Сергей Лукяненко
Спектър (31) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

5.

Да очакваш смъртта е много неприятно занимание. А ако знаеш, че просто няма да почувстваш идването й, няма да успееш да го забележиш, ситуацията става двойно по-неприятна.

Макар че осъдените на смърт биха могли да поспорят и с това…

На Мартин му се беше налагало да участва в разправии, при които шансът да се отърве жив е бил едно към две или към три. Така че понесе очакването доста спокойно, само се изпоти — а освен това неудържимо му се искаше да изпсува. За щастие дланта на Ирина се беше изпотила първа, а и по лицето й той отгатна, че сега псувнята изобщо няма да я шокира. Веднага щом осъзна това, желанието му за сквернословие се изпари, а и страхът изчезна някъде. Няма нищо по-добро за изплашения мъж от това да намери до себе си изплашена жена — веднага чувства прилив на мъжество.

За щастие очакването не трая дълго. Те не забелязаха нищо. Хиперпреходът, както и смъртта, идва бързо и без театрални ефекти. Само небето около кораба сякаш мигна: звездите смениха положението си, но без прекалена рязкост — рисунъкът на съзвездията се промени едва-едва. Три светлинни години са нищо по мерките на Галактиката.

— Скочихме, скочихме! — възкликна радостно Петенка. — Ще последвам планетата, тя бяга!

Пилотът беше прав — планетата наистина бягаше. Мъничкият жив кораб запазваше своя импулс спрямо системата, в която се бяха пренесли — и цялата слънчева система на пазителите се отдалечаваше. Мартин затаи дъх, когато зад прозрачната обвивка се мярна — едва ли може да се намери по-подходяща дума — забулената с бели облаци планета. Почти мигновено тя се превърна в отдалечаващо се кълбо — топка за тенис, запратена от ръката на великан.

Но колкото и странен да беше двигателят на беззарийците, колкото и инфантилен да изглеждаше пилотът — и единият, и другият заслужаваха само похвала. Планетата потрепна и започна да се приближава, Петенка коментираше на висок глас действията си, а Павлик се смееше весело и приглушено. Нямаше претоварване, макар и Мартин да усещаше някакви странни дърпания. Минаха няколко минути — а може би само няколко секунди — и корабът отново увисна в орбита.

Само че сега планетата под тях беше друга и крайчето на слънцето, подаващо се иззад нея, беше жълто, топло и съвсем земно. Гама Капела. Светът, от който бе тръгнала експанзията на пазителите.

— Засега сме живи — заключи бодро Павлик. — Странно, пространството наоколо е пусто. Не намирам нито спътници в орбита, нито станции, нито кораби…

Мартин разбра, че съвсем не става въпрос за обичайното зрение — беззариецът използваше някаква наблюдателна система на кораба.

— А не можем ли да хвърлим един поглед? — попита той.

— О, да, извинявайте. — Павлик реши да не разиграва комедии. — Извеждам върху купола синтезирано изображение.

За миг прозрачният купол над главите им стана матовобял и върху него отново се появи изображение. Но сега то беше осветено, по-контрастно… и някак неуловимо изкуствено, като в много хубава компютърна игра или високобюджетен екшън от типа на „Междузвездни войни: Епизод 7“. Когато се вгледа, Мартин забеляза и нещо като прицел или фокус, пълзящ по купола-екран. В кръгчето на този прицел изображението ставаше съвсем детайлизирано, снабдено с някакви дребни знаци, стрелки, цветни отметки. Фокусът на изображението се плъзгаше по екрана с чудовищна скорост.

— Оглеждаш много бързо, не успяваме да забележим нищо — призна Мартин.

— Загрях синия лабиринт до максимално допустимата температура — обясни Павлик. — Още половин градус и ще започна да бълнувам… Приятели мои, тук няма нищо! Тази планета е пуста!

Фокусът забави движението си. Сякаш да демонстрира на хората възможностите на кораба си, Павлик насочи фокуса към няколко района на планетата. Изображението се уголеми дотолкова, че се видяха скали, горички, извивките на ручеите, дори някакви птици или подобни на птици същества, които кръжаха на ята над брега на морето.

