърдите на Дънкан.

Ерик улови студените пръсти, вкопчени в ръката му, целуна ги и отстъпи назад от Амбър. И едва сега се обърна с лице към Доминик льо Сабр и към блестящата сребърна тока, която придържаше наметалото му.

— Както виждаш, Друидски вълк — каза той, — кръвната връзка е налице.

— Да.

— Тогава ще позволиш ли на своя васал да се изправи срещу мен?

— Дънкан и аз сме равни. Той не е мой васал.

— Ах, значи и това е вярно. — Ерик се усмихна мрачно. — Ти наистина си забележителен тактик, Доминик льо Сабр.

— Ти също. Никой друг не би могъл да държи три обширни имения в Спорните земи само с шепа рицари и с репутацията си на магьосник — каза Доминик.

Ерик понечи да се обърне отново към Дънкан, но сухият глас на Доминик го спря.

— Склонността ти да проникваш в затворени крепости през тайни тунели несъмнено е полезна за тази репутация.

— Несъмнено — отвърна тихо Ерик.

— Но за в бъдеще няма да имаме подобни проблеми.

— Нима? Защо?

— Защото не прояви достатъчно хитрост да оставиш Дънкан да те предизвика на двубой. Считай се за мъртъв, Ерик, син на Робърт — каза Доминик и се обърна към Шотландския чук. — Доколкото до неотдавна ти бе мой васал — каза той, — аз те призовавам да избереш чука за оръжие на двубоя.

Касандра трепна като ударена с камшик.

Дънкан сведе поглед към оръжието, което трептеше на стоманената си верига, жадно за битка. Едва сега осъзнаваше, че чукът е в ръката му.

— Ерик е непобедим с меч в ръка — продължи Доминик, — ала не се слави като особено ловък с чука. А ти ми трябваш жив.

Дънкан го погледна изненадано.

— Ако Стоун Ринг не е в твои ръце — простичко обясни Доминик, — шансовете Блакторн да оцелее биха били нищожни. Направи тази услуга на човека, който доскоро бе твой господар.

Дънкан погледна чука, който бе сякаш продължение на собствената му ръка.

После погледна Амбър.

Очите й бяха разтворени широко, ръцете й — притиснати към устните, като че ли за да заглушат писък. Който и да спечелеше предстоящия двубой, тя щеше да загуби.

Дънкан знаеше това не по-зле от нея.

— Докато размишляваш дали да изпълниш молбата ми — добави Доминик, — спомни си, че Ерик е великият лорд, според който един незаконороден син има толкова малко достойнство, че му е все едно дали ще стане клетвопрестъпник.

Металните брънки звъннаха отново, разлюляни от яростното трепване на ръката, която стискаше чука. Звънът отекна в салона, в който се бе възцарила пълна тишина.

— Така да бъде — каза накрая Дънкан. — Ще се бия с чука.

Амбър затвори очи.

Ерик кимна. Не беше изненадан.

— Нареди да ми донесат един чук от оръжейницата — каза той.

— Както желаеш — небрежно заяви Дънкан. — Но ако предпочиташ да се биеш с меч и кама, аз нямам нищо против.

Отвъд стената долетя пронизителен вълчи вой, издаващ задоволството на Ерик.

— Меч и кама — кратко каза той.

Дънкан се усмихна зловещо.

— Саймън — обърна се към него той, — донеси щитове. Саймън излезе от салона без да каже и дума. Върна се бързо, носейки два дълги, сълзовидни щита, украсени с гербове. На единия бе Друидският вълк, очертан с черно на сребърен фон. На другия имаше сребърна вълча глава на черен фон.

Два вълка — дебнещи, хищни.

Докато капеланът на крепостта изповядваше двамата мъже, Касандра отиде до Амбър.

— Иска ми се аз да бях на твое място — тихо промълви тя, — да живея в твоята кожа, да изпитвам твоите чувства, да изплача сълзите ти, да извикам виковете ти, да понасям болката ти…

— Ти не си виновна за това, което става — каза Амбър. — Нито за смъртта, която лети насам като черна, пълноводна река.

Гласът й накара дори сдържаната Посветена да трепне. Тя сплете пръсти под прикритието на дългите си ръкави, дирейки утеха в своето Познание.

Когато капеланът беше готов, Доминик се приближи до Дънкан и Ерик.

— Ти отправи предизвикателството, Ерик, син на Робърт — каза той. — Готов ли си да пожалиш своя противник?

— Не.

— Така да бъде. Без милост. За никого.

И Глендуидския вълк отстъпи назад толкова рязко, че черните дипли на наметалото му се разлюляха.

— Започвайте! — извика той.

Ерик се хвърли напред с пъргавина, която накара всички в салона да възкликнат смаяно. Като мълния проблясна мечът му — бърз и почти невидим, — описвайки широка дъга.

