Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forbidden, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 120 гласа)

Информация

Корекция
tinamgeorg (13.02.2010)
Корекция
tsvetika (13.02.2010)
Сканиране и разпознаване
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от your wishes)

9

Ерик чакаше Дънкан и Амбър, седнал на един стол от гладко дъбово дърво, върху чиято седалка за по-меко бе сложена възглавница. Въпреки скъпите драперии по стените и бумтящия в огнището огън, голямата зала на имението Сий Хоум беше студен. При всеки по-силен порив на вятъра през цепнатините в дебелите дървени стени проникваше леден въздух, който разлюляваше драпериите. Макар че покритите с дърворезба паравани бяха поставени така, че да препречват течението от главния вход на къщата, пламъчетата на факлите подскачаха и трепереха всеки път, щом вратата се отвореше, а тя току-що се бе отворила отново.

Дори пламъците на огъня се разлюляха от силното течение. Танцът им се отрази многократно в очите на рунтавите хрътки, които лежаха в нозете на Ерик, в нетрепващия взор на сокола, кацнал на един прът зад дъбовия стол, в очите на самия Ерик… и в старинната сребърна кама, която той премяташе бавно в ръцете си.

Чу се изщракването на тежкото резе — вратата вече беше затворена. Миг след това пламъците се успокоиха. Забързани стъпки, придружени от тихия, настоятелен глас на Алфред оповестиха приближаването на рицаря към големия салон.

Без да каже и дума, Ерик впери поглед в тримата, които се бяха прибрали почти с изгрева на луната. Егберт го гледаше глуповато. Руменината по лицето на Амбър едва ли бе предизвикана само от излезлия студен вятър. Дънкан изглеждаше точно така, както го беше кръстила Амбър — тъмен воин.

Ерик продължаваше да мълчи упорито и да наблюдава тримата, без да обръща никакво внимание на Алфред. В разрез със своите обичайни добри обноски, този път той не покани никого да седне по столовете, придърпани близо до огъня.

За Амбър бе повече от ясно, че е на косъм да избухне.

— Май докарахте зимата — отбеляза накрая Ерик. Въпреки очевидната му ярост, тонът му беше мек. Контрастът между гласа му и камата, сияеща в ръцете му, бе повече от обезпокоителен.

— Дивите гъски я докараха — каза Амбър. — Току-що долетяха при Шепнещото блато.

Новината не смекчи ни най-малко изражението на Ерик. Тонът му обаче остана същият — спокоен до безразличие.

— Ах, дивите гъски — измърмори той. — Касандра ще е доволна.

— От ранната зима? — попита скептично Дънкан.

— Сигурно е много хубаво човек да знае, че само да си помисли нещо и то се сбъдва — каза Ерик, без да откъсва поглед от Амбър, — докато обикновените простосмъртни трябва да се осланят на такива крехки неща като доверието и честта.

Кръвта се отдръпна от лицето на Амбър. Познаваше Ерик откак се помнеше, но никога не го бе виждала такъв. Ядосан — да, той имаше избухлив нрав. Виждала го бе дори разярен. Но не и на нея.

И не толкова разярен.

— Можеш да се оттеглиш, Алфред — каза Ерик.

— Благодаря, господарю — промълви рицарят и се изпари с пъргавината на човек, подгонен от демони.

— Егберт.

Гласът на Ерик беше като камшичен удар. Момчето подскочи.

— Да, господарю? — припряно попита то.

— Тъй като проспа целия следобед, тази нощ ще бъдеш на стража. Заминавай на поста си. Веднага.

— Да, господарю!

И Егберт също напусна залата със завидна скорост.

— Струва ми се — замислено отбеляза Ерик, — че никога не съм виждал това момче да се движи толкова бързо.

Амбър издаде звук, който можеше да означава и всичко, и нищо. Все още бе шокирана от това, че Ерик знаеше как Егберт е прекарал следобеда.

Питаше се дали знае и това, че двамата с Дънкан бяха избягали от валета.

— Страх го е от теб — каза тя.

— Значи е по-умен, отколкото предполагах. И със сигурност по-умен от теб.

Амбър трепна.

Дънкан пристъпи крачка напред, но се спря, когато Амбър го сграбчи за китката с няма молба.

— Как беше ездата? — любезно попита Ерик. — Студено ли беше?

— В началото — не — отвърна Дънкан.

— Денят беше хубав — побърза да каже Амбър.

— А твоето любимо място, Посветена? И то ли беше хубаво?

— Откъде знаеш? — попита напрегнато тя.

Усмивката на Ерик беше като усмивка на вълк, който се готви за скок.

Внезапно на Дънкан му се прииска да има под ръка меч или бойния чук. Но нямаше нито едното, нито другото. Единственото, с което разполагаше, бе увереността, че Ерик, въпреки своя чар и чувство за хумор, може да бъде много опасен враг.

Като внимаваше да не прави резки движения, Дънкан свали наметалото си и го простря да съхне на една дървена маса.

— Може ли? — попита той, като посегна към пелерината на Амбър.

— Не. Аз… искам да кажа…

— Страхуваш се, че деколтето ти не е добре затворено? — довърши вместо нея Ерик.

Тя го погледна боязливо.

Изражението на лицето му никак не я успокои. Ерик беше в свирепо настроение.

— Какво, няма ли да отричаш? — попита меко той. — Няма ли да ме уверяваш, че не сте оставили Егберт да спи на една полянка заедно с два от конете?

— Ние… — поде Амбър, но гласът на Ерик заглуши нейния.

— Няма ли да ме убеждаваш, че доверието ми не е било измамено и че честта ти не е била отнета, заедно с девствеността ти? Няма ли да се изчервиш…

— Не, това не е…

— … и да ме умоляваш, заеквайки, да…

— Достатъчно.

Нескритата заплаха в гласа на Дънкан шокира Амбър.

Хрътките до стола на Ерик скочиха на крака с ръмжене. Кривият клюн на сокола се отвори с пронизителен, гневен писък. Ноктите на Амбър неволно се впиха в китката на Дънкан.

— Престани да я измъчваш — каза Дънкан, без да обръща внимание на наежените животни.

Искаше да добави, че да се нарича „Амбър девствена“ е нелепо, и че никой не знае това по-добре от самия него. Но един поглед към святкащите, вълчи очи на Ерик го накара да обясни по-внимателно.

— Девствеността на Амбър е толкова непокътната, колкото беше и сутринта — каза той. — Имаш думата ми.

Възцари се тишина. Ерик продължаваше да премята камата в ръка, изучавайки с очи тъмния воин, който се бе изправил срещу него, готов за битка.

О, да, дори жаден за битка.

Изведнъж Ерик разбра. И като отметна глава назад, избухна в гръмък смях.