— Тук има живот! — възкликна Мартин.

— Да, има живот, атмосферата е кислородна, планетата е подходяща за хуманоиди — съгласи се Павлик. — Само че няма никакви следи от цивилизация. Абсолютно никакви! Няма нито заводи, нито градове, нито сериозни източници на енергия.

— На вашата планета също няма заводи… — не се предаваше Мартин.

— Да, но пазителите са технологична цивилизация! — отговори възмутено Павлик. — Измамили са ни! Тази планета не може да е тяхната родина, освен това на нея няма никакви черни звездолети.

— Ти казваше, че тук ще има големи корабчета… — каза тъжно Петенка. — Излъга ли ме?

— Всички сме излъгани — отговори печално Павлик. — Петенка, наистина ли сме при Гама Капела? Провери звездните координати.

— Вече ги проверих — отвърна пилотът. — Ние сме край една от планетите на Гама Капела.

— Измама — обобщи Павлик. — Абсолютна измама. Нима пазителите са разкрили плана ни и са ни изпратили на незаселена планета? Колко гнусно!

— А как ще се върнем? — попита внезапно Ира. — С вашия двигател?

— Какви ги говориш, мила! — изрече тъжно Павлик. — Той не е способен да развие необходимата скорост, а и запасът ни от енергия е недостатъчен.

— Тогава как смятахте да се върнем? — попита Мартин.

— Честно казано, вероятността за благополучно завръщане беше толкова нищожна, че не сме разглеждали сериозно този проблем — призна беззариецът. — Мислехме в случай на успех да помолим пазителите да ни върнат обратно.

Мартин мълчеше. Кого да вини сега? Сам трябваше да се поинтересува дали е планирано връщане.

— Петенка, откарай ни на дневната страна на планетата — нареди Павлик.

Пространството отново се завъртя — и след няколко секунди под кораба се откри къпещ се под слънчевите лъчи райски свят — не можеше да се намери по-точно определение. Водата на планетата беше по-малко, отколкото на Земята — Мартин различи само един океан с прилични размери. Затова пък имаше страшно много реки и езера, страшно много гори, малки снежни шапчици на полюсите, няколко внушителни планински вериги — но изгладени, обрасли с гори. Планета, която не беше млада, и съответно беше спокойна.

— Много добри температурни показатели — потвърди мислите му Павлик. — Климатът е крайно приятен, умерен, етапът на формиране на планините отдавна е отминал, има много растителност… Нищо не разбирам. Това би могъл да е родният свят на пазителите, но тук няма и следа от цивилизация.

— Ако не друго, поне няма да умрем тук — смело каза Ирина.

Павлик тихичко се засмя.

— Вие няма да умрете. При това сте от различен пол и можете да имате потомство. Искате ли да кацнем и да колонизирате този свят?

— А вие способни ли сте да живеете тук? — попита Ирина.

— Имаме значително количество от реактива, променящ свойствата на водата — каза Павлик след кратко забавяне. — Нали не изключвахме възможността за шантаж… Така че можем да изкараме много дълго, ако си създадем затворена биосфера. Но вероятно няма да успеем да преобразуваме цялата планета… а и това би я направило непригодна за нормалните форми на живот. По-добре вие живейте тук! Ако местните животни се окажат ядивни за вас…

— Павлик, ние нямаме намерение да си играем на космически робинзоновци! — каза Мартин. — Успокой се, охлади мозъка си и помисли добре. Това ли е планетата, към която водеше Порталът на пазителите?

— Бяхме сигурни, че е точно тя — призна Павлик самокритично. — Но нали виждате…

— Това е курорт — каза Мартин, гледайки плъзгащите се по екрана пейзажи — гори, реки и езера. — Място за отдих и релаксация. Пазителите идват тук да почиват след работната си смяна. Някъде на планетата трябва да има Станция.

— Ще успеем ли да ги намерим? — попита скептично Павлик. — А и това не помага с нищо на основната ни мисия. Ако този свят не е родната планета на пазителите, то…

— Една планета ли има около Гама Капела? — попита Мартин.

