Сергей Лукяненко
Спектър (30) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

4.

Разбира се, не му се беше налагало да лети в космоса. Беше посетил седемдесет планети и беше срещнал по пътя си стотици разумни раси, но никога не прибягваше до толкова старомодния начин на придвижване. Суборбиталният полет на Аранк беше най-близкото нещо до излизане в космоса, което беше преживявал.

В детството си, както всяко обичащо книжките дете от интелигентно семейство, той се зачиташе в книгите за космонавти — повечето преводни, американски, но понякога му попадаха и книги на родни автори. От тях научи, че първият човек в космоса е бил Юрий Гагарин, че първият спътник също е пуснат от Русия — макар и тогава да се е казвала по друг начин. Два пъти даже му се удаваше да победи в спор съученици, уверени, че пръв в космоса е излетял Нийл Амстронг, при това направо на Луната, и то със совалка.

Но не беше и мечтал да стане космонавт. Макар и да си падаше по книгите, той бе умно дете, разбираше какво представлява съвременната руска космонавтика. Нямаше намерение да кара в орбита товари за самодоволните американци. Така че неочакваната перспектива да се отправи в орбита изобщо не го радваше.

Освен това космическият кораб на беззарийците се различаваше поразително от земните ракети. Той представляваше същата лепкава платформа, както и местния транспорт, само че със значително по-голям размер — двайсет метра в диаметър и десет метра дебелина. Под малкия купол в центъра на диска имаше места за екипажа — две вдлъбнатини в пода във формата на човешки тела и две дълбоки шахти, в които се „стичаха“ беззарийците.

— Това е Петенка — представи Павлик втория беззарийски член на екипажа. — Той е още много млад, но притежава забележителна структура на синия лабиринт, осигуряваща огромна скорост на обработката на информация.

Младият Петенка — прозрачен мях, висок два метра и половина — рече сконфузено:

— За мен ще бъде чест да работя с вас.

Мартин вече по навик стисна прохладната псевдоръка.

— Петенка е доста удачен потомък на ръководителя на нашия проект, Андрюшка — каза Павлик. — Андрюшка искаше да оглави полета, но неговата дейност е твърде важна, за да я рискуваме. Така че той отгледа Петенка и го възпита лично в подобаващ дух на първопроходец. Забележителен изход от ситуацията, нали?

Той се разсмя завистливо. На Мартин му се стори, че в поведението на Павлик има нещо странно — припряна приказливост и прекалено бурни емоции… ако пред него беше човек, а не амеба, можеше да се заподозре значителна доза алкохол.

— А вие умеете ли да споделяте паметта си с наследниците си? — поинтересува се Мартин, спомняйки си за дио-дао.

— Не, разбира се — каза Павлик с известно огорчение. — Но Петенка може би в някои отношения дори превъзхожда родителя си. Умник е той! Умник!

— Павлик, кажете, моля, защо използвате само умалителни имена? — не издържа Мартин.

— За да предизвикаме симпатия — отговори честно Павлик. — Нали ако ме наричахте Пвханнлк, което предава приблизително истинското звучене на името ми, отношението ви към мен би било съвсем друго. Дори войнственото и строго име Павел би предизвикало напрежение. А Павлик… е мило, нежно и невинно. Искрен ли съм с вас?

— Напълно — призна Мартин.

Сега вече нямаше абсолютно нищо за вършене. Стартът на кораба беше планиран за след повече от час, не беше необходима никаква проверка на кораба от екипажа, още по-малко пък от хората. Оставаше им само да чакат — в легналия на каменистото дъно, под слой синя субстанция, жив космически кораб. Да чакат и да разговарят… Макар че ако на кораба имаше поне мъничка възможност за уединение, Мартин би измислил по-интересен начин за прекарване на времето.

Погледна Ирина, която седеше на мястото си. Тя му се усмихна, и той също се усмихна.

