Сергей Лукяненко
Спектър (28) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

2.

Мартин се учуди най-много на мекия под.

Подозираше нещо такова, нали пазителите винаги заимстваха елементи от местната култура при изграждането на Станцията. Но въображението му рисуваше по-скоро водни дюшеци и меки килими, отколкото това — небесносиня желеобразна субстанция, покрила пода.

Под тежестта му тя пружинираше и се огъваше, по нея се разпръсваха бавни, лениви вълни. Той не успя да се сдържи и подскочи — субстанцията се сгъна като фуния и започна бавно да се изправя под краката му. Той приклекна и потопи ръката си в нея.

Усещането за студена пача не беше неприятно. Субстанцията не мокреше кожата, даже при допир се усещаше някаква сухота — като при фин дисперсен прах, брашно или талк. Да, вероятно може да се изпита сходно усещане, ако човек си сложи обилно посипана с талк гумена ръкавица и отпусне длан в студено желе.

Мартин се изправи, тръсна ръка — макар и по нея да не бяха останали никакви следи от субстанцията — и тръгна по коридорите на Станцията, по треперещите небесносини вълни.

Стените бяха грапави, като от дърво, но странно дърво, изсъхнало или подложено на пясъчноструен апарат, така че дори и най-дребните му жили бяха изпъкнали. Огромните кълба на лампите на тавана хвърляха рязка небесносиня светлина, различима от слънчевия спектър и съответно — неприятна за очите. Във въздуха струеше чужд привкус или мирис — неясно дали от дървените стени или от синята субстанция на пода.

Всичко тук не беше като при хората.

Всичко тук не беше за хора.

Традиционната за хуманоидните светове веранда, на която пазителите посрещаха и изпращаха пътешествениците, също я нямаше. Вместо нея Мартин откри огромна наклонена рампа, водеща към повърхността на Беззар — към безкрайно море от синята субстанция.

Станцията на Беззар приличаше на огромен грапав плод, плаващ на повърхността на еластично гълъбовосиньо желе. Рампата, също от дървообразен материал, беше прикрепена свободно към изхода на Станцията. Там, където се допираше до синкавото желе, субстанцията беше издълбала мъничка падина.

Навсякъде, докъдето поглед стигаше, се виждаше само субстанцията. Под лъчите на гълъбовосиньото слънце тя изглеждаше съвсем светла и прозрачна. На десетина-двайсет метра под повърхността й започваше друг свят. Там, на каменистото дъно, растяха разклонени дървета с огромни черни листа, бавно пълзяха сенките на нещо живо. На няколко места небесносиньото желе се прорязваше от лъчи ярка изкуствена светлина, излизащи от смътно различаващи се обекти на дъното.

Мартин стъпи върху рампата и застина, оглеждайки се. Двамата пазители, седнали около маса с чудновата многостранна форма, го наблюдаваха с любопитство.

— Този свят е опасен за хората — каза единият от пазителите. — Когато тялото ти започне да живее по законите на Беззар, ще умреш.

— Организмът ти не е способен да съществува при повишена сила на повърхностното напрежение — добави вторият.

— Благодаря, знам — каза Мартин.

Той наистина знаеше какви опасности дебнат хората в света на беззарийците. Можеше да диша безпроблемно местния въздух не повече от денонощие. Не можеше да яде и пие абсолютно нищо. Субстанцията под краката му беше най-обикновена вода — но с чудовищна сила на повърхностното напрежение. Планетата беше каменно кълбо, покрито с равномерен тънък слой вода — и целият живот тук беше отишъл или на дъното, или на повърхността на еластичната водна ципа. Оставаше неизвестно какво точно променя повърхностното напрежение на Беззар, макар че сред учените надделяваше мнението за някакъв химичен агент, действащ буквално в минимални количества. Когато организмът на Мартин поемеше достатъчна доза от този агент (или се подложеше на достатъчна доза от неизвестно излъчване, както гласеше друга хипотеза), водата в неговото тяло също щеше да се промени.

С всички произтичащи от това последствия.

