Сергей Лукяненко
Спектър (7) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

5.

Мартин се върна в Столицата, след като се стъмни. Помогна му фарът — макар и да дразнеха погледа, непрекъснатите припламвания бяха добър ориентир. Сигурно не беше лесно да се заспи в палатка под разноцветните избухвания… но с какво ли не се свиква. А и от фара имаше още една полза, която Мартин оцени веднага щом наближи палатковия град — фарът заместваше фенерите. След като се приспособи, стана възможно да се придвижва съвсем нормално в ритъма на червено-зелено-белия стробоскоп. Не се налагаше да икономисва батериите, но все пак изгаси фенерчето, за да не се откроява.

През нощта селището изглеждаше много по-обитаемо, отколкото през деня. Между палатките се плъзгаха сенки — както на онези извънземни, които по природа водеха нощен живот, така и на много хора, които, изглежда, предпочитаха да спят в горещите дневни часове. На едно малко островче, където всички обелиски бяха безмилостно съборени, Мартин видя съвсем истинска дискотека. Гърмеше уредба, танцуваха младежи — и хора, и нехора. Накъсаните движения, резкият ритъм и проблясванията на фара се сливаха в дива, но пленяваща сцена.

Мартин постоя, погледа танцуващите, после продължи по пътя си.

Мина през плажа, на който предишния ден правеха слънчеви бани нудистките. Девойките, естествено, вече ги нямаше, сякаш бяха потънали вдън земя. Затова пък до самата вода седяха двама здравеняци и се кикотеха за нещо. До Мартин долетяха думите:

— С истинската, Льова! С истинската!

Малко по-нататък, на островче, на което бяха спестени големите погроми, дрънкаше китара и някой пееше на испански — за галеони, пирати и бури. Мартин се спря и послуша.

Да, явно животът кипеше бурно.

И защо Ира Полушкина не бе останала в това селище?

Макар че кой би могъл да гарантира, че това щеше да я предпази от убийците?

Мартин нито за секунда не се усъмни, че нападението на тюленоида е било съзнателно… доколкото кхананът изобщо имаше съзнание. Някой беше насъскал полуразумното същество срещу девойката. Беше дал заповед, и я беше убил — с по-голяма сигурност, отколкото ако сам беше натиснал спусъка. Възможно е кхананът да е разбирал, че почти няма шанс да се спаси, но да не е можел да се възпротиви на заповедта.

Кой? Защо? Достатъчно беше да отговори на един от въпросите и отговорът на втория щеше да се изясни от само себе си. Но Мартин не виждаше отговор. Единственият, който имаше мотив, макар и съмнителен, беше Клим. Но ако се допусне, че заповедта бе дадена от директора, възникваше резонен въпрос: как е успял да опитоми тюленоида? Ако поръчителят на убийството беше сред гедарите, живеещи в Столицата, то не беше ясен мотивът. Опасение, че девойката ще разгадае тайната на Библиотека? Изобщо не се връзваше с това, което Мартин знаеше за поведението на гедарите. Тази раса ненапразно носеше мечове, но никога не използваше друго оръжие.

И във вещите на момичето не беше намерил нищо, за което да се хване. Малко дрехи, два шоколада, скрити между чистите чорапи и носните кърпички, пет бележника с празни листа и кутия с моливи.

Общо взето, беше безполезно да гадае и все пак не спираше да прави точно това. Изпълваха го две чувства, които го мотивираха повече от всякакви договори — мъка по девойката и наранена гордост. Избра си една палатка, от която се процеждаше слаба светлина и се чуваше разговор, и се приближи до спуснатото на входа платнище. Изкашля се — никой не реагира. Беше глупаво да чука по платнището, а да вика стопаните — някак неудобно. Най-накрая забеляза мъничка месингова камбанка до входа и я раздрънка.

Висока слаба жена с груби, мъжки черти на лицето дръпна платнището и зад гърба й той забеляза застанало в ъгъла момченце — очевидно идването му беше прекъснало възпитателния процес.

— Да? — попита рязко жената.

Хлапето в ъгъла започна да скимти като кученце. Жената изрева, без да се обръща:

— Недей да ми хленчиш, че ще си изядеш боя. Какво искате?

Мартин се смути. Не обичаше да става свидетел на семейни кавги — може би защото работата му като частен детектив постоянно го принуждаваше да се рови из мръсното бельо на хората.

— Извинете, тук съм отскоро — започна той, — трябва да намеря Давид, ръководителя на администрацията на Библиотека…

— Аз не съм гласувала за него — каза мрачно жената, но все пак излезе от палатката и му посочи пътя. — Ето там. Избелялата червена палатка, на стълба до нея има синьо знаме.