Хрътките пригладиха с лапи наежената си козина и пак се изтегнаха спокойно на пода; жълтите им очи грееха на светлината на огъня. Едно изсвирване на господаря му укроти гнева и на сокола.

Когато отново настъпи тишина, Ерик погледна Дънкан с мъжко съчувствие.

— Вярвам ти — каза той. Дънкан кимна отсечено.

— Нямаш блажения вид на мъж, изразходил следобеда — и себе си! — между меки женски бедра — допълни Ерик.

Дънкан измърмори под носа си нещо нецензурно.

— Приближи се до огъня, воине — подкани го Ерик, като полагаше усилия да не показва усмивката, скрита под брадата му. — Сигурно си се вдървил от студ. Или някоя част от тялото ти все още е топла?

— Ерик! — възкликна смутено Амбър.

Ерик погледна изчервените й бузи и се усмихна полунежно, полуразвеселено.

— Малката ми непорочна Посветена — каза нежно той, — в тази крепост няма човек, който да не знае къде са му очите на Дънкан — и кой отвръща на взора му.

Амбър притисна длани към пламналите си бузи.

— Мъжете вече даже правят облози — продължи Ерик.

— За какво? — попита отмаляло тя.

— Кой от двама ви ще се огъне пръв.

— Няма да е Дънкан — каза кисело Амбър, без да съзнава колко се е издала.

Ерик разбра веднага. Дънкан също. Докато Ерик се превиваше от смях, той отиде до Амбър и скри пламналото й лице на гърдите си.

Приливът на противоречиви усещания при допира му — желание, съжаление, смях — й подейства странно успокоително. Но най-хубавото от всичко бе, че Дънкан отново искаше да се докосват.

По пътя към Сий Хоум той бе отбягвал всякакъв допир до нея.

Амбър се отпусна с въздишка в обятията му и остави силното вино на близостта му да я опияни, да пропъди студа, обхванал я още в мига, в който чу шума от кацащите гъски.

— Трогателно — сухо заяви Ерик. — Те наистина се докосват.

— Престани — сопна му се Дънкан.

— Предполагам, че трябва, но не съм бил толкова развеселен откакто ме обвини, че искам Амбър за себе си.

Амбър вдигна рязко глава и изгледа слисано Дънкан.

— Не може да бъде — възкликна тя.

— Може и още как — каза Ерик.

От устните й се отрони странен звук.

— Смееш ли се? — попита Ерик.

— А-ха.

Той я погледна обидено.

— Нима ти се струва невероятно някое момиче да ме намира за привлекателен?

— Не — побърза да каже Амбър.

Ерик вдигна вежди.

След миг Амбър вдигна глава и погледна тъмния воин, който я държеше в нежните си прегръдки.

— Само че — додаде тя — е абсурд да се мисли, че това момиче би позволило на някой мъж да го докосва. Освен на един.

— На Дънкан — каза Ерик.

— Да. На Дънкан.

— Това е напълно нормално за един мъж и неговата годеница — отбеляза небрежно той.

Дънкан и Амбър се обърнаха като един и се вторачиха в него.

— Годеница ли? — предпазливо попита Дънкан.

— Разбира се — отвърна Ерик. — Ще го обявим утре. Или си решил да я съблазниш, без да помислиш за честта й… и за моята?

— Вече ти казах: докато не си възвърна паметта, не мога да искам ръката на Амбър.

— Но всичко останало можеш да вземеш, така ли?

Лицето на Дънкан потъмня.

— Хората в крепостта вече шушукат — продължи Ерик. — Скоро ще започнат да говорят и открито за глупавата мома, дето спи с мъж, който няма намерение…

— Тя не е… — опита се да го прекъсне Дънкан.

— Стига! — изръмжа Ерик. — И да не е, ще го направи, главата си залагам! Между двама ви гори толкова силна страст, че човек може да се опари. За пръв път в живота си виждам подобно нещо.

Дънкан замълча.

— Ще отречеш ли? — предизвикателно попита Ерик.

Дънкан затвори очи.

— Не.

Ерик погледна Амбър.

— Няма нужда да питам за твоите чувства. Изглеждаш като скъпоценен камък, осветен отвътре. Гориш.

— Нима това е толкова ужасно? — попита с болка в гласа тя. — Трябва ли да се срамувам, че най-после намерих това, което всяка друга жена приема за даденост?

— Тоест сластта — грубичко каза Ерик.

— Не! Изумителното удоволствие да докосваш някого, без да изпитваш болка.

Дънкан я погледна слисано. Понечи да я попита какво има предвид, но Амбър продължи да говори бързо, задъхано, тласкана от напрежението, което вибрираше в нея.

— Страстта е част от него — каза тя. — Но само част. Има и спокойствие. Има смях. Има… радост.

— Има и предсказание — тросна се Ерик. — Помниш ли го?

— По-добре от теб. Там се казваше, че може, а не че ще…

— За какво говорите? — попита настойчиво Дънкан.

— За сърцето, тялото и душата на една жена — отговори Ерик. — И за катастрофата, която ще…

— Може — прекъсна го гневно Амбър.

— … настъпи, ако тя прояви глупостта да отдаде и трите на един мъж без име — хладно довърши той.

— Нищо не разбирам — каза Дънкан.

Усмивката на Ерик бе опасна като жълтия блясък в очите му.

— Спомни ли си нещо друго от своето минало? — рязко смени темата той.

— Нищо полезно.

— Ти ли ще преценяваш кое е полезно и кое — не? Ти, който нямаш нито памет, нито име?

Дънкан сви устни и не каза нищо.

— Проклятие! — изръмжа Ерик.

За известно време в салона настъпи напрегната тишина.

— Какво си спомняш, полезно или не? — попита накрая Ерик.

— Чу го още преди боя ми със Саймън.

— Повтори.

— Зелени очи — рязко каза Дънкан. — Усмивка. Аромат на подправки и билки. Червена като пламък коса. Целувка и пожелание бог да е с мен.

Ерик стрелна с очи Амбър, която все още стоеше плътно до Дънкан.

Докосваше го.

— А, да — кимна той. — Друидската вещица, която те е проклела.

— Не — бързо каза Дънкан. — Не ме е проклела.

— Изглеждаш напълно сигурен.

— Сигурен съм.

— Амбър? — тихо попита Ерик.

— Той казва истината.

Дънкан се усмихна лекичко и приглади назад една златиста къдрица, паднала на челото й.

— Много мило, че ме защитаваш — каза той, като й се усмихна. — Радвам се, че имаш вяра в моята честност.

— Тя има нещо много повече от вяра — спокойно заяви Ерик. — Амбър познава истината чрез допир. Това е нейната дарба.

— И проклятие — прошепна тя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дънкан.

