Сергей Лукяненко
Спектър (15) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

1.

Самият той се смяташе за технократ и урбанист, роден и израснал в мегаполис и искрено пожелаваше на Земята да продължи да върви по този път на развитие.

Но въпреки това градовете на аранките предизвикваха у него леко смайване. Може би защото не беше свикнал с тях? Губеше се върху подвижните тротоари, постоянно си отвличаше вниманието по поредния архитектурен шедьовър, нарушаващ всички човешки представи за съпромат и архитектура. Но защо е било нужно да се издига половинкилометров небостъргач върху колони? Да, ако под небостъргача минаваше някой важен път… Но не — там беше разположена зелена полянка, осветена с лампи и заобиколена от ограда, да не би случайно някой да мине оттам. А в друго циклопско здание откри огромен процеп, през който от време на време преминаваха летателни апарати. Разбира се, аранките бяха високотехнологична раса, но за хората такова доверие към техниката беше прекалено.

Може би именно в това се криеше обяснението защо малцина хора рискуваха да се заселят в гостоприемния и уютен свят. Нечовешкият подход на аранките към средата на обитаване впечатляваше, но и плашеше.

Най-накрая Мартин видя помещение на обществения информаториум. То приличаше най-много на просторна телефонна кабина, направена по европейски образец — с достатъчно място за инвалидна количка. Разбира се, аранките нямаха инвалиди от стотици години и в будката беше разположено удобно кресло. Мартин с удоволствие се настани в него, затвори вратата и стъклото на будката веднага потъмня, изолирайки го от външния свят. Терминалът, явно заради близостта си със Станцията, беше двуезичен и с лекота откликна на туристическата реч. А може би аранките вече бяха направили двуезични всичките си автомати…

— Бих искал да узная — каза Мартин на матовия екран на информаториума — дали на Аранк се намира момиче от Земята с име Ирина Полушкина.

Машината отговори без ни най-малко забавяне:

— Няма данни за Ирина Полушкина, човек от женски пол от планетата Земя.

Но Мартин имаше немалък опит в общуването с търсачките в Интернет и прекрасно разбираше колко е важно въпросът да бъде формулиран правилно. Той извади снимката на Ирина — вече леко протрита — обърна я към екрана и каза:

— Намира ли се на Аранк това разумно същество?

— Недостатъчно данни за точен анализ. Ако се изключат променливите фактори във външността, то с вероятност над деветдесет и два процента въпросната външност имат следните разумни същества… — съобщи машината и на екрана светна дълга редица от имена, снабдени с миниатюрни снимки.

Мартин само въздъхна — женските лица наистина много приличаха на Ирина. Все пак населението на Аранк бе над десет милиарда. И ако се изключат „променливите фактори във външността“, такива като цвета на косите и очите, килограмите, оттенъка на кожата — щяха да се намерят няколко хиляди двойнички на Ирина.

— Нов въпрос — каза Мартин. — Колко лица от женски пол и земен произход са дошли на Аранк през последните седем денонощия по земното измерване на времето?

Паузата беше кратка, отговорът — уверен.

— Четирийсет и четири лица.

— Снимките на всичките! — нареди Мартин.

На екрана се появиха миниатюрните портрети на новопристигналите. Мартин ги обходи с поглед, усмихна се и тикна пръст в една от снимките:

— Да се увеличи тази.

Портретът на Ирина Полушкина запълни екрана. Какво пък, машината беше права, като говореше за „променливи фактори“. Ирина беше боядисала косите си в черно.

— Кой е това? — попита Мартин.

— На граничния пункт Станция 3 въпросната личност се е представила като Галина Грошева от планетата Земя — каза машината. — По косвени данни възрастта й се оценява между шестнайсет и двайсет години. Цел на пребиваването й на Аранк — туризъм.

— Къде се намира сега? — продължи с въпросите Мартин.

— Отговорът на този въпрос може да бъде тайна на личността^[1] на Галина Грошева — отговори сурово машината. — Обосновете въпроса си. Предупреждавам ви, че е включен детектор на истината.