— Извинете, а защо не гласувахте за него? — не се сдържа Мартин.

Жената го изгледа с подозрение и отвърна:

— А на вас какво ви влиза в работата, любезни господине?

Хлапакът в палатката отново заскимтя и жената с решителна крачка се прибра вътре, като не забрави да спусне платнището след себе си.

Мартин тръгна в указаната посока. Нямаше търпение да се махне от Библиотека, но първо трябваше да посети Давид. Дори и само за да вземе писмата за Земята — това беше неписано правило, спазвано от всички пътешественици.

Давид не спеше. Седеше върху направена от обелиски пейка пред един канал и четеше роман с хартиена обложка на светлината на малко фенерче. Носеше само широки домашни панталони и сако, облечено на голо. Щом видя Мартин, той безмълвно се отмести и затвори книгата.

— Интересна ли е? — полюбопитства Мартин. Прегърнатата двойка на корицата по-добре от всяка анотация подсказваше, че романът е любовен.

Давид неопределено сви рамене.

— Не особено. Но файловете ми омръзнаха, а тук няма богат избор от книги на хартия. Станало ли е нещо?

— Защо решихте така?

Давид въздъхна:

— Е, Мартине, тези детективски заяждания не са необходими… Върнахте се сам. А не приличате на човек, който се отказва лесно. Случило ли се е нещо с девойката?

— Тя е мъртва.

Давид тихичко изруга и поклати глава.

— Каква нелепост. Не че тук няма нещастни случаи, но…

— Убиха я.

Гледаха се известно време, после Давид кимна и каза:

— Знаех си, че рано или късно тези побъркани…

— Убиха я пред очите ми. И то не обитателите на Енигма.

Мускулите по лицето на Давид заиграха.

— Мартине, престанете да ме измъчвате и да ми пускате информацията капка по капка! Не разказвате приказка на пазител! Аз представлявам цивилизованата власт на тази планета…

— Уби я кханан. Уцели я с копие от рибна кост. Счупи гръбнака й и проби гърлото и езика й. Тя не успя дори да промълви нещо.

Честно казано, интересуваше се от реакцията на Давид точно на тези думи. Да се изобрази учудване е много лесно, значително по-трудно е да се скрие облекчението.

Но върху лицето на Давид не се изписа абсолютно нищо. Както и подобава на сериозен човек, управляващ хиляди разумни същества от различни планети.

— Предполагате, че целта е била да й се попречи да говори? — попита Давид.

— Възможно е. Не знам как кхананите убиват обикновено хората.

— Те не убиват хора — каза Давид. — Кадрах! От палатката се появи гедарът — полуоблечен, с широки плисирани оранжеви панталони и меч, привързан с ремък за голия му торс. В полумрака много приличаше на човек, само отсъствието на пъп и на зърна на гърдите издаваше, че е същество с друга биологична природа.

— Чух всичко — каза кратко гедарът. — Кхананът не би трябвало да убива хора.

— Не би трябвало или не може? — попита Мартин.

Гедарът се забави с отговора, сякаш решаваше дали си струва да се обсъжда този въпрос с чужденец. После поклати глава и каза:

— Не би трябвало. Всичко е възможно, но не всичко трябва да става. Кхананите са спътници, приятели, ловци.

— Охранители? — уточни Мартин.

— Не. Един кханан може да се хвърли в битка, ако приятелят му е заплашен от беда. Но всеки кханан, нападнал разумно същество, трябва да бъде убит.

— Значи не само ако е нападнал гедар, но и всяко разумно същество? — уточни Мартин.

Върху лицето на Кадрах се появи нещо, близко до презрение.

— Разбира се. Техният разум е близък до пробуждането, те са доста по-умни от вашите кучета. Ако им позволим да убиват разумни същества, това ще доведе до беда за нашата раса. Нито един гедар не би позволил на кханан да напада хора.

— Има една възможност — каза предпазливо Мартин. — Да му се даде заповед, като се знае, че кхананът ще загине.

Гедарът мълча толкова дълго, че Мартин съжали за думите си. Но гедарът се обади отново:

— Да, има такава възможност. Някой гедар може да даде подобна заповед, ако е сигурен, че кхананът ще умре. Това е престъпление, но е възможно.

— Само гедар ли? Може ли човек или същество от друга раса да опитоми кханан?

— Може — отвърна гедарът, без да се поколебае. На лицето му като че се изписа облекчение. — Случват се такива неща. Мнозина искат кханани за приятели и ние доставяме тук и техни деца.

