Сергей Лукяненко
Спектър (6) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

4.

Надничащото иззад хоризонта слънце го завари да се приготвя за път. Още в станцията беше нагласил часовника си, обикновен и надежден „Касио-Турист“, на времето на Библиотека, и той го събуди преди разсъмване. Когато съвсем се развидели, вече беше потеглил. Спокоен ход, засилване, прескачане на канала… Спокоен ход, засилване… Сянката му се стелеше пред него, плашеше рибата в каналите миг преди скока и служеше като прост, надежден ориентир. Скоро тя се сви, плъзна се към краката му и той започна да поглежда по-често към компаса. Усещаше, че наближава селището.

И все пак навлезе в Енигма неочаквано. Селището се оказа съвсем мъничко — не повече от двайсетина палатки, разположени много нагъсто, по няколко на островче. Две жени, облечени с дълги басмени рокли, разпалваха огън от пресовани на брикети сухи водорасли. Те реагираха спокойно на приближаването му — само едната надникна в голяма оранжева палатка, каза нещо и се върна към работата си.

Мартин забави крачка и се приближи към жените. Цялото човешко население на Библиотека се отличаваше с бронзов тен, но тези готвачки изглеждаха мургави по природа. Той реши, че във вените им тече кръвта на северноамериканските индианци.

— Мир вам! — извика Мартин и вдигна ръце за поздрав.

— Мир и на теб — отговори една от жените, усмихна се и кимна към палатката. — Отиди при директора, пътнико.

— Може би искаш да похапнеш? — добави втората.

Мартин поклати глава и тръгна към жилището на директора. В палатката беше неочаквано прохладно — приятна дреболия след дотегналото му слънце. Подът беше покрит със сухи водорасли, очевидно същите, каквито горяха и в огъня. В ъгъла едно мургаво тъмнокосо детенце си играеше с ярки пластмасови кубчета, но Мартин му се стори по-интересна играчка и то пъхна пръстче в устата си и се вторачи в него.

Директорът седеше на сглобяем пластмасов стол пред сглобяема пластмасова масичка. Пред него имаше включен ноутбук, по пода бяха разпилени изписани листове и разпечатки. Директорът беше над четирийсетте и за разлика от жените, беше облечен само с шорти. По телосложение приличаше повече на лекоатлет, а не на учен, но тракаше по клавиатурата на ноутбука бързо и умело.

Погледна Мартин със същия неприкрит интерес, с който го гледаше и детето. Само дето не си напъха пръста в устата, а се облегна опасно назад в крехкия стол и направи ефектна пауза.

Мартин мълчеше и се усмихваше.

След като се убеди, че той ще трябва да започне разговора, директорът стана и му подаде ръка:

— Клим!

— Мартим! — отвърна Мартин със същата енергичност. — Оп, Мартин!

След секунда объркване директорът избухна в смях, после стисна здраво ръката му и го покани с жест да седне на пода. Мартин оцени това — в палатката имаше само един стол, който служеше по-скоро за символ на властта, отколкото по предназначение. Двамата приклекнаха един срещу друг. Детето тихичко запълзя в кръг, изучавайки новодошлия от всички страни.

— Руснак си, нали? — поинтересува се Клим. — Гледал ли си старата комедия „Операция «Ы»“?

— Гледал съм я — отвърна Мартин.

— Нали помниш, когато Шурик се запознаваше с една девойка и вместо „Шурик“ се представи като „Петя“? — разкикоти се Клим. — Пълна глупост, но смешно!

Мартин кимна дипломатично.

— Да-а — промърмори Клим. — Признавам, аналогията не е съвсем уместна, но все пак… Днес ли пристигна?

— Снощи, надвечер — отговори Мартин.

— И веднага си тръгнал към нас — кимна Клим. — Ти не си учен.

— Университет не сме завършвали — отговори в неговия тон Мартин. — Три класа църковно енорийско училище.

Клим се намръщи.

— Стига, стига, висшето образование ти е изписано на челото. Хуманитарно… — Той се замисли. — Не, не си лекар… не си и журналист, не и филолог… Нещо много глупаво. Психолог? Не…

— Литературния институт — каза Мартин.