Мартин се замисли за миг, после каза:

— Родителите на въпросната девойка ме помолиха да се срещна с нея и да изясня дали всичко е наред. Безпокойството за съдбата на младите личности е неотменно свойство на хората родители. Като изпълнявам молбата им, аз искам да се срещна с момичето и да изясня дали няма проблеми с връщането си на Земята. Нямам намерение да й причиня безпокойство или негативни емоции.

— Казвате истината — съгласи се информаториумът. — Запитването ви е признато за обосновано. Но информацията за точния адрес на разумно същество е платена услуга.

— Добре — съгласи се Мартин.

— През последните две денонощия Галина Грошева се намира в Центъра за глобални изследвания в град Тириант. Прилагам маршрутна карта.

Изпод екрана с шумолене изпълзя лист пластмасова хартия.

— Благодаря — каза Мартин.

— Осем разплащателни единици — напомни машината.

Мартин сложи върху разплащателния панел диска на кредитната си карта, върху екрана се мярнаха цифрите на осъществяваната трансакция.

— Беше приятно да ви помогна — каза фалшиво машината.

След като взе кредитната и маршрутната карта, Мартин отвори вратата и излезе на улицата, подсвирквайки си весело. Разгледа картата с маршрута. Кой знае защо, аранките не използваха туристическия език за писмения текст, напечатаните пояснения бяха на тяхното наречие, което Мартин, естествено, не знаеше. Но разбра пиктограмите без никакви усилия. По движещите се тротоари — към спирката на монорелсовата линия, по нея — до летището, полет до Тириант, пътят до Центъра за глобални изследвания…

Можеше да тръгва…

Беше се отдалечил на двайсет метра от будката на информаториума, когато тя се взриви.

Впрочем, взрив е прекалено гръмка дума. Кабината се разтърси, застина и започна стремително да се свива и да се топи като къс масло върху нагорещен тиган. След две-три секунди от информаториума остана само пластмасово хълмче, от което стърчеше облегалката на креслото и килнатия дисплей, плътно облепен от разтопена пластмаса. Мартин си се представи в това кресло и му призля.

Минувачите реагираха напълно адекватно на случилото се. Мнозина опитаха да се отдалечат колкото могат повече, а неколцина любопитни, напротив — приближиха се. Мартин преглътна заседналата в гърлото му буца и също започна да отстъпва.

— Извинете, прав ли ще бъда, ако се обърна към вас на туристически език? — разнесе се зад гърба му детско гласче. Мартин предпазливо се обърна — но зад него наистина стоеше дете, малчуган на около седем-осем години. Изглеждаше като много възпитано дете от списание за много примерни родители — грижливо сресан, с малка синя шапчица на главата, с чистичък халат с цвят на тръстика, изпод който стърчаха върховете на дълги червени обувки. Мартин се зачуди за секунда на кого прилича повече — на Незнайко или на Малкия Мук, и реши, че все пак на Мук: дългите мигли, бадемовите очи, мургавата кожа и особено дрехите напомняха за нещо арабско.

— Да, говоря на туристически — отвърна Мартин.

Детето кимна със задоволство и продължи:

— Така си и помислих. Приличате на обитател на Земята — по дрехите и по някои детайли в поведението. Кажете, нали не оставихте в кабината топлинна бомба?

Мартин поклати глава.

— Значи срещу вас е било извършено покушение — реши момчето. — Нали така? Или се опитват да ви сплашат. Много врагове ли имате?

Мартин сметна за благоразумно отново да поклати глава.

— Хайде да се махнем оттук — предложи момчето. — Скоро ще дойде полиция и ще започнат да ви задават въпроси. А вие искате ли да отговаряте на тях?

— Не — отсече Мартин.

— Да вървим — каза момчето и го хвана за ръка.

Отстрани сигурно изглеждаше, че Мартин води малкото момче, но всъщност то водеше него — бързо пресякоха лентите на движещите се тротоари, шмугнаха се в някаква напълно декоративна арка, разположена между къщите, излязоха на една успоредна улица и спряха при площадката на открито кафе. На масичките под шарените чадъри седяха малобройни посетители.

