Сергей Лукяненко
Спектър (24) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Спектр, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
NomaD (2012)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Сергей Лукяненко. Спектър (Всеки ловец иска да знае)

Роман в седем части, със седем пролога и един епилог, в два тома

Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2009

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

ISBN: 978-954-761-420-8 (Т.1)

ISBN: 978-954-761-425-3 (Т.2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Дребни езикови корекции при внимателно четене

4.

Оказа се, че появата на бял свят на Дочакалия приятеля изобщо не е толкова лесна, колкото се опитваше да я изкара Родения през есента. Бременността продължаваше повече от нормалното и торбата на извънземния беше станала твърде малка за детенцето: главата излезе навън лесно, раменете също се показаха без проблем, но торсът изобщо не искаше да преминава. Родения през есента търпеше болката мъжествено, а може би хормоналният изблик потискаше чувствителността, но в един миг на Мартин му се стори, че ще му се наложи да вземе нож и да експериментира с цезарово сечение на извънземния.

Но Дочакалия приятеля все пак се справи сам.

Детето на възраст няколко минути — беше не по-едро от пет-шестгодишно земно дете — си почиваше на леглото, до родителя си. Родения през есента шепнеше нещо и нежно галеше сина си, който все още беше свързан с него чрез пъпна връв. Може би те дори все още можеха да споделят спомените си, но Мартин не се реши да пита дали е така.

Пъпната връв падна сама. Дочакалия приятеля се избърса с мокри кърпи и остана да седи до родителя си, докато очите на Родения през есента не се затвориха. Едва след това детето се обърна към Мартин.

— Ще се изкъпя и ще хапна — каза малкият. — А после ще ми помогнеш ли да погреба тялото?

Мартин кимна. Беше странно и зловещо да общува с това едва родило се, но вече напълно самостоятелно същество.

Поне си струваше да се радва на прогреса на цивилизацията на дио-дао — вече не се налагаше децата им да ядат телата на родителите си.

Дочакалия приятеля влезе в гостната, кимна на Кадрах и влезе в кабината с душа. Гедарът си оставаше невъзмутим, поне външно, и това радваше Мартин. Докато детето се къпеше, той зави тялото на Родения през есента в тънък саван, направен дори не от плат, а от плътна сива хартия. Опита се да затвори очите на приятеля си, но те упорито гледаха в застиналото завинаги бъдеще.

— Дори не знам какво да кажа — промърмори Мартин. — Е… ти беше добро момче… не човек, естествено, и дори не мъж, а хермафродит… но в онази каша преди три месеца много ми помогна… и чувството ти за хумор не беше зле… и се отнасяше добре с хората.

Мартин помълча малко, но нищо друго не му хрумваше.

— Почивай в мир — заключи той, закривайки лицето на Родения през есента. — Лека ти пръст.

… След час, когато утолилото първия си глад дете реши да пристъпи към погребването на родителя си, Мартин се убеди в наивната антропоморфност на думите си. Дио-дао не погребваха мъртъвците си. Мартин и Дочакалия приятеля — той, макар и толкова млад, се оказа физически силен — понесоха тялото към края на града. Кадрах безмълвно ги следваше, без да предлага помощта си, но с интерес наблюдаващ случващото се. Спряха се при високата решетъчна ограда. Дочакалия приятеля намери в оградата тясна вратичка, затворена с масивна ключалка, внесоха тялото зад оградата, пуснаха го на земята и излязоха обратно.

И почти веднага зад оградата започна шумолене и се чу отвратително лепкаво жвакане.

— Какво има там? — попита Мартин, борейки се с гаденето си.

— Животно — отвърна кратко Дочакалия приятеля. Погледна към Мартин и кимна: — Да, ние храним животни с мъртвите си тела. Ние умираме прекалено често, за да използваме пълния кръговрат на органичните вещества и да заравяме телата в почвата, за да я наторяваме.

— И после ядете тези животни? — уточни Кадрах.

— Не, даваме ги за храна на още по-едри животни — отговори детето. — Каква е разликата, гедаре? Ти ядеш треви и ядки, израснали от костите на предците ти. Ние ядем месо, нахранено от телата на прародителите ни.

