Елизабет Лоуел
Недокоснатата (4)

4

Дънкан се извърна, привлечен от неочаквания, тих звук. При това движение новата долна туника се уви около тялото му и очерта мускулестите му контури в бял лен, примесен с тъмни сенки. Още докато се обръщаше, дясната му ръка се стрелна към левия хълбок и пръстите му се свиха, търсейки дръжката на липсващия меч.

Когато на прага на къщата се появи Амбър, ръката му се отпусна.

— Движиш се тихо като пеперуда — каза той.

— Денят е ужасен за пеперуди. Вали като из ведро.

Амбър изтръска водата от мантията си, свали я и я окачи да съхне на една закачалка. Отдолу имаше друга мантия, която тя бе преметнала през лакът, за да я запази суха. Когато се обърна отново към Дънкан, той вече обличаше горна туника. Ръбовете на скъпата зелена вълна бяха извезани със златни, червени панделки.

— Изглеждаш като тан — каза възхитено Амбър.

— Тановете имат мечове.

Тя се усмихна, въпреки страха, който не напускаше сърцето й, откакто бе говорила с Ерик преди четири дни. С всеки изминал ден Дънкан все по-недвусмислено доказваше воинското си минало, особено когато биваше изненадан.

И всеки изминал ден добавяше нова капка в морето на страха, растящ в гърдите на Амбър. Не смееше дори да си помисли какво ще стори Ерик, ако се окаже, че Дънкан е самият Шотландски дук, а не просто храбър рицар, дирещ достоен господар, комуто да служи.

„Ако се окаже неприятел… ще го обеся на първото дърво.“

— Тази туника по-удобна ли е от предишната? — попита тя с напрегнат глас.

Дънкан разпери ръце и раздвижи рамене, за да провери широчината на дрехата. И тази беше стегната, но много по-малко от първата туника, донесена му от Амбър — през нея едва бе успял да провре главата си, да не говорим, че изобщо не побра широката му гръд и здравите рамене.

— Доста по-удобна — отговори той. — Макар че при един бой едва ли ще остане здрава.

— Тук си сред приятели — бързо каза тя. — Няма нужда да се биеш.

За миг Дънкан остана безмълвен. Сетне се намръщи, сякаш търсеше в паметта си бързо отлетял спомен.

— Надявам се да си права. Само че продължавам да чувствам, че…

Амбър го гледаше напрегнато. Сърцето й се беше качило в гърлото.

Дънкан изруга полугласно и се отказа да рови в сенките на спомените си, които го предизвикваха и му се присмиваха, побягвайки още в мига, когато посегнеше към тях.

— Нещо не е наред — каза ядосано той. — Аз не съм на мястото си. Уверен съм в това, както съм уверен, че дишам.

— Минаха само няколко дни, откакто се свести. Трябва ти време, за да оздравееш.

— Време. Време! По дяволите, нямам време да се мотая като валет, който чака господаря му да се пробуди след разгулна нощ. Трябва…

Гласът му секна като отсечен с меч. Не знаеше какво „трябва“ да направи.

Лисица да гризеше вътрешностите му, нямаше да се чувства толкова зле.

Той удари с юмрук в дланта си и обърна гръб на Амбър. Не каза нищо повече, но яростта струеше от него като топлина от запален огън.

Когато Амбър се приближи и застана зад него, свежият й аромат накара ноздрите му да потрепнат.

— Успокой се, Дънкан.

Една топла, нежна ръка погали стиснатия му юмрук. Дънкан трепна изненадано. Откакто бе откраднал от нея онази единствена целувка, Амбър много внимаваше да не го докосва. Точно както самият той внимаваше да не я докосва повече.

Казваше си, че е толкова предпазлив, защото няма как да разбере каква му е била Амбър в миналото, нито каква ще му бъде за в бъдеще. Напълно бе възможно дори да са били любовници, които дългът към различни господари е принудил да се разделят.

Но в мига, в който почувства сладостта на мимолетната й ласка, той разбра истинската причина, поради която не я бе докосвал. Никоя друга жена не беше извиквала у него такъв вопъл от страст и копнеж.

