Сергей Лукяненко
Спектър (11) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

3.

Не му се беше налагало да язди често. А и много ли съвременни хора владеят това благородно изкуство? На Прерия обаче конете бяха основният вид транспорт. Колонистите с право се гордееха с двата хеликоптера и двата раздрънкани самолета „Чесна“ на летището, но изобщо не ги смятаха за всекидневен транспорт. Малко по-често се срещаха коли, предимно дизелови, но хората се придвижваха предимно на коне. Очевидно в тукашния нефт имаше прекалено малко леки фракции, за да може да задоволи капризните двигатели с вътрешно горене. Мартин и без това не можеше да проумее как колонистите са успели да пренесат през Портала такова количество техника. Носили са я в сакове, в разглобен вид, а са я сглобявали вече на място? Вероятно. Но колко истории са били разказани, колко походи са били направени, за да се сдобият със самолети, със сондажна кула, всъщност каква ти кула — дори и с една най-обикновена фурна. Мартин неволно си спомни за вайкането на чичо си — голям любител на литературата — за творческия застой, от който страдаха както родните, така и чуждите писатели през последното десетилетие. Причината естествено беше явна: всички повече или по-малко талантливи писатели съчиняваха истории за пазителите и бяха на разположение на едни или други сериозни фирми. За някои като аргумент бяха послужили парите, за други — патриотичните призиви на правителството… Книги пишеха само авторите на безкрайни фентъзи поредици и женски романи.

Историите, които те бяха в състояние да измислят, явно не устройваха пазителите…

Но колкото и да кипеше подплатеният със солидно количество долари патриотичен ентусиазъм на американските писатели, те не успяха да осигурят на Мартин кола под наем. Единствената в града конюшня под аренда му предложи избор от четири кротки кобили, но дори те не го устройваха. Той си спомни редките си опити да язди, поклати глава и се отказа от коня.

Тръгна към руините пеша. Индианецът Джим, отново получил работа като гид, нямаше нищо против ходенето. Доколкото на Мартин му беше известно, индианците от Прерия почти не ползваха животни за езда, предпочитаха да ги товарят с багаж. Причината беше съвсем тривиална — съществата, които те използваха като волове, имаха изключително остър гръбнак, бяха страшно подозрителни и възприемаха опитите да бъдат оседлани като агресия.

Мартин никога не се уморяваше от преходите пеша, още повече пък на такава гостоприемна планета. Беше прекрасно да върви по оранжевата трева, да чувства по кожата си топлия ветрец, да вдъхва необичайните пикантни аромати и с цялото си същество да осъзнава, че е немислимо далече от Земята и Слънцето, че е на планета, на която цялото човешко население наброява трийсетина хиляди души, и че е един от малцината, преодоляващи редовно границата между обикновеното всекидневие и приключението!

— Джим, сигурен ли си, че отведе при руините точно тази девойка? — попита Мартин, когато прекосиха реката по дървен мост и започнаха да се изкачват по десния й, по-полегат бряг. Тук също имаше къщи, градът явно се разширяваше в тази посока, но се усещаше, че вече напускат пределите на цивилизацията.

— Много прилича на нея — отговори предпазливо индианецът.

— С какво име ти се представи?

— Ирина Полушкина — изговори индианецът много ясно и правилно. Изглежда, местните жители имаха забележителни лингвистични способности.

Мартин въздъхна и остави тази тема. Някой грешеше. Може би той — вземайки загиналата на Библиотека девойка за Ирина… Но нали вкъщи пазеше жетона й, пък и откъде такава прилика? А може би безименният каубой и индианецът грешаха — или лъжеха?

Разбира се, можеше да се предположи и някоя по-интересна версия. Ирина може би имаше сестра близначка, за която господин Полушкин или не е знаел, или не е сметнал за нужно да съобщи. Момичетата са тръгнали на пътешествие заедно, но са избрали две различни планети… и освен това са решили да се представят с едно и също име…

Мартин само въздъхна, тази забележителна версия му напомни за мексиканските телевизионни сериали и романтичните книги за дами на средна възраст. Не, не си струваше да гадае. Джим твърдеше, че е отвел Ирина при учените, изследващи руините. Дотам имаше само четири-пет часа път, трийсет километра… и то не такива, като на Библиотека, със скокове по камъните. Нормална разходка из степта…

— Джим, харесват ли ти хората? — попита той.

