Сергей Лукяненко
Спектър (29) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

3.

Представете си море, разделено или от махването на ръка на пророк, или от взрив с чудовищна сила. Издигнали се вълни, оголили дъното — овална долина насред водната шир.

Сега спрете вълните, жадуващи да се стоварят! Нека затихнат, нека на изсъхналото дъно, досами застиналите синкави стени, се появят чудновати дървени постройки — начупени линии, остри ъгли… Като присънил се на Дали учебник по геометрия. Нека между постройките бавно се разхождат — без да е ясно дали вървят, или текат — аморфни амеби, превъзхождащи хората по ръст.

Отгоре окачете слънце — ярко, синкаво, по-голямо от земното. Лъчите му пронизват застиналите вълни, осветяват синьото желеобразно море, в което плуват, движейки плавниците си в еластичната субстанция, огромни меланхолични бактерии.

— Като в учебен филм — каза Мартин, отдалечавайки се от прозореца. — Най-простите форми на живот. Бит, обичаи и нрави на амебите.

— Тези „най-прости форми“ в много отношения превъзхождат хората — отбеляза Ирина.

— Да, разбирам… — Мартин се приближи към девойката. Бяха само двамата в мъничка стая на самия връх на дървена пирамидална постройка. Откъде у местните обитатели, живеещи в свят на плавните форми, се беше появило дори самото понятие за ъгъл? Нима острите, груби очертания им изглеждаха привлекателни? Очевидно. Ненапразно това здание служеше за някакви култови цели. — Ирина, а дървото местно ли е?

— Разбира се.

Мартин със съмнение почовърка с пръста си дъската. Сега беше ясно откъде пазителите са копирали вътрешния дизайн на Станцията.

— А дърветата им многоклетъчни ли са?

— Да — кимна Ирина. — Растенията са еволюирали. А другите живи организми само са пораснали по размери. Удивително, нали?

Мартин кимна. Впрочем, той беше виждал достатъчно удивителни неща, за да не се впечатлява чак толкова от странностите на местната биология.

— За мен е много по-удивително, че ти си жива.

— Толкова зле ли са нещата?

— Да. Впрочем, на Прерия 2 успяхме да поговорим малко…

— Спомням си… — прекъсна го девойката и се намръщи.

— Как можеш да си спомняш? — попита я директно Мартин. — Ира… нека поговорим откровено.

Девойката тихичко се засмя. Впрочем, съвсем не подигравателно. В нея имаше нещо, което далече невинаги беше свойствено на жените… може би — „не-фустовско“?

Не, този израз е не само тромав, но и неточен. Когато мъжът казва „фуста“, той влага в думите си същата неприязън, която жената влага в думата „мухльо“, но оценките на смисъла може да са най-различни. Фусти стават жени, които са ревливо-истерични, чудовищно кокетни, страстни клюкарки и незаинтересовани от нищо домакини… както и определяща за мухльото може да бъде любовта му към пиенето, слабостта му към нежния пол, грубата недодяланост или просто лошо изрязаните нокти.

В Ирина, не можеше да се отрече, имаше и кокетство, и истеричност, и всички характерни за жените недостатъци — макар и в лека форма. Може би важното беше дали има хармоничност? Всеки човек е изтъкан по равно от хубаво и лошо, но има чудесни изключения, когато слабостите са развити в такава степен, че само привличат, а не отблъскват. За кратък период през такава хармония преминават почти всички девойки — за да я загубят стремително и да я придобият отново чак в балзаковска възраст. Или да не си я върнат никога. Но има и щастливи изключения, чиито достойнства и недостатъци остават в съзвучие на всяка възраст.

Мартин реши, че в Ирина му харесва именно тази труднопостижима хармония.

— Добре, нека де е откровено — съгласи се Ирина. — Искаш да знаеш как станахме седем?

— Да! — възкликна Мартин.

Небесата не се разтвориха. Вратите не зейнаха, пускайки в стаята тълпа разярени амеби. Ирина не се хвана за сърцето, поразена от коварен инфаркт.

— Всичко е много просто — каза девойката. — Контрол.

— Какво?

— Клавишът „Контрол“ на клавиатурата. Избрах къде да отида. Исках да посетя поне шест-седем планети… избирах коя от тях да бъде първа. И по навик натиснах „Контрол“, за да отделя с мишката имената в общ списък.

— И те отделиха ли се? — попита глупаво Мартин.

— Да. А аз реших да натисна Enter. Не защото се надявах да се разделя. Мислех, че ще ме изпрати на една от планетите… по случаен избор.