Страстта Дънкан можеше да разбере — беше здрав мъж, а до него имаше младо момиче, което само с аромата си караше кръвта му да кипи. Но огненият копнеж да я прегърне и да бъде прегърнат от нея бе за него съвсем нов и неочакван — досущ като загубата на паметта.

Изненадата, с която неизменно посрещаше силата на реакцията си спрямо Амбър, го увери със сигурност, че подобна страст не е изпитвал към никоя друга жена. Точно както начинът, по който постоянно посягаше за меча си, го караше да вярва, че е носил меч в своето незапомнено минало.

— Дънкан… — прошепна Амбър.

— Дънкан — горчиво повтори той. — Тъмен воин, така ли? Но до бедрото ми няма меч, нямам за другар студената му тежест.

— Ерик…

— Да — прекъсна я Дънкан. — Всемогъщият Ерик, който те закриля. Великият тан, който обяви, че в продължение на две седмици ще трябва да ходя невъоръжен. При все това валетът му не се отделя на повече от един хвърлей място от мен.

— Егберт Мързеливия? — възкликна Амбър. — Още ли е тук?

— Дреме под навеса. На пернатите никак не им се нрави, че трябва да делят курника с него.

— Обърни се към мен — промени темата тя. — Нека се погрижа за външния ти вид.

Дънкан бавно се подчини.

Амбър стегна няколко хлабави върви, приглади една стърчаща гънка на туниката и му подаде красивото индигово наметало, което беше донесла в дъжда от крепостта Стоун Ринг.

— За теб е — каза тя.

Дънкан сведе поглед към златистите очи, които бяха вперени в него с нескрито желание да му помогнат.

— Твърде добра си с един мъж без име, без минало и без бъдеще — каза замислено той.

— Вече неведнъж и дваж говорихме за това, и все напразно. Освен ако… не си си спомнил нещо повече?

— Не, поне не това, което имаш предвид. Никакви имена. Никакви лица. Никакви събития. Никакви клетви. И все пак чувствам… чувствам, че ме очаква нещо едновременно велико и опасно, нещо, което е току пред мен, но постоянно ми убягва.

Амбър отново положи изящната си длан върху юмрука му. Но и този път не долови от миналото му да изникват спомени, не почувства сгъстяване на сенките, които се въртяха, избледняваха и се възраждаха с шеметна скорост, предизвикателни и натрапчиви. Всичко беше както преди.

Особено чувственият копнеж по нея, който пронизваше цялото му същество тъй дълбоко, както сенките от изгубената му памет.

Усещането за желанието, което изпитваше към нея, разпали в тялото й странна топлина. Имаше чувството, че дълбоко у нея тлее невидим огън, очакващ искрата на това желание, за да се разгори с буен пламък.

Каза си, че трябва да отмести ръка и никога повече да не се доближава до Дънкан, но ръката и остана неподвижна, допряна до неговата. Този допир й носеше някаква нежна, сладостна омая. И щастие, което би трябвало да я ужасява, но вместо това я примамваше все по-силно.

— Животът е едновременно велик и опасен — каза тя с тих глас.

— Нима? Не помня.

Едва сдържаните му чувства шибнаха Амбър като камшик — кипяща смесица от отчаяние, гняв и нетърпение.

С усилие на волята, което й причини истинска болка, тя овладя порива да вплете пръсти в косата му и да го притисне в прегръдките си, докато насладата от ласките й не надмогне всички други чувства. Не можеше обаче да си забрани да го докосва лекичко.

Съвсем лекичко.

Само да прокара върха на пръста си по сбраната в юмрука му сила.

— Толко зле ли се чувстваш тук? — прошепна тъжно тя.

Дънкан погледна сведената й глава и осъзна, че тя не е сторила нищо, с което да си заслужи гнева му, че тъкмо обратно — заслужава единствено благодарност. Юмрукът му бавно се разтвори. Ръката му също толкова бавно улови дясната й ръка. При допира тялото й потръпна едва доловимо.

— Не се страхувай, златна фейо. Няма да ти сторя зло.

— Знам.