Все пак Мартин малко се страхуваше от по-нататъшни отношения с нея… естествено, ако авантюрата с пазителите им оставеше възможност за каквито и да било по-нататъшни преживявания. Предишната вечер всичко беше просто и правилно. Мъж и жена, останали сами на цяла планета, а пред тях — само неизвестност… Не бяха нужни думи, освен най-простите, усвоени още от кроманьонците.

Сега Мартин се опитваше да разбере за какво ще си говори с Ирина. За пазителите, за далечните светове, за тъжните богове, подпомагащи еволюцията? Беше му омръзнало. За самата нея? За скорошното завършване на училище, за първи курс в университета, за злите преподаватели, скучните занятия и глупавите състуденти? Смешно. За него? Той се позанимава с тази идея, предпазливо, като с крехък и същевременно хлъзгав предмет, например обилно насапунисана кристална ваза. Какво ще разкаже на девойката, с какво ще я заинтересува? С изкуството на приготвяне на коктейли? С кулинарни тайни? Глупости, жените започват да ценят това по-късно. Тогава с приключенията си на чуждите светове? Преследването на престъпници, издирването на избягали жени и деца? Само че какво струват тези приключения в сравнение с четирите смърти на Ира Полушкина? Детска градина, панталонки с презрамки…

Насапунисаният кристал се изплъзна от пръстите му и се пръсна на парчета.

С лека паника Мартин осъзна, че ако не се смята изминалата нощ, те дори нямат общи теми на разговор. Разбира се, в това нямаше нищо страшно. Ако сексът непременно изискваше духовна близост, населението на Земята отдавна да е спряло да нараства.

— Мартине, седни — повика го Ирина.

Той седна до нея — мекият под се сгъна и образува доста удобно кресло, в което можеше да се заеме полуседнало-полулегнало положение. Ирина го хвана за ръка и тихичко му каза:

— Благодаря ти.

Изобразявайки учтива усмивка, Мартин тъкмо се реши да я попита какво мисли за социалното устройство на беззарийците, когато тя продължи:

— Седя си сега тук като глупачка и си мисля за какво да си поговоря с теб. Не върви да ти разправям за университета… За чуждите светове също, ти ги познаваш много по-добре от мен. Искаш ли да ти разкрия някоя държавна тайна?

Мартин се задави с приготвената фраза.

— Нали баща ми е аналитик, все още върши това-онова за службите — продължи Ирина. — Интересно ли ти е как нашите и американците са се договорили…

— Стоп! — каза бързо той. — Това ми е абсолютно безинтересно. И за теб е по-добре да го забравиш. Колкото по-малко знаеш, толкова по-здрав ще е сънят ти.

Девойката не се обиди, но и не прие думите му на сериозно.

— А аз обожавам тайните — каза тя. — Още от малка. Затова и се забърках във всичко това…

— Искаше да докажеш на баща си, че си по-печена от него? — предположи Мартин. — Той е работил с държавни тайни, а ти разрешаваш загадките на Галактиката?

— Ами да — кимна Ирина. — Аз прочетох за теорията на беззарийците — за разсъдъка, разума и надразума, за необходимостта от по-нататъшна еволюция… за това, че със своите подаръци пазителите ни приближават до глобална катастрофа. Точно там бяха коментарите на баща ми — защо това не е така, защо не бива да се гледа сериозно на измишльотините на разумните амеби… Всичко беше много… много разумно. Сякаш няколко реда по-горе не беше изложено мнението на беззарийците, че никое разумно същество няма да пожелае да премине на следващия етап на развитие и ще търси всякакви аргументи против… И изведнъж баща ми беше привел всички тези аргументи! Такъв яд ме хвана…

Мартин си спомни за Ернесто Полушкин, който се бе сетил да си вземе аналгетик за утринното посещение при частния детектив, и поклати глава:

— Ирочка, баща ти изобщо не е глупак и не е слепец. Той прекрасно е разбирал какво прави.

— Тогава защо… — възмути се тя, но Мартин не й позволи да довърши:

— Защото решението за ненамеса вече е било взето. Защото опитният експерт прекрасно разбира каква информация е готов да изслуша и да приеме работодателят, и каква ще бъде отхвърлена. И всичко, което може да направи, е да компрометира собствения си отзив. Да направи така, че ако той попадне у непредубеден човек, слабостта на аргументите да си проличи!