— Това, което казах — отвърна Ерик. — Ако разпитвам някого, докато Амбър го докосва, тя узнава истината, независимо какви лъжи произнася на глас разпитваният.

Очите на Дънкан се ококориха, сетне се присвиха замислено.

— Полезна дарба.

— Тя е двуостър меч — каза Амбър. — Да докосваш хората е… неприятно.

— Защо?

— Защо луната свети по-слабо от слънцето? — попита горчиво тя. — Защо дъбът е по-мощен от брезата? Защо дивите гъски възвестяват с крясъка си идването на зимата?

— Защо си толкова разстроена? — с нежен глас продължи поредицата от въпроси Дънкан.

Амбър премести поглед от него към хрътките с огнените очи, сбрани около нозете на Ерик.

— Амбър?

— Боя… боя се, че ще те отблъсна с… с това, което съм.

Дънкан я погали по бузата с опакото на пръстите си и отново обърна лицето й към своето.

— Вече ти казах, че обичам вещиците — каза той. — Особено красивите. Ето, ти ме докосваш. Истината ли казах?

Амбър се взря в премрежените му лешникови очи.

— Ти вярваш в това, което казваш — прошепна тя.

Усмивката му накара сърцето й да подскочи от радост. Дънкан забеляза промяната в изражението й и се наведе към нея, без да съзнава какво върши.

— Ерик е прав — промълви той. — Ти гориш.

Ерик скочи на крака толкова рязко, че хрътките се разбягаха подплашени.

— Жалко, че не си спомняш своето минало — намеси се той. — Сега животът на Амбър ще се превърне в истински ад.

— Защо? — възкликна Дънкан.

— Мислиш ли, че за една жена е приятно да бъде любовница, а не съпруга?

— Амбър не е моя любовница.

— По дяволите! — избухна Ерик. — Нима ме смяташ за глупак?

— Ерик, недей — умолително каза Амбър.

— Недей какво? Да не би да не казвам истината? Твоят тъмен воин не иска да се ожени за теб, докато не си спомни миналото си, а не може да свали ръце от теб за повече от минута. Ще бъдеш негова любовница, преди още да е паднал първия сняг!

Дънкан рязко се отдръпна от Амбър и отпусна ръце. Ерик видя това и се изсмя.

— Сега я пускаш — каза нападателно той. — Но можеш ли да обещаеш, че следващия път няма да вземеш онова, което тя ти предлага тъй охотно?

Дънкан отвори уста да обещае, но преди да произнесе и дума осъзна, че не ще може да спази подобно обещание. Амбър беше огън в плътта му, в кръвта, в костите.

— Ако отнема девствеността на Амбър — решително заяви той, — ще се оженя за нея.

— С или без памет?

— Да.

Ерик се облегна назад и се усмихна с хищната усмивка на вълк, който току-що е вкарал жертвата си в капана.

— Ще се погрижа да изпълниш обещанието си — тихо каза той.

За пръв път откакто видя свирепия блясък в очите му, Амбър се отпусна и въздъхна облекчено.

Тогава обаче Ерик впи поглед в нея и тя се запита дали не се е успокоила прекалено рано.

— Онази друидска вещица… — подхвърли Ерик.

Амбър затаи дъх. Отдавна се чудеше кога Ерик ще свърже друидката с Доминик льо Сабр.

И какво ще направи, когато го стори.

— Има ли сред Посветените от Спорните земи такава като нея?

Амбър с усилие успя да прикрие облекчението си.

— Като нея? — повтори тя. — В какъв смисъл?

— С червена коса. Със зелени очи. Жена, чиято дарба би й подсказала да изпрати Дънкан на път с кехлибарен талисман на гърдите.

— Не познавам такава жена.

— И Касандра не познава — каза Ерик.

— Значи няма такава жена сред Посветените от Спорните земи.

Ерик замислено прокара палец по ръба на сребърната кама. При всяко движение руните, гравирани върху острието, трепкаха неспокойно, като живи.

— Предсказанието, дадено от Касандра при твоето раждане, е добре известно в Спорните земи — отбеляза той.

— Да — потвърди Амбър. Дънкан я погледна въпросително.

Тя обаче не сваляше очи от Ерик. В момента цялото й внимание бе съсредоточено върху златистия рицар, обгърнат в своето Познание като в огнено наметало, което му даваше по-голяма власт и от положението му на наследник на лорд Робърт.

— Твоето влечение към кехлибара също е добре известно — каза той.

Амбър кимна.

— Друидските жени притежават дарбата да виждат в човешките души — продължи Ерик.

Докато го казваше, той погледна Дънкан, сякаш диреше потвърждение от него.

— Да — каза Дънкан. — Точно с това се славят.

— Наистина? — измърмори Ерик. — Откъде знаеш?

— Това го знаят всички.

— Там, откъдето идваш — може би. Но не и тук. — Тъмнозлатистите очи на Ерик отново се впиха в Амбър. — Кажи ми — меко каза той — кой от Посветените от Спорните земи притежава друидската дарба да вижда в човешките души?

— Аз, донякъде.

— Да, но не ти си дала на Дънкан този кехлибарен талисман, нали?

— Не — тихо отговори тя.

— Дала му го е друидска вещица — каза Ерик, като отново погледна Дънкан.

Дънкан кимна.

Ерик подхвърли небрежно камата така, че сребърното острие се завъртя във въздуха, сетне ловко я хвана за дръжката и отново я подхвърли.

Амбър потръпна. Като слънце след мразовита зимна буря.

Така пламтеше Ерик.

Студено.

— Къде намери онази друидска вещица, за която говориш — попита той Дънкан.

— Не помня.

— Говори се, че между шотландците и саксонците има няколко такива жени — припряно се намеси Амбър.

Камата се превъртя във въздуха, преди Ерик да посегне и да я сграбчи с мълниеносна скорост.

— Саймън — промълви неволно Дънкан.

— Моля?

— Мисля, че си бърз като Саймън.

Златистите очи на Ерик станаха непроницаеми. Той прибра ловко камата в ножницата и каза тихо:

— Това няма как да се провери. Саймън ни напусна.

— Но защо? — изненадано попита Дънкан.

— Казал е на Алфред, че е почувствал порив да продължи своето странстване. Заминал е начаса.

Дънкан разсеяно разтърка ребрата си, припомняйки си удара на Саймън.

— Въпреки синините, които ми остави — каза той, — този мъж ми хареса.

— Да — съгласи се Ерик. — Човек би казал, че вече се познавате.

Амбър се вледени. И това нямаше нищо общо с течението в залата.

— И аз имах такова усещане — призна Дънкан.

— Наистина ли се познавахте?

— И да е било така, не си спомням.

— Амбър.