— Вратичка — объркано каза Мартин. — Вратичка в програмата. Ето до какво е довело пазителите използването на човешки терминали!

— Аха — усмихна се Ирина.

— Благодарение на „Майкрософт“ — изрече прочувствено Мартин. — Затворили ли са вратичката?

— Откъде да знам? Сигурно са я затворили.

Някак много мимолетно Мартин си помисли, че дублираните Ирини окончателно ще объркат стария спор за метода на работа на Порталите. Дали те пренасят човек на друга планета или създават точно копие в новия свят, а унищожават оригинала? От думите на Павлик следваше, че именно пренасят — цялата стая, заедно с намиращото се в нея разумно същество. Но ако Ирина е била копирана седем пъти, то…

Или тук вече не са приложими обикновените човешки понятия? И между пренасянето в една точка на пространството и пренасянето в седем различни точки няма принципна разлика? Мартин не беше физик, а и на този въпрос едва ли би могъл да отговори и най-гениалният земен физик. Прекалено голяма беше пропастта между хората и пазителите.

— Но как узна за твоите дубликати? — възкликна Мартин, неволно отдавайки на тази Ирина палмата на първенството.

— Почувствах ги — каза тя и веднага се поправи. — Ние се усещаме взаимно. Това е като… — Тя се намръщи с досада, помръдна пръсти, като човек, помолен да обясни какво е това вълнение на водна повърхност. — Това е…

— Мисъл? Сън? Разговор? — подсказа Мартин.

— Всичко това заедно — и нещо съвсем друго. Отначало ми се стори, че съм се побъркала. — Ирочка се усмихна. — Сигурно някой шизофреник щеше да ме разбере… Мога да разговарям… — Тя отново се замисли за миг. — Не, не да разговарям… да мисля заедно с тях?

— Постоянно? Сега тук си не само ти, а сте и трите? — възкликна Мартин.

— Сега съм сама. Това се случва от време на време, но все по-често и по-често. А когато момичетата умираха… — гласът й не потрепна — преживявах всичко заедно с тях. Всички онези дни, през които бяхме разделени. Така че в известен смисъл те са живи. Аз бях на Библиотека, Мартине. И на Прерия 2. И на Аранк, и на Факю. Знам, че в това тяло не съм напускала Беззар… но аз изживях и техния живот. До самата смърт.

Без да пита нищо повече, Мартин бръкна в джоба си, извади бутилката с коняка и отпи.

— Дай и на мен — помоли Ирина. Смело отпи голяма глътка, сдържа кашлицата си и върна бутилката. — Връхчетата на ушите й веднага пламнаха — явно не беше голям пияч.

— Значи преди смъртта целият ти живот наистина минава пред очите ти — каза Мартин. — Така ли излиза?

— Аха — каза тя, без да се реши все още да издиша.

— Може би и ние не живеем? — попита Мартин. — Не живеем, а умираме, и животът се превърта пред очите ни… и само понякога паметта ни прошепва: всичко това вече го е имало, имало, имало… И аз сега съм проснат на болничното легло, грохнал и безсилен, или потъвам с куршум в гърдите в чуждоземно блато… а пред погледа ми се върти прощалният рекламен клип с изминалия ми живот.

— Пепел ти на устата! — потрепна Ирина. — Аз засега не лежа просната никъде. Аз съм на Беззар. Искам да видя пазителите в бърлогата им. Да завърша това, което започнах… и което момичетата не завършиха. После ще се върна вкъщи, ще срещна някой добър мъж и ще му народя деца — докато не измислят истинско безсмъртие и не забранят размножаването.

— Програмата минимум? — попита Мартин.

— Да! — отговори предизвикателно тя.

Мартин кимна и сериозно потвърди:

— Хубава програма. Особено ми хареса това за раждането на куп деца, докато не са измислили безсмъртието. Ирина, я кажи, след като си говорим откровено — откъде ти хрумна да се заяждаш с пазителите?

— Нали ти обяснихме — отговори Ирина, като явно имаше предвид себе си и беззариеца.

— Не чух нищо, освен подозрения, че пазителите използват чужди технологии.

— Пазителите променят света. Галактиката. — Тя потрепна. — Представи си, Мартине, че при първото си стъпване на Марс хората намират огромни космодруми, пълни с кораби за междузвездни полети. И на всеки кораб има комплект от Станции. И множество други уникални и мощни устройства. И всичко това може да се изучи, да започнем да го използваме… да построим рай на Земята и да започнем да покоряваме Вселената…

— Ние и без това бихме се заели да я покоряваме — каза Мартин. — Със сигурност. Точно както са постъпили и пазителите. И дай Боже в такъв случай да ни стигнеше мъдрост и доброта да не влизаме във война с никого, да помагаме на изостаналите раси…

— А не те ли интересува къде са се дянали строителите на корабите и Станциите? Защо те самите не са се възползвали от изобретенията си? Какво ги е спряло да осъществят експанзията си?