Но Ирина Полушкина номер пет съществуваше на тази планета вече повече от седмица. Разбира се, ако беше разбрал правилно намеците й.

Той се приближи към края на рампата и подритна субстанцията с върха на обувката си. Тя меко отхвърли крака му назад. Ако ударът е достатъчно силен… например, ако се засили по рампата и се хвърли надолу с главата… ципата на повърхностното напрежение би се пръснала и би го допуснала в света на дъното.

Забавен начин за самоубийство.

Без да прибягва до такива крайности, Мартин можеше да тръгне да обикаля пеша Беззар. Скучна, много скучна разходка по повърхността на безкрайния океан… на моменти в самота, на моменти в компанията на животни, които изскачат на повърхността, под бавно пълзящото по небето слънце…

А после кръвта му отведнъж щеше да промени повърхностното си напрежение — и той щеше да умре.

— Ехей! — извика Мартин, вдигайки ръка към чистото небе. Тук нямаше облаци, не би и могло да има. — Ирина!

Пазителите зад гърба му чакаха с интерес.

Чакаше и той — без да знае какво. Укрепваше подозрението му, че ребусът е бил решен неправилно и Ирочка Полушкина всъщност не го е повикала на Беззар.

— Хей! — извика още веднъж той към светлосиньото небе, гълъбовосинята субстанция и тъмните силуети на дъното. Отдалечи се от края на рампата, свали якето си и го хвърли върху дъските. Седна върху него по турски и се приготви да чака.

Беше горещо. Той беше жаден. Изобщо не му се мислеше какъв прием ще му окажат на Земята Юрий Сергеевич и колегите му.

Мислеше за чекиста и облизваше пресъхналите си устни. Слънцето, което за изминалия час почти не беше помръднало от мястото си, напичаше главата му.

Най-накрая нещо се промени. По еластичната повърхност на водата премина леко, едва доловимо треперене. Рампата започна едва-едва да вибрира.

Мартин се изправи, разтърси изтръпналите си крака и се постара да добие вид на уверен в себе си човек, който не се страхува от нищо.

На десет метра от края на рампата на повърхността на водата изплува прозрачен стъклен мехур с размерите на микробус. Повърхността на мехура не се различаваше почти по нищо от водата — сякаш от дъното се издигаше гигантска, запълнена с прозрачен газ кухина.

Но в мехура се виждаха две фигури, едната от които беше човешка.

Мартин изчака плъзгащият се по повърхността мехур да се приближи към рампата и да се разтвори, превръщайки се в полупрозрачна синя чинийка. И помаха с ръка на Ирина Полушкина, която стоеше до двуметров беззариец.

Тялото на извънземния беше прозрачно и не притежаваше дори и в най-малка степен небесносиния оттенък, характерен за субстанцията. Той всъщност беше една огромна жива капка. Буците на органелите^[1], които плуваха из течното му тяло, дори не бяха свързани помежду си. Тялото на извънземния се състоеше изцяло от вода, кръвта му също беше вода.

Беззарийците бяха амеби. Единствената разумна едноклетъчна форма на живот.

— Мир вам! — каза Мартин. Не можеше да откъсне поглед от беззариеца, а в душата му неволно затрепка страх. Без да има никакви основания за него… див страх, примесен с отвращение и дори с гнусливост.

Прозрачният мях се помръдна и потече напред, при това без да променя своето условно вертикално положение. Черните буци на зрителните рецептори се събраха върху обърнатата към Мартин повърхност на тялото му. Между тях изплува тъмният диск на мембрана-резонатор и извънземният заговори:

— Мир и на теб, многоклетъчно. Бул, бул, бул. И на теб мир, пленена от моите неразумни събратя колония. Бул!

Гласът беше мек, напевен… влажен.

Амебата плисна към Мартин един псевдокрак… или може би бе по-правилно да се каже псевдоръка? Стискайки зъби, Мартин протегна ръка и я докосна.

Усещането не се различаваше с нищо от докосването на субстанцията. Студено докосване на прах.