Известно време Павлик мълча. После възкликна:

— Колко правилно беше решението да ви вземем със себе си! Около нашето слънце има само една планета! Дори не си и помислих… Петенка!

— Сканирам пространството! — възкликна бодро той. — Открит е газов гигант, невъзможно е да има живот на повърхността му. Открита е малка планета, по-близо до звездата. Температурата на повърхността е твърде висока, атмосферата е в минимални количества. Открита е още една планета, със сходни размери, но с атмосфера от инертни газове… негодна за живот… обкръжена е от астероиден пояс…

Той помълча малко и заключи:

— Това е всичко.

— Не се получи — каза Павлик. — Ще кацаме ли?

Мартин мълчеше. Планетата, над която кръжаха, наистина изглеждаше чудесно. Навярно на Земята биха се намерили милиони хора, готови да купят еднопосочен билет към нея.

Но той не беше един от тях.

Затова продължаваше да размишлява.

Какво биха направили хората, ако се сдобият с всемогъщество — или нещо близко до него? След като нахранят гладните, победят болестите, спрат войните?

Вероятно биха се опитали да превърнат Земята в райска градина. Според своите, човешки разбирания. Буйна, тържествуваща природа. Уютни къщички, сливащи се с пейзажа, никакви мегаполиси, никакви заводи. Всичко това — на някоя от съседните планети. На Марс или на Венера.

— Знаеш ли, Павлик, те са някъде наблизо — каза Мартин. — На онази планета… с атмосферата от инертни газове. Там са заводите и градовете им.

— А тук? — попита Павлик.

— А тук е техният рай. Тук се плацикат в ручейчетата, ядат, играят и се размножават. Така, като и преди хиляди години.

— Но защо? — възмути се Павлик. — За какво им е да унищожават всички следи от технологична цивилизация на своята планета? Отначало да строят, после — да разрушават?

— Ти изобщо не можеш да разбереш колко им се иска на представителите на технологическите цивилизации да унищожат цялата си техника — каза Мартин.

— Да рискуваме — рече Павлик, без да спори повече. — Петенка! Какво ще кажеш?

— От такова разстояние не мога да изуча детайлно останалите планети — произнесе пискливо пилотът. — Ще летим ли?

— Да.

— Ура! — възкликна беззариецът. — Изчислявам курса. Сложно е… може ли да се загрее още синият лабиринт?

— Не, момче — каза строго Павлик. — Ти и без това вече си достатъчно загрят. Работи.

Известно време корабът кръжа над планетата. Мартин се вглеждаше в екрана, опитвайки се да различи в гъсталака поне един пазител. Уви, изображението не беше достатъчно детайлно за целта.

— Вярваш ли, че пазителите са на друга планета? — попита тихо Ирина.

— Да — прошепна той. — Опитах се да мисля като тях. Малцина могат да ги разберат… но ми се струва, че в това отношение са близки до хората.

— А ако там няма никой? — продължи Ирина. — Ако и там няма никакви Станции?

— Какво пък, тогава ще ловувам, а ти ще поддържаш огъня — отговори Мартин.

— Има още един изход — прошепна заговорнически Ирина. — Ако аз загина, то моите… — Тя се запъна. — Моите… сестри ще узнаят всичко, което се е случило с мен. Може да помогнат.

— Как? — поклати глава Мартин. — Ще уговорят беззарийците да пратят тук спасителна експедиция? Не, дай да го караме по по-простия начин.

— Готов съм да тръгнем на път! — заяви бодро Петенка. Изглежда, възможността да пилотира кораба веднага му оправяше настроението.

— Да летим — каза Павлик.

И планетата сякаш бе издухана от вятър. Корабът отново започна да движи Вселената.

— Все пак това е сложен и неестествен път — разсъждаваше на глас Павлик. — Ако една цивилизация е достигнала такива висоти като пазителите, тя няма да вземе да тераформира света си до първоначалното му състояние. Разбирам какво е носталгията по природата, но тя е характерна за по-слабо развитите раси, успели да замърсят средата си на обитаване, но още неприспособили се към живота в градовете. Да вземем аранките — те са възстановили природата, но изобщо не са разрушили градовете и заводите!

