Сергей Лукяненко
Спектър (21) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

1.

Всеки път, когато отиваше на подобни посещения, Мартин се чувстваше виновен. Напрягаха го истерията и сълзите, безсмислените и несправедливи обвинения, но повече от всичко — собствената му безпомощност. Невъзможно е да утешиш човек, който е научил за загубата на роднини и близки.

Затова Мартин пристигна при Ернесто Полушкин с каменно, но не и печално лице, говори много сухо и ясно, и най-напред изложи новината за седемкратното копиране на Ирина.

Бизнесменът изслуша историята му стоически — само окото му започна да трепери, когато Мартин описа лаконично първата смърт на дъщеря му.

Докато разказваше, вадеше туристическите жетони и ги редеше на масата. Всеки жетон беше снабден с етикетче: „Библиотека“, „Прерия 2“, „Аранк“… Когато вече приключваше разказа си, Мартин осъзна, че това не беше съвсем удачен ход — от поведението му Полушкин можеше да заключи, че в джобовете му се намират всичките седем жетона. Но бизнесменът не се възмути, не се разкрещя, не се опита да го пребие, а слушаше, слушаше, слушаше…

— Къде са останалите четири… — попита той най-накрая, поколеба се и добави: — Ирини.

— Не знам — поклати глава Мартин. — Не знам, Ернесто Семьонович. Извинявайте. Не мога да обходя всички планети в Галактиката.

Полушкин мълчеше. Въртеше в ръце жетоните. Отново и отново прочиташе кратката бележка на Ирина от Прерия 2 и се мръщеше — сякаш нещо в писмото го смущаваше. После попита:

— И така, отказвате се от по-нататъшни търсения?

— Този случай излезе далече отвъд рамките на първоначалните договорености — каза предпазливо Мартин. — При това от него се е заинтересувала и Държавна сигурност.

Окото на Ернесто Семьонович отново потрепна и той неохотно отрони:

— Знам.

Мартин почака, но не последва молба да разкаже каквото знае за Държавна сигурност. Ернесто Полушкин беше много сдържан човек.

— Вие скрихте част от информацията от мен — каза Мартин, след като събра кураж. — Много важна част. В ръцете на дъщеря ви по някакъв начин е попаднал служебен документ на Държавна сигурност, в който са изброени известните на човечеството загадки в Галактиката. Именно затова Ирина е избягала от къщи…

Полушкин погледна Мартин — и детективът беше готов да се закълне, че забеляза в очите му презрение. Но гласът на Полушкин остана спокоен и учтив.

— Аз нямам претенции към вас, Мартине. И моля да ме извините, че премълчах за досието. Не бях сигурен, че Ирина го е чела. А за такива документи по-добре да не се говори… без причина. Моля за извинение.

Мартин се обърка. Сви рамене:

— Добре, разбирам. Моля за извинение, че не успях… да спася девойките.

— Отказвате ли се да продължите да работите по случая? — попита още веднъж Полушкин.

Мартин кимна.

— По какъв начин искате да получите хонорара си? Чек, в брой, да ги приведа на сметка?

— В брой, разбира се — отговори Мартин.

— Рубли, долари, евро?

— Най-добре евро. Или рубли.

— Минутка.

Ернесто Семьонович скри с широкия си гръб гледката към монтирания в стената сейф и отвори дебелата метална врата. Чу се шумоленето на банкноти.

Пачката, озовала се на бюрото пред Мартин, беше определено по-дебела, отколкото беше очаквал. Той погледна въпросително Полушкин.

— Тук е тройно повече от уговореното — каза сухо Полушкин. — Нали сте свършили тройна работа.

Мартин се замисли за миг, но реши, че все пак е заработил честно парите.

— Благодаря.

— Желая ви късмет.

Мартин излезе от кабинета в състояние на пълен душевен смут. Полушкин остана вътре и само извика:

— Лариса, изпратете госта!

Мигновено появилата се при вика му възрастна и строга домашна прислужница поведе Мартин към входната врата. Апартаментът на Полушкин напълно отговаряше на статуса му — триста метра площ и две равнища, така че Мартин не се отказа от помощта. Очевидно домашната прислужница знаеше кой е той и съдбата на Ирина я вълнуваше, но не отрони нито дума. Школувана дама…

При входа Мартин срещна тъжната малтийска овчарка. Кучето го подуши много грижливо. Може би върху него все още се беше запазила едва доловимата миризма на Ирочка.

