Сергей Лукяненко
Спектър (13) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Спектр, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)
Допълнителна корекция
NomaD (2012)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013)

Издание:

Сергей Лукяненко. Спектър (Всеки ловец иска да знае)

Роман в седем части, със седем пролога и един епилог, в два тома

Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2009

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

ISBN: 978-954-761-420-8 (Т.1)

ISBN: 978-954-761-425-3 (Т.2)

История

  1. — Добавяне
  2. — Дребни езикови корекции при внимателно четене

5.

Пуснаха го чак на сутринта. Дрънчейки с ключовете, шерифът Глен отключи вратата-решетка на килията, в която Мартин беше прекарал нощта, и промърмори:

— Да вървим…

От поведението на шерифа и от това как спокойно му обърна гръб, Мартин разбра, че обвиненията срещу него са оттеглени.

Излязоха от късото коридорче с четирите килии със стени от решетки — всички бяха празни, явно престъпността на Прерия 2 не беше висока. В кабинета си Глен, шумно сумтейки, свали белезниците на Мартин и попита:

— Имаш ли оплаквания?

— Честно или по съвест? — попита Мартин.

— Вие, руснаците, всичките сте психари — искрено се учуди Глен. — Каква е разликата?

Мартин се усмихна:

— Честно казано — имам оплаквания. Но по съвест — нямам. Аз на ваше място бих постъпил точно по същия начин.

Шерифът известно време се опитваше да разбере, после поклати глава.

— Добре, както и да е. Ще пишеш ли жалба?

— Не — отвърна Мартин. — Нали ви казах — по съвест нямам оплаквания.

Глен махна с ръка и нареди:

— Сядай… детективе.

Те отново се разположиха до масата, Глен включи кафе-машината, но бутонът се изключи с щракане. Шерифът изпсува, обади се по телефона и поиска вода. Влезе грозновата девойка и наля в машината вода от кана.

Мартин търпеливо чакаше.

— Ти не си стрелял, момчетата ми провериха цевта — съобщи Глен това, което Мартин безрезултатно се беше опитал да му докаже предишната вечер. — И като че ли нямаш нищо общо с тези говеда… Така че народът на Прерия 2 няма претенции към теб.

— Кои бяха те? — попита Мартин.

Глен се понамръщи — половината нощ беше искал от Мартин да отговори точно на този въпрос, — но после призна неохотно:

— Професионални ловци на глави. Жители на Земята, действат общо взето в интерес на колониите. Първо дойдоха при мен, връчиха ми заповедта… Всичко си беше както трябва…

— Не можахте ли да ги спрете? — попита Мартин. — Петима добре въоръжени професионалисти… появяват се изневиделица вечерта, в участъка няма никого…

Лицето на Глен започна да почервенява.

— Не ви осъждам — каза меко Мартин. — И в края на краищата, вие се оказахте прав — ситуацията се разреши с възможно най-малко кръвопролитие.

Шерифът веднага омекна. Наля кафе на Мартин и на себе си, после извади подарената предишния ден пура, запали я и каза:

— Кой знае какво можеше да се случи… Каубоят… да го вземат дяволите този каубой! Изобщо не искам да знам какви ги е натворил! Странен тип, живя две години на Прерия, така и не се сприятели с никого. Но жалко за момичето. И какъв лош пример за населението — да не дава Господ тук да започне някаква каубойска екзотика в пълния й размер. Проклет Холивуд!

Мартин кимна.

— А ти какво, объркал ли си се за девойката? — попита шерифът. — Разправяше, че е загинала на Библиотека…

Мартин настръхна и затова отговори много емоционално и раздразнено:

— Не, не съм сбъркал! Преди петнайсет години родителите й се развели и си поделили дъщерите близначки. Едната дъщеря при майката, другата — при бащата!

— Мамка му! — възкликна шерифът.

— И дори не са казали на дъщерите си, че са близначки — продължи Мартин, въодушевявайки се. — Но двете доживели да узнаят една за друга, срещнали се, сприятелили се… и решили да накажат родителите си. Били умни, но плановете им били твърде грандиозни… решили да разкрият всички тайни на мирозданието. Едната отишла на Библиотека, за да разшифрова тайната на обелиските, а другата — на Прерия, за да се порови в руините. Смятали да се срещнат на някой трети свят след седмица.

— Какви оптимистки… — отбеляза шерифът.

— Именно — кимна Мартин. — Имам усещането, че над момичетата е надвиснала някаква зла орис. Едната я уби побесняло животно, а другата — заблуден куршум.

— Някои хора не бива никога да напускат Земята — съгласи се шерифът. — Божичко… Не ти завиждам, момче.