Противно на очакванията на Мартин, гедарът не започна да спори.

— Животът е жесток — каза Кадрах.

— Само смъртта е по-безмилостна — съгласи се Дочакалия приятеля.

Върнаха се в дома на Родения през есента — който отсега нататък се превръщаше в дома на Дочакалия приятеля.

И легнаха да спят, защото беше късно след полунощ, а всички бяха уморени.

Но първо Дочакалия приятеля похапна още малко.

 

Мартин спа лошо. Преди няколко дни беше чел една забавна статия на някакъв психолог, изучаващ пътешестващите през Портали. Покрай изброяването на традиционните проблеми, срещащи се сред пристрастените туристи — като депресия, дезориентация в пространството и времето, самоубийствени наклонности, импотентност, повишена агресивност и неадекватно възприемане на интонацията и жестовете — психологът даваше препоръките си. На първо място сред тях беше да се правят седмични, а по възможност — и месечни паузи между посещенията на един или друг свят. Авторът се изказваше с голямо неодобрение за онези, които пътешестват от свят в свят, без да се връщат на Земята. Що се отнася до психологическото натоварване, предизвикано от посещаването на три чужди свята за една седмица, авторът го смяташе за непоносимо за човешкия разум.

Разбира се, в някои отношения психологът преувеличаваше, както е и длъжен да постъпва всеки лекар. По-добре пациентът да бъде наплашен, отколкото да му се внушава неоправдан оптимизъм. Мартин се беше мотал достатъчно дълго из Вселената, за да има основание да се чувства по-подготвен от повечето пътешественици.

И все пак сънят му беше тежък и изпълнен с кошмари. Сънува, че заедно с Дочакалия приятеля готвят празничен обяд от Родения през есента. Необходимо беше мъртвият да бъде поръсен с подправки, да се загърне във варак и да се запече направо върху леглото. Кадрах стоеше отстрани и задаваше въпроси — дали Мартин не слага прекалено много подправки в печеното и дали месото на стария дио-дао ще бъде достатъчно крехко. После, кой знае защо, Кадрах се заинтересува от кошерната структура на чуждата цивилизация, като маниерът му на поведение напомняше с нещо за младите хулигани провокатори…

А после се появи Ирочка Полушкина. Тя беше бледа, движеше се бавно, и когато се приближи, Мартин разбра, че е мъртва. На неговия възглас как е могло да се случи това тя виновно отвърна, че се е опитвала да види Бог, а такива опити не водят до нищо добро.

Впрочем, тя седна на празничната трапеза заедно с всички останали. И когато Мартин отказа да се храни, тя започна с неженска сила да го разтърсва за раменете, настоявайки веднага да се заеме с ужасното ястие…

— … Ставай, трябва да тръгваме — каза Дочакалия приятеля. — Влакът за Долината на Бог тръгва след час.

— Значи ти ще ни съпроводиш? — попита Мартин, докато отхвърляше остатъците от съня.

— Нали ви казах — не можете да стигнете сами.

— Баща ти го каза — промърмори Мартин. — Родения през есента, а не Дочакалия приятеля.

Малкият се усмихна и каза:

— Първите дни след раждането ни е трудно да отличим своята памет от чуждата… Да, това го каза родителят ми, но аз съм съгласен с него.

— И с основание — кимна Мартин, ставайки. Двамата с Кадрах бяха спали на пода — бяха се отказали от предложеното легло, без да се уговарят помежду си.

— Между другото можеш да ме наричаш просто Ди Пи — каза Дочакалия приятеля. — Това дори ще ми бъде приятно.

— А гедарът?

— Нека и той ме нарича така — съгласи се Дочакалия приятеля след кратко колебание.