Очите й отразяваха увереността, прозвучала в гласа й. Дънкан бе твърде доволен от доверието й в него, за да се сети да попита откъде е толкова сигурна. Вместо това поднесе ръката й към устните си.

Дъхът излетя от устните й със звук, който накара сърцето му да забие трескаво. Намерението му бе просто да целуне ръката й, но реакцията й беше неустоимо изкушение. Той обърна ръката й и я обгърна в дланта си, а устните му намериха пулса на китката й и го обходиха бавно.

Когато устните му се разтвориха и върхът на езика му се плъзна по тъничката синя вена, сърцето на Амбър запулсира под нежната му ласка. Желание разтърси тялото на Дънкан като гръм от невидима буря.

Но допирът му остана все така нежен. Прекрасно си спомняше как тя се бе отдръпнала при опита му за по-дръзка любовна игра.

— Дънкан — прошепна Амбър, — аз…

Гласът й заглъхна, прекъснат от чувственото потръпване на тялото й. Докосването до Дънкан, независимо от обстоятелствата, й доставяше невероятно, почти болезнено удоволствие. Да знае цялата мощ на страстта му по нея, и в същото време да бъде целувана толкова внимателно… Имаше чувството, че е обгърната от нежен, но всепоглъщащ огън.

Дънкан вдигна глава и се взря в премрежените златисти очи на момичето, което също като миналото му бе пълна тайна за него.

— Ти откликваш на ласките ми както соколът откликва на зова на своя господар — каза той с дълбок глас. — Гориш за мен и аз горя за теб. Били ли сме любовници в дните, които не помня?

Амбър възкликна тихичко, отдръпна ръката си и му обърна гръб.

— Никога не съм била твоя любовница — промълви тя едва чуто.

— Трудно ми е да го повярвам.

— Но е вярно.

— По дяволите — изръмжа Дънкан. — Не мога да повярвам! Между нас има твърде силно привличане. Ти знаеш нещо за моето минало, което не ми казваш.

Тя поклати глава.

— Не ти вярвам — повтори той.

Амбър се обърна към него толкова рязко, че дрехите й се развяха.

— Както искаш — ядосано каза тя. — Преди да дойдеш в Спорните земи, ти си бил принц.

Дънкан остана толкова шокиран, че не можа да каже нищо.

— Бил си земевладелец — продължи Амбър.

— Какво искаш да…

— Бил си предател — безмилостно го прекъсна тя.

Слисан, Дънкан впери безмълвно поглед в нея.

— Бил си герой — не спираше Амбър. — Бил си рицар. Или валет. Или свещеник. Или лорд. Или…

— Достатъчно — прекъсна я гневно той.

— Е?

— Какво е?

— Кое от тези неща е вярно.

— Едно от тях може да си бил?

Амбър сви очи язвително и отвърна на Дънкан.

— Какво друго освен мазоли. Нито толкова дебела глава — въпреки, че от известно време насам те гледам дали наистина е така — каза през смях.

Въпреки че му беше сърдита тя също се усмихна.

Той изохка.

— Мога да кажа много неща, но не мога да кажа кой съм. Противното е, че единствено което искам да знам никой друг не може да знае освен теб.

Минаха няколко мига, без да проронят дума.

Тя се опита да се пребори с копнежа си, да прекърши волята си и жаждата си за него.

Погали лекичко гладко избръснатата буза на Дънкан.

Тя почувства тежката загуба, която не може да се види у него както тътенът от далечен гръм да се опише.

— Ти си мой — прошепна с болка Амбър. — Мой тъмен воине. — Погледна го с присвити, святкащи очи — опита да откриеш самия себе си ти носи само нови рани — каза тя. — Опитай се да привикнеш към живота, които имаш за момента.

— Как бих могъл? — възкликна дрезгаво Дънкан. — Ами живота, който съм оставил зад гърба си? Ами ако имам господар и трябва да изпълня клетвата си към него? Ами ако имам господар и земя.

Амбър усети тъмен кипеж. Съпруга и наследници които предизвикаха отклик у него.