Мартин се замисли и сви рамене.

— Епидемия, война… не знам.

— Болестите и войните са нещо несериозно за толкова могъща раса. Работата е там, че те са се отказали от експанзията си. Сметнали са я за опасна или ненужна. А пазителите…

Мартин плесна с ръце и я прекъсна:

— Ирина, извинявай, но това е само твоят юношески максимализъм! Идването на пазителите е само от полза за Земята. Просто си в такава възраст, в която ти се иска да се бунтуваш против всяка власт… Против правителства, закони, вярвания, пазители…

Ирина изсумтя:

— Благодаря за комплимента. Знаеш ли какво търсех на Прерия 2?

— Древните храмове? — доста уверено изрече Мартин.

— Именно. Значи съм ти разказала?

— Археолозите ми обясниха някои неща.

Ирина въздъхна.

— Дори с възможностите на пазителите е трудно да се изследват всички звездни системи наред. Има предположение… доста обосновано… че те се ориентират по сигналите на радиомаяците. Някога, преди пет-шест хиляди години, транспортната мрежа между планетите вече е съществувала. Отгласите от тези контакти са достигнали до нас под формата на митове и предания…

На Мартин му се прииска да закрещи. Ах, тези шумери, тези египтяни, финикийци и догони… Ох, този палеоконтакт, фреските с изображенията на чуждопланетните пришълци, Баалбекската тераса и потъналата Атлантида, пирамидите и загубените в джунглите градове…

Защо хората толкова се страхуват да повярват в майсторството на предците си и са готови да припишат всичко на пришълци?

— Мартине, но нали древните храмове наистина съществуват на много планети! — побърза да каже Ирина, явно забелязала как се е изменило лицето му. — Това е истина! И в руините има кухини, в които са стояли обекти, разрушени сравнително неотдавна…

— Добре, съществува някаква мрежа от радиомаяци, по чиито сигнали сега се ориентират корабите на пазителите — примири се Мартин. — Какво от това?

— Това означава, че Станциите вече са били строени. А после са били унищожени — едновременно на всички планети. Този акт е бил съпроводен с колосални разрушения и жертви, връщал е жителите на планетите назад, към първобитно равнище. В историите на всички разумни раси са споменати катаклизми от един или друг вид. Чел ли си Библията?

Мартин, който прекрасно знаеше, че с цитати от Библията много удобно се потвърждават всякакви тези — и че Христос е бил извънземен лекар, лекуващ юдеите чрез хипноза, и че Мойсей е бил единственият оцелял жител на Атлантида, — но премълча. Ако се оперира с подобни аргументи, упойката не би помогнала.

— Потопът — каза Ирина, като затвърди желанието на Мартин да мълчи. — След като ангелите започнали да посещават Земята и да се женят за човешки жени, Бог се разгневил и унищожил почти цялата цивилизация. Това се отнася точно за първото строителство на Станциите! Когато Земята влязла за първи път в галактическата транспортна мрежа… е, разбираш какво имам предвид. И за Вавилонската кула…

— Това е било по-късно! — извика Мартин с болка в гласа.

— Очевидно става въпрос за разрушаването на онези остатъци от цивилизацията, които са оцелели след потопа и са се опитали да възобновят контактите с другите раси.

— Библията трябва да се разбира иносказателно! — възкликна Мартин. — Или ти наистина вярваш, че Бог възпрепятства междупланетните пътешествия?

— Защо Бог? — Ирина също повиши тон, после добави скромно: — Аз изобщо не съм убедена, че Той съществува, нали проверих… Транспортната мрежа е била разрушена, а цивилизацията — върната във варварската епоха, ето кое е главното! А кой е направил това — Бог, строителите на транспортната мрежа или техните врагове — не е важно. Главното е, че всичко може да се повтори. И по всички планети, които са били включени в мрежата без разрешение, отново ще бъде нанесен удар. От някой доста по-могъщ от пазителите…

— Е… — Мартин се запъна. Естествено в думите на Ира имаше някаква логика. — Тогава кажи как можем да променим ситуацията. Нали ти самата каза, че пазителите не са питали какво да правят. И никакви заплахи няма да свършат работа, напразно едноклетъчните ти приятели се надяват да ги шантажират.