— О, така ли! — изуми се Клим. — Прозаик в търсене на сюжет? Епохалният роман „Тайните на Библиотека“?

Мартин реши да играе с открити карти.

— Частен детектив.

— А имаш ли лиценз? — поинтересува се Клим.

— Да. Да го покажа ли?

Клим размаха ръце.

— Защо? Вярвам ти. По-добре кажи, какво очакваше да видиш тук? Фашистки вертеп? Гнездо на хора шовинисти? Почивен дом за смахнати учени?

— В Столицата ми казаха, че вашето селище не приема извънземни — отговори уклончиво Мартин. — Това, разбира се, навежда на някои мисли…

— Давай без недомлъвки — отвърна Клим, сменяйки рязко маниера на разговор. — Ние не сме психари, надаващи вой за чистотата на човешката кръв. Уважаваме извънземните. Но Библиотека е ключ към древни знания. Расата, която ги овладее, ще изпревари дори пазителите. Ето защо се отделихме от останалите изследователи. Тайната трябва да принадлежи на човечеството.

Мартин се замисли и попита:

— А когато човечеството надмине пазителите, как ще постъпите с извънземните?

Клим се намръщи.

— Защо да разделяме кожата на неубита мечка? Не сме ние тези, които ще решават… но аз съм сигурен, че човечеството няма да потиска и да унищожава други раси. Мирно съществуване, търговия, хуманитарна помощ… Но за извънземните не гарантирам, че биха постъпили така. А вие готов ли сте да гарантирате?

Мартин поклати глава.

— Ами това е. И така — обобщи Клим, — ние не сме фашисти, просто проявяваме предпазливост. А сега, ако ми се е удало да разсея предубежденията ви, уважаеми детективе, кажете какво ви доведе на Библиотека?

— Една девойка, която се казва Ирина — рече Мартин.

Лицето на Клим се изкриви, сякаш Мартин му беше напомнил за нещо неприятно и срамно. Той дори извърна поглед, забеляза, че детето се приближава до една от разпечатките, подхвана го ловко, обърна го в противоположна посока и лекичко го плесна отзад. След като се убеди, че урокът е усвоен и детето се отдалечава от скъпоценните научни документи, той отново погледна Мартин и каза:

— Нима безутешният й мъж е платил за издирването й?

— Това е професионална тайна — отвърна Мартин. — Баща й.

Клим въздъхна.

— Железен човек. Родител герой. Достоен за уважение.

— Толкова ли са зле нещата? — попита Мартин със съчувствие.

— Девойката дойде при нас преди три дни — отговори Клим. — Очаквах обичайните проблеми — младичка, красива, а мъжете при нас, естествено, са повече от жените… Поговорих с нея, поговорих с нашите… Тук всичко се размина. Естествено върти си задничето повече, отколкото трябва, но явно не провокира. Бедата дойде оттам, откъдето не очаквахме. Тя накара всички учени да се изпокарат, като външният й вид нямаше нищо общо с това.

— Нима на научна почва? — възхити се Мартин.

— Именно. Момичето разби на пух и прах две от трите теории, които се смятаха за най-перспективни… Ако ви е интересно — това са теорията за единното уравнение на Вселената и за слънчевия цикъл на четене…

Мартин подигна вежди с недоумение.

На лицето на Клим се появи страдалческото изражение на професор по физика, обясняващ на сина си ученик законите на Нютон.

— Езикът на Библиотека е фонетична писменост — каза той. — Трудностите са дори не в това, че засега не можем с увереност да съотнесем символите на обелиските с едни или други звуци. Главният проблем е как тези букви се подреждат в думи, а думите — в изречения. Теорията за слънчевия цикъл предлага четенето да се започне от някой източен обелиск, а после, когато сянката му посочи точно друг обелиск, да се добави нов знак, да се погледне сянката от втория обелиск…

— А когато слънцето се изкачи в зенита си — да се сложи точката в изречението — подсказа любезно Мартин.