— Не знам, не съм ги опитвал — отговори лаконично индианецът.

Мартин го погледна смаяно. Индианецът се усмихваше.

— По дяволите, точно тук не очаквах да чуя някой брадат виц! — възкликна Мартин.

— Вицовете ми харесват — отговори с достойнство Джим. — Хората умеят да се веселят. Да, хората ми харесват. Аз съм лош пешеходец. Трудно ми е да скитам с народа ми. По-лесно ми е да стоя на едно място.

Мартин, който имаше известни трудности да поддържа наложеното темпо, поклати глава.

— Да се живее сред хората е по-добре — заключи Джим. — Хората имат хубава храна. Бирата е много вкусна.

Поколеба се за миг, после добави със заговорнически шепот:

— А на някои жени им е много интересно да се любят с индианци!

Мартин възкликна, отново изненадан. Макар че… какво чудно имаше тук? Физиологически туземците от Прерия бяха много близки до хората. Съвместното потомство беше невъзможно, все пак генотипът беше различен, но виж, сексът… А и външността на индианеца не можеше да се определи като отблъскваща. Той самият, например, нямаше нищо против секса с китайка или японка, такава мисъл дори го възбуждаше. Защо обитателките на Прерия, по-голямата част от които бяха израснали в либерално общество, да са длъжни да странят от индианците?

— Добре е, че сте се сближили с хората — каза Мартин. — А с извънземните?

— Някои са страшни — отговори Джим. — Някои — той се намръщи — миришат много лошо. По-лошо от одеколона на шерифа. Но, общо взето, нямаме проблеми с тях.

— А пазителите?

Джим не отговори. Само закрачи по-бързо — саронгът заплющя, увивайки се около тънките му жилести крака.

— Джим, ти май не харесваш пазителите?

— Те… — Джим се колебаеше, сякаш подбираше думите си. — Те са различни. Не са като останалите.

— Страх ли те е от тях? — предположи Мартин. — Но нали те…

— Джим не го е страх от пазителите. Никой от народа ни не се бои от тях — отвърна рязко индианецът.

— Тогава защо не искаш да говориш за тях?

Този въпрос явно засегна Джим в болното място. Той не се спря, но отново забави крачка. И каза нещо, което смая Мартин:

— Ти обичаш ли да говориш за лоши неща? За това как те боли корема, за лошо време, за злобна шега?

— Но защо пазителите да са лоши? Те са отишли в различни светове и са сложили Портали доброволно, и ние сега можем да пътешестваме много далеч…

— Знам какво е това планета — каза гордо Джим. — Знам дори, че светлината стига от моето до твоето слънце за двеста и осем и половина години.

Мартин за малко да го поправи, увлечен от спора, но веднага съобрази, че годината на Прерия 2 се състои от четиристотин и тринайсет земни дни. Джим беше абсолютно прав. Затова Мартин каза:

— Но нали хората ти харесват? А само благодарение на пазителите сме могли да дойдем при вас.

— Не е трябвало да става по този начин — отсече Джим. И замълча, въпреки опитите на Мартин да го накара да се разприказва отново.

Разбира се, причините за тази неприязън се кореняха във вярванията на местните жители от Прерия 2, Мартин даже беше чел за това. В космогонията им имаше мотив за пристигнали от звездите богове — срещащ се, впрочем, при всички примитивни култури във Вселената. Тези пришълци, ако се вярва на туземците, са ги научили да палят огън и да опитомяват животни, набелязали са маршрутите им на чергарство и са изкопали кладенци; победили са злите духове, стаили се в недрата на земята… общо взето, пълен джентълменски комплект от дарове свише. После пришълците, неясно дали като отплата за услугата, или за да умножат списъка от благодеяния, излели семето си в местните жени и се върнали към звездите, като обещали да дойдат пак, когато туземците станат достойни за това. Предполагало се, че туземците ще започнат да живеят сито и свободно сред звездите заедно с пришълците.

Естествено местните възприели с ентусиазъм първото идване на пазителите на Прерия 2. И разбира се, когато пазителите се отказали да играят ролята на древните богове, те били крайно разочаровани.

Мартин уважаваше чуждата вяра, дори и да е толкова примитивна. Затова престана да измъчва Джим с въпроси за пазителите, а просто вървеше и се любуваше на околностите. Отпред се виждаха ниски хълмове — явно там се криеха залежите от сребро. А назад, при внимателно вглеждане, се виждаше фарът над Станцията.

