Сергей Лукяненко
Спектър (9) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

1.

Причината, поради която Мартин се върна на Земята за едно денонощие, беше не само планираната среща с чичо му, но и необходимостта да се снабди със снаряжение за пътуването. Разбира се, при нормални условия би могъл да продължи пътя си направо от Библиотека, но сега беше изправен пред необичайна задача и предпочете да похарчи една допълнителна история за връщането си до Земята.

Задържа в себе си ремингтъна — нямаше намерение да ловува, а карабината беше напълно подходяща за самоотбрана. От малкия арсенал, който съхраняваше в кабинета си, добави към снаряжението си само револвер — надежден и компактен „Смит и Уесън“ шейсети модел. Късо петсантиметрово дуло, само пет патрона в барабана, малък калибър — оръжието беше подходящо само за кратка престрелка на късо разстояние. Е, такива ситуации не възникват често, но все пак се случват и тогава револверът е доста по-полезен от винтовката.

Попълни и запасите си от търговски стоки. Сол имаше почти на всички планети, затова пък захарта и сладките неща служеха прекрасно като валута. Тютюн, пипер, медикаменти, няколко тестета карти за игра, новият брой „Дайджест“ — общо взето, събраното не се отличаваше с нищо от обичайното.

Към пладне беше готов да тръгне на път, макар и да чувстваше тежест в главата заради запоя, продължил до три часа през нощта.

Вече беше при вратата, когато телефонът иззвъня. Посегна към слушалката, но видя, че на дисплея свети името на Полушкин, и не отговори. Полушкин или беше научил за връщането му, или се пробваше просто ей така, наслуки… При всички случаи на Мартин не му се искаше да дава отчети в момента.

Затвори вратата и тръгна по стълбите.

 

Понякога му се струваше, че отношението на пазителите към разказите зависи и от самия разказвач. От настроението му… от убедителността… от това колко е увлечен от измислената история… от съвсем странни фактори. Например на гладен стомах му беше значително по-лесно да получи достъп до Портала, отколкото след обилен обяд и халба бира.

Сега беше умерено гладен, но го болеше главата.

И това оказваше влияние.

— „Нима? — попита жената. — Аз мислех, че сте разбрали всичко още първата вечер“ — завърши разказа си Мартин и замълча в очакване на присъдата.

— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. — Слушал съм много такива истории, пътнико.

Това беше вече втората история, отхвърлена от пазителя. И най-обидното бе, че според Мартин историите бяха достойни, притежаващи и сюжет, и характери, и поука. Напълно подходящи!

Пазителят чакаше — наистина тъжен и самотен, един от многото тъжни и самотни пазители на московската Станция. Мартин въздъхна, ровейки се в паметта си. Спомняше си и отхвърляше истории, които беше прочел или чул, или които се бяха случили лично на него или на негови познати.

Пазителят чакаше.

— Историята ми е за любопитството — каза най-накрая Мартин. — Това е странно свойство, не намираш ли?

Разбира се, пазителят не отговори. Разбира се, Мартин беше задал риторичен въпрос.

— Хората вършат странни и опасни неща от любопитство. Пандора е отворила поверената й кутия, жената на Синята брада е влязла в забранената стая, учените са разцепили атома. Където и да погледнеш — само проблеми заради това любопитство. И ако в древността опасността е заплашвала само самия любопитен, през последните стотина години застрашава цялото човечество. Един любопитен учен става по-опасен от цяла армия. На мен даже започва да ми се струва, че природата се е опомнила и е дала на заден ход… Хората започнаха да любопитстват все по-малко и по-малко. Престанаха да се интересуват от наука. Започнаха да харесват всичко всекидневно и обикновено. Телевизионни сериали, в които се знае какво ще се случи. Книги, в които всичко е известно предварително. Храна, която не е интересна нито с вкуса си, нито с цвета, нито с аромата си. Новини, които не казват нищо неочаквано. Сякаш е завъртяна някаква стопираща ръчка: достатъчно любопитство, достатъчно сте търсили, достатъчно сте мислили. Спрете — или ще загинете!