През нощта Дочакалия приятеля забележимо беше пораснал. Сега беше висок колкото момче на седем-осем години. Детството на дио-дао не продължаваше дълго, а и можеше ли да се нарича детство периодът на физическо порастване? Същността на човешкото израстване изобщо не беше в увеличаването на размерите и появата на вторични полови белези. Детството е период, в който се опитваме да разберем света… но за дио-дао светът беше разбираем и познат още преди раждането…

Закусиха. На масата имаше голямо количество леко запечено месо с гъст пикантен сос, нещо като мек кашкавал и подобни на зелен фасул задушени зеленчуци. И чай, много чай, страшно сладък и силен.

Само Ди Пи ядеше от месото.

— Всичко си изясних — съобщи той, поглъщайки порция след порция. — Жената Ирина е тръгнала към Долината на Бог с обикновен влак. Това не е скъпо и е достатъчно удобно, но влакът ще пристигне там едва днес следобед. А ние ще потеглим с експрес и ще пристигнем късно вечерта. Жената няма да има достатъчно време да извърши някоя глупост.

— Каква глупост? — настръхна Мартин.

— Мислих много по въпроса — каза скромно Ди Пи. — Родителят ми беше прекалено загрижен от приближаващата смърт, за да размисли сериозно над проблема. А аз, както ми се струва, разбрах целта на Ирина.

— Е, хайде де, казвай! — подкани го Мартин.

— Ти каза, че жената е получила списък със загадки на Вселената — започна Ди Пи. — Разбира се, подобни списъци има у всички цивилизации, които се опитват да разрешат загадките. Но жената Ирина се опитва да направи някое откритие сама. Значи тя се нуждае от еднозначен отговор на някой глобален въпрос. Нека да видим с какво се е занимавала. Първо — разкриването на тайната на Библиотека. Това наистина е много важен въпрос. Независимо дали тази планета принадлежи на пазителите, или на друга, изчезнала раса, обелиските й пазят в себе си древни тайни. Може би летопис на мирозданието. Може би неведомо засега откровение свише. Уви, проблемът на Библиотека не се поддава на бързо решение. Второ — жената Ирина е искала да си изясни загадката на древните храмове на планетите, посетени от пазителите. Не по-малко важен въпрос! Ако всички храмове наистина са съществували и са имали неизвестни артефакти, то пазителите не посещават произволни светове… а се ръководят по сигналите от тези храмове! Какво означава това? Наличието на древна цивилизация-прародител? Общи корени за всички разумни раси? В потъналото в забрава минало е съществувала транспортна мрежа, аналогична на Порталите на пазителите? Много интересна и глобална информация… жалко, че загадката не е разкрита. Третата планета, посетена от жената Ирина. Велика тайна, несъмнено способна да преобърне цялата философия! Съществува ли нематериален носител на разума, съществува ли душа, а следователно и задгробен живот? Проблемът е само, че Ирина е влязла в противоречие със самата себе си, опитвайки се чрез физични методи да открие нещо мистично… Четвъртият свят е нашият. Аз, както и родителят ми, смятаме, че най-уникалното нещо в света ни е вярата в неопределения Бог.

Кадрах се размърда, но си премълча.

— И така, какво иска да разбере Ирина на нашата планета? — продължи Ди Пи. — Да разгадае тайната на тайните! Да узнае, при това на равнище факти, а не вяра, има ли Бог. По какъв начин? Една от особеностите на всички големи религии е, че съществуването на Бог, макар и да се проявява чрез чудеса, не може да се докаже. Чудесата или не могат да се документират и са убедителни само за отделната личност, или се поддават на фалшификации и могат да бъдат обяснени с естествени причини, или са се случили толкова отдавна, че е невъзможно да бъдат проверени. Ходил ли е по планетата Земя Божият син? Явил ли се е пред гедарите в плът и кръв ТайГедар? Всичко това е въпрос на вяра, а не на наука.

Мартин забеляза, че Кадрах е готов да избухне, затова побърза да каже:

— Това е естествено. Ако съществуването на Бог можеше да се докаже убедително, това би отнело свободата на волята на разумните същества… огромна част от свободата на волята.