Пристигнаха в лагера на археолозите вечерта.

 

Шестте кръгли оранжеви палатки почти се сливаха с околния пейзаж. На Земята цветът им би бил забележим ориентир, а тук беше великолепна маскировка. Те бяха наредени в кръг около огнището, на което се приготвяше вечерята. Малко встрани Мартин видя мънички примитивни укрития от щавени кожи — също оранжево-кафяви. Грижливо покритият с брезент джип сякаш подчертаваше сериозността на събралите се тук хора.

Впрочем, самите разкопки засега не впечатляваха особено. Изкопът беше дълбок метър и половина, на места едва-едва се подаваха от земята откритите овехтели каменни стени.

Петдесетина полуголи туземци — всеки се беше издокарал с поне едно парче зелена тъкан — съсредоточено копаеха. Лопати, кирки, носилки — естествено, нямаше никаква механизация. Индианците, впрочем, не изглеждаха нито изтощени, нито изнемогващи. Когато видяха Мартин и Джим, те преустановиха работа и започнаха да си разменят някакви подигравателни реплики.

Оказа се, че археолозите са не трима, а седмина. Очевидно, като говореше за трима учени, шерифът имаше предвид само онези, които специално бяха пристигнали от Земята. Две млади девойки, дама на средна възраст с мъжки черти на лицето и груби движения, която трудно би могла да се нарече „жена“, и четирима все още сравнително млади мъже. Появата на Мартин явно ги заинтригува — те спряха да ровят в земята и тръгнаха насреща му.

— Мир вам! — поздрави ги радостно той.

Разбира се, Ирина Полушкина я нямаше сред археолозите. И това беше добре. По-лесно е да повярваш във всеобщ заговор или умопомрачение, отколкото да срещнеш двойник на загинал пред очите ти човек.

— Мир! — отговори жената. Гласът й също беше груб, мъжки, но нещо в поведението й печелеше симпатии. — Кой, откъде, за дълго ли?

— Мартин Дугин, Русия, Земята, за кратко — отговори Мартин в нейния стил. — Как върви?

— Турист? — учуди се жената, впрочем, без да се нервира. — Е, добре дошли. Жалко, че работата за днес вече свърши, иначе набързо щях да ви снабдя с четчица и пинцети.

Закачливата закана беше съпроводена със силно ръкостискане.

— Ана — представи се жената. — А всички тези са моят отбор: Пьотър, Зигмунд, Рой, Габриел, Регина, Чоу.

Той изтърпя полагащите се поздрави, усмивки, ръкостискания, а през това време Ана много дружелюбно прегърна Джим, което напомни на Мартин репликата на индианеца за „някои жени“. Джим изглеждаше много доволен от себе си и отсъствието на Ирина изобщо не го смущаваше.

— А къде е Ирочка? — попита Мартин.

Кой знае защо думите му предизвикаха бурно веселие.

— Значи сте дошли за нея? — осведоми се Анна. — Виж ти! Тя разправяше, че ще я търсят. Сигурно сте частен детектив?

Мартин се намръщи, но кимна.

— Ира не се застоя при нас, върна се в града — каза Ана, вече по-сериозно. — Днес сутринта. Изглежда, за малко сте се разминали.

— А, в града — кимна Мартин. — Разбирам.

Усмихнатите лица някак веднага започнаха да предизвикват раздразнение. Все пак всичко това беше нечия глупава шега. Но чия… и защо?

— Знаете ли, провървя ви — неочаквано се намеси в разговора Габриел. — Аз се каня да отида в града, запасите ни свършиха. Уговарях и Ирина да изчака до вечерта, но къде ти…

Той махна с ръка, предизвиквайки нов взрив от смях. Изглежда, Ирочка беше успяла да създаде впечатление на много вироглава личност.

— Така че, ако изобщо не ви интересуват разкопките, ще ви закарам — продължи дружелюбно Габриел.

— Е, интересуват ме, разбира се… — започна кисело Мартин.

— Сигурно в града са ви казали, че напразно си губим времето? — отново пое инициативата Ана. — Елате!

Тя го хвана здраво за ръката и го помъкна към разкопките.

— Виждате ли? — махна тя с ръка. — Централният пръстен. Това е бил храм или нещо друго, много важно за града. Структурата е почти неизменна във всички известни разкопки.