Те имат резервати, но съществува цяла мрежа от мегаполиси…

— Така е, когато цивилизацията се е развила сама — отбеляза Мартин. — А ако е останала на земно равнище? Отровени реки, изсечени гори, отровен въздух? И изведнъж — всемогъщество?

— Ето затова обичам чуждите раси — за неестествената им логика! — заяви доволно Павлик. — Ще проверим, приятелю. Ще проверим.

— А дълго ли ще летим? — попита Мартин.

— Осем часа — отвърна меланхолично Павлик. — Така че ще имаме време да обсъдим най-различни хипотези.

 

Наистина имаха достатъчно време да обсъдят всичко. И да похапнат. И дори да подремнат. И да се възползват от системата за санитарни удобства на кораба — много функционална, но не особено приятна от човешка гледна точка.

А два часа преди пристигането им Петенка обяви, че това, което е открил около планетата, изобщо не са астероиди, а пръстен с изкуствен произход. Въображението на Мартин веднага обрисува нещо като възпетите във фантастиката светове-пръстени, където живеят пазителите, привърженици на технологиите. Но всичко се оказа много по-просто.

Около мъничката студена планета със сивкавосиня повърхност имаше пръстен, даже няколко пръстена от обикалящи във висока орбита черни кораби. Намиращи се само на няколко десетки километра един от друг, над унилия пустинен свят плуваха хиляди и хиляди огромни черни кълба. В няколко слоя, на няколко орбити — като траурни хороводи, като диадема от черни перли на фона на синкавия лик на мъртвата планета…

— Оказахме се прави — каза Павлик. — Ох, колко прави бяхме! А ти, приятелю, ни подкрепи в миг на объркване и колебание, благодаря!

— За какво сте прави? — не разбра Мартин.

— Пазителите не биха могли да построят подобен флот! — рече възбудено беззариецът. — Това би изисквало ресурсите на няколко урбанизирани планети! Те са намерили флот на изчезнала древна раса! Разбираш ли? Живуркали са си, строели са градове и заводи. И после са открили, че около съседната планета обикаля такова чудо! Понапънали се, изпратили са експедиция и са намерили склад за кораби. Може би някакви съоръжения на самата планета. Те наистина са само пазители, Мартине! Те не са строители на Порталите. Те са незаконни ползватели!

— А защо не наследници? — попита Мартин. — Знаеш ли, на Земята е прието да се смята, че безстопанственото имущество принадлежи на онзи, който го е намерил.

— Типично многоклетъчен подход — заяви Павлик. — Безстопанственото имущество принадлежи на всички!

Мартин така и не можа да разбере дали беззариецът се шегува, или, по изключение, е сериозен. Корабчето им вече беше влязло в орбита около мъртвия свят. Павлик увлечено сканираше повърхността на сивата планета. После заяви:

— Никакви признаци на цивилизация. И така, те са намерили само корабите. Ориентирали са се в механизмите, привели са планетата си в ред и живеят безгрижно на нея. А отделни личности са тръгнали да покоряват Галактиката. Ах, колко удачно!

Кой знае защо, на Мартин му стана някак неспокойно.

— Какво си замислил, Павлик? — попита той.

— Експанзията трябва да бъде спряна — каза Павлик. — Съгласен ли си?

— Трябва да обсъдим с пазителите догадките ви — заинати се Мартин. — Та те са разумни и вменяеми същества…

— Именно — разумни са — изсумтя Павлик. — Приятелю мой, те ще продължават да се придвижват из Галактиката, докато не стане прекалено късно. Никое разумно същество няма да се откаже от подарък от Боговете.

— Добре, какво предлагаш? — примири се Мартин. — Да превземем някой кораб и да атакуваме онази мирна планета, на която пазителите си почиват от работата?