Ирина мълча известно време, после попита:

— А случайно ли ми е попаднал докладът?

— Ти трябва по-добре да знаеш това — каза Мартин.

— Разпечатката беше в кабинета на баща ми — продължи Ирина. — Може би… не. Не мисля.

Все пак в гласа й имаше съмнение.

— Знаеш ли какво бих предположил аз? — каза внимателно Мартин. — Редица хора, занимаващи се служебно с всичките тези въпроси, не са съгласни с официалната политика… да я наречем политика на ненамеса.

— Политика на щрауса — каза мрачно Ирина.

— Очевидно сред тях е и баща ти, и моят наблюдаващ от ГБ — предположи Мартин. — И още някой… не е важно. Едва ли баща ти си е поставил за цел да изпрати теб да разгадаваш всички тайни на Вселената. И то не защото не си способна да ги разгадаеш, естествено — бързо се поправи Мартин. — Но това е много опасно, не мога да си представя, че баща ти би се решил на такава стъпка. По-скоро някой от външното разузнаване е трябвало да бъде провокиран… Но когато си прочела документите и си хукнала към Портала, са решили да се възползват от това. Наели са мен.

— Толкова ли си як и известен? — попита с ирония Ирина.

Мартин се поколеба, но отвърна:

— Е, минавам за добър специалист… По дяволите! Не знам. Не съм толкова добър, че ГБ да заложи на мен!

— А ако освен теб с това са се заели и други детективи и разузнавачи?

— Щях да се натъкна поне на един от тях — каза Мартин. — Та нали не може един гедар да е вербуван от руската ГБ! Не знам, Иринка. Нещо не се връзва.

— Харесва ми, когато ме наричаш така — мигновено смени темата тя.

— И още нещо — добави бързо той. — В последния си разговор с мен Юрий Сергеевич спомена, че най-старата Станция на пазителите е построена преди осемдесет и шест години. Не назова планетата, но… Нима това е случайно съвпадение? Или ме е насочвал? Стори ми се, не за първи път, че на думи той ме призовава да не се намесвам повече, да не те търся, но в действителност ме подтикваше да го направя… Ира, на какъв принцип избираше планетите, на които да отидеш?

— В списъка имаше обща оценка на ситуацията от баща ми — каза Ирина. — А седем от планетите бяха описани най-подробно…

— Седем? — изуми се Мартин.

— Седем. И навсякъде аргументите бяха… някак безпомощни. Глупави. Например за Библиотека беше написано, че е произведение на изкуството, като японските каменни градини, а изобщо не е хранилище за информация. Обаче тази теория отдавна е опровергана… И така за всички планети. За аранките баща ми беше написал просто, че е пълна глупост да се спори дали имат душа, защото и при нас съществуването на душата си остава привилегия на църквата.

— Е и? — не разбра Мартин.

— Той е вярващ, често ходи на църква! — поясни Ирина. — Не би писал сериозно такова нещо! А за Прерия 2 беше написал…

Мартин вече не я слушаше. Облегнат назад — от пода веднага беше израснала удобна облегалка — той размишляваше.

Първо — бяха го изпратили да търси Ирина съвсем не случайно. Той не беше най-талантливият или най-успешният частен детектив, но, кой знае защо, бяха избрали точно него…

Второ — Ернесто Полушкин и Юрий Сергеевич прекрасно знаеха къде се намира Ирина. Е, може и да не са знаели в началото, но когато са си изяснили, че девойката се е копирала в седем екземпляра, всичко трябва да им е станало ясно. Така че защо добрият баща Ернесто Семьонович или радеещият за съдбата на държавата Юрий Сергеевич не са тръгнали по известните адреси? Защо не са били наети нови детективи, не са били привлечени щатни агенти от ГБ… и, в края на краищата, защо не дадоха точната информация на самия него?