— Не тъжи, Хоумър — каза Мартин, спомняйки си бележката на Ирина. Думите му бяха предназначени повече за домашната прислужница, отколкото за кучето, разбира се. — Стопанката ти ще се върне и ще ти даде вкусно кокалче.

— Той се казва Барт, а не Хоумър — каза жената, галейки кучето по врата. Погледна към Мартин с лека благодарност. Детективът, ако не друго, й беше дал да разбере, че има шансове Ирина да се върне, и жената беше оценила това.

— Барт, казвате? — промърмори Мартин, докато се обуваше. В апартамента на Полушкини, въпреки наложилата се европейска мода, не канеха гостите да влизат с обувките. И правилно постъпваха — московските улици са все още далече от чистичките европейски паважи… — Довиждане.

Прислужницата отново кимна, затваряйки се в своята превзетост. Песът тъжно джафна подире му.

— Барт — каза Мартин, когато вратата на асансьора се затвори след него. — Ха! А великият слепец няма нищо общо тук^[1].

Мартин обичаше американския анимационен сериал „Семейство Симпсън“ — смяташе го за признак на проявяваща се в американците рефлексия и скрит протест против политическата коректност и лицемерието. Така че разбра откъде е дошло името на кучето.

Обаче му беше трудно да проумее как е могла Ирина да сбърка, назовавайки в писмото си своето куче с името на възрастния, а не на младия Симпсън.

А Ернесто Полушкин? Нима той бе забравил как се казва кучето им?

Или песът отговаря и на двете имена?

Или пък в писмото беше кодирана информация, разбираема само за посветените?

— Договорът ми е изпълнен — каза си Мартин, потупвайки джоба на сакото си с дебелата пачка банкноти. Ако ще да е Хоумър, ако ще да е Барт, ако ще да е Лиса^[2].

Асансьорът спря на първия етаж.

Портиерът, широкоплещест мъж на средна възраст с очи на професионален убиец, изгледа съсредоточено Мартин и той му кимна — както и при влизането в сградата. В отговор получи леко, едва забележимо кимване. Бившият служител на спецчастите, а може би и боец от „Алфа“ — в такъв случай нищо не биваше да го учудва — го сметна за не особено опасен, но все пак достоен за известно уважение.

Когато излезе на улицата, Мартин постоя под навеса, размишлявайки печално за оставения вкъщи чадър. По време на разговора му с Ернесто Семьонович над града бе завалял дъжд. И то какъв… По тротоарите кипяха локви, небето стана непрогледно сиво, а някъде в далечината, засега все още беззвучно, святкаха мълнии. На улицата не бяха останали минувачи.

И на него не му се вървеше под дъжда, но какво да направи? Да се опита да извика такси по мобилния си телефон? Щеше да му се наложи да чака дълго, защото в момента всички предпочитаха да се возят в коли…

— Вземете — каза някой сухо зад гърба му. Вратите тук се отваряха много тихо.

Мартин с благодарност взе от ръцете на портиера симпатичен мъжки чадър — с голям купол, полирана дървена дръжка и спици от въглеродна пластмаса. Неговият чадър беше много по-обикновен…

— Как да ви го върна?

Охранителят махна с ръка:

— Както желаете. Можете и да го запазите. Забравиха го в асансьора миналата година.

Мартин въздъхна, като си представи хората, които не са си направили труда да се върнат за такъв качествен чадър. Впрочем, има и една такава болест — склероза.

— Благодаря. Май няма да спре да вали още два часа.

Охранителят погледна небето. Замисли се и каза:

— Час и половина. Не повече. Но как се лее… човек не може да накара дори кучето си да си подаде носа навън.

Мартин се усмихна и попита, чувствайки се като последното говедо:

— Кажете, нали и от кучета разбирате толкова, колкото и от времето?

Портиерът се понапрегна.

— Това пък откъде ви хрумна?

— Когато ме гледахте, държахте ръката си в джоба. Чух щракане… кажете, имате кликер, нали?