Пазителят погледна замислено Мартин.

— Ние живеем с предсказуеми жени, нашите приятели ни разказват брадати вицове, нашият Бог е скован от догми. И това ни харесва. Но знаеш ли, пазителю, наскоро видях една девойка, която беше погубена от любопитството си… и се зачудих… — погледна пазителя в очите — дали наистина всички са се отучили да се учудват? Може би аз съм този, който е дръпнал стопиращата ръчка? За самия себе си. Може би аз съм този, който е спрял? И сега убеждавам себе си, че е спрял целият свят? Вие почти ни отучихте да любопитстваме, пазители. Какъв смисъл има да се учи нещо, да се открива нещо, след като утре вие ще ни го подарите наготово? Какъв смисъл има да се стремим към звездите, ако там няма нищо ново? Помислих си за това и отговорът не ми хареса. Затова реших — да живее любопитството! Многото знания са великолепно нещо! А многото печал е съразмерно заплащане!

Пазителят мълчеше — и Мартин почувства, че историята не е приета. Затова се наведе през масата, доближавайки се до пазителя, и продължи:

— А знаеш ли кое е най-важното тук, пазителю? Любопитството не съществува изобщо! Разумните същества не притежават такова качество и свойство. Ние наричаме любопитство интуицията, опита да правим изводи при недостатъчно налични данни. Иска ни се всичко да формализираме, да го обясним логично и ако няма обяснение, казваме „любопитно“, сякаш си даваме индулгенция за странните, ненужни и опасни постъпки. „Любопитството“ е само удобно обяснение. Нищо повече!

— Тук е тъжно и самотно… — започна пазителят.

— Не съм завършил историята — каза Мартин. — Дори не съм я започнал. Това беше встъпление.

За първи път в живота му му се стори, че в очите на пазителя се е появило раздразнение.

— Тогава разказвай.

— Имало едно време във Вселената раса, която всички останали разумни раси наричали „пазители“ — започна Мартин. Изведнъж го обзе ярост, насочена не към пазителя и дори не към него самия, задето се е оказал неспособен да си плати пътя. Чиста ярост, ненасочена към никого конкретно. — Тази раса си имала хоби — да лети из Галактиката на могъщи черни звездолети и на всяка попаднала й планета да строи Станции за хиперпространствена връзка. И заплащането за използването на тези Станции е да се разкаже любопитна история. Пазителите не можели да се развлекат по никакъв друг начин. А на планетата Земя живеело едно момче, което се казвало Мартин Дугин. И както всяко друго умно дете, и то си имало мечта — да разкрие всички тайни на Галактиката. Ни повече, ни по-малко, както приляга на хората. И ето че един ден срещнало мъдрите пазители. Те, както си му е редът, скучаели. Хлапакът естествено се смятал за по-умен от всички във Вселената и се запитал: А дали любопитството движи пазителите? Та нали ние вече установихме, че няма никакво любопитство. Нима пазителите наистина се надяват да чуят нещо ново и важно? Значи работата не е в историите. Не в историите, а в хората, които ги разказват! Очевидно в Галактиката има някакви тайни, важни й страшни, но недостъпни за пазителите. И онези, които те пропускат в другите светове, трябва да разкрият тези тайни. А онези, които не пускат обратно, са се оказали близо до разгадаването им и целият им останал живот ще протече там, където могат да са от полза за пазителите!

Пазителят се закашля. Кашля достатъчно дълго, за да успее Мартин да разбере: рунтавото люспесто създание се тресеше от смях, задавяше се, опитваше се да спре — но не можеше.

— Ти… разсея… тъгата ми и самотата ми, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.

Мартин се изправи от креслото и промърмори:

— Получи се! Страхотно…

Пазителят престана да се смее. В черните му очи вече нямаше и сянка от раздразнение.

— Десетки раси, стотици планети, хиляди хипотези. Казват, че крадем душите. Казват, че използваме пътниците за храна. Казват, че просто се подиграваме. Но твоята версия е свежа, благодаря. Ти разсея моята печал.

— Никога не казвате дали нашите истории имат смисъл за вас. И никога няма да кажете — промърмори Мартин.