— Много ми е неудобно — каза момчето, — но нямам кредитна карта и не мога да ви почерпя. Но може би все пак ще седнем тук?

— Аз ще те почерпя — каза Мартин, вече му се виеше свят — и от разтопената кабина на информаториума, и от появата на това преждевременно развито дете.

— Не, не! — поклати глава момчето. — Храната е безплатна за децата. При вас не е ли така?

— При нас нищо не е като при вас — призна мрачно Мартин, сядайки на една свободна маса, възможно най-далече от останалите посетители. — Освен че терористите са също толкова нагли.

Момчето се покатери на стола — Мартин с усилие потисна желанието си да му помогне. Не се знаеше как това дете ще възприеме помощта на възрастен, защото реагира остро на думите му:

— Не! Не си го мислете, това е уникален случай! Точно затова реших да се обърна към вас, защото станах неволен свидетел!

Мартин въздъхна шумно и попита:

— Момче, при вас всички деца ли са толкова умни?

Като че ли в очите на детето се мярна тъга.

— Какви ги говорите… Аз съм в списъка на тристате най-умни деца на планетата. Наистина, на едно от последните места в списъка. Извинявайте, забравих да ви се представя, казвам се Гати. Това е умалителна форма на името, помага да се избегне неловкостта. Е?

— Аз се казвам Мартин.

Гати му подаде ръка със сериозен вид и двамата се здрависаха.

— Човешки обичай? — уточни малкият. — Малко се обърквам — в Галактиката има толкова много разумни раси…

Дойде сервитьорът. Уви, той не знаеше туристически, но Гати изигра ролята на преводач и си поръча сладолед, а на Мартин — кафе с коняк. Разбира се, кафето беше местно, нямаше нищо общо със земното, но вкусът му наистина напомняше за кафе, а в състава му имаше солидно количество от някакъв стимулиращ алкалоид, може би даже кофеин. Гати сам препоръча на Мартин коняка, по-точно местния му аналог, и каза:

— Сега вие сте изплашен и шокиран, няма да ви навреди малко силен алкохол.

Мартин кимна, оставяйки се на естествения ход на събитията.

— Гати, ти случайно ли се оказа близо до мен? — попита той.

— Не, наблюдавах ви отдавна. Извинявайте. Още откакто излязохте от станцията.

— Защо?

— Имам задача — обясни момчето. Ако сега беше казал, че работи за спецслужбите на Аранк, щеше да му повярва. Но хлапакът продължи: — Утре ще имаме семинар по ксенопсихология и исках да направя доклад за поведението на хуманоидите, които идват за пръв път на планетата ни.

— Сгрешил си, аз вече съм бил на Аранк — отговори Мартин. — Наистина, в друг град.

— Разбрах, вие се държахте много уверено… — въздъхна Гати. Погледна накриво калъфа с карабината и попита: — Там оръжие ли има?

— Да.

— Лъчево?

— Не, огнестрелно. Запечатано е. Кажи сега, приятелче, какво се случи с кабината на информаториума?

— Предполагам — започна момчето, — че под въздействие на температура от хиляда и петстотин — две хиляди градуса молекулите на полимера са загубили…

— Не, не разбра какво те питам. Откъде се е взела тази температура? Бомба ли е, или са стреляли?

— Сложен въпрос — въздъхна момчето. — Мисля, че стреляха. Бойните лъчемети са способни да изстрелят топлинен лъч с достатъчна мощност. Отначало си помислих за сблъсък със спътник, но кабината се намираше под навес на сграда, а той не беше разрушен. Очевидно стрелецът е бил разположен в онзи небостъргач там…

Мартин се обърна и огледа стъклото и метала — това беше същото онова здание с процепа, през който се плъзгаха летателни апарати.

— А може и да са стреляли от флаер… — продължаваше да размишлява момчето. — Във всеки случай прилича повече на опит да ви сплашат, отколкото на сериозно покушение. Е, имате ли врагове?

— Нали вече казах — не! — отсече Мартин. — Не повече, отколкото всеки друг човек. И във всеки случай — не на вашата планета!