— Ти не искаш ли да си изясниш истината? — попита Ирина.

— Аз ли? — Мартин възмутено поклати глава. — А какво още ще наредиш да си изясня? Колко пари има в сметките на олигарсите, с кого спят членовете на правителството, кой е убил Кенеди и кой в действителност е наредил да бъдат съборени кулите на Световния търговски център? Знаеш ли, разплатата за абстрактното любопитство е прекалено конкретна!

— Ти какво, да не си страхливец? — смаяно изрече Ирина.

Мартин се възмути.

Той нито смяташе, че е страхливец, нито беше извършвал постъпки, даващи повод за подобни обвинения. Може и да не беше ритал срещу ръжен за щяло и нещяло, но все пак…

— Защо? — възкликна той — Ако не можем да променим нищо — защо да си изясняваме истината?

В погледа на Ирина се мярна явно съжаление.

— А ти защо ме търсеше?

— Исках да ти помогна… да те спася. — Мартин неловко се разсмя. — Е, да допуснем, че съм те харесал.

— И това е всичко?

— Не съм страдал от абстрактно любопитство къде си и какво правиш!

Изглежда, Ирина се обърка. За нея светът още беше ярък и млад, постъпките не изискваха обяснение, нито пък глупостта — оправдание.

— Жалко — каза тя. — Извинявай… те. Напразно ви домъкнах на Беззар.

— Ира, искам да се върнеш на Земята — каза Мартин.

— Когато му дойде времето, ще се върна — отсече тя. — А сега… извинявай. Утре отиваме в света на пазителите.

 

Вечерта, когато гълъбовосиньото слънце се спусна към хоризонта, Мартин седеше на входа на дървената пирамида, отредена на него и Ира за нощуване. Издигналите се вълни, пронизвани от слънчевите лъчи, изглеждаха като чудноват екран, демонстриращ пейзажен филм за живота на Беззар. В синята субстанция все така се плъзгаха неясни сенки — само че сега, на по-светло, се различаваха ясно камшичетата им. Диви „зверове“? Домашни „животни“? Стада „добитък“? „Риби“ за промишлен риболов? Така или иначе — прости форми… На самото дъно се виждаха разклонени дървета — погребани под слой от субстанцията, но въпреки това поразително подобни на земните. Между клоните се въртяха дребни бактерии… пасяха?

Мартин меланхолично си пийваше от шишенцето — там вече беше останало съвсем малко коняк — и си спомняше за някаква прочетена в детството популярна книжка. Млади герои, попаднали във вътрешността на човешкия организъм, се сприятелиха с левкоцитите, сражаваха се с бактериите, пътешестваха из вътрешните органи, без да пренебрегват дори червата… общо взето, проведоха познавателна и увлекателна екскурзия.

На него, слава Богу, не му се налагаше да се сражава. Той се отнасяше крайно скептично към самата идея да се бие с огромна амеба. Обаче екскурзията излезе не по-малко увлекателна.

— Нали не преча? — попитаха предпазливо иззад гърба му. Беззарийците се придвижваха много тихо. Мартин се огледа, реши, че пред него е Павлик, и махна с ръка, канейки го до себе си.

— Алкохол? — поинтересува се амебата. — За възбуждане на мисловната дейност?

— По-скоро за притъпяване — призна Мартин. — Вие употребявате ли?

— Какви ги говориш, ние си имаме свои методи! — бурно се възмути амебата. — Други дозировки, други вещества… — Прозрачният мях седна меко до него и добави: — Ако не възразяваш, ще повиша количеството на медиаторите^[1] в Синия лабиринт.

— Моля, моля! — съгласи се Мартин. Той винаги проявяваше търпимост към чуждите слабости, защото обичаше своите собствени.

Известно време плакнеше устни в коняка, а амебата бълбукаше. Неясно дали произвеждайки медиатори, или поради други физиологични причини.

— Останала ти е много малко алкохолна течност — отбеляза Павлик. — Ти пристигна почти без багаж.

— Така се получи — призна Мартин.

— Дай съда. — Амебата протегна псевдоръката си.

Мартин се поколеба, но подаде бутилката.

Едно тънко прозрачно пипало се мушна в гърлото, докосна течността и се отдръпна. Амебата размишлява известно време, после каза:

— Това изобщо не е чист алкохол. Тук има много примеси. Те необходими ли са?

— Приятни са — отговори Мартин.

— Така е по-трудно… — призна Павлик. Но не върна шишето. Безцветното му тяло се разтрепери, между органелите се стрелнаха мътни вихри, насочиха се към пипалото — и потекоха в шишето. Мартин наблюдаваше като омагьосан живия апарат за варене на ракия. Взе от псевдоръката бутилката и подозрително помириса течността. Погледна амебата.