— Яде ли те любопитството? — попита пазителят. — Но нали няма никакво любопитство, ти обясни това доста уверено.

— Няма празно любопитство — отсече Мартин. — Няма безцелно любопитство. Ако са ни интересни мотивите ви, значи чувстваме фалш. Недоизказаност. Опасност. Някаква облага, която ни е убягнала.

Пазителят премълча и това даде на Мартин усещане за лек триумф. Но когато вече затваряше вратата, пазителят отново беше изпаднал в пристъп на смях и това развали цялото удоволствие от победата.

— Дори и просто да се гаврите — мърмореше Мартин, крачейки по коридора. — Дори и да правите залози кой от нас ще издържи по-дълго в чуждите светове. Дори и да ни предавате по телевизията си. Не ми пука!

Когато достигна най-близкия Портал — в московската Станция те бяха шест — вече се беше успокоил. Разбира се, от гледна точка на пазителя — всемогъщ и почти безсмъртен — неговото поведение и догадки сигурно бяха много забавни.

И най-важното — Мартин изобщо не беше сигурен, че не съществува чисто любопитство, че зад него винаги стои интуицията, изгодата или страха. Кажете, моля, каква полза има детето от счупената и разглобена играчка? Интересно е — и това е всичко. Възможно е и с пазителите да е така: да си играят с живи играчки и леко да се огорчават при счупването им.

Мартин отбеляза мислено, че това е обещаваща версия. Щом пазителите се интересуват от догадки за мотивите на поведението им, трябва да разкаже, че пазителите са деца на истинска свръхцивилизация, пуснати в космоса да си поиграят. Като всички деца, те са любопитни и безсърдечни и предпочитат да слушат, а не да отговарят на въпроси…

Може да се получи чудесна история.

Той даже си заподсвирква и изобщо не се огорчи от малката опашка, която откри в чакалнята пред залата на Портала. Той кимна на една сериозна дама на средна възраст, седнала на диванчето, поставила огромна раирана чанта до себе си. Боже мой, нима се възражда на ново равнище професията на пътуващия търговец? Или жената отива да навести роднините си, а в чантата носи подаръци? Той дори се здрависа учтиво с един мъж, пушещ в ъгъла над грамадна ваза-пепелник. Мъжът нервничеше, дърпаше цигара след цигара, веднага си проличаваше, че е новак, но не се стреми да завърже разговор. За да му направи компания, Мартин извади една цигара и я изпуши до половината.

В коридорчето, водещо към Портала, се чу дрънчене. Някой едър и тежък изтопурка покрай чакалнята в посока към изхода. Жената погледна нервно Мартин и тръгна към Портала. След минута се чу ново дрънчене, мъжът хвърли недопушената цигара, вдигна обемистата си чанта и рязко попита Мартин:

— Как е… нали не е прекалено неприятно?

— Нищо няма да усетите — успокои го Мартин.

Мъжът прекара дълго време при Портала — явно изобщо не можеше да се реши. Най-накрая се чу ново звънтене, по коридора премина юноша с щастливото лице на човек, който допреди малко е бил доста изнервен. Мартин мина през шлюзовата врата и влезе в кръглата зала на Портала. В центъра й дружелюбно светеше компютърният терминал.

Мартин взе мишката и прекара курсора по списъка.

Ето я Библиотека. Ето го Иол. Ето го Кортик. А ето я и целта.

Прерия 1 и Прерия 2.

Два свята, които по нищо не си приличат, освен по преобладаващата в района на Порталите тип местност. Мартин се интересуваше слабо от Прерия 1, отдавна заселена с извънземни. Доскоро не го интересуваше и Прерия 2, въпреки че беше в хубавия, зеления списък…

Но пръстите на умиращата Ирочка бяха успели да му кажат името точно на тази планета.

С какво ли тя бе толкова важна за нея, по-важна дори от собствения й живот? Защо молеше Мартин да отиде на Прерия 2 — нали думите й не можеха да бъдат нищо друго, освен молба да посети този свят?