— Съмнявам се, че ще имаме сили за превземането дори на един кораб — призна Павлик. — Пазителите сигурно от стотици години изучават чуждите технологии, а ние едва ли разполагаме и с няколко дни… Освен това превземането на тези кораби ще ни изправи пред небивало изкушение… Нима смяташ, че ние не искаме да овладеем тези знания? Нима на нас не ни се иска да бродим от единия до другия край на Галактиката, да се отправим към Центъра на Вселената, да проумеем тайните на пространството, веществото и времето? Това е прекалено голяма съблазън!

— Пръстенът на Всевластието — каза мрачно Мартин, докато гледаше въртящия се около планетата черен обръч. — Ясна работа, никой със здрав разсъдък няма да се откаже от такова нещо.

— Точно затова сме длъжни да унищожим всички черни кораби — заключи Павлик. — Вероятно няма да се решим да нанесем удар върху обитаемата планета на пазителите. Геноцидът не е нашият метод! Но ако с един удар лишим пазителите от целия им флот — експанзията ще спре от само себе си. Едва ли до момента са задействали повече от хиляда кораби… а тук са десетки, стотици хиляди!

— Каква е температурата на синия ти лабиринт? — попита учтиво Мартин.

— С един градус над критичната — отговори честно беззариецът. Част от зрителните му рецептори се обърнаха към хората. — Разбери, аз наистина не бих се решил на такова нещо, ако бях в нормално състояние на разсъдъка. Бях принуден да се доведа до ограничено, контролирано безумие. До мания.

Мартин срещна изплашения поглед на Ирина и попита възможно най-спокойно:

— И как смяташ да унищожиш стотици хиляди кораби, които имат диаметър поне един километър? На таран?

— Мартине! — възкликна весело Павлик. — Нима не знаеш, че всеки двигател може да послужи като оръжие? Ще преместим Вселената относно тези кораби. Мъничко… колкото да се озоват в звездата. Това са чудовищно мощни машини, но дори те няма да издържат подобно нещо.

— При това аз мога да ги преместя на части! — обади се Петенка. — Първо едната половинка на обръча, после — другата!

— Ах ти, умнико мой! — каза нежно Павлик. — Гениално дете, нали?

— Ние сме против! — възкликна Мартин. — След като си ни взел в експедицията…

— Не съм ви обещавал правото на решаващ глас! — напомни му беззариецът. — Хората са ни симпатични и аз ще се постарая да се погрижа за вас… дори с цената на собствената си гибел. Но черните кораби ще бъдат унищожени.

— Павлик! — извика Ирина. — Не си ми говорил за подобни замисли!

— Когато бях в нормално състояние на разсъдъка, те ми изглеждаха отвратителни — печално призна Павлик. — Постарайте се да не се вълнувате! Всичко ще стане за нула време.

Мартин мушна съвсем бавно ръка в джоба си, извади револвера и дръпна петлето. Промуши оръжието през еластичната мембрана, притискаща го към мястото му, и каза:

— Павлик, спри се!

Амебата въздъхна и рече:

— Мартине, даваш ли си сметка, че се намираш на жив кораб, който само ние сме в състояние да управляваме?

— Да.

— И си наясно, че корабът, подчинявайки се на мигновената ми мислена команда, е способен да те сплеска и да те разкъса на две?

— Да.

Павлик се засмя.

— Уважавам мъжеството! Не, аз няма да ви навредя, приятели! Продължавам да ви смятам за приятели и съюзници. Вие просто сте сковани от бариерите на разума. Хайде, стреляй. Динамическото въздействие не е способно да навреди на моето тяло, куршумът ще премине през него.

— Дори ако уцеля синия лабиринт? — уточни Мартин.

— Да — изкикоти се Павлик. — Структурата ще пропусне куршума и ще продължи работата си.

— Какво пък, аз изобщо не съм разчитал на кинетичната енергия — призна Мартин. И натисна спусъка.

В малкото помещение на кабината изстрелът прозвуча меко и глухо. В прозрачното тяло на беззариеца се появи кипяща следа — като от нагорещена игла, потопена във вода. Изстрелът беше точен — кипящата ивица премина право през синия лабиринт.