Дънкан едва смогна да вдигне щита си навреме. Зловещ метален звук отекна в сатона.

Подобен светкавичен, силен удар можеше да повали всеки по-слаб мъж на мястото на Дънкан. Самият Дънкан се олюля и падна на едно коляно. Мечът на Ерик изсвистя и се спусна към него с дяволска скорост. Ясно бе, че с този втори удар Ерик възнамерява да сложи край на боя.

В последния момент Дънкан отново успя да вдигне щита си. Но този път той бе подготвен. Докато едната му ръка поемаше удара с щита, другата се завъртя с мощни, отмерени движения.

Чукът поде своята песен.

Зловещото метално бръмчене изпълни залата и накара Амбър да настръхне. Макар че очите й бяха затворени, смъртоносната песен на чука й подсказваше, че Дънкан е удържал на първата, невероятно устремна атака на Ерик.

Очите й все още бяха затворени, когато нов звън на метал върху метал огласи залата. Както преди миг не бе искала да види атаката на Ерик и неговата нечовешка пъргавина, която убиваше със скоростта на сокола, така сега не искаше да вижда Дънкан и чука, въртян с убийствена бързина от необикновено мощната му ръка.

Няма нужда да види смъртта на който и да било от двамата мъже, за да знае, че е мъртъв.

Песента на чука секна, за да се замени с тежък сблъсък на стомана със стомана, който изтръгна ужасени викове от гърдите на останалите в салона. Страховитият удар разцепи щита на Ерик и събори самия Ерик на земята. Той обаче се претърколи и скочи на крака с бързина, която накара Саймън да изругае слисано.

Чукът се спусна отново. Ерик се завъртя, отблъсквайки удара с щита си, и в същото време насочи мълниеносно меча си напред.

Дънкан свали щита пред тялото си, но този път не беше толкова бърз. Като че ли първият удар все пак бе успял да притъпи пъргавината му.

На устните на Ерик проблясна зловеща усмивка. Мечът засвистя, нанасяйки удар след удар по щита на Дънкан, принуждавайки го да заотстъпва назад към стената. Веднъж притиснат до нея, той нямаше да има място да върти чука и страховитото оръжие щеше да стане безобидно като шепа камъчета.

Нов силен удар повали Дънкан на колене. Песента на чука разколеба ритъма си. Ерик се хвърли напред и замахна с меча, готов да разсече противника си на две.

Внезапно чукът бръмна с нова сила. Ала звукът вече идваше не отгоре, а отдолу, на около педя от пода.

Металната верига се уви около стоманените наглезенници на Ерик. Дънкан я дръпна рязко и го простря на земята. Ударът бе толкова тежък, че шлемът излетя от главата на Ерик, а дъхът — от гърдите му.

С дрезгав, победоносен вик Дънкан измъкна бойната си кама и коленичи върху него. Неспособен дори да диша, камо ли да се съпротивлява, Ерик се взря в очите на тъмния воин, който след малко щеше да го убие.

Стоманеният юмрук на Дънкан се извиси над главата му, камата проблясна, стоманеното острие се спусна като мълния надолу. Женски писък раздра тишината.

В последния миг Дънкан отклони ръка встрани.

Камата се заби в дървения под с такава сила, че острието разцепи дебелата греда от край до край и се счупи на две.

— Не мога да убия човек, който ме гледа с очите на Амбър! — изрева яростно Дънкан. — Давам го на теб, Доминик. Стори с него каквото искаш!

Той се изправи и захвърли счупената кама, която се удари в отсрещната стена със сила, достатъчна да строши камък. С едно рязко движение на китката Дънкан дръпна веригата на чука и освободи глезените на Ерик.

Амбър понечи да се втурне към двамата мъже, но Касандра я хвана за ръката.

— Още не се е свършило — каза напрегнато тя. — Сега ще видим дали Доминик льо Сабр наистина е достоен да носи Друидския вълк на наметалото си.

От арфата внезапно се отрони нестроен акорд. Пръстите на Ариана бяха трепнали неволно и това бе единственият знак, че онова, на което бе станала свидетел, я е трогнало поне мъничко.

Доминик измъкна меча си и плъзна върха му между стоманената ризница и брадичката на Ерик.

Двамата мъже се взряха изпитателно, безмълвно един в друг.

— Предпочитам съюз пред погребение — каза накрая Доминик.

— Не — изръмжа дрезгаво Ерик.

— Ако умреш, племенните междуособици ще довършат баща ти. Ще избухне война между Друидския вълк и племената от Севера.

— И първи на бой ще излязат Посветените — обеща Касандра. — Аз сама ще ги поведа!