— Разбира се — кимна невъзмутимо Ди Пи. — Ние също не можем да представим убедителни доказателства за нашата религия. Да, съхранили сме паметта на предците си, но с всяко следващо поколение остава все по-малко от нея… Какво виждам, когато с очите на далечния си предшественик гледам старец дио-дао, застанал на върха на скала? Възможно е това да е Носещия надежда, пророкът, докоснал се до Божеството. А може и да е обикновен съгледвач на армия, очакваща врага… или пастир, наглеждащ заблудило се стадо. В паметта ми има само един кратък миг и аз не зная истината. Моите потомци изобщо няма да видят тези скали и този старец. И така, за жената ще е интересна само онази религия, която предоставя на вярващия явни и недвусмислени доказателства за съществуването на Бог.

— Има ли такива? — попита Мартин с ирония.

— Ще проверим — каза спокойно Ди Пи. — Ще отидем в Долината на Бог. Ще отидем в института по теология. Ще обясним целта на посещението ни и ще помолим за съвет.

— Колко просто е всичко — изсумтя гедарът. — Ще отидем, ще помолим, ще видим. И какво излиза — вашите учени, изглежда, са знаели за тази възможност, но не са се опитали да проведат експеримент.

— Ще видим — усмихна се Дочакалия приятеля. — Да вървим! Двайсет минути до тръгването на влака.

 

Има нещо удивително смешно в сходството между две раси — много повече, отколкото в различията. Мартин можеше да се закълне, че най-смешното нещо на света е малкият догарски чайник, който беше видял веднъж в една чуждопланетна кръчма. Много весели мигове му беше осигурило гледането на телевизията на извънземните — поне на онези раси, които имаха телевизия. А чуждопланетните рекламни клипове (някои цивилизации също страдаха от този порок) вече много години служеха за извор на вдъхновение на хумористите.

Влакът на дио-дао беше възхитително нелеп — не сам по себе си, а в контраста си с железопътните линии.

Верни на традициите да модернизират докрай старото, преди да го заменят с нещо ново, дио-дао бяха съхранили на планетата си транспортната мрежа, построена още преди хиляди години. Древните пътища на преселение бяха покрити с камък, после — бетонирани, след това върху бетона беше прекарана линия с три широки релси, понякога метални, друг път — от удивително здраво дърво. Преди стотина години по тези релси минавали парни влакове, след което ги сменили (но все още не всичките) с електрически локомотиви.

Сега пред купола на гарата чакаше експрес, от който не биха се срамували дори и аранките.

Трите дълги пурообразни вагона от полупрозрачна пластмаса не стояха, а висяха над релсите. Бяха свързани помежду си с коридори от полупрозрачен материал, наподобяващ смачкан целофан. Очевидно всичките вагони бяха моторни — с нищо не се отличаваха един от друг. До широко отворените врати стояха дио-дао със строги черни наметала.

Релсите покрай гарата бяха дървени.

Кадрах се спря и каза:

— Той виси във въздуха.

— Да — потвърди Ди Пи.

— Магнитно поле?

— Антигравитация.

Гедарът отново издаде съскащ звук и разтърси глава.

— Чувал съм, но не вярвах… Умеете да контролирате гравитацията? Също като аранките?

— По друг начин, но умеем — отговори с достойнство Ди Пи. — Да побързаме, приятели.

Той показа някакви документи на кондуктора при вратата на последния вагон, Мартин и Кадрах извадиха временните си паспорти. Формалностите се оказаха удивително малко — пет-шест въпроса, касаещи главно кулинарните предпочитания и поносимите натоварвания, след което човекът и гедарът получиха по един анкетен лист с разрешение да го попълнят по време на пътуването. Анкетата беше малка — само осем страници.

След това ги пуснаха да влязат във вагона.

Дио-дао явно не пътуваха с влакове на далечни разстояния. Тук нямаше нищо, което да прилича на купета, а още по-малко пък — на спални вагони. Широка пътека по дължината на вагона, от двете й страни — обърнати едно към друго кресла, не особено удобни за хуманоиди. Стените на вагона бяха като от мътна, опушена пластмаса, на места се виждаха хаотично разположени прозорци. Подът беше покрит с мъхнат килим. Всичко беше оцветено в меки бежови нюанси, дори светилниците, покрити с плафони от бледокафяво стъкло.