— Като си представя какво трябва да кажа на родителите, и аз самият не си завиждам — въздъхна Мартин.

Няколко минути двамата пиха кафето си в мълчание, после шерифът извади една манерка и сипа по глътка уиски в малки сребърни чашки. Поясни не без гордост:

— Собствено производство…

Общо взето, разделиха се почти приятели. Мартин беше забравил за няколкото получени през нощта юмруци през зъбите, а шерифът — за заканите, изречени от арестанта по време на разгорещения разпит. Мартин получи обратно всичките си вещи и шерифът дори му предложи да отидат заедно в хотела, където да му върнат и парите за платената предварително стая. Мартин махна с ръка и отказа предложението.

Когато вече бяха при вратата, шерифът уж непреднамерено му предложи превоз до Станцията — съвсем случайно помощникът му щял да пътува нататък. Мартин с благодарност се съгласи. Стиснаха си ръцете и се разделиха доволни.

Не помолиха Мартин да отнесе писма на Земята. Тук се доверяваха само на своята пощенска служба. Затова пък му продадоха с удоволствие от тревата, от която се правеше местният аналог на чай, и не му поискаха никакво мито за износа. Все пак свободата на търговията тук беше свята.

Разбира се, на Мартин му беше много интересно какъв чин има всъщност шерифът и в кое ведомство служи — за правото на контрол над американските колонии се бореха ЦРУ, АНС и ФБР. Но да задава такъв въпрос беше най-малкото неразумно, още повече за частен детектив, провалил възможно най-лесната задача.

Нека американците, щом са си го втълпили, да продължават да се правят, че колонията Прерия 2 е напълно независима и съществува на свой риск. В края на краищата имаше няколко колонии, в които преобладаваше руското население. И макар нещата там да не вървяха кой знае колко добре, голяма част от тамошното население също носеше пагони.

Солидният лендроувър откара Мартин до Станцията за половин час. Наблизо пасеше стадо, също както и предния ден, само дето тийнейджърът пастир, който ги наблюдаваше бдително, не беше същият. Интересно, дали това бяха неофициални помощници, или членовете на кръжок „Млад приятел на шерифа“?

— Ако родителите на момичето решат да посетят гроба му — каза якият младеж, изпратен от шерифа да съпроводи Мартин, — ще се радваме да ги видим.

Фразата прозвуча цинично, но Мартин реши да не бъде придирчив. На момчето явно му беше мъчно за красивата млада девойка.

— Ще им предам — каза Мартин.

— При нас рядко се случват такива неприятности — продължи младежът. — Понякога тук попада по някой идиот, който иска да препуска из степта и да стреля във всички посоки. Но ние бързо вразумяваме такива.

— Това при вас тепърва ще го има, не се притеснявай — каза Мартин. — И препускане със стрелба, и ограбване на пощенски дилижанси, и набези на индианците. Само населението да надхвърли сто хиляди — и ще се започне.

Младежът се засегна и промърмори:

— Индианците са мирни, разбираме се с тях…

Мартин взе сака си и слезе от колата. В главата му се въртяха най-различни планове, но надделяваше мечтата за гореща вана.

— Вкъщи? — попита помощник-шерифът.

— Разбира се — излъга бодро Мартин.

И тръгна към верандата.

 

Този пазител явно беше трезвеник. Или пазителите на Прерия 2 бяха на сух режим. Предишния ден беше на лимонада, а сега — на пресен портокалов сок.

Мартин не се отказа от учтиво предложената напитка — пийна си сок, запали цигара, поседя, събирайки мислите си. Пазителят го гледаше доброжелателно, разположил се в плетеното кресло, и изглежда, беше готов да чака разказа до вечерта.

— Много е интересно да се гледа в чуждите прозорци — каза Мартин.

Пазителят се размърда, настанявайки се по-удобно. Наля си нова чаша сок и хвърли вътре две-три бучки лед от термоса.

— Не да се наднича — продължи Мартин, — а именно да се гледа. Хората са свикнали да смятат, че техният дом е тяхна крепост. Хората не обичат безцеремонни гости. Може би и затова ние не ви обичаме много-много — появихте се неканени, не си направихте труда да искате разрешение, което ние с охота бихме ви дали… Но всяка крепост си има своето знаме. Дори и нашите знамена да са само завесите на домовете ни. Все пак това са си знамена. За минувачите, които вдигат поглед, когато минават по улицата. За живеещите в отсрещните къщи. Дори и за извратеняците, които стоят до прозорците си, промушили бинокли между завесите! Много неща могат да бъдат знаме. Дантелена тъкан и изящни пердета, стъклопакети и щори. Елхичка, нарисувана върху стъклото с паста за зъби преди Нова година. Цветя в саксии или плюшена играчка върху перваза. Аквариум с рибки или вазичка с изсъхнала роза. Дори мръсните прозорци, зад които се виждат скъсани тапети и гола крушка на шнура, също са знаме. Макар и това да е бялото знаме на капитулацията пред живота… Харесват ми градовете, в които не се боят да вдигат знамена. Обикновено това са чужди градове… В Русия прекалено дълго са ни отучвали да имаме собствено знаме. А на мен ми харесва, когато хората не се боят да се гордеят със себе си. Харесва ми да приветствам чуждите знамена.