Клим се размърда и промърмори:

— Всичко е значително по-сложно, но като цяло разбрахте идеята… Теорията за единното уравнение на Вселената гласи, че езикът на Библиотека всъщност се състои от математически символи, които описват в едно-единствено уравнение всички закони на мирозданието. Наричат го още Уравнението на Бог. Девойката разби на пух и прах тази теория. А поддържаше моята гледна точка, че езикът на Библиотека е сроден с туристическия. Знаете ли колко букви има в него?

Мартин се замисли. Колкото и да беше смешно, за да се знае туристическия език, изобщо не се изискваше да се разбира граматиката му. Всеки, преминал през Портал, започваше да говори туристически — съвсем свободно и непринудено.

— Така ще се чуди и някое дете, което вече може да говори прекрасно, но не е обучено на четене и граматика — каза Клим. — Може да се научи да брои — интуитивно, без да се замисли. Но да се отделят и да се систематизират всички звуци на езика, да се съотнесат с буквите — това вече е предмет на научно изследване.

Мартин вдигна ръце. И каза — с езика на жестовете, свивайки китките на ръцете си, с разперени под прав ъгъл палци:

„Ние сме обучени на четене и граматика. Езикът на жестовете е азбуката на туристическия език.“

„Правилно — отговори безмълвно Клим. — Това е толкова естествено, че не сме се замисляли за него. Но нас са ни научили на азбуката. В туристическия език има четирийсет и седем букви, тринайсет препинателни знака и две числителни. Нула и единица, двоичен код.“

Детенцето, вторачило се с подозрение във възрастните, нададе тих, предупредителен рев.

— Не обича, когато се разговаря на туристически с жестове — оплака се на глас Клим. — Разбира руски и английски, туристически — също, а езика на жестовете — още не. Роден е тук, не е минавал през Портал.

— Така че къде е проблемът? — попита Мартин. — Дори на мен, пълния профан, ми е ясно, че езикът на Библиотека е свързан с туристическия. И вероятно всеки жест е сходен с някой от знаците на обелиските?

— Сложността отново е в посоката на четене — поясни директорът. — Опитвахме се да четем разположените един до друг обелиски, пробвахме различни посоки и комбинации… Нищо смислено. Бебешко ломотене, псевдоговор на душевноболен човек. Ирина заяви, че знае метод за дешифриране. Сега е повела голяма част от жителите на селото на поход до „точка дванайсет“ — това е голям остров, разположен на три километра в северна посока.

— А вие останахте тук? — изуми се Мартин. — В момент, в който може би се прави велико откритие…

— Пробвах метода за четене на обелиските, предложен от Ирина, още преди две години, без да вдигам много шум — каза директорът. — Това е проста корелация между площта на островите и количеството знаци на тях… Никакъв резултат.

— Не сте й казали за това — рече замислено Мартин. — Какво пък… сигурно така и трябва. Прекалената възторженост трябва да се лекува.

— Отведете я оттук — каза Клим. — Моля ви. Ако трябва, дори ще ви подскажа няколко интересни истории за заплащане на пазителите.

Мартин го погледна в очите и отвърна:

— Научна ревност?

Клим поклати глава.

— Не. Девойката безспорно е талантлива. Опровержението й на Уравнението на Бог беше бляскаво. Но трябва да се учи. И то не тук, където е пълно с фанатици и психопати, а обелиските дразнят погледа… Днес тя ще се убеди, че теорията й е нелепа. Няма да се пречупи, ще започне да търси нови подходи… и ще затъне в изобилие от материали, в пълзене по скалите с рулетка, в безплодни спорове и обиди. Отведете я, Мартине! Тя ще порасне и ще се върне — за да разкрие тайната на Библиотека.

Мартин му подаде ръка и каза:

— Уговорихме се. Има само един проблем — дали тя ще пожелае да си тръгне? Дори и да я завържем и да я отмъкнем до Станцията… знаете не по-зле от мен, че пазителите пропускат през Порталите само доброволци.