— Съставът изобщо не се е променил — каза амебата. — Пий.

Мартин се колебаеше.

— Гнусиш ли се? — учуди се амебата. — Но вие поглъщате плътта на живи същества, сока на растения, продукти, отделяни от насекомите… с какво е по-лоша тази течност?

— Ти си разумен — каза мрачно Мартин. — Това е… някак… нещо канибалско…

— Повярвай, загубата на двеста грама от масата ми е съвсем безболезнена за мен.

Мартин си спомни за сервираната им на обяд супа-пюре. Много приличаше на сварен с хубаво прясно говеждо грах, с хрускащи късчета — или сухари, или зеленчуци… И месото, сервирано за второ ядене — тлъстичко, но меко, с изрязани жили…

— О, Господи — възкликна той. — Значи синтезирате храна от телата си?

— Така е най-лесно — призна Павлик и се изкикоти звънко.

Навярно точно този смях накара Мартин да поднесе шишето към устата си и да отпие една хубава глътка.

„Ахтамар“, на който могат да завидят и най-добрите арменски производители.

— Не мога да синтезирам храна или напитка по твое описание — съобщи амебата. — Но по образец — с лекота.

— Ирина знае ли какво яде? — попита Мартин.

— Разбира се. Тя е наясно. При това само по този начин можем да ви осигурим защита от водата ни.

Мартин се примири и отпи още веднъж от коняка. После каза:

— Все едно. Утре си тръгвам, а вие летете да бомбардирате пазителите.

— Ние изобщо не възнамеряваме да ги бомбардираме — възмути се Павлик. — Само… лека заплаха, ако се наложи. Първо трябва да се ориентираме в ситуацията.

— Глупаво — каза Мартин. — Глупаво и безразсъдно. От къде на къде решихте, че транспортната мрежа вече е съществувала, била е разрушена и това ще се повтори?

Псевдоръката меко го потупа по рамото.

— Погледни нашия свят, Мартине.

Мартин погледна и каза:

— Аз само с това се занимавам през цялата вечер. Какво трябва да видя?

— Помисли си. Какво ти се струва странно и ненормално?

— Вие — отговори Мартин, без да се замисля.

— А още? И защо?

— Не може да има разумни едноклетъчни! — изстреля Мартин. — Не биха могли… не бихте могли да възникнете! Още повече, че на вашата планета има многоклетъчни растения!

Прозрачният мях кимна с горната част на туловището си и каза:

— Вярно е. Не бихме могли да възникнем самостоятелно. Ние сме били създадени изкуствено.

Мартин остави шишето и погледна Павлик, сякаш разбираше мимиката на амебите, и попита:

— Това отново ли е шега?

— Не.

— И кой ви е създал? Пазителите?

— Не. Расата, живяла в нашия свят преди катастрофата. Преди деня, в който небето пламнало и завалял огнен дъжд. Преди полярните ледове да се разтопят, планините да се слегнат и водата да започне да променя свойствата си. Те са ни създали, знаейки, че няма да преживеят катастрофата… Новата среда за обитаване станала рай за простите и ад за висшите форми на живот.

— Откъде знаете? — възкликна Мартин.

— Предания, Мартине, просто предания. Това е било отдавна, твърде отдавна, за да са се запазили остатъци от културата им. А и те са вървели по същия път, който следваме ние: променяли са живото, а не мъртвото. Освен че строели домовете си от мъртво дърво… кой знае защо това им харесвало. Но дори мъртвото не е вечно. Какво да кажем за живото? Останали са само митове, думи… Думите са по-трайни от живото и мъртвото.

Павлик замълча.

— Ти мразиш онези, които са погубили създателите ви?

— Омраза към нещо вече случило се? — учуди се Павлик. — Не, защо? Навярно отмъщението е свойствено само на многоклетъчните форми на живот. А ние не се сърдим за миналото. Ние мислим само за бъдещето.

— Какви са били създателите ви? — попита Мартин.

— Ако преданията не лъжат, не са приличали много на хората. По-високи, по-слаби, многоръки и многокраки… Макар че… в нашия език „много“ започва от две. Така че не мога да дам точен отговор. Ние сме наследили от тях планетата, известно време сме живели заедно — докато те са можели да се защитават от променилите се условия на средата. Възможно е остатъците от цивилизацията им да са измрели, отстъпвайки ни мястото си. Възможно е да са създали междузвезден транспорт и да са отлетели в търсене на нова родина.