Никой от хората, които чуха гласа на Посветената, не се усъмни в думите й.

— Вие ще загубите — каза Доминик. — Крал Хенри няма да позволи северните му погранични земи да преминат в саксонски и шотландски ръце.

— Може би няма да има избор — обади се Ерик.

— Може би. Но досега Хенри неизменно успява да задържи всяко кътче земя, за което се е преборил.

Ерик замълча.

— Ако Ариана бъде отхвърлена — продължи Доминик, — пак ще има война. Барон Дегер е горд благородник. Крал Хенри е много доволен от предстоящата сватба.

Ариана трепна леко, но не каза и дума.

— Да — съгласи се Ерик. — Но ако имаш съюзници на север, ти можеш да спечелиш тази война срещу Хенри и Дегер.

Доминик кимна леко и зачака, без да отдръпва върха на меча си от гърлото му.

— Нямаш ли съюзници, ще загубиш — изтъкна Ерик, — защото ще бъдеш приклещен между двама врагове. На север ще съм аз, а на юг — съюзниците на барон Дегер.

— Ти искаш война? — попита с любопитство Доминик.

— Не. Но още по-малко искам сестра ми да стане наложница на Дънкан.

Доминик присви очи.

— Вещицата има немалка роля в измамата спрямо Дънкан.

— Загубата на Дънкан за нея е много по-голямо наказание, отколкото би могъл да си представиш — отвърна Ерик.

— А ти? Как ще бъдеш наказан ти за това, че съзнателно накара Дънкан да престъпи клетвата си?

— Моето наказание ще бъде да гледам какво става с Амбър. Само един Посветен може да разбере колко сурово е то.

Доминик хвърли поглед към Касандра. Тя кимна, но не този жест, а болката, сгърчила устните й, му каза онова, което искаше да узнае.

— Ами наказанието на Дънкан? — попита той, като се обърна отново към Ерик. — Защото подозирам, че ти би искал той също да бъде наказан.

Соколът отвън нададе остър писък, едновременно ликуващ и яростен.

Усмивката на Ерик бе жестока като крясъка на птицата.

— Ерик! — извика Амбър. — Дънкан не разбира! Не е виновен!

— Дънкан пръв ще получи своето наказание — меко промълви Ерик, без да откъсва поглед от Друидския вълк. — Но когато го разбере, ще бъде твърде късно да стори каквото и да било, освен да се самобичува, задето е бил такъв глупак.

Тишина изпълни салона. Доминик продължаваше да изучава Ерик с очи, блестящи като живак.

— Ще преживее ли Дънкан това „наказание“? — попита той.

— Не знам.

— Може ли да го преживее?

— Не знам.

Доминик притисна лекичко острието към гърлото на Ерик.

— Какво знаеш, горд лорде? — попита тихо той.

— Че Дънкан и Амбър са свързани по необичаен начин. Отричайки се от нея, той се отрича от себе си. Унижавайки нея, унижава себе си. Наранявайки я…

— Наранява себе си — прекъсна го рязко Доминик. — Дънкан може да преживее болката. Не може обаче да оцелее в Спорните земи, ако не разполага с пари да купи рицари.

— Амбър е в кръвта на Дънкан — каза Ерик. — Кажи ми, колко дълго може да живее човек без кръв? Колко дълго ще иска да живее?

Доминик погледна Дънкан. Шотландския чук им бе обърнал гръб и очевидно не проявяваше никакъв интерес към разговора им и към съдбата на Ерик.

После Друидския вълк погледна Амбър. Бледността на лицето й и неприкритият страх в очите й му казаха повече, отколкото бе нужно. С едно-едничко ловко движение Доминик прибра меча си в ножницата.

— Дължиш ми живота си — каза той. — Използвай го, за да помогнеш на Дънкан. Той ми трябва жив и господар на Стоун Ринг. Само по този начин може да се избегне войната.

Ерик не каза нищо.

— Аз проявявам милост към някого само веднъж — добави хладно Доминик. — Ако избухне война, ти ще умреш. Имаш думата ми.

Ерик продължаваше да лежи неподвижно на пода, стиснал меча си. Знаеше, че може да атакува Доминик, навярно дори да го убие — и със сигурност да умре сам след това, — или да приеме предложените условия.

— Ако Познанието може да помогне на Дънкан — каза той, — той ще получи помощ.

Тихият смях на Касандра сепна всички в салона.

— Ти наистина си достоен да носиш Друидския вълк, лорд Доминик — хладно каза тя.

Доминик изви черната си вежда и в отговор каза само:

— Имате седем дни да намерите разрешение за проблема на Дънкан. След това ще подпечатам акта за анулиране на брака и ще става каквото ще става.

— Само седем дни?

— Да.

— Дадено — кимна Ерик и скочи пъргаво на крака, с меч в ръка.