— Тук ще бъдем по време на пътешествието си — обяви Ди Пи. — Чувствайте се като у дома си, приятели!

Мартин се огледа с недоумение. Оказа се, че са единствените пътници във вагона.

— Този вагон е прикачен специално за нас — каза смутено Ди Пи. — Извинете народа ми, той е приветлив към чужденците, но все пак не се стреми към близък контакт. Може би ако в другите вагони няма свободни места, тогава някой ще дойде…

— Колко ти струваше това? — попита Мартин директно.

— Много — призна Ди Пи, извръщайки поглед. — Не се безпокой. Това е мой дълг. Освен това приключението обещава да бъде интересно.

— Много ни провървя, че Родения през есента ти беше приятел — кимна Кадрах. — Благодаря, малък дио-дао.

Кенгуруто наведе глава.

— Скоро ли ще тръгнем? — поинтересува се Мартин.

Гедарът леко го потупа по рамото:

— Шегуваш ли се, приятелю! Огледай се!

Мартин се огледа.

Движението изобщо не се усещаше, но вагонът вече се носеше над релсите, увеличавайки скоростта си все повече и повече. Триста километра в час… може би малко повече.

— Дочак… Ди Пи, кажи, защо този влак трябва да лети над релсите? — попита Мартин. — Та той не ги докосва.

— Всичко е много просто — обясни малкият. — За безопасност, за да не се вреже в дърветата, в неравности на релефа, в едри животни или непредпазливи граждани.

— Но не е ли по-лесно да се вдигне нагоре, на десет-петнайсет метра над земята?

— Ние не обичаме особено да летим — призна Ди Пи.

— Обаче летите в космоса — не се предаваше Мартин.

— Това е съвсем друго — учуди се Ди Пи. — Съвсем друго!

Кадрах се намеси в разговора:

— На тяхната планета няма птици и летящи насекоми, приятелю мой. Расата на дио-дао страда от страх от височини.

— Знаеш ли, Кадрах — отбеляза Мартин, — имам усещането, че познанията ти за дио-дао са не по-малки от моите, но са някак едностранчиви. Само негативни.

Кадрах тихо се засмя.

— Нека това не обижда малкия ни приятел, но си прав. Когато пазителите дойдоха на нашата планета и гедарите се захванаха с изучаването на Вселената, ние търсихме дълго от кого да вземем пример. Не правихме разлика между хуманоидните и най-чудноватите форми на живот. И се получи така, че най-симпатични ни станаха хората и аранките. За останалите раси знам предимно онова, което пречи на сътрудничеството и дружбата.

— Не съм обиден — каза Дочакалия приятеля. — И за нашия народ хората не са от най-любимите раси, да не говорим за гедарите. Но това не пречи на приключенията. Нека да хапнем, приятели, а? Предстои ни дълъг път.

 

Влакът се носеше на север. Намираха се в южното полукълбо на планетата, и с всеки изминал час отвън ставаше все по-топло. Снеговете изчезнаха, ширнаха се каменисти равнини, после обрасли с ниски храсти поля, явно култивирани. Оловните облаци изчезнаха от небето, а и самото то се проясни — цветът му се смени от кафеникавозелено на чисто зеленикавосиньо. Понякога през прозорците се мяркаха малки селища, три пъти влакът спря при големи градове.

Във вагона им така и не влезе никой.

Ди Пи почти непрекъснато ядеше. На Мартин даже започна да му се струва, че малкият расте направо пред очите му — достатъчно беше да отклони поглед за минута и съществото сякаш веднага се издължаваше. Представителите на тази раса нямаха детство, на практика нямаха и старост. Мартин неведнъж беше чул да сравняват човешкия живот с горене; животът на дио-дао не гореше, а направо избухваше.

А зад прозорците ставаше все по-топло.

Плантациите от храсталаци се смениха от поля с някакви житни растения, после — от пасища, където бродеха охранени двукраки животни, които малко приличаха на изправени на задните си крака крави. Целият живот на Мардж беше изграден на един и същ принцип: всички животни живееха не повече от половин година, всички растяха в торби и притежаваха наследствена памет.