Подкосиха й се краката. Мисълта, че Дънкан може да е обвързан чрез свещена клетва с друга жена, я прободе като остър нож. Не бе съзнавала силата на този копнеж това би могло да помете неизразимата увереност, в която се криеха всичките спомени на Дънкан. Дано паметта му да не се върне. Колкото повече си мисля повече се боя да си спомни.

Враг, не приятел.

Любим.

Дънкан дойде при мен, обгърнат в мрачни сенки. И трябва да остане обгърнат в мрачни сенки.

Или да умре.

Тази мисъл бе по-непоносима дори от мисълта за живия Дънкан, обвързан с друга жена.

 

 

Соколът размаха криле и веднага се стрелна към примамката, която Дънкан въртеше с плавни, мощни движения на ръката.

— Браво — възкликна Амбър, като плесна възбудено с ръце. — Сигурно навремето често си ловувал със соколи.

Въжето, на което бе окачена примамката, трепна лекичко, сетне поднови плавното си въртене.

Амбър тутакси съжали за думите си. През последните пет дни всячески бе отбягвала да говори за миналото на Дънкан. А паметта му още не се беше върнала, въпреки че днес бе вече деветият ден от пробуждането му.

След този единствен бърз поглед към Амбър Дънкан се съсредоточи изцяло върху примамката, зовяща хищната птица да се спусне от осеяните с облаци небеса. Малкият сокол внезапно се стрелна надолу, удари безпощадно примамката и кацна на земята до нея, за да се нахрани, разпервайки отбранително криле върху своята плячка.

Амбър побърза да призове птицата с къс истинско месо и с няколко пронизителни изсвирвания. Соколът изкрещя недоволно, но накрая се предаде и кацна на китката й.

— Не се мръщи, малка красавице — промърмори Амбър, като преметна каишките през ръкавицата си. — Ти се справи много добре.

— Толкова добре, че да заслужи един истински лов? — попита Дънкан.

Тя се усмихна.

— Изглеждаш жаден за лов — досущ като сокол.

— Наистина съм жаден за лов. Не съм свикнал да стоя затворен вкъщи единствено в компанията на една предпазлива девойка и на собствените си мисли… или на липсата на такива — добави той с ирония.

Амбър трепна.

Дънкан не проявяваше никакъв интерес към предписания от нея режим на почивка, хранене и отново почивка. Заваляха ли студените дъждове, не й бе трудно да го задържа в къщата, въпреки че и тогава той обикаляше неспирно напред назад като вълк в клетка. Ала днес, когато слънцето бе прогонило сребристите мъгли и къпеше земята в ярките си лъчи, това се беше оказало невъзможно.

— Страхувах се — каза тя.

— От какво? Не съм от лед, та да се стопя от слънцето.

— Страх ме беше от врагове.

— Кои са те? — наостри уши той.

— Спорните земи са… спорни. Обезземлени рицари, амбициозни извънбрачни деца, втори и трети синове, разбойници. Всички те бродят наоколо в търсене на плячка.

— Въпреки това отиде да ми донесеш дрехи от Стоун Ринг сама.

Амбър сви рамене.

— Не се боя за себе си. Мен никой не би ме докоснал.

Дънкан я изгледа скептично.

— Истина е — каза тя. — В Спорните земи се знае, че Ерик ще обеси всеки, който ме докосне.

— Аз те докоснах.

— Освен това ти непрекъснато се оплакваше, задето трябва да се увиваш в чаршафи като сарацините… — отбягна темата Амбър.

Дънкан изръмжа нещо на езика, който бе научил в Светите земи.

— Какво означава това? — полюбопитства тя.

— Не би искала да знаеш.

— О! — Амбър въздъхна. — Както и да е. Исках да съм сигурна, че си се излекувал напълно, преди да те пусна навън.

— Напълно? — саркастично попита той.

Тя не му остана длъжна.

— Почти. Ако трябваше да чакам и нравът ти да се подобри, щеше да излезеш оттук чак когато поема към оня свят.

Дънкан я стрелна със святкащите си лешникови очи, но бързо осъзна, че тя е права. Беше в лошо настроение още от сутринта, когато се бе събудил от напрегнатия си сън, пълен с тъмни сенки и чувствени видения.