— Мир на теб, едноклетъчни братко мой — каза Мартин, бързо нагаждайки се към лексиката на беззариеца. Погледна косо Ирина — дали беше жива?

Девойката засега не възнамеряваше да умира. Гледаше го и се усмихваше.

— Не угнетяваш ли клетките си, от които се състои организмът ти? — продължаваше амебата. — Бул, приятели? Нали не приемаш отровни химикали, унищожаващи амебите? Бул?

— Джон Бул ти е приятел! — не издържа Мартин. — За какво е този спектакъл?

Амебата леко се разтресе, мембраната издаде кашляне и смях. После беззариецът поясни:

— Това обикновено върши работа. Хората много нервничат, докато разговарят с разумна клетка.

— Чел съм за вашето чувство за хумор — поясни Мартин. — Да, изпитвам много неприятни усещания — за пръв път ми се налага да говоря с едноклетъчно.

— Нали не влагаш в думата „едноклетъчно“ оскърбителен смисъл? — обезпокои се амебата.

— Не, това е обичайно биологично определение.

— Тогава ела в транспортната капка — предложи амебата. — Твоят приятел отдавна те чака.

Мартин погледна към „приятеля“. Момичето изглеждаше повече от съблазнително… На Мартин отдавна не му се беше случвало да срещне толкова хубав приятел. Ирина беше облечена със същите онези шорти с маскировъчен цвят и със сивата тениска, с които беше и на Библиотека. Босите крака и гълъбовосинята лентичка в косите придаваха на облика на „приятеля“ скромен селски сексапил.

Да, странно би било да се очаква от една амеба да разбере половите различия. Впрочем и за Мартин сега не беше точното време и място да се любува на девойката.

— Здравей, Иринка! — каза той, пристъпвайки върху „чинийката“. В сравнение със субстанцията транспортната капка беше по-плътна и осезаемо топла.

— Здравей, Мартине! — отговори Ирина. И, хлипайки, увисна на шията му. Това беше толкова неочаквано, че Мартин съвсем се обърка — зае се неумело да я гали по раменете, мърморейки нещо глупаво и даже срамежливо поглеждайки към беззариеца.

Амебата се кълчеше — Мартин не можа да намери по-точна дума. Амебата подскачаше пред пазителите, от туловището й израснаха крака, ръце и опашка, тя се покри с прозрачни люспички и козина, превръщайки се за миг в стъклено копие на пазителите. Амебата издаваше тихи грачещи звуци и само дето не направи с псевдоръцете си неприличен жест. Когато забеляза погледа на Мартин, амебата прекрати палячовщините си и потече назад, като в движение премести гласовата си мембрана на „гърба“ и съобщи:

— Е, не ги обичам! Нямам ли право?

— А… аха — съгласи се Мартин, който все още се прегръщаше с Ирина.

— Решили сте да се заемете с митоза? — попита беззариецът, мигновено оценил ситуацията. — Нали не ви преча?

— Павлик, престани! — помоли го Ирина, рязко отстъпвайки от Мартин. — Кой знае какво ще си помисли за теб приятелят ми!

— Какво съм направил? — учуди се извънземният, плъзгайки се в центъра на „чинийката“. — Само се шегувам…

— Павлик? — обърна се Мартин към Ирина.

— Е, нали трябваше да го наричам по някакъв начин? — отговори тя. — Той си има истинско име, но е невъзможно за изговаряне… Извинявай. Почти не се надявах, че ще дойдеш. След всичко, което се случи…

Разбира се, тя посърна при тези думи, но съвсем не така, както би се очаквало при подобни преживявания.

Мартин се огледа.

— Търсиш ли нещо?

— Да. Това, което ще те убие — обясни Мартин. Извади от джоба си револвера и започна да зарежда барабана.

— Не мисля, че ще е необходимо — каза Ирина, гледайки оръжието.

— Кой знае? На Факю те уби един мой добър приятел.

— Гедарът? — Ето сега по лицето й пробяга истинска болка. — Той… също ли загина?