Ерик не каза нищо повече, но тя знаеше какво иска от нея, затова допря пръсти до китката на Дънкан.

— Познаваш ли Саймън от преди? — попита го Ерик.

Дънкан ядосано отмести поглед от ръката на Амоър и го впери в него.

— Съмняваш се в думата ми?

— Съмнявам се в паметта ти — отговори Ерик. — Разбираема предпазливост, нали?

Дъхът излезе със свистене от гърдите на Дънкан.

— Разбирам.

— Е? — подкани го меко Ерик.

Амбър трепна. Знаеше, че Ерик е най-опасен, когато изглежда най-спокоен.

— Когато видях Саймън за пръв път — каза Дънкан, — почувствах опасност, сякаш съзирах сянката на ястреб.

Амбър рязко си пое дъх.

— Чух в главата си пеещи гласове и видях свещи — продължи Дънкан.

— Църква? — попита Ерик.

Ала въпросът бе отправен не към Дънкан, а към Амбър.

— Да — каза тя. — Усещане за църква.

— Какво друго усещаш? — полюбопитства Ерик.

— Спомените на Дънкан се движат, но не достатъчно, за да се освободят от мрачните сенки.

— Интересно. Какво друго?

Амбър погледна крадешком Дънкан. Той я наблюдаваше с недоверчиво изражение.

— Мисли за църквата, тъмен воине — каза тя.

В отговор Дънкан упорито стисна устни. Амбър си пое треперещо дъх.

— Струва ми се, че това, което е ставало в църквата, е било по-скоро някаква специална церемония, отколкото обикновена литургия — промълви тя.

— Погребение? Сватба? Кръщене?

Амбър поклати глава.

— Той не знае.

Дънкан я изгледа втренчено.

Обзе я напрежение, което я накара да стисне зъби.

— Какво има? — попита Ерик.

— Дънкан е ядосан — отвърна тя.

— Напълно разбираемо — сухо каза Ерик. — Не го упреквам.

— Но той ме упреква. Имам чувството, че съм хванала коприва — прошепна Амбър. — Мога ли да го пусна?

— След малко. А дотогава — обърна се той към Дънкан — може да смяташ, че Амбър е най-голямата ти надежда да пробиеш мрака на своето минало.

— Защо? — хладно попита Дънкан.

— Мислех, че е очевидно защо — отвърна също толкова хладно Ерик. — Явно тя усеща неща, които убягват на теб самия.

— Вярно ли е? — обърна се Дънкан към Амбър.

— С теб — да. С всички останали — никога.

Дънкан сведе поглед към нея. Злощастното й изражение показваше недвусмислено, че на нея самата й е също толкова неприятно да го разпитва чрез допира си.

— Защо аз съм различен? — попита той. — Защото нямам памет?

— Не знам. Знам само, че двамата с теб сме свързани по някакъв необясним за мен начин.

Известно време Дънкан не каза нищо, просто я гледаше. Сетне улови пръстите й и ги целуна. Накрая, стиснал ръката й в своята, той заговори:

— Когато видях Саймън за пръв път, почувствах опасност, пеещи гласове, свещи. После си спомних едно студено острие, притиснато между бедрата ми.

Амбър нададе шокирано възклицание.

— Неприятен спомен — отбеляза Ерик със саркастична усмивка.

Гласът на Дънкан бе също толкова саркастичен.

— Да.

— Продължавай — подкани го Ерик.

— Няма кой знае какво друго — сви рамене Дънкан. — Помня, че един мъж ме наблюдаваше с очи, черни като адска нощ.

— Саймън — каза Ерик.

— Първо и аз си помислих така. Но сега… — Дънкан въздъхна.

— Амбър? — обърна се към нея Ерик.

— Защо реши, че не е бил Саймън? — попита тя Дънкан.

— Защото той не ме позна. Ако аз бях насочил нож между краката на някого, със сигурност щях да го познавам и да зная причината за враждата помежду ни.

Амбър се вцепени.

— Какво има? — попита я тихо Ерик.

— Църквата — каза тя. — Било е сватба.

— Сигурна ли си? — попитаха в един глас Дънкан и Ерик.

— Да. Усещам бродирана пантофка…

— В ръката ми! Да! — прекъсна я ликуващо Дънкан. — Пантофката й беше сребърна и нежна като скреж! Помня я!

Сълзи набъбнаха в очите на Амбър, сетне се спуснаха беззвучно по бузите й.

— Има ли още нещо, Амбър? — попита Ерик. Този път гласът му наистина беше мек, защото бе видял сълзите й и беше отгатнал причината за тях.

Дънкан внезапно осъзна, че е стиснат пръстите й с все сила.

— Заболя ли те? — попита той.

Амбър поклати глава, но избягна погледа му. Дългите, силни пръсти на Дънкан обаче повдигнаха лицето й към неговото.

— Безценна Амбър — промълви той, — защо плачеш?

Устните й се разтвориха, но от тях не излезе и звук. Гърлото й беше задавено от сълзи.

— Да не би да си видяла в паметта ми нещо, което аз не виждам? — попита той.

Тя отново поклати глава и се опита да се отдръпне от него. Ала Дънкан не й позволи.

— Да не би…

— Стига — прекъсна го рязко Ерик. — Не я докосвай. Остави я да се успокои, доколкото може.

Дънкан отмести поглед от Амбър към мъжа, чиито очи отразяваха сиянието на огъня досущ като очите на хрътките му.

— Какво има? — попита той. — Някаква тайна, достъпна само за Посветени? Затова ли тя не иска да ми каже?

— Де да беше — промърмори Ерик. — Тайните на Посветените са достъпни за разума. Тайните на сърцето — не.

— Говори по-смислено!

— Много е просто — каза Ерик. — Ти си стоял в църква с женска пантофка в ръка.

— Какво общо има това със сълзите на Амбър? — раздразнено попита Дънкан.

— Тя е отдала сърцето си на мъж, който вече има съпруга. Не мислиш ли, че това е достатъчна причина за сълзи?

В първия момент Дънкан не разбра. А когато разбра, той сграбчи Амбър в прегръдките си и се засмя. След миг тя също се засмя, усетила онова, което Дънкан току-що бе открил.

— Аз давах пантофката на един мъж, а не я вземах от него — обясни Дънкан. — Той се женеше за притежателката й, не аз!

Хрътките се изправиха на крака, навириха глави и нададоха силен, ликуващ вой.

Дънкан ги изгледа втренчено, питайки се какво им става.

Амбър гледаше втренчено Ерик, питайки се какво го е зарадвало толкова, че да накара кучетата му да възвестят тази радост в тишината на нощта.

 

 

— Изпратил си ги сами до свещения Каменен пръстен? — ужасено възкликна Касандра.