— Извинявай — каза той. — Да загубиш паметта си само по себе си е достатъчно лошо. А това, че миналото ми застава на пътя на моето настояще и бъдеще, е вече ужасно. Не мога да понасям тази мисъл с усмивка.

— Тук имаш бъдеще, стига да го искаш.

— Бъдеще на земеделец или валет?

Амбър кимна.

— Много щедро от твоя страна — каза Дънкан.

— Не от моя. От страна на Ерик. Той е господар на Стоун Ринг.

Дънкан се намръщи. Още не беше виждат младия лорд, но се съмняваше, че ще се харесат. Привързаността на Амбър към Ерик никак не му се нравеше.

Грижите, които полагаше за нея Ерик го изпълваха с неприязън, но не можеше да стори нищо срещу това. Нито можеше да проумее защо се чувства така.

Трябва да сме били любовници. Или поне да сме искали да бъдем.

Той мълчеше и чакаше отклик на тази мисъл, опипвайки паметта си така, както езикът опипва болен зъб. Предпазливо. Неспирно.

Но не се случи нищо. Абсолютно нищо.

Никакво усещане, което да му подскаже дали това е вярно или невярно, правилно или погрешно — така, както се бе случило, щом забеляза липсата на меч до бедрото си или когато почувства с непоколебима увереност, че никога не е желал тъй силно друга жена.

— Дънкан? — меко промълви Амбър.

Дънкан се сепна и се откъсна от мислите си.

— Не мисля, че бих бил щастлив като земевделец или валет — каза бавно той.

— Тогава какво искаш?

— Това, което съм загубил — каквото и да е то.

— Тъмен воине… — прошепна тя. — Трябва да се освободиш от миналото си.

— Това би било равносилно на смърт.

Амбър се извърна тъжно настрана и закачули сокола. Птицата понесе това спокойно. Беше доволна, че са я пуснали да лети и да опита вкуса на кръв.

— Дори най-свирепият сокол приема качулката без протести — отбеляза Амбър.

— Защото знае, че рано или късно отново ще бъде свалена — отвърна Дънкан.

Тя се обърна и се отправи към птичарника, сгушен до една от стените на къщата. Валетът Егберт — по-скоро момче, отколкото мъж — се изправи бавно на крака, протегна се и й отвори вратата. Когато прибра сокола вътре, Амбър затвори вратата зад гърба си и даде знак на червенокосия младеж, че може да продължи да брои облаците по небето.

Веднага щом се увери, че двамата с Дънкан са далеч от очите на валета, тя се обърна към него и сложи ръка върху неговата.

— Ако не можеш да имаш миналото — попита тихо тя, — какво друто би искал най-много?

Отговорът дойде незабавно.

— Теб.

Амбър застина неподвижно. Радост и страх сграбчиха душата й, разтърсиха тялото й.

— Но това няма да стане — продължи с равен глас Дънкан. — Не мога да се обвържа с жена, след като не знам дали вече не съм обвързан с друга.

— Не мисля, че си обвързан с друга жена.

— Аз също. Но самият аз съм рожба на извънбрачна връзка — заяви той. — Затова няма да оставя нито незаконен син, когото да обрека на просия, нито незаконна дъщеря, която да стане наложница на някой благородник.

— Дънкан — прошепна Амбър, — откъде знаеш?

— Какво?

— Че си извънбрачно дете. Че някой от родителите ти е извършил изневяра.

Дънкан отвори уста, но от нея не излезе и звук. Той разтърси рязко глава, сякаш някой го беше ударил, и изпъшка:

— Не знам. Не знам!

Но знаеше. Само за един миг, но бе знаел. Амбър бе почувствала това със същата яснота, с която чувстваше топлината на тялото му.

За един миг сенките бяха загубили част от силата си. Няколко ярки звезди бяха пробляснали в черната нощ, която забулваше миналото на Дънкан.

— Защо не мога да си спомня? — яростно извика той.

— Остави нещата такива, каквито са — меко каза тя. — Не можеш да се биеш със сенките. Можеш само да се плъзгаш между тях.