Саймън се хвърли към него със същата светкавична бързина. Ерик се усмихна леко, прибра меча си и се обърна към Доминик.

— Имаш думата ми — каза той. — Амбър ще го потвърди.

— Не е необходимо — заяви Доминик.

— Напротив. Това ще увери Касандра, че думата ми е дадена доброволно и следователно трябва да бъде зачитана от всички Посветени.

Доминик вдигна вежди и мълчаливо си обеща, че следващия път, когато Мег реши да му изнася урок за Посветените, ще я слуша по-внимателно.

— Сестро — каза Ерик, като протегна ръка.

— Върви — прошепна Касандра на Амбър. — Вземи подаръка, който Друидския вълк счете за нужно да ти даде.

Амбър пристъпи неуверено напред. Но вместо да поеме ръката на Ерик, тя се хвърли на врата му и го прегърна отчаяно, сякаш той бе за нея котва в бурно море. В отговор Ерик я притисна към себе си. Горещите й сълзи опариха шията му.

— Обичам те, братко — промълви Амбър.

— И аз те обичам, сестрице, затова ще удържа на думата си.

— Да — каза тя, като потръпна от силата на чувствата му, преливащи в нея. — Усещам. Ти искаш това дяволски силно.

После го пусна, но макар вече да не го докосваше, остана плътно до своя новооткрит брат.

Ала човекът, от когото очите й не можеха да се откъснат, бе Дънкан. Искаше да отиде при него, да го прегърне, да се увери по своя си начин, че наистина е жив.

Но откакто пощади живота на Ерик, той не я бе погледнал нито веднъж.

Саймън прибра меча си, изваден в мига, в който Доминик беше прибрал своя. Дънкан преметна чука през рамо. Доминик отиде до Мег и й се усмихна нежно.

Касандра проследи всичко това със сурова усмивка.

— Странно, нали, лорд Доминик? — отбеляза тя.

— Кое? Това, че животът на Ерик бе пощаден?

— Не. Това, че всички вярвате на думата на едно момиче, което смятате за измамница и предателка.

Доминик сви рамене.

— Достатъчно е само да погледна Амбър, за да разбера, че тя не би предала Дънкан.

— Да — тихо каза Касандра. — Ти знаеш това, което гордият воин упорито отказва да разбере. Амбър обича Дънкан.

— Но помогна да бъде измамен.

— Без тази „измама“ Дънкан сега щеше да е мъртъв, а ние — да воюваме. Черна смърт вместо честит живот.

— Да.

— Тогава кажи ми — попита тя — по какъв начин всъщност Амбър е измамила своя тъмен воин?

— Попитай Дънкан — тихо отвърна Доминик. — Той е човекът, който й е обърнал гръб. Той е човекът, който иска и съпруга, и наложница.

— Дънкан — повика го Касандра. В гласа й имаше нотка, която изискваше подчинение.

Дънкан рязко се обърна с лице към нея.

— Остави Амбър да си отиде — простичко каза тя.

— Никога. Тя е моя.

От гърдите на Касандра се изтръгна болезнена въздишка. Когато заговори отново, гласът й бе тих, ала отекна в салона като звън на меч, изваден от стоманена ножница.

— Амбър ми каза съвсем същото нещо — промълви тя — и със съвсем същите думи, когато предложих да бъдеш върнат в Каменния пръстен преди да си дошъл на себе си.

Тръпка премина през тялото на Дънкан. Беше толкова лека, че би могъл да я забележи само човек, дебнещ да я види.

Зоркият ястребов поглед на Касандра дебнеше точно това.

— Отговори ми на един въпрос — каза тя. — Опозоряването на Амбър ще излекува ли собствената ти чест… или само ще я нарани още повече?

Дънкан мълчеше.

— Остави я да си отиде — настоя Касандра.

— Няма.

На устните й трепна жестока усмивка, която накара Доминик неволно да посегне отново към меча си.

— Няма? — повтори подигравателно тя. — Не. Ти не можеш да оставиш Амбър да си отиде.

Дънкан нито помръдна, нито отговори.

— Преди си мислех, че ще те убия, когато най-после успееш да изтръгнеш душата на Амбър от тялото й — каза Касандра. — Сега знам, че няма да го направя.

— Милост от една Посветена вещица? — попита Дънкан със също толкова подигравателен глас.

— Милост ли? — Тя се засмя. Смях, който бе по-зловещ и от усмивката й. — Не, тъмен воине. Просто предпочитам да останеш жив, за да осъзнаеш със закъснение какво си сторил.

Дънкан застина.

— Тогава — каза Касандра — ще гледам как душата ти умира по същия начин, по който сега ти убиваш душата на Амбър… с всеки мъчително поет дъх.