Удивително е как усмивката преобразява дори най-суровите хора.

— Вярно е! — охранителят показа кликера си. — Имам три кучета. И ти ли дресираш по системата на Карън Прайор?

— Дресирах. Кучето ми умря… — каза Мартин, премълчавайки, че мирният и добродушен ритривър, принадлежащ още на родителите му и инатливо неподдаващ се на никаква дресировка, беше починал от старост още преди пет години. — Идвах тук при едни хора… — той кимна към входа. — Имат страхотен пес, реших, че може да си взема такъв…

— Малтиецът? — усмихна се охранителят. Изглежда, мониторите в стаичката му показваха не само навеса пред входа, но и всички етажи. — Барт е страхотно куче, но с малтийците има много разправия. Екзотиката не си струва. Вземи си кавказец, ако не се боиш от трудности. Това се вика порода.

— Барт? — попита Мартин.

— Да, кучето се казва Барт. Това е от някакво анимационно филмче.

Двамата дори изпушиха по цигара, обсъждайки достойнствата и недостатъците на породите, съгласиха се, че малтийските овчарки са за богати сноби или фенове на породата. Мартин обеща да помисли за кавказката овчарка, записа в мобилния си телефон номера на фенклуба на породата и се раздели приятелски с портиера.

Нямаше грешка. Не го баламосваха. Кучето се казваше Барт. Полушкини нямаха други кучета — това също измъкна без усилия от разприказвалия се охранител.

— Това не е моя работа — мърмореше Мартин, крачейки към метрото. Сега не беше желателно да хваща такси — с мокрите си обувки и изпръсканите с кал панталони. — Не е моя работа. Сами си оправяйте кашите.

А пред очите му все се въртеше лицето на Ирина, подложила дланта си върху дулото на пистолета.

 

При всичките им преимущества, истинските, хартиени книги са и по-удобни за ползване от мултимедийните енциклопедии. Мартин обичаше да се изляга на дивана с пътеводителя или с Гарнел-Чистякова и с усмивка да разглежда снимките на познатите места и да изучава и оценява пейзажите на непознатите планети, да чете правдивите, съмнителните и дори откровено погрешните и остарели описания. Та нали само преди три години се предполагаше, че на Елдорадо няма урагани, туземците на Тропа се смятаха за разумни, а оулуа — за животни. Но все пак в четенето на хартиени книги имаше някакво снобско удоволствие, докосване до истинския разкош за духа, подобно на билет за Болшой театър или картина на някой от передвижниците^[3] на стената.

* * *

Но сега не му беше до задоволяване на своята гордост. Той пусна компютъра, включи глупавата, предназначена за профани „Енциклопедия на световете“ на „Майкрософт“ и въведе в полето за търсене „Барт“.

Енциклопедията не намери нищо полезно. Тогава, след кратък размисъл, той зададе търсене на думата „Хоумър“.

Резултатът беше същият.

Мартин отиде в кухнята, приготви си чашка силно кафе — нес, тъй като не си почиваше, а работеше. Върна се при компютъра, запали пура и замислено се вторачи в екрана, очаквайки озарение.

Какво е искала да каже Ирина, сменяйки името на кучето?

Хоумър — не става. Барт — също.

А как ли стоят нещата с жената на Хоумър?

Мартин въведе името „Мардж“.

Енциклопедията радостно изхвърли препратка.

— Мамка ти! — възкликна Мартин, без да е наясно дали възгласът му е насочен към малтийската овчарка, към героя от анимационния сериал или към всички енциклопедии на света.

Поради естеството на работата си той беше посещавал много светове, и за още повече знаеше по нещичко. Но Мардж очевидно беше забутана планета и никой не се интересуваше от нея…

Мартин кликна върху препратката и отвори статията. После повтори възгласа си в още по-силна форма.

С името „Мардж“ в енциклопедията беше означена родната планета на дио-дао, която беше прекрасно известна на Мартин под местното й наименование „Факю“. Не беше необходимо да си гений, за да се досетиш, че англоговорящите ще я нарекат по някакъв друг начин. Особено в популярна енциклопедия, която можеше да се ползва от деца и пуритани.