— Ще й помогнем — усмихна се Клим. — Сега целият ни задружен колектив ще се върне заедно с нея. Всички ще бъдат ядосани и язвителни, отвсякъде ще се сипят подигравки. Особено ще се постараят тези, които е успяла да обиди. Ако това не е достатъчно, аз ще й наредя да се маха оттук… и ще я нарека глупачка. Момичето е гордо, ще си тръгне.

Мартин не знаеше дали в думите на Клим преобладава искрената тревога за талантливата девойка, заела се със задача, която не е по силите й, или ревността на учен, усетил силен съперник. Но Библиотека наистина не беше свят за своенравни седемнайсетгодишни девойки. След пет години — той беше сигурен в това — по каменните островчета щеше да броди полугола бременна жена, съпровождана от две-три деца. И нямаше да я интересуват никакви тайни на древните езици. За всяко нещо си има време. Докато е млад, човек трябва да учи и да лудее, да се бори с несправедливостта и да смайва света… А преброждането на купища камънаци в търсене на скъпоценни зрънца знание е привилегия на зрелостта.

— А сега да обядваме — предложи Клим. — Пробвахте ли вече местната рибна супа?

 

… За обяда се събраха всички жители на селището, които не бяха тръгнали с Ирина да разгадават тайните на Вселената. Клим и двете индианки (у Мартин се появи силното усещане, че са съпруги на директора), десетина малки дечица и двама старци, очевидно наглеждащи децата в отсъствието на родителите им.

— Така живеем — весело каза Клим. — Един вид комуна. Какво друго да правим? Недостигът на ресурси винаги води до извратени форми на обществено устройство.

Мартин раздаде на децата по парче шоколад — по-големите незабавно сдъвкаха лакомството, а по-малките го опитаха предпазливо. Един хлапак даже се разрева, пръскайки кафяви слюнки.

— Сладкото е недостатъчно — призна Клим с въздишка, когато пръв от всички поднесе лъжицата към устата си. — Опитваме се да варим петмез от водорасли… но се стеснявам да ви предложа да го пробвате. Сладко и хляб — ето с какво имаме проблем тук…

Мартин предложи на възрастните сухари, поколеба се и раздели по половин сухар на децата. Известно време всички гризаха безмълвно редкия деликатес. Старците съсредоточено смучеха сухарите, като преди това внимателно ги топваха в рибния бульон.

А супата наистина се оказа вкусна! Гъста, хранителна, с късчета риба и мекотели, с лентички водорасли, хрупкащи като зелеви листа. Мартин изяде две купи, благодари на жените и им подари пакетче черен и пакетче червен пипер.

Клим само поклати глава.

— Мартине, колко често странствате между световете? Вие сте едва третият човек, когото съм видял да носи подправки.

— Много често — призна Мартин. — Ако някой ме съпроводи до Станцията, ще ви дам всичките припаси, които са ми останали. Но едва след като пазителите приемат историята ми.

— Непременно ще ви съпроводим — усмихна се Клим. — Ще вземете ли писма до близките ни?

— Ще взема.

Облагодетелстваните с подправки индианки донесоха трилитрова пластмасова манерка. Наляха в чашите мътна опалесцираща течност — малко, по петдесет грама. Мартин внимателно проследи как пие Клим — той първо обърна чашката на екс, после изпръхтя и замези с парче риба. Мартин подуши напитката — миришеше на риба и на спирт, но почти не се усещаше аромата на водка менте. Отпи — домашната водка от водорасли изгори небцето му и като грапава гореща буца се спусна по хранопровода му, но остави в устата му неочаквано приятен вкус и свежест.

— Ясно се усещат мента и анасон — отбеляза той смаяно.

Клим гордо се усмихна.

— Не е коняк, но може да се пие. Виж, за тютюна не намерихме заместители…

Мартин покорно извади пакет силни френски цигари — „Житан“. Възрастните граждани на Библиотека мигновено ги разграбиха — кой по една, кой, виновно усмихвайки се, по две-три цигари. Едно по-голямо дете, което посегна към пакета, получи плясване през пръстите.