Усети как напрежението в него изчезва още преди самият Дънкан да го е усетил. Като измъкна ръката си от неговата, тя му се усмихна полуокуражително, полусгорчиво и отвори вратата на къщата. Преди обаче да успее да прекрачи прага, Дънкан я дръпна обратно.

Стресната, Амбър се извърна към него. Коравата му длан се провря под брадичката й с изненадваща нежност. Тя затвори очи, за да се наслади поне за миг на блаженото усещане, което я завладя при допира му. Загрижеността му за нея беше като пролетното слънце, което топли, без да изгаря. А страстта, скрита под тази загриженост, пламтеше като необуздан огън.

— Не исках да те натъжавам — каза Дънкан.

— Знам — прошепна Амбър, като отвори очи. Беше застанал толкова близо до нея, че тя виждаше съвсем ясно зелените, сините, златистите и сребърните пръски, които придаваха на очите му този странен лешников цвят.

— Тогава защо по клепките ти има сълзи? — попита той.

— Страх ме е за теб, за мен, за нас.

— Защо? Защото не си спомням нищо?

— Не. Защото може да си спомниш.

Дънкан си пое рязко дъх.

— Защо? Какво лошо може да има в това?

— Може да се окаже, че си женен.

— Не ми се вярва. Щях да го почувствам, както почувствах липсата на меча си.

— Ами ако си дал клетва за вярност на някой нормански лорд? — попита Амбър, опитвайки се да потуши страстта в очите му.

— Какво от това? Между саксонци и норманци цари мир.

— Това може да се промени.

— И небето може някой ден да се стовари върху ни.

— Но какво ще стане, ако се окажеш враг на лорд Робърт? Или на сър Ерик?

— Щеше ли Ерик да доведе при теб свой враг? — попита вместо отговор той.

Амбър понечи да каже нещо, но Дънкан я изпревари.

— Ами ако съм просто един завърнал се от Светите земи рицар, търсещ господар, на когото да служи вярно?

Думите му пронизаха съзнанието на Амбър като нежна мълния, прогониха — макар и само за миг — мрака в нея. На устните й трепна нерешителна усмивка.

— Бил ли си се със сарацините?

— Аз… да! — Усмивката му проблясна изпод тъмната коприна на мустаците — през паметта му бе преминал кратък спомен. — Бих се с тях на едно място, наречено… Проклятие, отново изчезна!

— Ще се върне.

— Но знам, че съм се бил с тях — каза Дънкан. — Така, както знам, че искам това.

Той наведе глава, докато устните му докоснаха едва едва нейните. Амбър понечи да се отдръпне, но пръстите му стиснаха по-здраво брадичката й, а ръката му се плъзна около талията й.

— Една едничка целувка. Това е всичко, което искам. Една целувка за мъжа, когото ти измъкна от мрака.

Амбър се вцепени, ала бе неспособна да се съпротивлява срещу изкушението на неговата и на собствената си страст.

— Не бива — каза тя.

— Да — промърмори Дънкан с усмивка.

— Опасно е.

— И невероятно хубаво.

Амбър се опита да се възпротиви, но не успя. Защото наистина се чувстваше невероятно хубаво в прегръдките на своя тъмен воин.

— Разтвори устни — прошепна Дънкан, опрял устни до нейните. — Позволи ми да вкуся от твоя нектар, както пчелата вкусва цвета на теменужката.

— Дънкан…

— Да. Точно така.

Този път живата топлина на езика, който се плъзна в устата й, не я шокира. Това, което я изуми, бе сдържаността на Дънкан. Защото съвсем ясно усещаше бурното море на страстта, което се блъскаше в бреговете на волята му.

Цялото му тяло беше изопнато, пламтящо. Цялото му тяло тръпнеше от желание. И в същото време целувката му бе просто като топъл дъх, една нежна ласка, която я обливаше и се отдръпваше като трепкащ пламък. Без да съзнава, Амбър нададе тихичко възклицание и разтвори устни още по-широко, за да подири повече от онова, което й даваше Дънкан. Ръцете му, загрубели в битките, се плъзнаха нежно по тялото й, примамвайки я все по-близо и по-блпзо до огъня, който гореше в слабините му.