Наистина, в статията имаше малка бележка с дребен шрифт, в която се казваше, че „планетата има още няколко названия на местното наречие, но съставителите са избрали най-благозвучното“. Заинтересуван от въпроса, Мартин надникна при академично безпристрастните Гарнел и Чистякова, и там, също в бележките под линия, прочете, че в популярните англоезични справочници светът на дио-дао се нарича „Мардж“, което на езика на дио-дао означава просто „планета“. Изглежда вече беше чел тази забележка — след което благополучно я беше забравил.

Известно време размишлява над лингвистичния проблем, с който човечеството се беше сблъсквало дълго преди появата на пазителите. Неслучайно първият български космонавт, смелият Какалов^[4], в Съветския съюз се е наричал Иванов, а в училищата на Азербайджан не изучават творчеството на великия немски поет Гьоте — на азербайджански „гьоте“ означава „задник“…

 

Какво пък, нека да бъде Мардж. Така или иначе той разговаряше с дио-дао на туристически, така че не можеха да възникнат никакви ненужни асоциации.

Въпросът беше в друго: правилно ли беше отгатнал и какво трябваше да направи сега с тази информация? Нямаше колебания по първия въпрос — беше прав. Ирочка е искала да намекне на родителите си в кой свят се намира едно от нейните копия. Но какво да направи оттук насетне… Да позвъни на Полушкин и да му разкаже за планетата Мардж? Да позвъни на Юрий Сергеевич и да си спечели репутацията на услужлив информатор?

— Засега в нищо не съм сигурен — каза си Мартин, докато затваряше енциклопедията. — Това са само мои фантазии.

Беше ходил два пъти на Факю — веднъж в самото начало на кариерата си — и беше останал с най-отвратителни впечатления от визитата си, а втория път — преди по-малко от два месеца. Това пътешествие беше значително по-интересно. Там успя да изпълни задачата си — да открие една жена, избрала радикален начин за развод, и да я уговори да се върне на Земята. Не стига това, но и успя да се сприятели… е, не да се сприятели, това е прекалено силна дума, но поне да се сближи с един от местните.

И това, между другото, много улесняваше нещата…

Мартин отвори календара. Погледна замислено датите. По отношение на дио-дао човек трябваше да се отнася много внимателно с времето.

Може би имаше шанс да успее.

— Голям глупак съм, защо ли се заговорих за кучета? — зададе си той риторичен въпрос и отиде да си подрежда раницата. Остави в мивката чашата с недопитото кафе, изгаси безмилостно пурата и я хвърли в кошчето за боклук.

Можеше и да успее, но разполагаше с броени часове.

 

— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. — Чувал съм много такива истории, пътнико.

Мартин кимна. Първата история, която представи на пазителя, не обещаваше нищо особено. Една забавна приказка за невидим слепец. Само преди няколко години би опитал да продължи историята, да извлече максималното от нея. Понякога пазителите се задоволяваха с някой най-обикновен виц… Може би бяха станали по-придирчиви?

Мартин въздъхна и си наля чай. Този пазител не пиеше алкохол.