— Да — отговори Мартин, без да уточнява детайлите. — И на мен ми омръзна да те пазя!

— Аз няма да убивам Ирина — обади се иззад гърба му беззариецът. — Няма нужда да стреляте в мен. Това би било много болезнено. Готови ли сте?

Мартин разбра за какво се отнася въпросът и кимна:

— Готови.

— Да тръгваме! — възкликна весело амебата и краищата на „чинийката“ се вдигнаха и се затвориха над главата им, образувайки прозрачна сфера. В същия миг транспортната капка започна да се потапя.

Цивилизацията на беззарийците на практика не използваше метали и пластмаси. Разбира се, можеше да се поспори с какво оперира технологията им — с машини или живи същества. Мнозина използваха термините „биокомпютър“, „биомашина“, „биопластмаса“. Но според Мартин тези думи прекалено много напомняха лошата научна фантастика, опитвайки се да съвместят несъвместимото. Той предпочиташе да смята транспортната капка за добре дресирано животно, сраснало в едно жива плът и жив мозък. Все пак беззарийците не строяха нищо, освен отделни култови здания. Те предпочитаха да отглеждат света си.

— Учуди ли те писмото ми? — попита Ирина.

Мартин, който с удоволствие разглеждаше подводния свят на Беззар, кимна:

— Не точно, по-скоро… Какво е това?

Тъмната сянка, която се плъзна покрай капката, беше едва ли не по-голяма от кит.

— Животно? — предположи неуверено Ирина. Изглежда, не познаваше много добре Беззар.

— Инкубатор — поясни учтиво беззариецът.

— И какво отглеждат в него? — полюбопитства Мартин.

— Не знам. Може би деца. Може би предмети за бита — отговори меланхолично Павлик. Не беше възможно да се разбере дали говори сериозно или се шегува.

— А защо се движи? — не се отказваше Мартин.

— Та нали инкубаторът трябва да се храни с нещо? — учуди се Павлик. — Ще поплува известно време — и ще се върне на мястото си.

В думите му имаше логика и Мартин престана да го разпитва. Сега повече го интересуваше Ирина Полушкина.

Живата Ирина!

— Имам безумно много въпроси към теб — каза Мартин. — Дори не знам с какво да започна.

— Сега ще пристигнем — прекъсна го Ирина. — Ще дойдеш ли при мен да поговорим?

Мартин разбра намека и реши да изчака с въпросите. Но не можа да се сдържи от едно уточнение:

— При теб?

— Тук ми предоставиха жилище. Много симпатично, между другото.

Мартин само поклати глава.

— Възхищавам се на способността ти да се сприятеляваш с извънземни.

Ирина отговори много сериозно, без да се замисля:

— Необходимо е просто да имаме сходни цели. Нали, Павлик?

— Да! — потвърди с удоволствие беззариецът.

— И каква е целта ви в момента? — попита Мартин.

— Да сритаме задниците на пазителите! — съобщи радостно беззариецът. — Нали, Иринка?

— Да! — отговори девойката.

Мартин простена мислено. Винаги му бяха симпатични храбрите герои, предизвикващи боговете, излизащи сами срещу армии, спасяващи света, преди да обядват. Но самият той не успяваше да склони себе си към толкова безразсъдно поведение. Предпочиташе да удържи и Ирочка от пазителоборство.

— По какъв начин? — поинтересува се той, тъй като капсулата продължаваше да се носи сред желеобразната водна маса.

Беззариецът струпа част от органелите си върху обърната към Мартин страна, образувайки гротескно подобие на лице.

— Бр-р-р! — каза Мартин, гледайки веригата митохондрии^[2], които трябваше да изобразяват зъби. — Това задължително ли е?

Доволният беззариец се засмя звънко.

— Това е за улесняване на общуването и за установяване на приятелски контакт.

— А каква е тая синя гадост, която се мотае над теб? — попита Мартин, вперил поглед в нещо, подобно на плътно вплетени в кълбо сини нишки или купчина влакнести водорасли.