Той замълча, поемайки си дъх, и продължи, като гледаше пазителя:

— Интересно ми е как им изглежда на другите хора моето знаме. Понякога слагам на перваза си стара красива лампа с матов абажур и я оставям да свети през цялата нощ. Просто така. Нека някой, който минава наблизо, да види светлината и да си помисли, че тук четат хубава книга или се борят с трудна теорема, правят любов или бдят над леглото на болно дете. Нека си мислят каквото поискат. Важното е никой да не се досети, че нямам собствено знаме.

Мартин замълча и си наля сок.

Пазителят се размърда в креслото си и сънено измънка:

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.

Мартин, който изобщо не смяташе да завършва историята си толкова бързо, се задави със сока. Но се постара да скрие смущението си, кимна и каза:

— Благодаря, пазителю. Струва ми се, че ме чака дълъг път. Не съм сигурен, че ще завърши на планетата на аранките.

— Знамена… замъци… крепостни стени и дълбоки ровове… — промърмори пазителят. — Изобщо не е страшно, че още нямаш знаме. Важното е, че го търсиш.

Мартин почака мъничко, но пазителят мълчеше. Накрая той кимна и тръгна към вратата.

— Известна ни е една-единствена раса в Галактиката, която няма нужда от знамена — обади се неочаквано пазителят. — Аранките са високоинтелигентни и приятни във всяко отношение същества. Но те не разбират израза „смисъл на живота“. Те нямат религия и дори понятие за Бог. Те притежават инстинкт за самосъхранение, но не се боят от смъртта. Те притежават прекрасно чувство за хумор и са хуманни, любопитни и обаятелни. Но нито един представител на тази раса не си задава въпроса в какво се състои смисълът на живота. Никога. Те разглеждат това понятие като любопитен феномен, свойствен на другите разумни форми на живот, но не изпитват комплекс по повод на своята ощетеност… или уникалност.

Пазителят помълча малко, после добави:

— И прозорците на домовете им нямат завеси.

Мартин постоя на вратата още пет минути, но пазителят не отрони нито дума повече.

 

Ваната е велико изобретение.

Мартин лежа в каменния басейн почти час, като ту правеше водата по-гореща, ту включваше хидромасажа, ту пускаше студени струи, приятно гъделичкащи загрятото му тяло. В стаята си намери две книжки, оставени от някоя добра душа — томче от Стивънсън на френски и „Тъмни алеи“[1] на английски. След като се почуди на това интересно съчетание, той се зае с Бунин. Не вървеше добре на английски, но все пак беше наслада за изгладнелите за букви очи.

Казаното от пазителя го накара да застане нащрек и дори донякъде го смути. Беше чувал за уникалните особености на психологията на аранките, но оскъдният му опит в общуването с тази раса изобщо не навеждаше на мисълта за някаква ощетеност. На всяко разумно същество е присъщо да си задава въпроса за смисъла на живота. В една или друга степен на разумните раси им е присъщо и религиозното чувство. Как може да се живее без цел? Без да виждаш в живота някакъв глобален, вселенски смисъл?

Размишлява доста дълго по тази тема. Опита даже да потърси смисъла на живота за себе си, но незабавно изпадна в депресия. Нали този смисъл все пак не е в кулинарните експерименти! Нито в пътешествия из Галактиката посредством любезно предоставените от пазителите Портали! Може би в любовта? Но в настоящия момент той не беше влюбен и това напълно го устройваше. Може би смисълът на живота е в тщеславието, в желанието да се прославиш в бъдните векове? Но за целта трябва да си или истински гений, или самовлюбен глупак, уверен в гениалността си. Във вечния живот, обещан от религията? Но макар и да причисляваше себе си към вярващите, той оценяваше доста скептично тази перспектива. Имаше дълбоки съмнения и относно своята праведност, освен това не таеше особени надежди да запази личността си и в задгробния свят — ако се оставят настрана сладникавите средновековни картини на рая, всички религии обещаваха само една или друга форма на разтваряне в абсолюта.