— Наскоро бях на планетата Аранк — каза той. — Интересен свят. Аранките не разбират какъв е смисълът на живота, но това не ги смущава… Постоянно си мисля за тях, пазителю. Почти същите са като нас. Братя по разум. Дори недостатъците им не ни смущават — те са същите като нашите. Те имат всичко… освен смисъл. Ние, ако се сравняваме с тях, нямаме нищо. Дори смисъла го няма в кой знае колко много хора. Спомних си за един земен юноша, пазителю. Той растял като най-обикновено момче, умерено умно; когато трябвало — лудувал и се смеел, случвало се и да се страхува и да плаче. А когато дошло време да се прости с детството си, за пръв път си помислило: а в какво се състои смисълът на живота? Той бил начетен малчуган и започнал да търси отговора в книгите. Отхвърлил веднага онези, които казвали, че смисълът на живота е в това да умреш за родината или за идеята. Смъртта, дори и най-героичната, не може да бъде смисъл на живота. Момчето си помислило, че смисълът на живота е в любовта. И такива книги имало доста, и се оказало много по-лесно и приятно да се вярва на тях. Той решил, че непременно трябва да се влюби. Огледал се, избрал си подходяща девойка и решил, че е влюбен. Може би момчето умеело да убеждава добре самия себе си, а може би бил дошъл неговият час, но той наистина се влюбил. И всичко било хубаво, докато любовта не си отишла. През това време малчуганът вече бил станал юноша, но се разстройвал толкова искрено, колкото в детството си. Решил, че това е някаква неправилна любов, и се влюбил отново. И пак, и пак — всеки път, когато любовта си отивала. Той си вярвал, когато казвал „обичам те“, и не лъжел. Но любовта угасвала и на юношата му се наложило да повярва, че винаги става така. Тогава решил, че смисълът на живота е в таланта. Започнал да търси някакъв талант в себе си, пък макар и най-нищожен. Та нали вече знаел, че истинската любов може да се разгори от съвсем слаба искра, значи и талантът можел да израства. Намерил в себе си талант, мъничко зрънце талант, и започнал да го отглежда с любов и грижи, така както разпалвал любовта в себе си. И се получило. Обикнали го заради делата му и той станал нужен на хората, в живота му отново се появил смисъл. Но минало време, юношата възмъжал и разбрал, че уменията му са придобили смисъл, но животът му — не. Отново се разстроил и се зачудил. Започнал да търси смисъла на живота в удоволствията — но те радвали само тялото му и станали смисъл за стомаха му. Потърсил смисъла на живота в Бога — но вярата радвала само душата му и станала смисъл само за нея. А за нещо мъничко, жалко, наивно, което не било нито тяло, нито душа, нито талант — ето за това нещо, изграждащо личността на мъжа, все нямало смисъл. Той опитал всичко накуп — да вярва, да обича, да се радва на живота и да твори. Но така и не се намерил смисъл. Освен това разбрал, че никой от малцината, търсещи смисъл в живота, не е успял да го намери.

— Смисълът на тази история се заключва в това, че животът е лишен от смисъл? — попита пазителят.

Мартин поклати глава:

— Не.

— Веднъж ти разказа за човека и неговата мечта — каза пазителят. — Не намирам дълбоки различия между двете истории.

— Това е само защото си близо до всемогъществото — каза Мартин. — При теб има смисъл на живота, но няма място за мечти. Аранките имат мечти, но нямат смисъл. А хората… Хората имат и едното, и другото.

— Мартине, радват ли те мечтите, които не можеш да осъществиш, и смисълът, който не можеш да намериш?

— Радва ме това, че умея да мечтая и да търся смисъла.

— Движението е всичко — каза замислено пазителят. — Разказът ти не е завършен, Мартине.

— Той не може да бъде завършен — отговори Мартин. — Никога.

Пазителят поклати глава:

— Всяка история си има свой финал. Тук е тъжно и самотно, пътнико.

Мартин въздъхна, но пазителят продължи да говори:

— Но аз ще зачета разказа ти условно. Мини през портала и продължи пътя си. Обаче, ако следващия път не успееш да завършиш тази история, Порталите няма да бъдат открити за теб.

Мартин се вцепени. Поклати глава и попита глупаво:

— Зачиташ история, която не ти харесва?

Пазителят мълчеше.

— Ако не успея да разкажа финала й, няма да мога да се върна от Мардж?

Пазителят мълчеше.

— Искаш да ти дам отговор, който не е намерило цялото човечество?

Пазителят си наля чай.

Мартин се изправи. Огледа стаята — една от множеството „стаи за истории“ на московската Станция.

Възможно беше да я вижда за последен път. Беше получил еднопосочен билет. Историята, която необмислено беше започнал да разказва на пазителя, нямаше продължение!

Мартин погледна пазителя.

Той вдигна поглед. И се усмихна.

— Ще ти разкажа финала на тази история — каза Мартин. — Това ще бъде в света на дио-дао и пред мен ще седи друг пазител, но знам, че ще я разкажа на теб. Довиждане, пазителю.

— Довиждане, Мартине — каза пазителят. — Търси смисъла си.