Мартин също запали, от учтивост. Предпочиташе пурата, пазена в раницата за специални случаи, но не искаше да дразни хората.

— Понякога отиваме в Станцията — изрече със скърцащ глас един от старците, — изчакваме, докато пазителят запали лулата си, и тогава се приближаваме да приказваме… Говорим му каквото ни падне, само и само да се нагълтаме с дим… Добре, че пазителите са търпеливи, слушат дълго… От време на време черпят и с винце…

— Виж, цигари никога не предлагат — каза печално друг старец.

— Те пушат и марихуана — отбеляза по-младата от двете индианки и погледна към Мартин.

Той не помръдна.

Пиха още два пъти по петдесет грама. След това Мартин се усмихна и остави чашката. Никой не настояваше, а и местните бяха напълно достатъчно. Децата се разбягаха — някои се плискаха в каналите, други наглеждаха бдително по-малките.

Всички възрастни, с изключение на Клим, се впуснаха в заплетен разговор. Те се познаваха много добре, така че сега ги интересуваше само един слушател — Мартин. Той узна, че единият старец се казва Луи и е французин, физик, дошъл на Библиотека, след като овдовял — да доживее дните си в служба на науката. Вторият старец се оказа немец, филолог. Такива бяха и индианките. Те, между другото, бяха сестри и наистина бяха жени на Клим. След час Мартин вече имаше чувството, че живее на Библиотека от няколко години. Всички разправяха един след друг всякакви увлекателни истории — за нощния риболов и излелия се алкохол, за гедара, който заради някакъв бас отсякъл обелиск с меча си, и за побъркания, който се появил на Библиотека и търсел несъществуващи „древни технологии“. Сестрите започнаха професионален спор за препинателния знак, означаващ „говоря с ирония, не се отнасяйте към думите ми прекалено сериозно“.

— Ето, че идват и нашите — каза най-накрая Клим.

Мартин се изправи и погледна на север.

И наистина — идваха. Около стотина души: мъже и жени, юноши и старци. Шествието, проточило се в дълга повече от сто метра нестройна колона, изглеждаше доста смешно. Над множеството постоянно се издигаха главите на онези, които прескачаха през каналите. Хората изглеждаха ту като тълпа побъркани танцьори, трениращи преди групов танц, ту като уморени бегачи на трасе с препятствия.

— Къде ли е нашата Ирочка? — каза с насмешка Клим, заставайки до Мартин. — О! Ето я. Най-отпред. Наистина, вече не е толкова наперена.

Мартин също забеляза Ирина и се вгледа с разбираемо любопитство в нея. Оказа се по-висока, отколкото си я бе представял според снимките и видеозаписите. Червените коси, които на Земята стигаха до под раменете й, бяха късо подстригани. Дрехите й бяха обикновени и удобни: маратонки, шорти с камуфлажни цветове и тъмносива тениска. А какви изящни рокли обичаше да носи…

Но на Мартин му беше най-интересно лицето й. Да, тя наистина беше претърпяла поражение — това си личеше веднага. И по плътно стиснатите устни, и по прекалено съсредоточения, отпъждащ сълзите поглед. А и забележимата дистанция между нея и останалите хора свидетелстваше за положението й на низвергнат кумир.

— Халиф ден до пладне… — потвърди мислите му Клим. — Или как там се наричат жените халифи? Хубаво де, нека да е принцеса ден до пладне…

— Принцеса върху боб^[1] — каза Мартин. — Надявам се, че не са я набили?

Клим изсумтя възмутено:

— Вярно е, че малко сме подивели тук, но все пак си оставаме културни хора. А бобът при нас е празнично лакомство, така че идиомът е изгубил смисъла си.

Щом стигнаха в селището, хората започнаха да се разотиват. Десетина души с виновни изражения се приближиха към Клим — предалите своя вожд последователи бързаха да изкупят греховете си.

Ирина също тръгна право към директора. Спря чак като се приближи съвсем до него, и изстреля:

— Ти! Ти знаеше, че греша!