— Да — кимна Ерик. — Дънкан иска да намери паметта си, преди да се е намерил между краката на Амбър. Аз пък предпочитам да стане обратното.

— Играеш си с огъня!

— Ти самата си ме учила — спокойно каза той, — че който не рискува, не печели.

— Това не е риск. Това е лудост!

Ерик обърна гръб на Касандра и обгърна с поглед Скритото езеро и дивите блата. Край него, из които гнездяха и прелитаха безчет водни птици. Похлупак от облаци бе покрил най-високите части на зъберите. Мочурливата земя под облаците беше обагрена в кафяво и черно, зелено и бронзово — шарена паница, чакаща да се напълни със зима.

Въпреки че билото на Стормхолд не се виждаше, Ерик знаеше, че високият връх скоро ще бъде забулен с воал от блестящ сняг. Дивите гъски и Касандра се бяха оказали прави. Зимата се спускаше към земята, обгърната в наметало от леден вятър.

Соколът на китката му се размърда неспокойно, доловил бурята от емоции, която кипеше под спокойната външност на господаря му. Касандра погледна тревожно птицата. Знаеше, че само хрътките на Ерик усещат чувствата му по-ясно от нея.

— Тази „лудост“, както я нарече — тихо каза той, — е единственият ми шанс да запазя южните си владения, докато успея да намеря повече добри рицари, които да ми служат.

— Баща ти има много други имоти — поклати глава Касандра. — Погрижи се за тях.

— Какво искаш да кажеш, Посветена? Да отстъпя Стоун Ринг на Доминик льо Сабр без бой?

— Да.

Соколът разпери криле и нададе пронизителен писък.

— Ами Сий Хоум? — меко попита Ерик. — И него ли да дам на норманското копеле? И Уинтръланс ли да му дам?

— Няма нужда. Английският крал — при това със съгласието на шотландския крал, ако си спомняш, — спомена само Стоун Ринг.

— За момента.

— „Моментът“ е единственото, с което разполагаме.

Соколът продължаваше да пристъпва неспокойно по кожената ръкавица на ръката на стопанина си. Вятърът развяваше тежкото бронзово наметало на Ерик и откриваше индиговосинята вълнена туника, с която бе облечен. Дръжката на меча му проблясваше на фона й като сребърна мълния.

— Ако предам Сий Хоум, както се предава женска пантофка на сватбена церемония — каза след известно мълчание той, — всички разбойници в Спорните земи ще се нахвърлят върху нас да дирят плячка.

Касандра поклати глава.

— Не съм имала такива видения.

— Няма и да имаш — решително заяви Ерик. — Аз ще се бия до последна капка кръв, преди да дам Стоун Ринг в ръцете на Доминик льо Сабр!

Касандра тъжно сведе поглед към ръцете си, които едва се показваха от дългите, широки алени ръкави. Лъскавите нишки на синьо-зелената бродерия по тях блещукаха като вода, процеждаща се през огън.

— Сънувах сън — простичко каза тя.

В погледа на Ерик трепна раздразнение.

— Какъв сън? — попита рязко той. — За битки, кръв и крепости, които се разрушават камък по камък?

— Не.

Ерик мълчеше.

Касандра се взря в дългите си, добре поддържани пръсти. На единия от тях сияеше голям пръстен с три камъка, блестящи като бродерията на ръкавите. Сапфир — камъкът на водата. Смарагд — камъкът на живата природа. Рубин — камъкът на кръвта.

— Кажи ми — настоя Ерик.

— Червена пъпка. Зелен остров. Синьо езеро. Слети в едно. А в далечината — зрееща страховита буря.

Соколът разтвори човка, сякаш денят бе твърде горещ, а не мразовит. Ерик механично погали птицата, без да сватя очи от неостаряващото лице на Касандра.

— Бурята се изви и докосна червената пъпка — каза тя. — Тя разцъфтя с неземна красота… любов разцъфтя сред бурята.

Ерик присви очи.

— После дойде ред на зеления остров — продължи Касандра. — Бурята го обгърна, погали го, превзе го.

Кафявите вежди на Ерик се вдигнаха, но той не каза нищо. Просто продължи да глади неспокойния сокол с бавни, гальовни движения.

— Само дълбоките води на езерото останаха недокоснати — завърши Касандра. — Но и то копнееше за бурята, където цветето цъфтеше в своя пурпурен разкош, а островът сияеше, обвит в зеленина.

Силен порив на вятъра подхвана наметалото на Ерик и дългите червени поли на Касандра. Соколът изпищя и прибра криле, вперил жаден поглед в небето.

— Това ли е всичко? — попита Ерик.

— Не е ли достатъчно? — сопна се Касандра. — Където са сърцето и тялото, там скоро отива и душата. Тогаз живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.

— Предсказанието на кехлибара — измърмори едва чуто Ерик.

— Винаги това проклето предсказание.

— Трябваше да оставиш Дънкан да умре в Каменния пръстен.

— Тогава пъпката никога нямаше да разцъфти и островът никога нямаше да засияе, обвит в зеленина. В живот.

— Но това не е…

— Твоят сън рисува честит живот, не смърт — прекъсна я Ерик.

— Не си ли струва човек да поеме известен риск в името на този живот?

— Ти рискуваш да докараш катастрофа.

— Не — разпалено възкликна Ерик. — Катастрофата вече ме сполетя! Баща ми така се е оплел в междуплеменни борби, че отказва да отдели дори един воин за защита на граничните си земи.

— От край време е така.

— Аз трябва да разполагам с воини — каза той. — Силни и смели воини. Дънкан е такъв воин. С него мога да запазя крепостта Стоун Ринг. Без него ще я загубя.

— Тогава просто я зарежи. И Дънкан заедно с нея!

— Който държи тези имения, държи ключа за Спорните земи.

— Но…

— Който държи Спорните земи — продължи, без дори да си поеме дъх Ерик, — държи меч, опрян в гърлото на северните лордове оттук чак до каменистите възвишения при Дън Един.

— Не съм сънувала такава война.

— Чудесно — меко каза Ерик. — Това означава, че големият риск наистина ще бъде възнаграден с голяма печалба.

— Или с голямо изтребление и смърт — възрази Касандра.

— Човек няма нужда от гадателска дарба, за да предвиди смъртта. Това е обичайният край на всички живи твари.

— Твърдоглаво лордче! — ядосано възкликна тя. — Защо не можеш да проумееш колко е опасно това, което правиш?

— По същата причина, поради която ти не можеш да проумееш колко е опасно да не направя нищо!

С едно рязко движение на мускулестата си ръка Ерик пусна сокола да полети. Пъстрите каишки на птицата заблестяха, изящните й криле затрептяха в бърз ритъм. Набрала височина с изумителна скорост, тя яхна невидимия гръб на дивия вятър и се понесе с него все по-нагоре и по-нагоре в небесата.