 

В чакалнята беше опушено и многолюдно. Почти всички кресла и дивани се оказаха заети. Един от диваните беше окупиран от компания младежи, които разговаряха на развален руски с примеси от не по-малко развален иврит. Мартин познаваше добре този маниер на поведение — това беше едно от най-новите безумни младежки увлечения. Седналият в противоположния ъгъл мъж с типично еврейска външност така подчертано не гледаше към младежите, че беше ясно — вече си е изпатил от тях. Разбира се, беше си изпатил словесно — на територията на Станцията никой не би могъл да причини на друг физическа вреда. Ако се съдеше по напрегнатите изражения на останалите пътешественици, вече всички си бяха изпатили.

Мартин безмълвно седна до пепелника и запали цигара.

Разбира се, младежите го забелязаха. Веднага един от тях стана, приближи се, поиска с жест цигара и запали.

Мартин не започваше разговор.

— Кажете, дра-а-ги — започна на висок глас младежът, — знаете ли Небесносините далечини?

— Бил съм на тази планета — отговори сухо Мартин.

— И те наистина ли ви шибнаха^[5]? — попита младежът, копирайки бездарно „еврейския“ акцент.

— Млади човече, престанете да се правите на палячо! — не издържа евреинът.

Младежът радостно се обърна към него:

— Какви ги говорите? Да не сте антисемит? Или гей?

Компанията на дивана зацвили радостно. Тези момчета се опитваха да засегнат останалите главно по две теми — еврейския въпрос и хомосексуализма.

Естествено, те не бяха евреи.

Мъжът се изправи и бързо тръгна към младежа. Изглеждаше достатъчно як, за да напердаши палето… ако действието се разиграваше на друго място… Впрочем, и тук младежът имаше три приятелчета… Мартин пресрещна мъжа на две крачки от неговата доволно ухилена мишена. Хвана го здраво за ръката и каза:

— Вземете си цигара.

— Не пуша — отговори мъжът след кратко забавяне, без да откъсва изпълнения си с омраза поглед от младежа.

— Пропушете — помоли го Мартин. — Направете ми тази услуга. Всяка физическа агресия на Станцията ще доведе до изчезването ви. Не знам къде ще изчезнете, но във всеки случай повече никой никога няма да ви види.

Мъжът преглътна. Кимна. Взе цигара от Мартин и двамата се приближиха до пепелника.

— Значи вие сте ге-е-йове, пи-и-чове? — продължаваше да се лигави младежът.

Мартин дори не осъзна веднага какво става. Младежът ги провокираше! Него, евреина, всички останали, които чакаха реда си да минат през Портала! На компанията много й се искаше да види как някой изчезва.

— Агресията на Станцията е забранена — повтори Мартин по-скоро на себе си, отколкото на младия боклук или на жертвите му.

— Жалко — каза евреинът, подръпвайки неумело от цигарата. — Специално за тях… жалко.

— Не се натъжавайте — помоли го Мартин. — И не се обиждайте. По-добре ги съжалете. Ще им се наложи да излязат оттук. И рано или късно ще се натъкнат на някого, който няма да разбере особеното им чувство за хумор. А на колониалните светове нравите са груби.

— За какво си говорите, ге-ей-чета? — продължаваше младежът.

— Виждате ли, той започва да се повтаря — отбеляза Мартин. — Подобен стил на поведение съществува само в Мрежата, където няма опасност да те цапардосат по физиономията. Сега на тези момчета им се струва, че са намерили още едно място за безопасни издевателства над околните — Станцията. Но за да се влезе в Станцията, трябва да се плати. И играта на думи тук няма да им помогне.

— Тогава значи сте антисемити! — повтори тъпо младежът. — Нали?

Мартин го погледна още веднъж. Опита се — както обикновено правеше със снимките на клиентите — да си представи душата на човека, вътрешния му свят, мечтите му… смисъла на живота му. Слабите места. Комплексите. Всички онези мънички невидими пружинки, които движат човека.

Получи се.

Той заговори. По същия начин, по който би заговорил пред пазител, опитвайки се да го убеди в ценността на току-що измислената история.

Само че сега трябваше да убеди младежа.

Мартин не изрече нито една ругатня. И дори не направи опит да си играе с думите, противно на очакванията на събеседника му.

Очевидно замисълът му успя. Младежът почервеня, прошепна нещо нечленоразделно и замахна…

Към лицето на Мартин полъхна въздух от рязкото движение на юмрука. Самият юмрук изчезна, както и притежателят му.