Тъжна планета…

Мартин се настани в креслото възможно най-удобно, затвори очи и се опита да подремне. Срещу него Ди Пи нагъваше нещо, подобно на чипс, и четеше книга — съвсем обикновена, хартиена, много подобна на земните.

— Какво четеш? — не можа да се сдържи Мартин. Дио-дао вероятно не обичаха да губят времето си напразно. Ако Дочакалия приятеля беше решил да тръгне по стъпките на баща си и да се заеме със служба в името на закона, щеше да му се наложи доста бързо да изучи многобройните кодекси на дио-дао.

— Взех един роман за из път… — Ди Пи се смути. — Това е белетристика. Измислица.

— За какво се разказва? — поинтересува се Мартин. При предишното си посещение не се беше интересувал особено от културата на дио-дао, а се съсредоточи върху спазването на законите и обичаите.

— За един дио-дао, името му е Желаещия повече. Той искал да живее дълго и сключил сделка с дявола. От него се искало всяка година да убие и изяде един млад дио-дао, след което отново ставал млад и можел да се представи за син на самия себе си. Но един полицейски служител, Помнещия станалото, го заподозрял след една случайна среща. Той пазел свято паметта на предците си и успял да разпознае престъпника, с когото се сражавали още баща му и дядо му…

Ди Пи замълча, а после попита:

— Явно сюжетът звучи наивно за същество, живеещо десетки години?

— Защо? — отвърна Мартин. — Ние също имаме подобни сюжети, само че нашите престъпници желаят не дълъг живот, а безсмъртие.

— Трудно ми е да си представя това… — изрече замислено Ди Пи. — Ще ми разкажеш ли някоя човешка книга на тази тема?

Мартин се замисли и се зае да разказва „Портретът на Дориан Грей“. Дочакалия приятеля се оказа добър слушател. Още когато портретът на клетия Дориан Грей започна да старее вместо него, в очите на Дочакалия приятеля се появиха сълзи. Той прие финала със стоическо спокойствие, но явно беше потресен.

— Много дълбока философия — каза той. — Много. Не са ли превеждали тази книга на туристически?

— Изобщо не съм чул някоя книга да е превеждана на туристически.

— Жалко — изрече Ди Пи убедено. — Разтърсваща история! Създателят й сигурно се е ползвал с всеобща любов и е бил учител по морал?

Мартин се засмя.

— Как да ти кажа… ако трябва да съм честен, той е имал проблеми с любовта и морала… предполагам, ще ти е трудно да разбереш ситуацията, но…

За щастие Дочакалия приятеля не се интересуваше от личността на злополучния Уайлд, а от други сюжети на вълнуващите го теми. Мартин му преразказа „Шагренова кожа“[1], който не направи чак толкова силно впечатление, след което се прехвърли на фантастиката.

Тук Ди Пи преживя лек нервен срив. Въпреки че възприемаше съвсем спокойно концепцията на художествената литература, той не можа да разбере какво е това измислено бъдеще. Според него можеха да се съчиняват истории само за миналото. Не можеше да си представи бъдещето като полигон за фантазията. Много внимателно, като започна от „фантастиката на близкия прицел“[2] и приведе апокрифния случай с изобретяването на портативните детски ядрени лаборатории[3], Мартин успя да му разясни смисъла на земната фантастична литература.

— Но нали тези истории в по-голямата си част не се сбъдват! — възбудено спореше с него Ди Пи. — Нима някой е предвидил, че пазителите ще дойдат на Земята?

Мартин сви рамене.

— Тогава в какво е тяхната ценност? Та това е напразна загуба на време!

Мартин не можеше да признае, че хората понякога не знаят какво да правят със свободното си време и запълват живота си с игри, книги, филми и напълно безсмислени хобита.

— Не, това разширява границите на възприятията — каза той. — Когато чете за един или друг вариант на бъдещето, човек вижда неговите плюсове и минуси, и следователно може да вземе мерки за неговото постигане или предотвратяване.