— Затова ли повярвахте на Ирина? — попита Мартин.

Павлик тихо се засмя и рече:

— Ние винаги сме знаели това. Ние вярваме на преданията си — нямаме в какво друго да вярваме. Но девойката от Земята ни обърна внимание и върху други факти.

— Например?

— На преданията за глобална катастрофа, съществуващи в почти всички светове.

— Първобитните хора са били склонни да придават глобални мащаби на всяка локална трагедия — отговори рязко Мартин. — А тъй като е имало предостатъчно локални катастрофи, в целия свят се е помнело нещо такова. И всяко есенно пълноводие след поколение се е наричало Вселенският потоп.

— На всички планети е имало древни култове, кланящи се на пришълци от небето… — продължи Павлик, без да спори.

— А къде другаде да живеят боговете? Там, откъдето всичко се вижда — горе — отсече Мартин.

— На всички планети, на които са долетели пазителите, съществуват древни руини с изчезнал обект на поклонение.

— Разбира се! — изсумтя Мартин. — Олтарът винаги се е правел от скъпоценни материали. И грабителите са отнасяли не тухлите от стените, а златото и среброто.

— Никога ли не те е смущавало разнообразието на раси в Галактиката?

— Ясна работа… — започна Мартин. — Какво общо има тук разнообразието от раси? Наивно би било да се надяваме, че на всички планети животът ще приеме еднакви форми.

— Не си съвсем прав — каза амебата. — Около една трета от всички раси са хуманоиди. При това сходството е много голямо, дори на равнище ДНК могат да се отделят еднакви участъци на генетичния код.

— Е, да предположим, че това е довод в полза на някакви древни контакти… — призна Мартин.

— Още двайсет процента са форми на живот, произлезли от планети от неземен тип. Друг състав на атмосферата, различна гравитация… — Павлик изгрухтя. — Ние не бихме им обърнали внимание. Дори и самите те не се интересуват особено от себе си… А другата половина от расите са бивши хуманоиди — като нас.

— Какво? — смая се Мартин.

— Като нас, беззарийците! — каза твърдо амебата. — Нашите създатели са били хуманоиди. Нашата планета е приличала на вашия свят. После всичко се е променило — и сме се появили ние. Другите раси са се променили по други начини. Ти нали си бил в света на дио-дао?

— Бях.

— Как е могла да се развие по естествен път толкова ненормална форма на разумен живот? — попита възмутено амебата. — Бързо протичащ живот, наследствена памет, аскетизъм и самоограничаване при наличието на високи технологии? А забелязал ли си болезненото им неприемане на биологическите отпадъци?

— Изискването им да се ходи по нужда само в тоалетните? — засмя се Мартин. — Какви ли не причини може да има… Обикновена хигиена или гнусливост.

— Това е само външна проява — изрече Павлик. — Те имат и безотпадъчно производство. И ограничаване на потребностите — също заради страх да не заразят средата си на обитаване. Някога светът на дио-дао е преживял глобална екологична катастрофа. Оцелелите форми на живот — между другото, те са страшно малко, на цялата планета има не повече от петстотин вида живи същества — са ускорили метаболизма си и са придобили наследствена памет. Това се казва еволюция, а?

Мартин сви рамене.

— А ако вземем Иол? Двуноги, двуръки, много подобни на хората…

Мартин мимолетно си помисли, че само според амебите йолийците може да приличат на хората, но не възрази.

— И при това — приковани към майка си с пъпна връв! През целия си живот! — Амебата повиши тон. — Това противоречи на стремежа за запазване на вида! Това е ненормално, това е отвратително, това е неудобно! Но те от раждането до смъртта си живеят прикачени към майките си. Как е възникнала такава форма на живот?

— Не знам.

— А аз знам! — натърти Павлик. — Тяхната планета е била застигната от своя, персонална катастрофа. Тя променила живота така, че само колективните организми са можели да оцелеят.

— Познаваш много добре чуждите раси — отбеляза Мартин.

— Това ми е работата. Аз съм специалист по контактите с хуманоидни раси — скромно призна амебата. — Та така, Мартине! Предишното разрушение на транспортната мрежа е нанесло удар само на цивилизациите, живеещи на планетите от типа на нашата и вашата. Въглеродните, дишащи кислород форми на живот, които са на водна основа, са били променени. Някои — по-малко. Аранките, хората и гедарите са почти неотличими едни от други. Някои — повече. В нашия случай първоначалната раса просто е измряла, като преди това е успяла да създаде нас…

— Искаш да кажеш, че е било направено нарочно? — възкликна Мартин. — Не е просто последствие от разрушаването на междузвездните комуникации, а преднамерен експеримент над разумните раси?