Мартин оцени и темперамента й, и тона, с който произнесе обвинението си.

— Ирина, ти не ме попита за нищо — отговори студено Клим. — Нали заяви, че нашите мозъци отдавна са закостенели? И че само ти знаеш истината? Е, аз не ти попречих. Постигна ли успех?

Девойката застина за секунда, вторачена с негодувание в директора. Мартин тихичко въздъхна: тези двубои не бяха за Ирина, тя нямаше опит в подмолната борба, интригите, защитите на курсови работи и дисертации, сразените опоненти и привлечените съюзници — накратко, всичко онова, от което се състои могъщият ствол на научното дърво, по който могат да зеленеят само плахи листенца знания.

— Вие ме убихте — каза тя. В очите й се мярнаха сълзи.

И в този момент Клим пристъпи напред, хвана я здраво за раменете и каза със съвсем различен глас:

— Ира, ти си умно момиче. Намери много интересни закономерности. Ако някой може да разкрие загадката на Библиотека, това си ти. Но реката не може да се премине с един скок. Трябва да се научиш да плуваш.

Мартин мислено го аплодира. Обърканата Ирочка веднага загуби целия си боен дух и започна да гледа директора съвсем по детски. А той, нежно, като баща, я погали по косата, и продължи:

— Ще напиша писмо на завеждащия катедрата по чужди езици в МГУ^[2], професор Паперни, той ми е добър и стар приятел. Ще го помоля да те приемат без изпити… Впрочем, ти и без това ще ги вземеш без проблеми. Ирина, много искам да станеш една от нас. И след пет години ще те чакаме тук, на същото това място. Вярваш ли ми?

Ирина кимна, без да откъсва поглед от Клим. А той добави със същата мека интонация:

— Не можеш да си представиш колко бързо ще отлетят пет години… и колко много можеш да спечелиш, като обогатиш паметта си с цялото знание, натрупано от човечеството…

Той я притисна за миг към себе си и нежно я целуна по челото. Но Мартин забеляза, че ръката му все пак трепна върху гърба й и неволно, съвсем не по бащински, се плъзна надолу, към красивото твърдо задниче.

Впрочем, директорът веднага се опомни, отстъпи от Ирина и каза с усмивка:

— Имаме гости. Това е Мартин, току-що пристигна от Земята… и иска да поговори с теб.

Девойката машинално пристъпи към Мартин. Какво пък, Клим наистина свърши прекрасно своята част от работата…

— Здравей, Ирина — каза Мартин. Доброжелателно, но без усмивка и без да показва явна симпатия. — Баща ти помоли да те навестя.

Ира мълчеше и се мръщеше. Очите й още проблясваха влажно, но сълзите така и не бяха потекли. Зад гърба й Клим мъмреше провинилите се учени:

— Мрежите стоят от вчера вечерта, какво, да не ни се е дояла вмирисана риба? Катрин, твоето хлапе го боли корема, вече три пъти бяга до тоалетния канал. Всички, които искат да изпратят писма до Земята, могат да дойдат при мен за хартия. Не повече от лист на човек!

Клим може и да не беше велик учен, но беше добър администратор. Тълпата се разпръсваше, животът в селището влизаше в обичайното си русло.

— Няма да те уговарям да се върнеш — продължаваше да говори Мартин. — Но ми се струва, че Клим ти даде добър съвет. Ако решиш да се вслушаш в него, мога да ти помогна с история за пазителя…

Ирина въздъхна. Усмихна се едва-едва и го погледна със значително по-голямо разбиране, отколкото можеше да се очаква от девойка на нейната възраст. И каза:

— Аз…

Съвсем близо до тях в канала се чу плясък. Мартин се обърна точно навреме, за да види изскочилия наполовина от водата тюленоид. Черната кожа проблесна мокро на слънчевата светлина, силната перка направи рязко движение и нещо дребно изсвистя във въздуха.

Ира Полушкина потръпна, изпъна се като от токов удар, и млъкна. От отворената й уста потече тънка равна струйка тъмна кръв. Както си беше изправена, без да се превива, девойката падна по очи и Мартин потрепери, когато видя окървавения сив шип, забил се в шията й, някъде около седмия прешлен.