— Мислех, че това е първият град, открит на Прерия — каза Мартин.

— На Прерия 2 е първият — усмихна се тържествуващо Ана. — Различни градове с подобна структура са открити вече на осемнайсет планети.

Той се позамисли, после попита:

— Значи все пак става дума за Древните?

Ентусиазмът на Ана поугасна.

— Не знам. За съжаление всичко, с което разполагаме, са най-обикновени керамични съдове, най-обикновени стени, много рядко — бронзови или железни артефакти… но нищо, създадено с високи технологии. Възрастта на тези стени е около шест хиляди години… малко неща са способни да се противопоставят толкова продължително на времето. Тук има уникални условия — ниска сеизмична активност, сух климат… и въпреки това стените са почти разрушени.

Мартин огледа руините с неволна почтителност. После попита:

— А защо никой не знае за вашата находка? Осемнайсет еднакви древни градове на различни планети — та това не е ли сензация?

— Мислите ли? — поинтересува се скептично Ана. — Туристите не се впечатляват от подобни развалини. За военните също не представляват интерес. А информация по въпроса има отдавна, прегледайте „Археологически вестник“. Истината е, че това е ненужно на никого откритие.

— Но нали това е връзка между световете! — не се сдържа Мартин. — Значи всички раси в Галактиката имат някакви общи корени…

Ана изсумтя презрително.

— Корени… На кого му е интересно да слуша за корени? Виж, ако бяхме изкопали бластер или звездолет, всички булевардни вестници щяха да нададат вой… Освен това има теория, че развитите хуманоидни цивилизации просто вървят по сходни пътища. Затова и тези градове си приличат — в центъра кръгъл храм, а от него тръгват спираловидни улици…

Известно време той я слуша и разглежда подаващите се над земята стени. Разбира се, възрастта им беше впечатляваща… но уви, само възрастта. Много по-интересно беше онова, което караше тези сериозни и, изглежда, свестни хора, да го лъжат.

— Е, уговорих ли ви да останете за седмица? — попита Ана.

Мартин се усмихна виновно и поклати глава.

— Тогава вечеряйте с нас и Габриел ще ви закара до града — предложи Ана. — Та няма да вървите сам през степта, нали? Джим ще остане да пренощува, той има много приятели тук.

— Да, разбира се — отговори Мартин, като се правеше, че наблюдава туземците, които трупаха лопатите си на купчина.

— Между другото — Ана се зае да рови в многобройните джобове на широката си престилка, — като видите Ира, предайте й, че е забравила…

Мартин потрепна, когато върху дланта му легна жетона на пътешественик.

— Свалянето на жетона е лоша поличба — каза Ана много сериозно. — В тази палатка имаме душ, Ира е оставила жетона си на етажерката. Кажете й да го носи през цялото време, че кой знае…

Дори без да се крие, Мартин поднесе жетона към часовника си и задейства режим на сканиране.

Идентификационен номер. Възраст. Име. Номера на последните Портали, през които е преминала.

С изключение на последния параграф всичко останало съвпадаше с жетона, който беше останал на Земята, в бюрото му.

 

Лендроувърът се носеше по равен път; само веднъж се разтърси и Габриел обясни, че колелото е попаднало в дупка. Мартин не видя никакви зверчета в степта, но беше логично да се предположи, че в развитата екосистема съществуват някакви местни лалугери.

— Тя е добро момиче — говореше Габриел. — Но е прекалено нетърпелива. Дойде при нас с любопитна идея… Интересно ли ви е?

— Да, разбира се — отговори Мартин, като въртеше в ръце жетона на Ирина.

— Та значи, Ирина смята, че има взаимна корелация между разположението на Станциите и древните градове. Идеята не е нова, още Бекер е търсил тези закономерности, но не е разполагал с достатъчно данни. На Ира й е хрумнало нещо много интересно — разстоянието от руините до Станцията трябва да зависи от диаметъра на планетата. Направихме нужните изчисления — има зависимост, макар и далече да не е безспорна. По този проблем трябва да се работи усилено и продължително. Възможно е да се въведе още един фактор — площта на континента, на който е разположена Станцията. Възможно е, ако се вземат предвид количеството Станции на планетата и взаимното им разположение… Струва си да се потърсят руини на други планети, та дори и на Земята! Ако ни се удаде да открием няколко нови града… е, разбирате, нали? Общо взето, интересна тема, прекрасно си поговорихме с Ирочка, и на нея като че ли й хареса при нас.