Може би го движеше интуицията, а може би — току-що осмяното любопитство. Но той натисна Enter, обърна се и излезе от залата — но вече не на Земята.

* * *

Горещо и прашно.

Това беше първото му впечатление, когато вратите на Станцията се затвориха зад него.

Пазителят седеше на верандата, вдигнал босите си крака на дървената маса. Пред него в голяма кристална кана искряха бучки лед в истинска домашна лимонада, на подноса имаше фасетирани чаши.

— Ще позволите ли? — попита Мартин. Пазителят кимна и Мартин си наля пълна чаша. Отпи — хубаво, киселичко и прохладно; браво на пазителите, че не признават никаква химия. С чашата в ръка Мартин отиде до парапета и облегна лакти на него, отпивайки от лимонадата.

Пред него се простираше Прерия 2.

В първия момент равнината му се стори изгоряла. После осъзна, че високата трева, покрила я като плътна четина, си е оранжева по природа. В далечината се виждаше стадо петнисти черно-бели крави, които невъзмутимо пасяха въпросната оранжева трева.

Небето също беше оранжево. Е, не съвсем оранжево, по-скоро мръсножълто, такова, че дискът на слънцето не се набиваше веднага на очи. Впрочем, облачетата си бяха белички.

— Оранжево небе, оранжево поле… — промърмори Мартин. — Кой идиот е нарекъл тази планета Прерия? По-добре Оранжева — та тя си е оранжева.

Пазителят мълчеше, мърдаше пръстите на краката си и се усмихваше.

— Довиждане — каза му учтиво Мартин.

Пазителят кимна.

Когато слезе от верандата, Мартин сглоби карабината, метна я на рамо и тръгна да заобиколи стадото крави. Не се виждаше каубой, но в един момент от високата трева се надигна малко пастирче, което го изгледа внимателно.

Мартин му махна с ръка и се приближи. Хлапето изглеждаше съобразително, а малко информация никога не беше излишна.

— Здравейте, мистър! — поздрави го хлапакът, около тринайсет-четиринайсет годишен. Беше бос, с дънки и карирана риза, яркочервена, в тон с прерията и небето.

— И ти здравей — отвърна Мартин. — А защо „мистър“?

— При нас така е прието — поясни момчето. — Вие за постоянно ли идвате на Прерия?

Мартин отбеляза тази фраза. „За постоянно ли?“ беше рядко срещан въпрос. Обикновено питаха: „Вие за дълго ли?“

— Едва ли. Както се получи.

— Търсите ли някого? — продължаваше да любопитства пастирчето.

Мартин поклати глава:

— Не, вече никого. Дръж!

Той подхвърли на хлапето бонбон „Червената шапчица“, предварително приготвен в джоба. Момчето прие лакомството с явна радост, но отхапа само половината, грижливо зави останалата част и я прибра в джоба си. После каза, като внимателно дъвчеше подаръка от Земята:

— Е, питайте.

— Далече ли е градът? — Мартин се усмихна и реши да бъде по-предпазлив с хлапака.

— Ню Хоуп е на пет мили на юг. — Момчето посочи с ръка. Мартин не виждаше нищо в тази посока и малкият поясни: — Градът е в низината. Там тече Оранжева. А тук няма защо да се заселва някой, няма вода.

— Нарочно ли караш стадото при Станцията?

Момчето се усмихна и кимна.

— Много хора ли има в града?

— Малко над осемнайсет хиляди — съобщи гордо момчето. — И още хиляда и петстотин нехора.

— Какво интересно има там?

— Вкусен бонбон — отбеляза замислено хлапето.

Мартин му се закани с пръст, но му даде още един.

— Две църкви и молитвен дом, стадион, кметство, отряд на националната гвардия, две училища, текстилна фабрика, дванайсет месарници, шест фурни, кино, болница, четири аптеки, супермаркет, вестник, вариете, печатница, летище, гараж и автосервиз… — започна да изброява момчето.

— Хотел? — попита Мартин.

— Има хотел „Дилижанс“. Има хан „Мустанг“. На вас сигурно хотелът ще ви хареса повече.