Сервитьорът донесе сладоледа — многоцветна буца в чинийка. Мартин получи напълно обикновена чашка с кафе и чаша с гъста кехлибарена течност.

— И все пак вас сериозно ви преследват — продължи момчето веднага след като сервитьорът се отдалечи. — Нуждаете ли се от помощ?

— А ти можеш ли да ми помогнеш? — попита Мартин, вече на нищо не се учудваше.

Момчето смутено се усмихна.

— Не, какви ги говорите, аз съм още дете! Мога да помоля родителите си да ви помогнат. Баща ми е уважаван човек, работи в кметството, той даже може да ви осигури охрана.

— А каква ще е твоята полза от тази работа? — попита с подозрение Мартин, сякаш разговаряше не с невинно дете от един свръхцивилизован свят, а с отявлен мерзавец от някаква дива планета.

— Първо — започна момчето, без изобщо да се учудва, — нашите народи са в приятелски отношения, а случилият се инцидент е крайно неприятен, бих искал да го изгладя. Второ, вие ми се струвате добър човек, а аз имам емпатични способности и крайно рядко греша в оценките си за душевните качества… Дълг на добрите разумни същества е да си помагат. Нали така? Трето, макар и този мотив да не е толкова важен, ако ми се удаде да ви помогна и вие ми разкажете за своите приключения, ще мога да направя блестящ доклад на семинара по ксенопсихология.

— Гати — каза Мартин след кратка пауза, — не можеш ли да говориш по-простичко? Като… като дете?

— Но нали вие прекрасно ме разбирате? — учуди се момчето. — А! Смущавам ли ви?

— Малко — кимна Мартин. — Впрочем, това е дреболия. Говори както искаш. Готов съм да приема помощта ти, но не мога да обещая, че ще ти разкажа много.

Момчето радостно се усмихна.

— Прекрасно! Ще си доям сладоледа, много го обичам. А после ще отидем при баща ми и ще му разкажем за така създалата се ситуация.

Мартин кимна и изпи коняка си на екс.

Беше вкусен.

 

Според Мартин длъжността на господин Лергаси-кан, бащата на Гати, съответстваше на нещо средно между помощник-кмет и министър в правителството на мегаполиса. Разкошен огромен кабинет на горните етажи на една от кулите, с личен хангар — през прозрачната стена се виждаше флаерът му; в кабинета бяха и секретарка, и няколко сериозни младежи — референти, а може би и охрана. Мартин отчаяно се опитваше да си спомни всичко, което му беше известно за обществения строй на Аранк, но в паметта му изплуваха само дреболии. Като че ли въпреки наличието на общопланетна власт огромни пълномощия имаха правителствата на мегаполисите, управляващи не само градовете, но и околните територии. Някакъв отглас от предишното държавно устройство? Какво пък, тогава усмихнатият господин със скромния сив халат наистина беше важна клечка.

— Абсолютно възмутителна история — каза той, след като изслуша обстоятелствения и точен рапорт на сина си. — Ще видя какво са научили.

Мартин, настанил се в креслото срещу чиновника, търпеливо чакаше. Господин Лергаси-кан не се възползва от терминала — просто мушна в тила си еластичната дъга на един вълнов емитер и застина с оцъклен поглед. Мартин кимна с уважение. Прекият контакт с компютърната мрежа не се използваше широко дори на Аранк — той изискваше максимална концентрация на мисълта и самодисциплина. Някаква земна корпорация беше успяла да купи технологията от аранките, но скоро се убеди, че обикновеният терминал и клавиатурата са значително по-удобни.

— Каква гадост! — каза прочувствено Лергаси-кан, сваляйки емитера. Погледна сурово сина си, който, застанал на пръсти, с интерес надничаше в книжата на бюрото му. — Кергати-кен, поне ти се дръж достойно!

Без особено да се смущава, момчето се отдръпна от бюрото и попита:

— А какво е това „превантивно бракуване“?