Така че Мартин не успя да формулира смисъла на собственото си съществуване, даже напротив — почувства остра завист към аранките, които изобщо не изпитваха подобни терзания. Добре се бяха уредили! Може би и затова се смятаха за най-високоразвитата раса след пазителите?

В края на краищата, след като се отказа от безплодното философстване, той се измъкна от ваната, подсуши се с кърпа и без да се облича — за да може тялото му да отпочине и да изсъхне — седна на масата. Лист хартия и химикал — какво друго му трябва на човек, за да обмисли задълбочено ситуацията?

Първо нарисува две кръгчета и написа под тях „Ирина 1“ и „Ирина 2“. После ги зачеркна. Написа до тях трето кръгче, написа под него „Ирина 3“ и сложи дебел въпросителен знак отстрани.

Когато стигна до този етап, той се замисли дълбоко.

Библиотека. Прерия 2. Аранк.

Три планети. Първите две пазеха едни или други древни артефакти, които Ирина Полушкина се готвеше да изследва. Но светът на аранките беше древен сам по себе си и, разбира се, те отдавна бяха изучили загадките на своята планета. Защо ли Ирина беше тръгнала натам?

Реши засега да не се занимава с главния въпрос — по какъв начин Ирина Полушкина се беше превърнала в три вироглави девойки. Разбира се, той не гледаше сериозно на версията със сестрите близначки, която бе разказал на шерифа. По-скоро това беше работа на пазителите — може би те бяха копирали момичето. Само че защо?

Беше много, много напрегнат заради двата смъртни случая. Засега можеше да ги отнесе към досадните съвпадения, но вече започваше да се разпознава някаква система — неприятна, мрачна и може би изобщо неподвластна на човешкия разум.

Въздъхна и нарисува на схемата квадратче, с което по някаква прищявка реши да означи себе си. Квадратчето нямаше особен избор. Или да си тръгне към Земята — той начерта дебела линия към долния край на листа — и да се отчете пред Ернесто Полушкин. Или да посети планетата на аранките, да намери там хипотетичната трета Ирина и да се постарае да я предпази от всички възможни опасности… да я уговори да се прибере вкъщи… или да я накара да подпише бележка с твърд отказ да се върне.

Когато си помисли за бележката, той веднага си спомни за писмото на Ирина, написано в бара десет минути преди смъртта й. Шерифът го беше изучил много внимателно, но после се съгласи да му го върне — за родителите на Ирина. Сега Мартин извади писмото и го прочете отново. Мръщеше се и се бореше с усещането, че откровено му се подиграват.

Скъпи мамо и тате! — пишеше Ирина. — С мен всичко е наред, което пожелавам и на вас. Милият младеж — е, не е ли това наглост от страна на седемнайсетгодишна девойка! — ми предаде поздрави от вас и попита дали не възнамерявам да се върна. Не, не възнамерявам. Всичко върви прекалено добре, за да се отклонявам. Как е Хоумър, нали не скучае? Целунете го от мен, скоро ще получи вкусен кокал. С това приключвам писмото. Вашата любима Иринка.

Мартин не се смяташе за експерт по семейни отношения, но молбата да целунат кучето в съчетание с подигравателния тон на писмото и подписът „Вашата любима Иринка“ го смутиха. Изглежда на девойката изобщо не й пукаше за родителите й, и смяташе, че всичко й е позволено, и изобщо беше коравосърдечна личност.

Само дето този образ не се връзваше особено с вика: „Не стреляйте!“ и с отчаяния скок срещу куршумите в опит да спре престрелката. Може би това писмо беше отглас от семейни скандали? Ако Ернесто е напердашил любимата си дъщеря или е проявил властност по някакъв друг начин, това е съвсем сериозен повод някой седемнайсетгодишен да се почувства обиден…

Мартин със сумтене запечата писмото в плика и го прибра в раницата си, заедно с жетона на Ирина. Този път не взе кръстчето — бяха обещали да погребат Ирина по християнски.

— Не, наистина малко са те пердашили като малка — каза той замислено и се усети, че разговаря с Ирина не като с мъртва, а с дълбокото убеждение, че им предстои да се срещнат отново.

Какво пък, тогава не си струваше да се бави.

Облече се и изхвърли мръсните чорапи и бельо — нямаше намерение да ги мъкне със себе си в очакване да намери пералня. Зачуди се дали да не подремне два-три часа, за да компенсира нощното недоспиване, но очевидно адреналинът в кръвта му беше достатъчно — не му се спеше.

Тръгна към портала.

Бележки

[1] Последната книга на руския класик Иван Бунин, смятана за най-четения сборник с къси разкази в Русия през XX век. — Бел.прев.