— С него мисля — съобщи Павлик.

— Синият лабиринт — спомни си Мартин термина от Гарнел-Чистякова. Това беше единствената структура в организма на беззарийците, която нямаше аналог сред земните едноклетъчни.

— Точно той — каза доволно беззариецът. — Синият лабиринт. Мозъкът. Тиквата. Кратуната. Чутурата. Както искаш го наречи.

— Слушай, по какъв начин тази структура може да мисли? — не се сдържа Мартин. — Нашият мозък се състои от множество клетки, а ти имаш само клетъчна структура…

— Знаеш ли какво е брауново движение? — попита Павлик.

— Да.

— Точно този процес осигурява мисленето ми.

— Я стига! — възкликна Мартин. — Тоест колкото по-топло е наоколо, толкова по-бързи са мислите ти?

— До определена граница — учтиво поясни Павлик. — След четирийсет градуса структурата на тялото започва да се поврежда. А при петдесет просто ще се побъркам!

— Добре, да оставим на мира физиологията — реши Мартин. — Как сте решили да изработите пазителите? По каква причина и с каква цел?

— Как — ще решим в зависимост от ситуацията; по каква причина — заради нежеланието им за равноправие; с каква цел — за установяването на мир във Вселената.

Мартин огледа внимателно амебата и реши, че Павлик продължава да се подиграва. За щастие Ирина се намеси в разговора.

— По-добре аз да обясня — каза тя и безцеремонно отмести извънземния. — Знаеш ли, че Беззар е първият свят, на който са кацнали пазителите?

— Не — призна Мартин. Спомни си думите на Юрий Сергеевич и уточни: — Преди осемдесет и шест години?

— Да. — Ирина леко се обърка. — Беззарийците са го изчислили напълно точно. Всички останали планети са били свързани с транспортната мрежа малко по-късно, поне с половин година или година, но по-късно. Какво може да се извлече от това знание?

— Разположението на планетата на пазителите… — прошепна Мартин.

— Правилно! — възкликна Ира. — Ако експанзията е започнала едновременно във всички посоки и всички кораби на пазителите са летели горе-долу с еднаква скорост, а ние имаме основания да смятаме, че е така, то можем да получим карта. Звезден глобус.

— И кой е родният свят на пазителите? — попита Мартин.

— Гама Капела. На три и половина светлинни години оттук.

— Това… това е много важна информация — съгласи се Мартин. — Ако имахме звездолети…

— Ние имаме звездолети — каза скромно Павлик. — По-точно — един звездолет.

Мартин преброи мислено до пет, за да може да попита достатъчно спокойно:

— И колко години ще отнеме полетът до Гама? На какъв принцип е устроен двигателят? Той живо същество ли е, или техника?

— Не вярваш значи… — установи тъжно Павлик. — Впрочем, съмненията ти са оправдани. Засега не сме успели да създадем пълноценни космически кораби… само орбитални дреболии. Но проникнахме на Станцията и успяхме да се ориентираме в техниката на пазителите. Вярваш ли ми?

Мартин си спомни подовете от синята субстанция. Кимна и започна да слуша.

Корабите на пазителите, според твърденията на Павлик, се движеха само в обикновеното пространство със скорост осем-девет десети от скоростта на светлината. Възможно беше на тях да са монтирани Портали, което да прави пътешествието по-комфортно и безопасно, но те не развиваха свръхсветлинна скорост. Беззарийците не бяха направили копия на космическия кораб — четири години път е прекалено дълъг срок за партизански набег.

— Ние се възползваме от транспортната мрежа — обясни Павлик. — Всеки път, когато някой отиде на друга планета, пространството се изкривява — и две точки променят местата си. Ти знаеш ли, че заедно с теб на пътешествие отива цял сегмент от Станцията? Залата, в която е монтиран терминалът за управление на Портала?

— Досетих се — каза Мартин. — Даже веднъж проверих. Хвърлих късче хартия при входа на залата, и още едно — при терминала. Първото късче изчезна, второто остана. Значи не само туристът се прехвърля в пространството.