Ди Пи потъна в дълбок размисъл.

— А освен това измисленото бъдеще позволява на човека да си представи по-дълбоко и нагледно проблемите на настоящето. Така, както и в обикновената художествена литература — довърши Мартин.

— Това трябва да се обмисли — кимна Ди Пи. — Тук има някакъв смисъл. Струва ми се, че обичате такива книги, защото се надявате, поне мъничко, да доживеете до измисленото бъдеще. На нас ни е по-трудно. Ние знаем кога ще умрем. Ние живеем кратко… относително кратко, разбира се… но все пак…

Той замълча и остави романа настрана.

А Мартин все пак реши да подремне.

 

Вечерта Мартин се събуди, удивително свеж и бодър, а влакът вече се носеше над морето. Небето беше забулено в синкавочерна пелена, в далечината проблясваха мълнии, под самото дъно на вагона кипяха вълните.

— Ама защо върху морето има релси? — попита Мартин, като погледна през прозореца.

— Обикновените влакове се движат покрай брега, но антигравитационните експреси скъсяват пътя — поясни Дочакалия приятеля. — Мартине, бързам да ти съобщя една новина. Реших да стана писател!

— Наистина ли? — възхити се Мартин. — Това е сериозно решение, не се съмнявай.

— Много сериозно — съгласи се Ди Пи. — Ще работя по малко в полицията, за да предам знанията си и знанията на предците ми на един от синовете ми. Но аз ще родя двама или трима сина. И един от тях ще стане писател-фантаст. Той ще учи народа ми на бъдещето, което някога ще дойде.

Мартин погледна с любопитство въодушевения дио-дао. Удивително! Беше успял да подари на чуждата раса нова професия!

— Вече знам за какво ще бъде романът ми — продължаваше Дочакалия приятеля. — След десет години… — той направи тържествена пауза — велико откритие ще позволи на дио-дао да живеят десетки години и при това — да се размножават на всеки шест месеца! Отначало всички ще приемат с възторг новото откритие. Но скоро планетата ще бъде обхваната от жестока продоволствена криза. Отново ще се върнат гладът и канибализмът. Правителството ще бъде принудено да ограничи гениалното изобретение и правото на дълъг живот ще стане достъпно само на малцина. Около лиценза за дълголетие ще започнат да се извършват страшни интриги и престъпления. Главният герой е млад дио-дао на име Окриления от мечта. Ето, послушай малко…

Ди Пи взе от съседното кресло дебела тетрадка със синя подвързия. Отвори я на първата страница — Мартин със смайване забеляза, че вече е изписана поне една четвърт от тетрадката. Ди Пи започна да чете:

— „Той посрещаше есента вече за втори път. Днес беше неговият рожден ден — точно преди две години Окриления от мечта беше напуснал топлите и спокойни дълбини на родителската си торба…“

След като направи изразителна пауза, Ди Пи каза:

— Представям си какъв шок ще изпита читателят, когато прочете тези фрази.

— Да, неочакваното начало е сигурен ключ към успеха — съгласи се Мартин.

— Терминът рожден ден ми го подсказа уважаемият гедар — призна Ди Пи. — В стария вариант бях написал: „Планетата вече беше обиколила два пъти светилото си от деня, в който Окриления от мечта…“ и така нататък. Струва ми се, че новите, неочаквани термини ще придадат на текста по-голяма еластичност, ще внушат доверие към случващото се.

— Възможно е — кимна Мартин и погледна към Кадрах — гедарът доволно се усмихваше, докато слушаше Ди Пи.