Мартин извади трети бонбон. „Гриляж“.

— Днес ще се натъпча — каза радостно хлапето. — Ваш съм, мистър. Питайте.

— Какво можеш да разкажеш за планетата?

— Ами… — Момчето се преви и заподскача на един крак, почесвайки коляното си с пета. — Какво има за разказване? Планетата Прерия, благоприятна за живот, три континента, заселен е един, има два града и селища, открит е нефт и цветни метали… Това се учи в първи клас.

— Местен живот?

— В прериите живеят зелени индианци — каза момчето много сериозно. — Те ловуват оранжеви бизони.

— Да бе — каза Мартин.

Момчето изсумтя:

— В града ще видите сам. Те са тъпи, но миролюбиви, даваме им да влизат в града.

— Зеленокожи? — уточни Мартин.

— Те обичат зеления цвят — поясни момчето. — Купуват зелен плат и си шият дрехи. А иначе са си най-обикновени — жълти.

— Кой е главен в града?

— Кметът — каза момчето много сериозно. — А освен това има шериф и военен комендант. Така че не стреляйте без причина, ще ви хванат и ще ви обесят! При нас са много строги за тези неща, трябва да се взема разрешение за дуелите.

— Господи, някакъв детски рай… — промърмори Мартин. — Чудно как още всички дечурлига от Земята не са си дигнали чуковете и не са дошли тук.

Момчето изслуша репликата с любопитство, но подобно на пазителите, не отговори.

— Последен въпрос — каза Мартин, подхвърляйки още един бонбон на хлапето. — Какви пари са в обращение?

— Прериански долари. — След кратко колебание хлапакът извади от джоба си една монета и я показа на Мартин. — Ето такива.

— Може ли да я видя? — Мартин взе металния диск и внимателно го огледа.

Охо! Монетата беше сребърна, с изсечен номер, като на банкнота! Значи справочникът на Уолтърс не лъжеше.

— Вярно ли е, че има пари само на Земята и на Прерия? — попита момчето, без да откъсва поглед от монетата. Ако се съдеше по възрастта му, не беше възможно да е роден на Прерия, но явно беше дошъл тук съвсем малък.

— Не е вярно. Има още шест планети, на които хората използват свои пари… — отговори Мартин, разглеждайки монетата. — Е, вашите изглеждат доста сериозно…

— В планините има сребърен рудник — поясни момчето.

— Това много ли е? — попита Мартин, връщайки монетата.

— Аха — кимна хлапето. — Чаша питие е десет цента. Да се пренощува в хотела — долар. Ако стаята е хубава, естествено.

— Трябва ли да се отбия някъде в града и да съобщя за пристигането си? — поинтересува се Мартин.

— Бързо схващате! — Момчето показа своите бели, макар и щърбави зъби. — Представете се на шерифа, той ще го оцени.

— Благодаря, синко — кимна Мартин. — Ще отида да видя вашия Ню Хоуп… А ти не се стеснявай, работи си.

— От какво да се стеснявам? — веднага настръхна хлапакът.

Мартин се усмихна и каза:

— Обади се на шерифа и докладвай. Ще отида при него след два часа.

Момчето нацупи устни и обидено го изпрати с поглед. Едва когато Мартин се отдалечи на сто крачки, хлапакът легна отново в тревата и извади от джоба на дънките си радиотелефон.

 

Прерия 2 наистина се славеше като една от най-успешните земни колонии. Официално се смяташе, че е заселена от самотни ентусиасти. Но всички знаеха, че е свръхсекретен правителствен проект на САЩ. През последната година планетата решително вървеше към обявяване на независимост. Може би нещо в плановете на американците се беше объркало. А може и формалната независимост на колонията да влизаше в плановете им.

При всички случаи на Мартин му беше интересно. Планетите курорти са забавни, планетите, където се добива нещо екзотично и ценно, са полезни. Но планета, на която хората наистина се опитват да построят анклав на земната цивилизация — е нещо съвсем необичайно.