Тюленоидът с плясък се потопи под водата.

В следващия миг наоколо настана хаос. Възрастните крещяха, децата плачеха, в ръцете на Клим кой знае откъде се беше появил пистолет. Той тичаше покрай канала и забиваше във водата куршум след куршум. Една от индианките се наведе над Ира. Другата, с голям кухненски нож в ръка, скочи през канала и се затича — явно към място, покрай което тюленоидът неизбежно щеше да преплува. Мартин хукна след нея и това се оказа правилното решение.

Тюленоидът се носеше в канала със стремителната грация на истински воден обитател. Зад него като дим се стелеше тъмна пелена — един от куршумите на Клим беше намерил целта. Мартин изчака секунда, позволявайки на ръцете си да привикнат с тежестта на ремингтъна, после откри огън.

Уцели от третия изстрел — в перката, където се и целеше. Тюленоидът се завъртя на място и се изви, сякаш се опитваше да ухапе раненото място. Индианката с едно движение свали роклята си, приготви се за скок, хвана ножа по-стабилно и погледна въпросително Мартин.

Той поклати глава. Изчака тюленоидът да заплува отново и го простреля във втората перка.

След две минути, когато губещият кръв извънземен бе изтеглен с общи усилия върху камъните на острова, Мартин метна винтовката на гърба си, измъкна от ботуша си кама, наведе се над ранения и изрева:

— Единственият ти шанс да оцелееш е да ми кажеш всичко, веднага!

— Побърка ли се, Мартине? — попита го мрачно Клим. Допря пистолета до треперещата глава на тюленоида и натисна спусъка.

Мартин отскочи и изтри от лицето си кървавите пръски. Изведнъж си спомни думите на девойката: „Вие ме убихте!“

— Той беше единственият свидетел! — изкрещя Мартин, посягайки към карабината. — Ти какво, не искаше той да проговори?

Клим въздъхна, потопи дулото на пистолета във водата и го раздвижи, отмивайки кръвта. Тюленоидът, извил глава, слабо потрепваше на брега. Миришеше на кръв и прах.

— Той не може да говори. Това е куче, Мартине.

— Какво?

— Не си ли наясно? Животно е, нарича се кханан. За гедарите те са нещо като нашите кучета, само че малко по-умни — могат да използват предмети. Пазителите позволяват всеки да вземе със себе си опитомени животни, така че гедарите са довели кханани на Библиотека. Те не могат да оцелеят на сухите светове, но тук животът им е песен — помагат да се лови риба, играят си с децата…

Мартин се опомни, пусна оръжието и промърмори:

— Извинявай… Аз…

— Реши, че злият директор на селището е убил девойката с чужди ръце… Тоест перки. — Клим се изплю във водата. — Добре, да забравим. Така или иначе не можехме да го разпитаме.

Мартин погледна островчето, където жителите се бяха струпали около неподвижната Ира. И се затича към тях — без сам да разбира защо.

Хората пред него отстъпиха встрани. Девойката беше още жива, но умираше. Камъните под нея бяха в кръв, тя гледаше със сънен и празен поглед. Дишаше през устата, от която все така струеше кръв, и Мартин с ужас видя във вътрешността й шипа, пронизал езика й. Приседна, докосна челото на Ирина в нелеп опит да намали страха й от смъртта.

Но в очите й нямаше страх, само досада и напиращ сън — последният и най-дълбокият.

— Махайте се оттук! — развика се някой над ухото му, пропъждайки любопитните деца. А Ирина се опитваше да каже нещо… разбира се, не се получи. Върху изкривеното от болка лице се появи някаква крайна, свирепа упоритост, и Мартин усети лекото докосване на ръката й. Погледна дланите на девойката — те бавно, грижливо изобразяваха буква след буква.

Тя успя да покаже шест букви и една цифра, преди ръцете да откажат да й служат, а дишането й — да спре.