Очертаваше се само един възможен извод. Той трябваше да търси Ирина самостоятелно, опирайки се на трохите информация, догадките и интуицията си. Кой знае защо, това беше важно за заговорниците.

— Мамка ви! — изруга той. — Шпионски страсти!

Ако беше научил това само преди ден, щеше да се откаже от играта по чужди правила. Наистина щеше да прекрати издирването на Ирина. Да, не е ли свинщина да се използва един човек като марионетка? И фактът, че за спецслужбите подобни свинщини бяха нещо банално, изобщо не намаляваше гнева на Мартин.

Но сега беше прекалено късно. Той беше възприел идеите на беззарийците и се чувстваше отговорен за съдбата на цивилизациите. Той беше преспал с Ирина и се чувстваше длъжен да я защити.

Беше влязъл в клопката.

Оставаше му само да разбере защо бяха избрали именно него за марионетка…

Разбира се, вече си беше създал определена репутация, беше се сдобил със звънкия прякор Скитника и имаше висок процент успешно разрешени дела. Но всичко това беше следствие от умението му да баламосва пазителите и смело да скача от планета на планета. В ръкопашния бой, в стрелбата, дори и в наблюдателността и дедукцията — всичко, което бе жизнено необходимо на частните детективи — не беше нищо повече от стабилен средняк. Само веднъж на пътя му да се бе изпречил истински професионалист, сега щеше да лежи в гостоприемната чуждопланетна почва и да отравя с чуждата си органика наивните местни червеи. В ранното си детство, подобно на всички момчета, прекалили с четенето на приключенията на Ераст Фандорин^[1], той обезцветяваше с въглероден прекис косите на слепоочията си, ходеше навсякъде с лупа и разследваше страшни тайни, като например изчезването на училищния дневник от заключената учителска стая (заради което беше набит от осмокласниците). В зряла възраст игрите на детектив вече не бяха толкова привлекателни, особено ако с тази работа си изкарваш хляба.

И така, значи ГБ се беше заинтересувала от умението на Мартин да общува с пазителите. Възможно е, но тогава във всичко случващо се имаше някакви обстоятелства, които още му бяха неизвестни.

— Наближава краят на света^[2], и нас ни държат в пълна тъмнина! — възкликна той.

Колкото и да беше странно, Ирина разгада хода на мислите му.

— Може би на светло щяхме да се уплашим? — каза тя. — И изобщо… ако има край на светлината, трябва да има и край на тъмнината.

Тези думи, въпреки че бяха малко наивни и леко високопарни, оказаха своето въздействие. Мартин я погледна, усмихна се, хвана я по-здраво за ръката и каза:

— Едно не мога да разбера… защо баща ти те е пуснал? Не вярвам, че е готов да пожертва дъщеря си заради спасението на света. Хората не са аранки.

— Аранките са странни — кимна Ирина, — но обичат децата си.

— Обичат ги, но по особен начин — каза Мартин, като си спомни малкия Гати, когото за малко да пуснат с един непознат в други светове. — В тях има такъв заряд фатализъм… Все пак съм готов да повярвам, че аранките имат някакви проблеми с душата… Ирина, в кои други светове има твои копия?

— Страх те е да не загина внезапно, а? — попита девойката.

— Страх ме е — призна той. — А и искам да разбера логиката на избора на тези седем свята.

— Талисман и Шеали.

Мартин се замисли. Талисман наистина беше странна планета, още не му се беше налагало да ходи на нея, но за загадките на този свят бяха писали всички жълти вестници. А виж Шеали… родината на нелетящите разумни птици…

— В доклада имаше статия за редица странности в поведението на шеалите — смръщи чело Ирина. — Сещаш се, трудности при осъществяване на контакт, неадекватност на поведението… А отдолу баща ми беше написал с големи букви: „РАЗУМ“. С три въпросителни.

— Разум — повтори Мартин. — Ясно.

Ирина го погледна с уважение. Впрочем, незаслужено — нищо не му беше станало ясно. Шеалите бяха най-обикновена раса, само дето птичият произход слагаше върху тях някакъв колоритен отпечатък.