— Разбира се.

— Това е безсмислица — каза Мартин. — Мога да разбера естествения хаос след изчезването на високите технологии, войните, варварството, епидемиите… Но съзнателен експеримент? Защо?

— Защо ли? Преди милиарди години вълната на живота се е понесла и по нашата галактика — каза Павлик. — Няма да гадая кой или какво е било причината за това. Мисля, че и ти сам разбираш: колкото и да облъчваш топла мръсна водичка, колкото и да пускаш ток през нея — няма да получиш живот от неорганични вещества. Клетката е нещо прекалено сложно, за да е възникнала случайно! Но тя е възникнала… и животът е поел по своя път. Сдобил се е с разум. Започнал е да разбира света. Защо?

— Това е естествен стремеж на разума. Желанието да се разбере околният свят…

— Глупости! — отговори рязко амебата. — Единственият естествен стремеж на разума е да удължи съществуването си колкото се може повече. Разбирането на света е само начин да се осигури безопасност. Питам те за друго — защо е необходим разум? Не примитивен, животински разсъдък, а разум? Надявам се, че си способен да различиш тези понятия?

— Способен съм — отговори Мартин. — Разумът е нужен за същата тази безопасност. Съществото, способно да си задава абстрактни въпроси, има значително по-големи шансове за оцеляване.

— Само в далечна перспектива. Добре, да допуснем, че верига от случайности е успяла да укрепи разума в допълнение към разсъдъка. Но нали на повечето така наречени разумни същества разумът общо взето пречи? Те са напълно способни да се оправят само с разсъдъка. Да вършат проста работа, да съблюдават изискванията на социалното съжителстване, да получават наслада от яденето, размножаването, различните видове физиологични удоволствия. Животните съществуват прекрасно в стада, радват се на съществуването си и не изпитват негативни последствия от разума.

Мартин се засмя тъжно и каза:

— Какво пък, прав си. По-голямата част от човечеството се оправя прекрасно само с разсъдъка. Разумът им е в летаргия. Предполагам, че и в повечето хуманоидни цивилизации е така. И какво от това?

— За какво е нужен разумът?

— Като средство за оцеляване…

— Защо е нужен разумът? — изрева Павлик.

— За да задаваме глупави въпроси! — извика в отговор Мартин. — За да се терзаем със смисъла на живота! За да се боим от смъртта. За да измислим Бог!

— Така вече е по-добре — каза меко амебата. — Ако за разсъдъка е достатъчна първата сигнална система, то разумът, принуден да оперира с абстрактни понятия, създава втората — речта. Не е важно как предаваме мислите си — с трептения във въздуха, електронни импулси или цветни шарки върху кожата. Информацията, откъсната от носителя си, става главното оръдие на разума. Средство да се разбере света и средство да се въздейства на света. Но да направим още една крачка, Мартине. Разумът… а по-нататък? Кой ще бъде третият етап — след разсъдъка и разума? Каква сигнална система ще придобие надразумното същество? Ще остане ли граница между мисълта и постъпката, информацията и действието? Какво е същност над същността? Бог ли е вече? Или още е човек? Колко етапи трябва да преодолее животът, за да се отдели окончателно от консервативната материя? И какво ни кара да се удряме в бариерата на хомеостазата, придобивайки все още ненужни свойства — отначало разсъдък, после разум, после… после нещо, което все още няма наименование. Какво ни изтръгва от животинското спокойствие, какво ни пришпорва по-нататък? В чии ръце са камшикът и поничката? Кой е той — Великият експериментатор, нарушителят на спокойствието, съзидателят и разрушителят? Бог? Или просто едно надразумно същество, терзаещо се от същата страшна жажда като нас? И щастие ли е надразумът? И изобщо колко стъпала има на стълбичката, започваща от разсъдъка? Зверовете не жадуват да се сдобият с разум, ние сме тези, които понякога се опитваме да ги измъкнем от техните нежни и ласкави животински сънища и да ги приобщим към нашето разумно страдание. А разумните не се стремят да направят следващата крачка — в нас все още е жив онзи древен ужас от придобиването на разума, неочакваният дар свише, за който не сме се молили никому. Комфортно ни е на нашето равнище на разбиране на света. Не ни е необходимо знание, което не можем дори да си представим.

Амебата млъкна и се изкикоти.