Тримата на дивана се вцепениха.

— Точно така става — обясни любезно Мартин. — Не ви предупреждават. Обяснили са ви всичко предварително… драги мои.

— По дяволите… — каза мъжът. По челото му изби пот. — По дяволите…

— Вие трябваше да сте на негово място — каза Мартин. — Или аз.

— Вие го провокирахте — каза тихо мъжът.

— Да, провокирах го — съгласи се Мартин. — Струва ми се, че това е справедливо.

— Ти, гадино! — извика едно от приятелчетата на изчезналия, моментално изгубвайки престорения акцент и забравяйки да провлачва думите. — Долен мръсник!

— Защо не ме удариш? — предложи Мартин.

— Ще те намерим, където и да отиваш! — изкрещя младежът, като подскачаше смешно върху дивана, но не се решаваше да стане.

— Факю — каза Мартин. — Или както я наричат още — Мардж. Родната планета на дио-дао. Моля, заповядайте. Но имайте предвид, че по техните закони убийството на полово съзряло същество не е престъпление. А аз винаги спазвам местните закони.

— И вие сте готов да ги убиете? — попита тихо евреинът. Изглежда, въпреки целия си гняв не желаеше такъв край за младежа… и сега не знаеше как да се държи с Мартин.

— При самозащита — да — призна Мартин.

— В убийството на враг няма нищо срамно — долетя откъм вратата. Мартин се обърна.

На прага стоеше гедар. Висока фигура, уши-полуокръжности, разположени прекалено широко очи, тъмносив нечовешки цвят на кожата… Хората различават трудно извънземните, но на Мартин му се струваше, че това лице му е познато.

— Срещали ли сме се? — попита той.

— Библиотека — отговори кратко гедарът и Мартин го позна. Кадрах, приятелят на Давид. Разбира се, фактът, че знаеше името на гедара, не му даваше основания да го произнася на глас, затова само кимна.

— Да, помня те.

Шумолейки с пищните си оранжево-сини дрехи, гедарът се приближи плавно към него. Всички в залата притихнаха — и младите глупчовци, и нормалните пътешественици.

— Когато те оскърбяват с думи, не си струва да вадиш меча — продължи гедарът. — Трябва да убиеш врага с думи. Ти успя. Аз съм възхитен.

— Никой не знае какво се случва с изчезналите — каза Мартин.

— За Вселената той е умрял — каза гедарът, свивайки рамене съвсем по човешки. — Може да се убива по различни начини… Трябва да поговорим.

— Познавате ли се? — попита тихо евреинът Мартин. — Това нали е гедар?

Изглежда не беше разбрал нищо от разговора. Следователно се готвеше да премине през Портал за първи път и още не беше получил като подарък туристическия език.

— Да — каза Мартин. — Желая ви успех. Мисля, че тези момчета сега ще се държат кротко.

— Трябва да отидем някъде, където няма да ни чуват — каза гедарът.

Двамата излязоха от чакалнята, където бе настъпила пълна тишина. Мартин вървеше безмълвно зад Кадрах, който крачеше уверено нанякъде. Разбира се, можеха да влязат в някоя от стаите за гости, но Кадрах отведе Мартин в една от многото тоалетни на Станцията и попита:

— Нали не те смущава избора на това място за разговор?

Мартин огледа помещението. Четири кабинки с прегради, които не стигаха до тавана, при това две от тях явно не бяха предназначени за хора. Два писоара. Странно приспособление, което можеше да е предназначено за същество, извършващо естествените си потребности през отвори в широко разперените си ръце… или пипала.

Животът е удивително странен във всичките си прояви…

— Не, не ме смущава — каза Мартин. — Важните разговори в тоалетните са традиция на шпионските и детективските романи.

— Уважавам традициите — съгласи се Кадрах. Според Мартин гедарите не само уважаваха традициите, но и живееха за тях, обаче си премълча. — Струваше ми големи усилия да ви намеря на Земята — продължи Кадрах, — а когато ви намерих, едва не ви изпуснах. Добре, че московската станция е така претъпкана.

— Слушам ви много внимателно — каза Мартин.

— Това беше моят кханан — каза Кадрах. — Този, който уби момичето.