— Ще ви се наложи да намерите този, който е дал заповедта — каза Мартин. Без да заповядва, разбира се, а само констатирайки факта. — Трудно ли ще бъде това?

— Всеки кханан има само един стопанин — каза гедарът. — Всеки стопанин не може да има повече от един кханан — те са ужасно ревниви. Ако нечий кханан е изчезнал — значи собственикът е виновникът… — Гедарът поклати глава и изрече неочаквания извод: — Ще бъде много трудно да се намери убиецът.

— Защо? — смая се Мартин. — Да се преброят…

— В нашето селище има сто и трийсет кханана — каза уверено гедарът. — В Центъра — още осемнайсет. Нашите ще ги събера и ще ги преброя за час. Утре ще знаем дали са на мястото си и кхананите от другото селище. Но само някой глупав убиец би пратил своя кханан на смърт.

Той помълча малко и обобщи:

— Не мисля, че убиецът е толкова глупав. Смятам, че всички кханани ще бъдат на мястото си.

— А случвало ли се е кханани да бягат? — попита Мартин. — Може би някой див…

— Може да има диво селище на хора или други разумни същества — отговори гедарът. — Но те няма да имат кханани.

— Те не могат да се размножават — поясни Давид, обръщайки се към Мартин. — От планетата на гедарите се изнасят само същества от единия пол.

На Мартин ужасно му се прииска да узнае дали това правило касае само тюленоидите или се отнася и за самите гедари. Но благоразумно потисна любопитството си и вместо това попита:

— Тогава откъде се е взел кхананът убиец?

— Всичко е възможно — отговори философски гедарът. — Но не всичко може да се узнае.

Той отстъпи в сянката и веднага се изгуби сред обелиските.

— Хубава работа — каза Мартин. — Мирна, спокойна планета. Никаква опасност за живота. И изведнъж появил се сякаш отникъде чуждопланетен звяр убива невинна девойка!

— Очакват ли ви неприятности? — попита със съчувствие Давид.

— Аз нямам вина за случилото се — каза Мартин след кратък размисъл. — Тя даже още не беше решила дали ще дойде с мен, не успях да я взема официално под охраната си. Ако родителите й поискат да проверят това, ще пратят тук друг детектив. Но на мен ми е мъчно за момичето. И… всичко стана много нелепо. Вие самият какво мислите за случилото се?

Давид го погледна с лека ирония.

— А какво може да мисля? Ако девойката наистина е била близо до разгадаването на тайната на Библиотека, вероятно са се намерили недоброжелатели. Вие да не смятате, че животът ни тук е мирен, тих и академичен? Тук е пълен хаос! Пиянски свади, и то при минимално производство на алкохол! Побоища в процеса на изясняване на научната истина, при това с чупене на крайници и осакатявания. Сексуално насилие и перверзни от всякакъв вид… обикновените оргии вече дори не се опитвам да ги забранявам. Хазартни игри, при това в последно време стана модерно да се играе на „американка“^[1], като се избират унизителни или опасни желания. Да не говорим за вандализма — Давид многозначително потупа по каменната пейка, — за религиозните спорове, за интригите…

— Вчера ми обрисувахте значително по-благопристойна картина — отбеляза Мартин.

Давид си премълча.

— Може би си струва да съобщите на Земята, че Библиотека съвсем не е толкова безопасно и мирно място, за каквато я мислят? — попита Мартин. — Току-виж понамалеят младите глупачки, които се стремят да дойдат тук…

— Вие като че ли вече не сте съвсем млад — каза Давид с ирония, — а сте толкова наивен… Точно тогава ще заприиждат на тълпи. Мартине, всичко, което става тук, е следствие от безсмислеността на нашата работа! Тези, които идват при нас, са умни, работливи, честолюбиви. Блъскат се няколко години като риба в лед — и все няма и няма надежда за разгадаване на загадките. Да обяснявам ли какво се случва след това? Дайте ми ключ към разгадаването, и на следващия ден всички ще работят до изнемогване.

— Аз не съм лингвист — каза Мартин. — Ако девойката е имала ключа, значи го е отнесла със себе си. Но съдейки по това, което видях, теорията й тотално се е провалила.

— Нима се е опитвала да свърже езика на Библиотека с туристическия? — попита Давид. — И да избере посока на четене според площта на островите или според количеството на обелиските? Какво каза по този повод Клим? Този самодоволен завхоз^[2], изключен от университета заради злоупотреба с парични средства? Нима дори той не е проверявал подобна хипотеза?

Сега беше ред на Мартин да премълчи.