— Примамват ни сладките понички от небесата — абсолютната безопасност, вечният живот, колосалните знания. Трябва само да се направи крачка — над разума! Но ние не искаме да губим спокойствието си. Подозираме, и не без основание, че надразумът ще ни донесе нови горести, както някога разумът ни е донесъл мъка и страдания. И пъплейки на повърхността на мръсните кълба-планети, оперирайки само със своя несъвършен разум, ние се опитваме да отгледаме райското дърво на познанието. Да получим всичко, без да придобиваме новото. Да станем богове, оставайки хора. И тогава онова, което стои над нас, скрива поничките и взема камшика. И небето пламва, океаните кипват, а разумът става прекалено малко, за да осигури оцеляването… Защо вашият Бог е наказал човечеството с потоп? Заради дързостта ви? Не, заради боксуването! Заради пренебрежението към получения разум, заради тържествуващия разсъдък. Заради опита да останете разумни животни. Подаръците на Боговете не бива да се отхвърлят, Мартине! И ако разумът отново си е построил уютна дупка и е решил да се спре — очаквай беди. Ние сме обречени да бягаме все по-нагоре и по-нагоре от мръсотията — в небето.

— Но… пазителите… — започна Мартин.

— Пазителите, колкото и привлекателни да са даровете им, ни изкушават да се спрем. Дават на разумните онова, което трябва да принадлежи на надразума: контрол над пространството, над съзнанието, над живота и смъртта. Като разумно същество, чувстващо се комфортно и самодостатъчно, аз бих се радвал да приема даровете на пазителите и да прекратя развитието си. Но как ще се отнесе към това надразумът? Ще ни подмами ли с нови понички, заради които да отхвърлим даровете на пазителите? Или отново ще извади камшика?

Амебата се изправи и се изтръска като мокро куче. После каза:

— Ето това са всичките ни претенции към пазителите, носещи на Галактиката мир и процъфтяване. Много изкуствени и необосновани претенции. Но ние сме готови да рискуваме и да навестим пазителите в дома им.

Мартин поседя още малко, наблюдавайки гротескната фигура, отдалечаваща се с немислима грация. При издигащите се водни стени амебата изкара една псевдоръка, помаха му — и се гмурна в синята субстанция. Вече се стъмваше и беззариецът почти веднага се скри от погледа му.

— Поничка и камшик — промърмори Мартин. — Защо изборът винаги е толкова скучен? Аз не обичам сладкото.

Той прибра в джоба си шишенцето коняк и влезе в дървената пирамида. Плетеници от стълби — вити, вертикални, подвижни, наклонени рампи и най-обикновени — водеха до втория етаж, превръщайки първия в нещо средно между декорации към телевизионна игра и изложба на постиженията на стълбищното строителство. Мартин се качи на втория етаж по наклонената рампа и пристъпи от крак на крак на прага на отредената му килийка. Мекият дюшек, натъпкан с изсъхнали водорасли, лежеше право на пода, до него имаше купчина от три одеяла, кана с вода и меко светещо стъклено кълбо — в пирамидата нямаше централно осветление. Във вътрешността й нямаше и никакви врати — на входа на килийката беше провесено одеяло.

Мартин изведнъж се почувства много самотен.

Приближи се към входа на втората килийка. Изпод одеялото се промъкваше светлина — навярно Ирина Полушкина още не спеше.

Да изрече „Може ли?“ щеше да е най-глупавото нещо на света, затова той само се покашля.

— Не спя — отговори тихо Ирина иззад завесата.

Когато той влезе, тя добави:

— Чаках те.

Девойката седеше върху дюшека си, увила се с одеяло. Мартин седна до нея на пода и извади от джоба си бутилката.

— Искаш ли?

Ирина кимна.

— Ще летя с теб — каза той, когато тя отпи. — Имам само един живот и той ми харесва. Но ще летя с теб, защото има неща, по-големи от живота.

Ирина го гледаше, загърната с одеялото. Неочаквано и с абсолютна яснота Мартин разбра, че под него тя е абсолютно гола. И съвсем не защото обича да спи гола върху гол дюшек.

— Ела при мен — каза тихо девойката.

Мартин все пак намери в себе си сили да повтори:

— Аз ще летя с теб. Изобщо не е нужно…

— Глупак — каза Ирина и се пресегна към него. Устните й все още бяха с вкус на коняк. Одеялото се плъзна надолу. За няколко мига Мартин бе преследван от натрапчивото видение на първата Ирочка Полушкина — съблеченото тяло, потопено във водите на канала, и образът на четвъртата Ирина — гола, коленичила пред жреците на Тай-Гедар…

Но това тяло тук беше живо и жадуващо живота, също като неговото.

И дума не можеше да става за смърт.