— Ако не направя нищо — каза Ерик, — със сигурност ще загубя Стоун Ринг. Загубя ли Стоун Ринг, Сий Хоум остава гол и беззащитен като новоизлюпено пиле.

Касандра мълчеше и следеше с очи полета на сокола.

— С Уинтърланс положението е долу-горе същото — продължи неумолимо Ерик. — Онова, което не заграбят разбойниците, ще го вземат викингите или моите братовчеди. Или ти си на друго мнение?

Касандра въздъхна.

— Не.

— Съдбата предоставя в ръцете ми мощно оръжие.

— С две остриета.

— Да. С това оръжие трябва да се борави внимателно. Но по-добре да е в моите ръце, отколкото в ръцете на Доминик льо Сабр.

— По-добре да беше оставил Дънкан да умре.

— Това предсказание ли е или съжаление за пропуснатия шанс? — саркастично попита Ерик.

Касандра не отвърна нищо.

— Той носеше кехлибарен талисман и спеше под клоните на свещеното самодивско дърво — каза след миг мълчание той. — Ти щеше ли да го оставиш да умре?

Тя отново въздъхна.

— Не.

Ерик присви очи, заслепен от яркия сребрист блясък на слънцето, което заплашваше да прогори отвор между два облака. Соколът се рееше високо в небето, зоркият му поглед обхождаше заблатените краища на езерото, дирейки плячка.

— А ако паметта му се върне, преди да се е оженил? — тихо попита Касандра.

— Не ми се вярва. Жаждата на бурята е по-силна от жаждата на пъпката, на острова и на езерото, взети заедно. Той ще я утоли още преди края на тази седмица.

Нов порив на вятъра повдигна широките алени ръкави, разкривайки здраво стиснатите юмруци на Касандра.

— Няма да стане насила — продължи Ерик. — Когато е край Дънкан, Амбър гори като озарен от вътрешна светлина скъпоценен камък.

За известно време настъпи тишина, нарушавана единствено от приглушения шепот на блатните треви под суровата ласка на вятъра.

— Но ако Дънкан все пак си спомни преди това? — настоя Касандра.

— Тогава ще се изправи със своята сила срещу моята бързина. И ще загуби, както загуби от Саймън. Само с една разлика.

— Този път Дънкан ще умре.

Ерик кимна бавно.

— Той сам не би приел друг край.

— И какво ще стане тогава с Амбър?

Див, отчаян писък на сокол долетя по вятъра, отговаряйки вместо Ерик. Касандра се обърна, видя лицето му и разбра причината птицата да изпищи тъй тъжно.

Тя затвори очи и се потопи в своята вътрешна тишина, която чертаеше кръстопътища и приближаващи бури.

— Има и друга възможност.

— Да — кимна Ерик. — Да умра аз. Но след като видях боя между Дънкан и Саймън, това не ми изглежда много вероятно.

— Ще ми се да бях видяла този Саймън — каза Касандра. — Мъж, който може да надвие с лекота Дънкан, трябва да е чудесен воин.

— Победата не беше лесна. Въпреки котешката пъргавина на Саймън, Дънкан на два пъти едва не го повали.

Очите на Касандра потъмняха, но тя не каза нищо.

Той загърна наметалото плътно около раменете си, като се постара гънките му да не оплитат дръжката на меча, окачен на левия му хълбок.

— Ако трябва да бъда честен — каза той с лека усмивка, — надявам се да не се наложи да кръстосвам меч с Дънкан. Той може да бъде дяволски бърз за човек с неговите размери.

— И ти не си дребен. Саймън също не е бил.

Ерик не отвърна нищо.

— Ако умреш от меча на Дънкан, няма да отидеш сам в царството ца сенките — тихо каза Касандра. — Аз ще изпратя Дънкан след теб със собствените си ръце.

Трогтнат, Ерик се взря в спокойното лице на жената, която смяташе, че познава така, както познаваше себе си.

— Не — възпротиви се той. — Това би довело до война, в която лорд Робърт няма да може да победи.

— Нека. Тъкмо неговата надменност е в основата на всичко, което става и което може да стане тепърва. Единственото, което заслужава, е ложе от тръни и разкаяние.

— Той просто винаги е искал онова, което искат всички мъже — мъжки наследник, който да пази земите му обединени.

— Да. И беше готов да прокуди сестра ми, за да го постигне.

От изненада Ерик за миг загуби дар-слово.

— Сестра ти? — възкликна той.

— Да. Ема Яловата.

— Защо никога не си ми казвала?

— Че съм ти леля ли? — попита Касандра.

Ерик кимна отсечено.

— Това беше част от сделката между Ема и мен — каза тя. — Лорд Робърт се бои от Посветените.

Думите й не изненадаха Ерик. Така и не бе преодолял разрива с баща си предизвикан от упорития му стремеж към Познанието.

— Когато Ема се омъжи за Робърт — продължи Касандра, — той й забрани да се срещаме. Пусна я да дойде при мен само веднъж. Тогава вече всички я наричаха Ема Яловата.

— Тя е зачената скоро след като е била при теб, нали? — попита сухо Ерик.

— Да. — Усмивката на Касандра бе студена като зимния ден. — И беше огромно удоволствие да даря Робърт Невежия с един известен магьосник за син и наследник.

Погледът й се спря на Ерик и в усмивката й се прокрадна обич — обич, която винаги бе изпитвала, но твърде рядко си позволяваше да покаже.

— Ема е мъртва — тихо каза тя. — На Робърт не дължа нищо друго освен презрение. Ако умреш от ръката на Дънкан, ще подиря отмъщение.

За пръв път в живота си Ерик не знаеше какво да каже. Всичко друго си бе представял и предвиждал, но не и това.

Той разпери ръце и прегърна безмълвно жената, която смяташе за своя духовна майка. Касандра отвърна на прегръдката му без колебание, любувайки се на силата и жизнеността на мъжа, роден единствено благодарение на нейните усилия и Познание.

— Бих предпочел за надгробен паметник нещо друго, не война, която може да спечели само моят враг — каза след няколко мига Ерик.

— Тогава прецени внимателно своя враг, за да извлечеш полза. Доминик льо Сабр може да се окаже по-добър съюзник от братовчедите ти.

— И сатаната би бил по-добър съюзник от братовчедите ми.

— Да — усмихна се Касандра. — Струва си да обмислиш възможността за подобен съюз, нали?

Ерик се засмя и я пусна от прегръдките си.

— Никога не отстъпваш от своето — каза той с усмивка, — а наричаш мен твърдоглав.

— Защото си такъв.

— Аз просто се уповавам на своята дарба.

— Коя дарба? Инатът? — сухо попита тя.