— Гадост, и ние не можем да я допуснем! — отговори бързо чиновникът. Отново прехвърли поглед към Мартин: — Като представител на градската власт, ви поднасям извиненията си. Срещу вас наистина е било извършено покушение. Стреляли са от флаер, взет под наем десет минути преди покушението. Компютърът на флаера е изваден от строя, поради което отличителните белези на терориста са неизвестни. Не са успели да определят миризмата, защото в кабината е изпръскан цял флакон дезодорант. Престъпникът е оставил оръжието на местопроизшествието, сега ще ви го донесат…

— Извинете? — не разбра Мартин.

Лергаси-кан учудено вдигна вежди.

— Ама нали е от друга планета… — каза с упрек момчето на баща си.

— Е, и какво от това? — намръщи се чиновникът. — А, да… Като потърпевш, срещу когото е било извършено максимално враждебно действие, получавате правото на собственост върху цялото имущество на престъпника, неговата чест и достойнство, интелектуалната му собственост, децата и сексуалните му партньори.

— Строгичко е при вас — успя да промълви Мартин.

— Естествено — съгласи се Лергаси-кан. — Разбира се, вие сте в правото си да се откажете от онази част от компенсацията, която не ви е нужна. За какво, например, ви е лошата слава? Виж, ако престъпникът се е прославил като деец на изкуството или филантроп, пред вас ще се разкрият интересни перспективи. Спомням си, че имаше прецедент, когато един изобретател…

— Татко — каза тихо Гати.

— Да, извинявайте — кимна чиновникът. — И така, засега можем да ви предложим само захвърлената от престъпника топлинна пушка. Това е своеобразен казус, понеже вие, като лице от чуждопланетен произход, нямате право да притежавате високотехнологично оръжие. Но правата на личността стоят над държавните закони… ще ви издам разрешение.

— Какво трябва да направя, господин Лергаси-кан? — попита Мартин.

— Не са необходими такива церемонии — намръщи се чиновникът. — Вие сте приятел на сина ми, следователно сте и мой приятел. Просто Лергаси. Та какви проблеми имате, Мартине?

— Все същите — напомни му той. — Опитаха се да ме убият. Страхувам се за живота си.

— Разумен подход — кимна Лергаси-кан. — Мога да ви предоставя въоръжена охрана. Разбира се, само на територията на нашия град и заобикалящите го околности, но това са забележителни места! Красивите Лацвикски езера, водопадът Адано, където и в наши дни се извършват впечатляващи древни церемонии, варовикови скали, стар атомен полигон, морско крайбрежие с известни в цялата галактика курорти…

— Трябва да отида в друг град — призна Мартин.

Чиновникът се намръщи и попита:

— В кой именно?

— Тириант.

Господин Лергаси-кан въздъхна и рече:

— Крайно неудачен избор. Мога да ви окажа съдействие в редица градове, но Тириант… — Той пак се намръщи. — Сигурен ли сте, че искате да посетите тази клоака?

— Дойдох от Земята, за да търся девойка, която се намира именно там — каза Мартин. — Така че ще ми се наложи да отида в Тириант.

Лергаси-кан погледна сина си и наставнически поклати пръст, привличайки вниманието му.

— Гати! Ето един от онези примери за достойно поведение, които ни дава животът! Любов, нехаеща за опасността и надделяваща над инстинкта за самосъхранение. Не се наемам да съдя оправдано ли е решението на госта ни, но ти си длъжен да запомниш тази постъпка!

— Непременно, татко — кимна момчето.

— Какво мога да направя за вас… — размишляваше на глас Лергаси-кан. — Оръжие… това не е зле, не е зле… Вие изглеждате смел човек… Налагало ли ви се е да убивате разумни същества?

Мартин потрепна, но отговори честно:

— Да.

— Забележително! Не самият факт, разбира се, а способността ви да се отбранявате! Парична компенсация от града? Забраняват ли ви това моралните ви принципи?

— Не — каза Мартин.

— Гати! — отново се обърна чиновникът към сина си. — Ето още един пример за достойно поведение! В критични ситуации разумното същество трябва да отхвърли традиционните морални норми и да се концентрира върху оцеляването си!

— Ще го запомня, татко — повтори момчето.