— А ето го любимото ми място… — Малкият дио-дао прелисти няколко страници. — „Трева. Небе. Покой. И нищо… Странна дума — «нищо». Нали нищо не означава, а ние толкова обичаме да я изричаме. Толкова мразим самата мисъл за «нищото», което рано или късно ще настъпи… и с такава лекота произнасяме тази дума. Нищо. Само стръкчета трева пред очите, само плуващи облаци… Облаците не знаят какво е това «нищо». Бяло върху синьото. Пара в пустотата. Кълба дим — димът на нашата вяра. Когато си малък — строиш вълшебни замъци от бяла мъгла… Нищо. Можеш да се изправиш, а може да останеш във високите треви. Какво ще се промени? Нищо. Водна пара. Хаш две о… Защо така не ти се иска да се изправиш, да се махнеш от гъстия аромат на цветята, от треперещите стръкчета трева, от секундите на детството, дали ти такъв неочакван подарък? Нали така или иначе няма нищо, само пара, само хаш две о… Бял воал върху лика на небето, сякаш плахи тебеширени щрихи върху черната дъска в класната стая…

Детството си отиде, но останаха плуващите над земята облаци. Те не знаят, че отдавна вече си пораснал. Те са същите, както и преди година.

Ти си пораснал, ти ще остарееш, ти ще умреш… Облаците все така ще плуват над земята, а малкото момче ще лежи в тревата, сляпо и безумно гледащо в небето, без да знае, че същите облаци са плували и над мен, без да знае, че всяка мечта се повтаря през вековете… Нищо. Но докато облаците плуват в небето — аз живея. Аз съм онова момче, което е гледало в небето преди хиляда години. Аз съм старецът, който ще се усмихва на небето след хиляда години. Аз живея вечно! Аз ще бъда жив винаги! Хаш две о — това е нещото, от което са направени облаците и океаните, моята плът и сокът на тревите. Аз съм вода и огън, земя и вятър. Аз съм вечен, докато над земята плуват облаци. Трева… небе… покой… Благодаря на това небе. На тази трева. На тези облаци. На тази вечност, която е подарена на всеки. Трябва само да се посегне към небето…“.

— Ти си поет, Ди Пи — каза Мартин.

Бронзовата кожа на малкия дио-дао едва забележимо се изчерви от смущение.

— Старая се. Един от далечните ми предци е бил съчинител на истории, в мен е останало нещичко от паметта му. Това помага.

— А в какво ще бъде същността на романа ти? — попита Мартин.

— Както можеш да разбереш от този фрагмент, след като премине през нелеки изпитания, Окриления от мечта ще разбере, че дългият живот не прави разумното същество по-щастливо, че той с нищо не превъзхожда предците си, живели по половин година!

— Разбирам — кимна Мартин.

— Аз не съм съвсем уверен в тази идея — призна Ди Пи. — Но иначе на читателя ще му стане прекалено тъжно.

— Прав си — каза Мартин. — Повечето земни писатели също са стигали до подобен морал. Било им е мъчно за читателите… и за тях самите, разбира се.

Лицето на Ди Пи се помрачи.

— Тогава ще помисля пак. Може и да променя финала.

— Бряг — каза тихо Кадрах. — Приближаваме се към брега.

Планетата на гедара изобилстваше от морета и океани и едва ли някой би допуснал, че Кадрах може да се страхува от водата, но Мартин долови в гласа му облекчение. Той се изправи, протегна се и погледна през прозореца.

В далечината наистина се издигаха планини.

— Почти пристигнахме — съобщи Ди Пи. — Пътят от брега до планините ще отнеме не повече от половин час. Аз дотогава ще похапна…

Той изведнъж се поколеба. После взе тетрадката си и наполовина изпразнената прозрачна химикалка.

— Не, по-добре да попиша малко. Мартине, подай ми пакета с белтъчните сламки.

Бележки

[1] Роман на Балзак. — Бел.прев.

[2] Съветската фантастика през 40-те и 50-те години на XX век, популяризираща постиженията на съветската наука и техника и развитието им в близко бъдеще. В по-широк смисъл — всяка фантастика, базирана върху реално възможното развитие на науката и техниката в най-близко бъдеще. — Бел.прев.

[3] Опасна детска игра, съдържаща уранови руди, гайгер-мюлеров брояч и апаратура за изследване на радиоактивни материали и манипулации с тях. Пусната е на пазара през 1951 г. в САЩ за цена 50 USD. Изобретателят й Алберт Гилбърт е смятал, че децата ще харесат интересните опити по изучаване на ядрените сили. — Бел.прев.