— Прозорливостта — отвърна сериозно Ерик. — Аз виждам пътища за успех там, където другите виждат само сигурен провал.

Касандра докосна челото му с върха на пръстите си и се взря в ясните му светлокафяви очи.

— Моля се не надменността, а разумът да бъде твоята пътеводна звезда — прошепна тя.

 

 

Далечен гръм отекна над главите на Дънкан и Амбър, които препускаха с конете си към Каменния пръстен и свещеното, нецъфтяло от хиляда години самодивско дърво. Дънкан се обърна неспокойно към посоката, от която бе дошъл ръмжащият звук, питайки се дали бурята ще се разрази близо или далеч от тях.

Облаците, похлупили зъберите, се спускаха все по-ниско и по-ниско и влачеха със себе си гъсти мъгли. Но не влажното време предизвикваше хладните тръпки, които пробягваха по гръбнака на Дънкан. Предусещаше опасност, въпреки че всичко наоколо изглеждаше съвсем спокойно.

Той механично провери дали бойния чук, който бе взел от оръжейницата, е на мястото си.

— Стормхолд — каза Амбър.

Дънкан бързо се обърна към нея.

— Какво?

— Това е връх Стормхолд. Мърка като огромен котарак, доволен от приближаващата зима.

— Значи според теб зъберите обичат бурите? — попита той.

— Мисля, че те са родени едни за други. Тъкмо сред зъберите бурите достигат най-големия си триумф. А самите зъбери изглеждат най-величествено в яростната прегръдка на бурите.

— Величествено и опасно — измърмори Дънкан. Инстинктите му отново зашепнаха за дебнеща заплаха. Той отново се огледа, но не видя никакво движение, освен безмълвното плъзгане на воалите от мъгла надолу.

— Опасността подчертава красотата — каза Амбър.

— Значи ли това, че покоят я притъпява?

— Покоят я съживява.

— Твоето Познание ли те учи на такива неща? — попита сухо Дънкан.

— Така учи здравият разум и ти прекрасно го знаеш — тросна се тя.

Дънкан се засмя на намусената й гримаса. Изпитваше болезнен копнеж да я докосне отново, но въпреки това не направи и опит. След бягството им до Шепнещото блато Амбър всячески избягваше да го докосва. Не знаеше защо, но беше така.

Амбър се усмихна и вдигна лице към мрачното, буреносно небе. На фона на лилавите гънки на качулката и пелерината, кожата й сияеше като нежен бисер. Ивиците, с които бе обшита пелерината, имаха тъмнорозовия цвят на устните й. Качулката се смъкна от главата й и отдолу се показа обръчът от сребро и кехлибар, който придържаше хлабаво оплетените й коси.

Навсякъде по нея имаше кехлибари. Гривни от бистри, златисти кехлибарени късчета обвиваха китките й и блещукаха при всяко нейно движение. Дръжката на сребърната кама на пояса й имаше „око“ от червен кехлибар. Върху сребърната тока с големината на човешка длан, закопчаваща мантията й, бяха инкрустирани прозрачни кехлибари, които образуваха птицата феникс — символ на смъртта и прераждането чрез огън. Около шията й грееше кехлибарена огърлица, а на нея бе окачен големият кехлибар, в чиито златисти дълбини Амбър умееше да съзира сенки от миналото.

Ала докато я гледаше, Дънкан не виждаше скъпоценните й накити. Виждаше гъстите ресници по клепките й и трендафилите, цъфтящи по бузите й. Копнееше да опита вкуса на студения вятър от кожата й, а после да пие от топлината, скрита зад розовите й устни.

Искаше му се тя да язди на седлото пред него, вместо на собствения си кон. Ако беше пред него, той щеше да може да я притисне към себе си, да плъзне ръка под наметката й и да погали топлата мекота на гърдите й. И тогава щеше да почувства как те се втвърдяват, как зърната им набъбват, жадни за огъня на устните му.

Тялото на Дънкан откликна незабавно на тези мисли. Вече бе свикнал, когато е край Амбър да усеща как пламва цял и как плътта му се втвърдява и започва да пулсира. Това, с което не беше свикнат, бе тихият, далечен глас, който го предупреждаваше, че не бива да й посяга.

Би било грешка.

Ала Дънкан пропъди тази мисъл още щом се появи.

Тя не е сгодена. Не е омъжена. Не е целомъдрена, въпреки приказките на Ерик. Някога двамата с нея сме се любили. Сигурен съм в това.

И тя ме иска така, както я искам аз.

Какво лошо може да има в това?

Отговор на безмълвния му въпрос не последва. Мракът, в който лежаха скрити спомените му, мълчеше упорито.

Женен ли съм? Това ли се опитва да ми каже тази проклета тишина?

Отново не се появи никакъв спомен, но Дънкан беше сигурен, че не е женен. Не можеше да каже защо, ала го усещаше съвсем ясно.

— Дънкан?

Той се обърна към момичето, чиито очи бяха по-красиви и от кехлибарите, които носеше.

— Приближаваме Каменния пръстен — каза Амбър. — Позната ли ти е околността?

Тя спря коня си на върха на едно малко възвишение. Дънкан спря до нея и се надигна на стремето, за да огледа добре земята, която се разстилаше пред очите му.

Беше величествена, притихнала земя, с обвити в мъгла дървета, със скупчени тук там камъни и стръмни хълмове, чиито върхове се губеха в сребристи облаци. Малко поточе проблясваше между покритите с мъх скали и накапалите листа; гласът му се долавяше едва едва, също като шепота на водните капчици, които се плъзгаха бавно по голите дъбови клони, за да паднат на земята.

Изпълнена с трепетно безпокойство, Амбър чакаше да зърне по лицето на Дънкан някакъв проблясък от спомен. Молеше се да го зърне, ала и се страхуваше от него.

Страхуваше се за своето собствено щастие.

Молеше се заради щастието на Дънкан.

— Много прилича на пътя към Призрачния дол — каза накрая Дънкан. — Как бих искал ей там да е Шепнещото блато.

На устните му играеше лека усмивка. По лицето на Амбър плъзна руменина, която нямаше нищо общо с мразовития въздух. Когато я видя, Дънкан се усмихна още по-широко.

— Помниш ли устните ми върху твоите гърди? — попита той.

Тя се изчерви още по-силно.

— А помниш ли как буйно разцъфна твоето цвете?

Амбър усети, че се задъхва.

Без да откъсва очи от нея, Дънкан промълви нежно:

— Сънувам неговите огнени, влажни цветчета и се събуждам, обхванат от треска.

Амбър не можеше да прикрие нито червенината по лицето си, нито чувствените тръпки, които пробягваха по тялото и.

— Кажи ми, че си спомняш — каза приглушено Дънкан. — Кажи ми, че не съм единственият, който изгаря в треска.