Мартин притисна ухо към гърдите й, опитваше се да чуе сърцето. Тялото на Ирина беше топло и гъвкаво, младо, здраво, красиво, и това му се струваше толкова чудовищно нелепо и несправедливо, че той отскочи от нея като попарен.

Ирина Полушкина, седемнайсетгодишна, бъдеща гордост на земната лингвистика, беше мъртва.

Клим се приближи, постоя малко загледан в момичето, и каза:

— Кхананът хвърли наострен рибен гръбнак. Много твърда кост, ние самите я използваме при изработване на изделия…

— Възможно ли да е направил сам това копие? — попита Мартин, като още стоеше на колене до мъртвото момиче.

— С лекота. Перките на кханана са много ловки, на върховете си се разделят на закърнели пръсти. Изял е рибата, наострил е гръбнака в скалите. След хиляди години това ще бъде разумна раса… вероятно.

— Но защо го направи? — настоя Мартин и огледа мрачната мълчалива тълпа. — Тези твари нападат ли хора?

Клим поклати глава:

— Никога не се е случвало. Никога. Но няколко кханани са избягали или са се изгубили… Може да са подивели…

— И да нападнат девойка, застанала насред тълпа хора? — Мартин би се засмял, ако всичко не беше толкова трагично. — Клим, той се държеше като наемен убиец… или като насъскано куче… Без значение кое от двете. Някой го е изпратил!

Клим само разпери ръце и промърмори:

— Нека ни наричат фашисти, но отсега нататък ще убиваме всеки кханан, който се приближи към селището…

Мартин се изправи. Беше му жал за момичето до безумие. Никога не беше претърпявал толкова чудовищно фиаско.

— Ще погребем тялото — каза Клим. — Имаме специален канал за целта… Тук не може по друг начин…

Мартин кимна. Клим се поколеба и добави:

— Обикновено разделяме дрехите и вещите на починалите помежду си, все пак не достигат ресурси, но ако искаш да ги вземеш…

— Ще прегледам вещите й — каза Мартин. — Ще взема нещо за родителите й, а останалото… — Той погледна босите нозе на пристъпващата наблизо индианка. Продължи: — Разбирам. Постъпете съгласно обичаите си.

Не му се искаше да гледа как хората, дори и искрено тъжащи за Ира, я разсъбличат. Още повече го отвращаваше мисълта, че това красиво тяло, само преди четвърт час предизвиквало у всички мъже напълно еднакви емоции, скоро ще бъде безсрамно голо. Бузата му още помнеше топлината на девическата гръд, шокиращата топлина на мъртвото тяло.

Той се отдалечи встрани, но после не издържа и се обърна.

Слава Богу, мъжете се бяха отдръпнали далече от Ира. Останали бяха само жени, събрали се в тесен кръг. Не се бавиха много — в нечии ръце се мярнаха камуфлажните шорти, белите гащета, от тълпата изскочи жена с окървавената тениска и започна трескаво да я плакне във водата на канала.

Мартин си помисли вяло, че и в това разделяне на имуществото има нещо от канибализма, но много добре разбираше колко трудно е да се оцелее и да се запази човешкият облик, когато си на чужда планета. Извърна се, приседна до канала и с настървение започна да мие ръцете и лицето си, като изтъркваше със сноп водорасли дори не кръвта, а самия спомен за живата и мъртвата топлина върху кожата си.

— Мартине. — Към него се приближи една от индианките, вече обута с маратонки. Протегна към него мократа си длан, в която бяха жетонът на пътешественик и верижка с малко сребърно кръстче. — Това трябва да се върне на родителите й.

— Не, с това трябва да се погребе… — започна Мартин, като гледаше кръстчето, но се сепна и добави: — Да, добре. Благодаря.

— Не ни се сърдете — каза индианката.

— Не се сърдя — каза Мартин.

След индианката дойде и Клим. Седна до Мартин и го погледна тъжно. После попита:

— Тя поне каза ли нещо?

Мартин свали раницата си и бръкна в страничния джоб, за да извади сапуна. Поклати глава:

— Нито дума.