— Какво още? — размишляваше Лергаси. — Охрана в града… но ако извършат покушение срещу вас в самолета… Добре. Ще ви изпратят дотам скришом и в пълна самота.

— Бих искал да отида с Мартин — каза Гати.

— Не! — поклати глава чиновникът. — Разбирам, че това е крайно любопитно и познавателно приключение, но ти ще бъдеш в тежест на нашия гост.

Момчето погледна умолително Мартин, на когото му се наложи да се направи, че не разбира погледа му.

— Като че ли това е всичко… — продължи да разсъждава на глас Лергаси. — Какво пък, приятно ми беше да ви помогна, уважаеми гостенино!

Аудиенцията приключи и Мартин се изправи. Но нещо го накара да попита:

— Извинявайте за любопитството, господин Лергаси… може ли един личен въпрос?

— Разбира се — усмихна се чиновникът.

— Нашите раси са много близки физиологически, но се различават в множество психологични аспекти…

Лергаси-кан кимна в знак на съгласие.

— Кажете — продължи Мартин, — вие наистина ли бяхте готов да разрешите на малкия си син да отиде в друг град заедно с непознат пришълец от друга планета, който е преследван от неизвестен престъпник?

— Значи вие искате да го вземете със себе си? — учуди се Лергаси-кан. — Какво пък, струва ми се, че това може да е началото на голяма и силна дружба…

— Не, не! — побърза да възрази Мартин, защото забеляза как се оживява Гати. — Смятам, че това не е разумно и… ъъъ… не е пример за достойно поведение! Но естественият страх за живота и безопасността…

— А… — кимна Лергаси-кан. — Разбира се, аз щях много да се притеснявам. Гати е единственият ми син. Но познавателният аспект на такова приключение надделява над възможния риск за живота му. Така че единствено вашето удобство е от значение.

Мартин поклати глава.

— Не, не обясних добре какво имам предвид… На Земята всеки родител, ако е психически здрав, се опитва да предпази потомството си и от най-малката, дори хипотетична опасност…

— Животът е пълен с опасности — отговори философски Лергаси. — Отказва автоматиката на флаера — и падате от огромна височина. Отивате на лов — и звярът се оказва по-хитър от вас. Лекарите не успяват да разпознаят мутиралия щам на вирус — и умирате. Как е възможно да се безпокоим заради хипотетични заплахи за живота? Трябва да разрешаваме реални проблеми!

— Лергаси, кажете, наистина ли у вашата раса отсъства понятието „смисъл на живота“? — попита предпазливо Мартин.

Лергаси се засмя. Секретарката се изхили тихичко. Референтите, изглежда, не знаеха туристически и погледнаха учудено шефа си. Дори намръщеният Гати, огорчен от отказа на Мартин, започна да се кикоти с тънко гласче.

— Мартине… — Лергаси-кан сложи ръка на рамото му. — Правите стандартна грешка, характерна за много раси… Животът сам по себе си е смисъл и същност на съществуването. Какво е това смисъл на живота?

— Може би смисъл на смисъла? — предположи Мартин. — Извинявайте, ако съм ви засегнал…

Тези думи предизвикаха нов пристъп на смях. Секретарката с напевен тон преразказа диалога на референтите и сега трите яки момчета, които седяха прилежно на дивана до стената, безуспешно се опитваха да сдържат кикота си.

— Не, Мартине, какви ги говорите… — каза Лергаси-кан. — Изобщо не сте ни обидили. На вас сигурно ви се струва, че расата ни е ощетена? Че сме лишени от нещо много важно и интригуващо?

Мартин засрамено кимна.

— А на нас ни се струва… — започна Лергаси-кан, после се обърна към сина си и нареди: — Запуши уши и не подслушвай!

Момчето послушно сложи длани върху ушите си и Лергаси-кан продължи:

— А на нас ни се струва, че именно вие сте осакатени. Че имате нещо излишно и срамно, като крайник, израснал на челото.

— И дори не ви е интересно какво е да живееш с израстък на челото? — попита Мартин, леко ядосан.

— Мисля, че е много неудобно — отговори с усмивка Лергаси-кан.