— Правилно — каза Павлик. — Впрочем, това не е тайна. Но ние успяхме да се ориентираме в механизмите, които отговарят за прехвърлянето. На планетата на пазителите ще бъде прехвърлена не само залата с туристите, но и намиращ се на определено място обект. Става въпрос за нашия звездолет, изведен на стационарна орбита. Да се стартира от планетата е опасно — нали на мястото на звездолета ще бъде прехвърлено късче материя от планетата на пазителите.

— Но планетата на пазителите я няма в транспортния списък! — отбеляза Мартин.

— Правилно! — избуча доволно Павлик. — Пазителите не биха рискували толкова много. Но те самите също ползват Порталите. Ние направихме следното — наши посланици отидоха на всички планети от списъка. При това всеки път регистрирахме ставащите в пространството изменения и изяснихме служебния код на всяка планета.

— Така! — подкани го Мартин.

— А после започнахме да чакаме. И забелязахме, че приблизително веднъж седмично се осъществява преход от Станцията към някаква друга планета, различна от известните ни светове. Преди това никой не влиза в Станцията, а след това — никой не излиза. Логично беше да се предположи, че по този начин се сменя персоналът на Станцията — или се осъществява доставка на припаси от планетата на пазителите.

— Забележително — съгласи се Мартин. — Значи кораб на стационарна орбита… Добре, ще се окажем край Гама Капела. А по-нататък? Това е звездната система, откъдето тръгва експанзията на пазителите във Вселената! Тя сигурно е задръстена с космически кораби — както „Тверска“ с леки коли! Веднага ще ни намерят!

— Възможно е. Но ние смятаме, че пазителите изобщо не са толкова силни. Те са самозвани наследници на древна раса…

— Дрън-дрън! — намръщи се Мартин. — Прекрасна хипотеза, на Земята също има много нейни привърженици. Само че какви са доводите в полза на тази версия? Не се ли поддаваме на комплексите си, като не желаем да признаем пазителите за свръхсъщества?

— Имам косвено доказателство — каза Ирина. — Ти знаеш ли, че пазителите… сами се наричат по този начин?

— Май да… — съгласи се Мартин.

— При това те са се представили така на всички светове и на всички езици. Я кажи, какви са пазителите? Собственици ли са на вратите, чиито ключове пазят^[3]?

— Мамка му! — каза Мартин. Думите на Ирина бяха толкова неочаквани… и толкова логични.

— Те са само пазители — повтори Ирина. — Стражи на ключовете и вратите. Слуги! Станциите и Порталите не им принадлежат. И ако се убедим…

— Ще се обърнем към Галактическия съд — каза Мартин.

Ирина се смути:

— Какъв съд?

— Галактическият. Където се разглеждат претенциите на различните цивилизации. Във фантастичните романи винаги има такива.

— Иронията ти ми харесва — изрече гръмогласно амебата и отпусна псевдоръката си върху рамото му. — Но ние можем да изразим възмущението си и по друг начин. Например като направим планетата на пазителите подобна на Беззар. От орбита можем да им диктуваме всякакви условия!

— Аз няма да участвам в това — отвърна рязко Мартин. — Дори и пазителите да използват чужди постижения — това не е повод за геноцид над тях. Те не вредят никому, даже напротив! А вашите амбиции… са си само амбиции. Животът е лотария и голямата награда винаги се пада само на един.

Амебата придвижи органелите си, изобразявайки поглед, вперен в Ирина. И каза:

— Ти беше права, приятелко. Той е подходящ. В него няма излишна агресия.

Ирина виновно се усмихна на Мартин.

— Извинявай. Бях сигурна, че в теб няма сляпа омраза към пазителите. Но беззарийците настояваха да се направи проверка.

— Какво още подлежи на проверка? — попита уморено Мартин. — Толерантността към чуждите форми на живот? Равнището на интелекта?

— Ти показа толерантността си, като изтърпя моите палячовщини — каза Павлик. — А равнището на интелекта ти няма никакво значение.