— Той изчаква тук, докато бъде закрито углавното дело — продължи Давид, разпалвайки се. — Събра под опеката си талантливи учени, организира прилични битови условия и чака дивидентите. Разбира се! Къде по-лесно е да се ръководят само хора! Не се налага да овладяваш семеен скандал на четириполова раса, в който личността женска-прим е отказала сексуална близост на личността мъжка-секонд, позовавайки се на отсъствието на обикаляща около Библиотека луна, която да регулира нормалния брачен цикъл! А проблемите с храната? На расата оулуа й е необходимо да яде огромни количества двукрили молюски, защото в тях, разбирате ли, се съдържал жизнено необходимия за тях манган! А тези молюски всички ги обичат, те са най-вкусното нещо от местната фауна! И изядоха всичките на пет километра разстояние… а аз трябваше или да обрека оулуа на болест и измиране, или да поискам от седемстотин двайсет и пет разумни същества да се откажат от удоволствията в живота заради седем глуповати извънземни!

— Сега разбирам по-добре планетата ви — каза честно Мартин.

Давид доволно се усмихна. Бръкна в джоба на сакото си, измъкна пакет цигари и му предложи.

— По-добре аз да ви почерпя — отвърна той и извади пакета „Житан“.

— Тръгвате ли си? — попита Давид, схванал ситуацията.

— Ще изчакам приятеля ви и ще си тръгна. Сигурен съм, че е безполезно да се търси убиеца, но все пак ще почакам, за да ми е чиста съвестта…

Известно време двамата пушиха и гледаха проблясванията на фара. Покрай тях пробяга група от двайсет-трийсет души — хора и извънземни. С викове „Канала! Всички на канала!“ те скачаха в широкия проток, обкръжаващ острова със Станцията.

Давид и Мартин наблюдаваха мълчаливо плувците, понесли се по течението. В ръцете им се забелязваха манерки и бутилки.

— Развличаме се по всякакъв начин… — каза Давид. — Бил съм на няколко свята, Мартине. Видял съм достатъчно странни неща, за да не ми се стори загадка нападението на кханана над момичето. Дори и този кханан да се е взел отникъде.

Мартин го погледна изпитателно.

— Помня как оживя спътникът на планетата Галел — каза Давид. — Той отхвърли каменната си кора и заблестя в лъчите на светлосиньото слънце — като играчка от елха, окачена в зеленото небе. По бялата повърхност преминаваха черни и червени петна, после се появи лъч… поток светлина, минаващ покрай Галел, но толкова мощен, че се виждаше дори в пустотата — стълб от бяла светлина с диаметър хиляда километра. Аборигените крещяха — в техните легенди се казваше, че луната е яйце на дракон, който някой ден ще се събуди и ще изпепели целия свят. Пазителите изтичаха от Станцията и застинаха, загледани в небето. А спътникът заплува, променяйки орбитата си… Само отломките от каменната обвивка се движеха в небето. Земята под краката ни се разтресе, старият вулкан на хоризонта се пробуди и изхвърли стълб червен огън до самото небе. Не преувеличавам — до самото небе! Право в бягащата луна! Пазителите се прибраха в Станцията. А аз стоях и гледах небето… струваше ми се, че наистина е настъпил краят на света. После разбрах, че спътникът се обръща и ще удари планетата с фотонен лъч. Високо, високо в стратосферата гореше разреденият въздух… Сякаш бяха оцветили половината небе в малиново.

Давид се засмя и с леко смущение призна:

— Няма да повярвате, Мартине, беше красиво! Много красиво!

— Вярвам ви.

— А после всичко изчезна — каза Давид. — Миг преди древният фотонен звездолет да успее да обърне огледалото си към планетата. Изчезна спътникът, изчезна вулканът, сякаш изтръгнат от планинската верига. Земята се тресе още няколко часа, но пазителите успяха да спрат катаклизма.

— Чувал съм, че са създали център на маса вместо унищожения кораб — каза Мартин. — Пуснали са по орбитата на спътника миниатюрна черна дупка.

— А казвали ли са ви какво точно се е случило там?

Мартин поклати глава.

— Не мисля, че това е било кораб на Древните, технологиите са били прекалено прости… Пък и аз изобщо не вярвам в древните раси… — Давид хвърли угарката във водата, където моментално го глътна някаква бърнеста тлъста риба. — Пазителите са изпреварили всички… именно те са единствените Древни. Явно, когато са дошли на Галел, местната цивилизация е била доста развита… имала е бази на спътника. На пазителите това, кой знае защо, им е убягнало. Жителите на планетата подивели и свикнали с даряваните им чудеса. Някога в бъдещето същото очаква и нас. Но тези, които живеели на спътника, не се предавали. Издълбали го отвътре, създали гигантски кораб с фотонен двигател… Опитали се да избягат, да възродят цивилизацията си около друга звезда…

— Какъв е тогава вулканът, стрелял по кораба?