Габриел сви рамене.

— И взе, че си отиде? — уточни Мартин.

— Да. Каза, че няма желание да прекара младостта си в изчисления и разкопки. Демек, радва се, че ни е подсказала хубава идея… А на мен ми се струва, че всъщност се разстрои от грешката с олтара… или, както тя смяташе — с маяка.

— Какъв маяк?

— Ами… — Габриел сви рамене. — В централния храм археолозите обикновено намират кухина. Смята се, че там е имало олтар — дървен или от друг нетраен материал. Та Ира имаше хипотеза, че всъщност на това място е слаган високотехнологичен агрегат, някакъв звезден маяк, по който пазителите се ориентирали, когато кацали на планетата.

— Но нали не са намерени артефакти?

— По този повод тя имаше две хипотези — отговори Габриел. — Първата: че след като изпълни предназначението си, маякът се разрушава, без да остави следи. Втората: че пазителите тайно го изземват. Тъй като наистина има някаква връзка между разположението на руините и Станциите, то версията може да се приеме за възможна, въпреки цялата й фантастичност. Но Ира беше убедена, че излъчването на маяка ще остави някакви следи — радиация, изменения в структурата на почвата, или нещо друго… Ние проверихме тези руини, но не намерихме никакви отклонения.

— Това изобщо не означава, че тя не е права — отбеляза Мартин. — Този маяк може да е построен на каква ли не техническа основа!

— Разбира се — съгласи се веднага Габриел. — Но девойката се разстрои. Каза, че са нужни неопровержими доказателства, а щом ние не можем да ги предоставим, то няма смисъл от разкопки…

— Какви доказателства? На кого са нужни?

Габриел сви рамене.

— Вие я попитайте. Тя постоянно говореше с недомлъвки.

Джипът се спусна към реката по отъпкана просека.

Габриел влезе в заграден с телена ограда открит паркинг и спря джипа до огромен камион. Охранителят в будката ги гледаше със скучаещо изражение.

— Тръгвам обратно утре сутринта — съобщи Габриел. — Ако ненадейно решите да се присъедините към нас…

Той се усмихна — с хубавата усмивка на увлечен от нещо човек, който изобщо не държи околните да споделят страстта му.

* * *

Това, с което се налагаше да се занимава сега, беше нелепо и безсмислено. Търсеше мъртвец сред живите.

Ала в джоба му лежеше жетонът на Ирина Полушкина, и куп хора, които, изглежда, заслужаваха доверие, твърдяха, че тя е жива. При това вече беше попадал на какво ли не в работата си. Случваше се хора да инсценират смъртта си. Попадал беше и на друг вариант — някой да е отдавна мъртъв, но роднините му да не искат да повярват в това и да настояват да продължи търсенето, привеждайки нелепи, но при това убедителни доводи. Така че Мартин бродеше из улиците на Ню Хоуп и надничаше в баровете и ресторантчетата. Натъкна се на телефонна будка, възхити се на прогреса и позвъни в „Дилижанс“ и „Мустанг“. Ирина не се беше появявала там.

Когато слънцето залезе и на главната улица бяха запалени симпатични, изработени в старинен стил улични фенери, Мартин достигна до „Предпоследен приют“. Дотогава гърлото му вече беше доста пресъхнало и му се допи бира — макар и местна, — прииска му се да похапне сочно филе, запечено на скарата, прищя му се да седне на масивен дървен стол и да изпъне уморените си крака.

Побутна вратата и влезе в залата.

Барманът с херсонски корени все така стоеше зад бара, само че сега не скучаеше — наливаше бира, подвикваше на сервитьорката, която сновеше между кухнята и салона, въобще занимаваше се с прозата на барманския живот. Имаше много посетители — и хора, и няколко извънземни, дори двама-трима индианци. Мартин потърси с поглед свободно място и веднага го намери — до дребния плешив каубой, който не желаеше да разкрива името си.

А на масата до него седеше и Ирочка Полушкина. Със сиви дънки и тясно прилепнала сива тениска, със събрани на опашка коси и някаква съвсем юношеска пъстроцветна шапчица. Жива и здрава, даже с халба бира в ръка.