— Приятели! — прекъсна разговора им Павлик. — Стартираме!

— Да тръгваме — съгласи се Мартин.

Лепкавата плът на космическия кораб се надигна като вълна и ги заля, оставяйки непокрити само главите им. Мартин, кой знае защо, си спомни за чантите за пренасяне на дребни декоративни кученца, от които точно по този начин стърчаха рунтавите глави на чихуахуа, шицу и йоркширските териери. Стана му тъжно. Впрочем, двамата с Ирина продължаваха да се държат за ръце, корабът не беше попречил на това.

Още няколко секунди не стана нищо. После синята субстанция над кораба се разтвори и той излетя към небето. Плавно, без никакво претоварване. Мартин се изви и погледна надолу — под полупрозрачното дъно повърхността на Беззар стремително се отдалечаваше. Не се забелязваха никакви пламъци на двигатели… Впрочем, не беше и очаквал да ги види.

— Какъв е принципът на движение на кораба? — попита той, неволно повишавайки глас, макар в кабината да цареше абсолютна тишина.

— Преместване на вектора на движение на Вселената спрямо една локална точка! — отговори весело Павлик, като също повиши тон.

— Тирямпампация^[3] — заключи Мартин.

— О, не, всичко е много просто! — отговори Павлик. — Ние премахваме инерционните моменти на кораба и той става абсолютно неподвижна точка… докато в същото време Галактиката продължава движението си. По този начин можем, оставайки на място, да променяме местоположението си относно други обекти. Поетично казано — да движим Вселената, а не да се движим ние самите. Най-важното е да изберем правилно момента на старта!

— Красиво… — прошепна Ирина.

Отначало Мартин си помисли, че думите на девойката се отнасят за метода на придвижването им. Но когато отметна глава назад, видя как небето се разкрива над тях.

Чистата синева, която беше в тон със слънцето, бавно изчезваше. Нямаше облаци, скоростта на полета не можеше да се определи на око; просто дълбочината на небето нарастваше, то се превръщаше в пропаст без дъно, но до самия край запази в себе си светлосиния отблясък на звездата. После синевата беше прорязана от звездите, превърна се в мрак — само рошавият слънчев диск продължаваше да сияе върху отломка от небето. Неуловимо се смени възприятието — сега чуждото слънце сякаш беше увиснало над краката им, а стремително отдалечаващото се кълбо на планетата — над главите им. Мартин разбра, че вече са в безтегловност.

— Приближаваме се към стационарната орбита — съобщи Петенка. Погледнат отстрани, изобщо не създаваше впечатление, че се занимава с управление, а и в кораба нямаше никакви пултове. Навярно беззарийците управляваха техниката си, като просто я докосваха на произволно място. Цялата желеобразна субстанция служеше и за пулт, и за корпус, и за двигател.

— Браво! — възторжено се обади Павлик. — Умник си, Петенка! Гордеем се с теб!

— Постарах се — каза скромно Петенка. — Наистина ли се получи добре? Може би ще похапна нещо сладко?

— Вземи си — съгласи се Павлик. — Браво, добро момче!

По тялото на Петенка преминаха тръпки, вътре в него нещо се размъти. Изглежда, получаваше „сладкото“ от корпуса на кораба.

Мартин и Ирина се спогледаха. Колкото и да не им се искаше да повярват в това, те се намираха в орбита около чужда планета, в чужд космически кораб, пилотиран от гениална, но абсолютно инфантилна амеба!

— Поздравявам те с първия полет в космоса — каза й Мартин. — Ще поискаме ли да ни присъдят званията „космонавти“?

Ирина тихо се засмя. И това беше добре. Беше правилно.

— След една-две минути пазителите ще започнат скока — каза Павлик. — Пригответе се.

— А ако забележат кораба и разберат какво се готвим да направим? — попита Мартин.

Павлик се изхили приглушено и каза:

— Какво пък… нали знаете как разрешават проблемите? В такъв случай просто няма да усетим нищо!