Пазителите никога не се намесваха в местната политика. Всичките им изисквания се свеждаха до безпрепятствено използване на Порталите. Но на Прерия не се забелязваха особени безобразия. Колонистите не вредяха на местните „индианци“ и се отнасяха към извънземните недоверчиво, но и с търпимост. Изобщо, ако човечеството имаше някакви шансове да се настани сериозно в друг свят, Прерия подхождаше идеално за тази цел.

Сребърни монети със сериен номер — виж ти! Мартин се усмихна, докато крачеше из степта. Защо не са си направили книжни пари? Метални пари — като символ на пограничен свят; Дивия запад, пренесен на стотици парсеци^[1] от Земята?

Възможно е.

С лека тъга Мартин си помисли, че руската пасионарност^[2] или е изчезнала окончателно от времето на Гумильов насам, или принципно не е насочена навън. Е, къде е Нови Мухосранск^[3] или град Китеж^[4]? Къде са русокосите юнаци, разораващи целините из другите светове? Явно стоят в патрулите пред московската Станция. Или маршируват с остригани глави на старателно игнорирани от властите полигони. Що за проклятие виси над руския народ: ако има духовност, то тя е в ущърб на здравия разум; ако има свобода, тя е с погроми и палежи; ако има вяра, тя е с озлоблението на язваджия евнух; ако има празник, той е последван от едноседмичен махмурлук. Човек започва да си мисли, че неслучайно пазителите са разположили на територията на Русия цели три Станции — в Москва, Новосибирск и Краснодар. Лесните пари, спечелени без никакви усилия, наистина преобразиха страната, оставиха нацистите без почва под краката, покриха страната с почти европейски воал на кротост и ситост. Но чиновниците не успяха да откраднат всичко, което се сипеше от небето, наложи се да го разделят с народа!

Но къде е онзи дух, който е водил в странстванията им Крузенщерн и Лисянски, Белингсхаузен и Лазарев, Пржевалски и Визе, Кайзерлинг и Иностранцев^[5]?

— Не достигат иностранци^[6] — каза си мрачно Мартин. Естествено даваше си сметка, че сгъстява багрите. Работата не е в особеностите на руския национален характер. В края на краищата руският народ винаги е бил силен с пришълците, дошли от другаде — същото се отнася и за американците. Тук има нещо друго. Някакво мистично, манихейско неприемане на живота, лесно преминаващо в омраза към него, някакво обожаване на оскъдицата и уродливостта. Дали не беше виновен климатът? Защо пазителите не дадат на Русия устройства за контрол над народа, със сигурност имат такива…

Мартин се изплю в оранжевата трева. Климатът няма нищо общо. Точно в суровия Сибир същият този дух на пасионарност все още живее. Може би сибиряците ще измислят нещо? Мартин беше чул за голяма група красноярци и новосибирци, които отишли на някаква студена и влажна, но перспективна планета. Трябваше да надникне… при удобен случай.

А засега стоеше на оранжевия склон и гледаше Ню Хоуп, най-големия град на Прерия 2, любимата планета на американците. Долината на река Оранжева беше широка десет километра. Реката с нищо не напомняше за Мисисипи и не впечатляваше особено, но беше широка и плавателна. При градчето имаше пристанище, където се виждаше — дръжте ме да не падна! — дървен витлов параход! А и градчето — поразителна смесица от дървени къщи, сякаш слезли от целулоидната лента на уестърни; няколко напълно съвременни тухлени сгради; мачти на радиоантени и стъклени мехури на хеликоптери върху малкото летище — всичко това възхищаваше, умиляваше и караше кръвта да кипи. На Мартин му се искаше да извади верния колт, да оседлае един буен жребец и да препусне на воля по прашния черен път, да постреля в небето и да сърба текила от бутилка.

— Мамицата ви — каза той, без да знае какво преобладава в гласа му — възхищение или неприязън. — Направо сте откачили, янки!

Постоя, разглежда градчето, после извади от джоба на раницата си „сапунерката“ и направи няколко снимки. Просто така, за личния си албум. Каза си, че ще трябва да предупреди във фотото, че оранжевият цвят на небето е местна особеност, за да не помислят, че са полудели, когато проявят снимките.