— Дънкан — прошепна тя.

— Да?

— Имаш вкус на слънчева светлина и буря едновременно.

Дънкан усети как дъхът му секва, а пулсът му се ускорява.

— А ти имаш вкус на билков мед — каза той. — Иска ми се да опия всяка сладка капчица от него.

— На мен също ми се иска да го сториш — призна Амбър.

Дъхът излетя от гърдите му със стон. Устните му отново се впиха в нейните, но този път не бяха тъй нежни, този път търсеха по-голяма близост. Ръцете му я притиснаха към тялото му толкова силно, че да усети всяка частица от огромната му мощ. Силните му длани залюляха хълбоците й в ритъм, древен като желанието и съвсем нов за Амбър — нов като зора.

Много време мина, преди Дънкан да вдигне глава и да си по-поеме дълбоко, запъхтяно дъх.

— Тялото ми те познава — каза той с дрезгав глас. — Никоя друга жена не го е карала да реагира така.

Амбър потръпна. В нея се плискаха два потока на могъща страст — неговата и нейната, — бяха се слели в една пълноводна река. А тя стоеше на ронещия се бряг, застрашена всеки миг да падне в буйните води.

— Колко пъти сме лежали заедно в тъмнината със слети, натежали от желание тела? — попита Дънкан.

Амбър понечи да каже нещо, но ръката на Дънкан се плъзна рърху гръдта й и всичките й мисли излетяха от главата.

— Колко пъти съм те събличал, колко пъти съм целувал гърдите ти, корема ти, кадифената мекота на бедрата ти? — продължи той.

В отговор от гърдите й се изтръгна само един стон на желание.

— Колко пъти съм разтварял бедрата ти, за да прибера своя меч в топлата ти ножница?

— Дънкан — прошепна тя, останала без дъх. — Не бива.

— Не, мила моя. Защо да не направим отново онова, което вече сме правили толкова пъти?

— Ние… — Амбър се задъха. — Никога не сме го правили.

— Винаги сме го правили — възрази Дънкан.

— Но…

Той я прекъсна, като стисна нежно със зъби долната й устна. Когато пръстите му се плъзнаха под мантията й и намериха зърната на гърдите й, които веднага се втвърдиха под ласката му, коленете й се подкосиха.

— Желанието е път, който двамата с теб сме изминавали не веднъж и дваж — каза Дънкан с усмивка, като се наведе към гръдта й. — Затова телата ни откликват толкова бързо.

— Не, това е…

Гласът й се прекърши, защото в този миг горещите устни на Дънкан се впиха в гръдта й. А когато зъбите му я захапаха нежно, Амбър почувства, че вече едва се държи на краката си.

— Дънкан — прошепна тя, — ти си огън, който ме изгаря.

— Ти си тази, която ме изгаря.

— Трябва да спрем… да се докосваме.

На устните му трепна опасна усмивка.

— След време — съгласи се той. — Но първо ще потуша огъня в твоето тяло. А ти ще потушиш огъня в моето.

Разтреперана, Амбър си представи, че е гола с Дънкан — без дрехи, които да пречат на неземната наслада от допира му, без нищо друго помежду им, освен парещата топлина на дъха му, слят с нейния, докато тя отдава тялото си на своя тъмен воин.

„На мъж без име ти недей отдава и сърце, и тяло, и душа.“

— Не! — извика внезапно Амбър. — Прекалено е опасно! Силните му ръце я притиснаха и й попречиха да се отдръпне.

— Пусни ме — извика тя.

— Не мога.

— Трябва!

Дънкан се взря в обезумелите й златисти очи. И остана толкова смаян от онова, което видя в тях, че мигновено я пусна. Амбър веднага отскочи назад, така че да не може да я стигне.

— Ти се страхуваш — каза той невярващо.

— Да.

— Никога не бих ти сторил зло, безценна Амбър. Сигурен съм, че знаеш това. Знаеш го, нали?

Амбър отстъпи назад, вперила ужасен поглед в протегнатата му ръка.

Той изруга гневно, завъртя се на пети и излезе на двора.