— Ще го помня до края на живота си — прошепна тя с полусведени клепки. — Ти ми подари… рая.

Чувствената нотка в гласа й накара тялото му да пламне.

— Ти ме даряваш с наслада и изкушения, на които не мога да устоя — промълви той.

Тъжна усмивка пробягна по устните на Амбър.

— Не е нарочно — каза тя. — Сега, когато вече знам, се опитвам да не го правя.

— Какво, знаеш?

— Силата на това, което ни привлича един към друг.

— Затова ли избягваш да ме докосваш, като че съм прокажен?

Амбър го стрелна с очи, сетне отново спусна клепки.

— Мислех, че така ще ти е по-лесно.

— По-лесно ли му е на сокола, когато крилете му са счупени?

— Дънкан! — възкликна поразена тя. — Никога не съм искала да те нараня. Мислех… мислех, че ако не съм постоянно край теб, ще ме желаеш по-малко.

— Ти по-малко ли ме желаеш в сравнение с вчера или онзи ден? Амбър затвори очи и изстена отчаяно.

— Отговори ми — настоя той.

— Желая те по-силно, не по-малко — прошепна тя.

Дънкан се усмихна. Но когато видя от спуснатите й ресници да се процеждат сълзи, усмивката му тутакси угасна.

— Защо плачеш? — попита той, като доближи коня си до нейния. Амбър бавно поклати глава. Топлите му, силни пръсти повдигнаха брадичката й.

— Погледни ме, безценна Амбър.

При този нежен допир чувствата, бушуващи в гърдите му, се изляха в нея като порой. Въпреки че ги погълна жадно, тя знаеше, че трябва да спре. Колкото повече опознаваше Дънкан, толкова по-ясно осъзнаваше какво би му струвало единението помежду им.

Неговата чест.

— Няма ли да ми кажеш защо плачеш? — повтори Дънкан. Амбър почувства загрижеността му, но от това сълзите й само закапаха още по-бързо.

— Да не би да се чувстваш омърсена от това, че те докосвах? — попита той.

— Не — каза тя.

Гласът й беше изтънял от усилията, които полагаше да не побегне от Дънкан.

И да не се хвърли в обятията му.

— Да не би да се боиш, че ще те любя? — попита той.

— Да — прошепна Амбър.

— Нима е толкова ужасно да ме пуснеш в рая на тялото си?

— Не.

Амбър си пое дълбоко, мъчително дъх и отвори очи. Дънкан я гледаше с толкова нежна загриженост, че почувства порив да го успокои.

— За мен не би било ужасно — каза тя с треперещ глас. — За теб… ах, мой тъмен воине, боя се, че за теб това ще бъде не рай, а ад.

Той се усмихна.

— Не се бой. Ти ще ми доставиш неземна наслада. Знам го така, както знам как пулсира кръвта ми при самата мисъл за това.

От устните й се изтръгна звук, който бе наполовина смях, наполовина отчаян вик.

— А после какво? — попита тя. — Какво ще стане, ако се окажа девствена, въпреки че не вярваш?

— Ще удържа на думата си.

— Ще се ожениш за мен?

— Да — кимна Дънкан.

Амбър отново си пое дълбоко дъх.

— И след време ще ме намразиш.

В първия момент Дънкан помисли, че тя се шегува. После обаче осъзна, че не е така.

— Защо да мразя момичето, което е по-прекрасно от всички красиви жени, истински или сънувани? — попита той.

— Тъмен воин… — прошепна Амбър.

Гласът й бе толкова тих, че едва се чуваше. Устните й погалиха пръстите му толкова лекичко, че Дънкан едва ги усети.

— Кажи ми — настоя той. — Какво те натъжава толкова?

— Усещам колко си неспокоен — простичко отвърна тя.

Дънкан се усмихна.

— Твоята топлина може да ме излекува.

— Ще излекува желанието. Но за онази част от теб, която е окована в мрачни сенки, която се вълнува, бунтува, копнее за един загубен живот… за това нямам лек.

— Един ден ще си спомня всичко, сигурен съм.

— А ако тогава вече сме женени? Какво ще стане?

— Тогава ще се наложи да наричаш съпруга си с друго име пред хората — каза той с усмивка. — Но в спалнята аз ще си остана твоя тъмен воин, а ти ще си моята кехлибарена вещица.

Устните на Амбър трепнаха в опит за усмивка.

— Мисля, че… страхувам се, че ти ще си мой враг, ако си възвърнеш паметта.

— А аз мисля, че ти си просто едно момиче, което се бои да не нахлуя насила през портите на рая.

— Не е… — поде Амбър.

Гласът й премина в слисано възклицание, защото в този миг Дънкан я грабна от седлото и я намести в скута си. Въпреки плътните дипли на пелерината си, тя усети коравия, пулсиращ меч на желанието му да се притиска към нея.

— Не се страхувай — каза той. — Няма да те направя своя, докато сама не го поискаш. Не, докато не ме помолиш! Какво сладко, мъчително удоволствие ще бъде да те накарам с ласките си да ме умоляваш!

Усмивката му бе едновременно нежна и изпълнена с огнено желание и нетърпение. Тя накара сърцето на Амбър да подскочи, обзето от чувства, за които не смееше дори да си помисли, камо ли да ги изрече гласно.

— Аз нямам нито семейство, нито богатство — промълви отчаяно тя. — А ти може да имаш и едното, и другото.

— Тогава на драго сърце ще ги споделя с моята невяста.

Това, че мечтите й бяха изказани на глас, не спря горещите сълзи, които се стичаха по бузите й.

Възможно ли е? Ще може ли Дънкан да ме обикне достатъчно, та да ми прости, когато папетта му се върне?

Възможно ли е от подобно тъмно начало да се роди толкова честит живот?

Дънкан се приведе към нея и попи сълзите от ресниците й с нежни целувки. Сетне докосна с устни нейните с изненадваща гальовност и сдържаност.

— Имаш вкуса на морския вятър — каза той. — Хладен и леко солен.

— Ти също.

— Защото на устните ми са твоите сълзи. Ще ми позволиш ли да вкуся и усмивката ти?

Амбър не можа да се сдържи и се усмихна. Дънкан също не можеше повече да се сдържа и впи устни в нейните. Тази втора целувка нямаше нищо общо с първата — беше огнена и страстна. Когато най-после се откъсна за миг от Амбър, тя бе поруменяла и трепереше от възбуда. Устните й сляпо подириха неговите за още.

— Да. Така ще бъде. Устните ти ще са разтворени, пламтящи, набъбнали от копнеж по мен.

В мига, в който Дънкан се наведе отново към нея, разбойниците се нахвърлиха върху тях от всички посоки.