— Защитна система на пазителите…

— Не е в стила им — поклати глава Мартин. — Те предпочитат тихото изчезване. Впрочем, версията е не по-лоша от всяка друга.

Давид кимна:

— Да, разбира се… Но оттогава започнах да си избирам планети без луни.

Те се посмяха, както се полага след подобна история.

— Аз все пак ще тръгвам — каза Мартин и се изправи. — Няма да дочакам приятеля ви. Имате ли поща за Земята?

— Да. — Давид скочи, вмъкна се в палатката и след миг се върна с тежък пакет. — Тук има писма, дискети… медальони на загинали… и няколко образци за университета… Нали няма проблем? По-малко от три килограма е…

В гласа му се долавяше молба.

— Дайте го — съгласи се Мартин.

Двамата си стиснаха ръцете и Мартин тръгна към Станцията. На верандата нямаше никого, но той крачеше уверено и делово, като човек, на когото е отреден определен час.

И пазителят се появи. Излезе, притвори зад себе си дървената врата, седна в креслото и се зае да разпалва лулата си. Беше облечен с плътен мъхнат халат — или му беше студено, или беше станал направо от леглото.

Мартин спря пред стъпалата.

Пазителят пухтеше, подръпваше от лулата, отново и отново щракаше със запалката. Най-накрая лулата започна да дими равномерно и пазителят доволно се облегна назад в креслото. Погледна Мартин с нещо средно между доброжелателна ирония и леко раздразнение.

— Здравей, пазителю — каза Мартин.

— Здравей, пътнико — кимна пазителят. — Влез и отдъхни.

Мартин се изкачи по стъпалата и седна срещу него. Помълча известно време, после каза:

— Бих искал да ти разкажа една история.

— Тук е тъжно и самотно, пътнико — каза пазителят. — Поговори с мен.

Мартин затвори очи. Не знаеше за какво ще говори сега. Най-добрите истории винаги бяха тези, на които сам не знаеше края. Съзнаваше само едно — сега ще говори за…

— Когато се ражда, човек носи света в себе си — каза Мартин. — Целия свят, цялата Вселена. Самият той е мирозданието. А всичко около него са само тухличките, от които е изградена реалността. Майчиното мляко, хранещо тялото, въздухът, каращ тъпанчето да трепти, смътните картини, които фотоните рисуват върху ретината на окото, проникващият в кръвта живителен кислород — всичко придобива реалност едва след като стане част от човека. Но човекът не може да взема, без да дава нищо в замяна. С фекалиите и сълзите, с въглеродния двуокис, а по-късно с плач и сополи човекът отбелязва първите си крачки в несъществуващата вселена. Живото хленчещо мироздание пълзи през илюзорния свят, превръщайки го в реален.

Пазителят мълчеше, подръпвайки от лулата. Мартин си пое дъх.

— И човекът твори своя Вселена. Твори я от самия себе си, защото в света няма нищо друго реално. Човекът расте — и започва да отдава все повече и повече. Вселената му расте от изречените думи и стиснатите ръце, драскотините на коленете и искрите в очите, смеха и сълзите, построеното и разрушеното. Човекът отдава семето си и ражда деца, човекът композира музика и опитомява животни. Декорациите около него стават все по-плътни и все по-ярки, но така и не придобиват реалност. Докато човек не създаде Вселената до края — отдавайки й последната топлина на тялото си и последната кръв от сърцето й. Нали светът трябва да бъде сътворен, а човек няма от какво да твори светове. Няма от какво друго, освен от себе си.

Пазителят остави лулата.

Мартин чакаше.

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи пътя си.

Мартин кимна на пазителя и се изправи.

— Може да се смята, че всеки е Вселена — каза пазителят зад гърба му. — Може да се смята, че всеки е само буква в кратката история на Вселената. Това не променя нещата особено много, Мартине. Дали след смъртта си ставаме мироздание, или само буква върху обелиск — какво значение има това за мъртвия?

Мартин се обърна — възможно най-бързо.

Пазителят вече го нямаше в креслото, само забравената лула леко димеше.

Впрочем, какво значение имаше? Дали пазителят седеше в креслото си или се бе пренесъл на хиляди светлинни години — какво значение имаше, ако пазителите не отговарят на въпроси?

Но Мартин все пак каза:

— Благодаря ти, пазителю.