Куршумът продължи пътя си, прониза с жвакане купола, върху който не остана дори следа, и отпътува към пустотата — някъде в посока на черните звездолети.

— Хи-хи-хи — изкикоти се Павлик. — Кора. Коронка. Кралица на сентенциите! Есенция.

Замълча за миг, а следващите му думи бяха почти уместни:

— Деменция, деменция! Хи-хи. Роли на сенките. Литания!

— Разчитах на преобразуването на кинетичната енергия в потенциална — каза Мартин. И стреля още два пъти.

Кипящите ивици отново пронизаха синия лабиринт.

Беззариецът издаде тънък писък и заяви:

— Азх. Охро. Аааааа. Ррооо!

Корпусът на кораба завибрира.

Мартин погледна Ирина. Девойката крещеше — колкото и да беше странно, той дори не чуваше вика й, сякаш съзнанието му филтрираше ненужните звуци.

— Накарах го да полудее — каза Мартин. — Прости ми, Иринка. Не бива да им позволяваме да унищожават флота!

— Павлик сега има толкова интересни мисли! — заяви обидено пилотът. — Искам и аз!

— Остави ни на планетата на пазителите — каза Мартин. — Тази, при която бяхме отначало. И аз ще направя и твоите мисли толкова интересни.

— А корабите? — попита сърдито Петенка.

— После — каза Мартин нежно, сякаш говореше с човешко дете. — После ще хвърлиш корабите в слънцето. Първо ни откарай обратно.

— Да не ме излъжеш? — попита Петенка.

Викът на Ирина най-накрая достигна до съзнанието на Мартин. Точно в мига, в който тя престана да крещи и успя да попита:

— Защо? Защо? Вие и двамата сте идиоти!

Мартин я погледна и обясни:

— Защото останалите кораби на пазителите ще разбият Земята и Беззар на пух и прах. Той не разбира многоклетъчните. Не разбира какво е това отмъщение.

Ирина затвори очи, кимна и прошепна:

— Искам да се махна оттук. Мартине… нещо става…

— Хора! — каза загрижено Петенка. — Навярно няма да мога да ви откарам на онази планета. Извинявайте. Късчетата метал, които ти хвърли, достигнаха черните кораби и се удариха в обвивката на един от тях. Корабите оживяват.

Мартин погледна към екрана-купол точно в мига, в който гирляндите от черни кораби се обвиваха от призрачна бяла светлина. Павлик весело гукаше, фокусът на наблюдение се мяташе по екрана, без да се спира на нищо, като погледа на бебе.

Все пак това пред тях не беше гробище. И колкото и нищожни да бяха оловните куршуми, при ударите им в борда на кораба неизвестните механизми бяха оценили изстрелите като заплаха.

— Ой, ой, ой! — закрещя Петенка. — Ще се бием! А после ще умрем, всички ще умрем! Девойката няма да умре, има още много от нея. А ние сме малко…

Корабът беше запокитен встрани. И едва ли това, което се движеше, беше Вселената — претоварването мина като валяк през тялото на Мартин. Носеха се към безжизнено сияещите черни кораби. Дали така му се стори, или единият от тях наистина се разпадна на равни по големина полусфери, които отлетяха в различни посоки?

— Мартине! Мартине!

Той погледна Ирина, вече досещайки се какво ще каже тя.

— Страх ме е! — извика девойката. — Страх ме е от тези кораби!

— Не! — каза Мартин. — Не! Още имаме шанс!

— Не искам! — крещеше Ирина, мятайки се в плътния си пашкул. — Не искам там! Помогнете! Направете нещо!

— Да ти помогна ли да спреш да се страхуваш? — попита весело Петенка. — Съвсем завинаги?

— Да! — извика Ирина.

Мартин се прицели в Петенка, но корабът се тресеше твърде силно, и той не можа да уцели с първия изстрел синия лабиринт на беззариеца.

Първо закрещя Ирина.

А после нещо удари кораба толкова силно, че Мартин изгуби съзнание.