Сергей Лукяненко
Спектър (14) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Пролог

Независимо дали човек го желае или не, той винаги има някакви дребни странности, слабости, отдушници срещу житейската суета. Суровият политик, затънал в интриги и предателства, отглежда рибки и плаче, когато те се разболеят от псевдомоноза; отявленият женкар грижливо пази снимката на съученичката си, която дори не е искала да го погледне; навъсеният мизантроп гука и бди над количката с новороденото му детенце; скучният и незабележим чиновник внезапно показва дълбоки познания в областта на уйгурската култура или индонезийските народни занаяти.

Мартин смяташе увлечението си по вкусната храна за странност само отчасти. Всички обичат да похапват нещо вкусно. Току-виж и някой свят човек, който цял живот е бил отшелник и е смирявал плътта си чрез пости на хляб и вода, преди смъртта си вземе да се разкае: бил е грешен в чревоугодничеството си, предпочитал е ръжения хляб пред пшеничения и вода от извора — пред тази от реката…

Е, Мартин не се смяташе за свят човек, никога не се беше занимавал със смиряване на плътта си и се отдаваше с удоволствие на любимото си хоби.

Донасяше от пътешествията си не само впечатления и ролки с фотолента — цифровите фотоапарати все пак са профанация на изкуството, недостойни да съхранят мига — но и кулинарни рецепти.

Не ценеше особено азиатската кухня, включително и прославената китайска, като капитулираше безусловно само пред патицата по пекински и пред пилешкото с портокалов сос. Дълбоки съмнения предизвикваше у него отвъдокеанската кухня — прехвалените пуйки с шоколадов сос, станалите нарицателни палачинки с кленов сироп и коктейлът от фенилаланин и ортофосфорна киселина, наричан за маскировка „кока-кола“. Беше по-дружелюбен към мексиканската кухня и понякога приготвяше месо с бадеми и гуакамоле.

Но смяташе за връх в кулинарното изкуство европейската кухня, като милостиво включваше в Европа цяла Русия със Сибир и Далечния изток. Какво може да се сравни например с истинския унгарски гулаш — не, не онази жалка каша от месо и картофи, която сервират в руските ресторанти, а гъстата пикантна супа, напоена с аромат на паприка и сладък пипер, изгаряща устата и сгряваща тялото?

Ето защо, когато излезе от Станция 6 на Аранк, той спря, подуши въздуха и се заозърта. И това, което порази обонянието му, изобщо не беше миризмата на чуждия свят — вече беше идвал на Аранк. Във въздуха отчетливо се долавяше мирис на паприка!

Станция 6 се намираше в центъра на един от най-големите местни градове — според земните мерки това беше почти столицата на цялата планета. Около Станцията се издигаха небостъргачи с обичайни, почти земни очертания. Във въздуха се плъзгаха — беззвучно и плавно — дребни летателни апарати. Тротоарите се движеха под краката на многобройните минувачи. Общо взето, градът на аранките изглеждаше като мечта на земните футуролози и навяваше спомени за съветската фантастика от шейсетте години и блянове за звездолети, Великия пръстен и Света на Пладнето^[1].

Но сега изобщо не се интересуваше от чуждоземните прелести. Той дори не се обърна към Станцията, която тук беше построена в традициите на аранките — от метал, стъкло и бетон. Премина покорно през бързата и учтива гранична проверка. Аранкът граничар удари печата с визата в паспорта му — аранките много обичаха играта на погранична стража — и с усмивка затъкна дулата на карабината и револвера с нещо, наподобяващо добре размекната дъвка. Сега дулата можеха да се освободят само с помощта на специален разтворител, а стрелбата със запечатано оръжие със сигурност би довела до разцепване на цевта. Едва след това разрешиха на Мартин да излезе извън огражденията. Той се отказа с махане на ръката от услугите на дружелюбните местни гидове, блъскащи се пред Станцията, и се измъкна от тълпата — почти толкова суетлива и пъстра, колкото и в Москва…

С радост забеляза малкото ресторантче „Вкусът на Земята“, приютило се срещу Станцията, от другата страна на улицата. Именно оттам прииждаха омайващите аромати.

Нямаше нищо чудно, че аранките бяха разрешили да се построи земен ресторант на тяхна територия. Те бяха хуманоиди и приличаха много на хората — и външно, и, доколкото знаеше, по физиология. Почти една трета от всички познати раси в космоса бяха хуманоидни; някои си приличаха по-малко с хората, като гедарите например, а други на пръв поглед изобщо не се различаваха — като туземците от Прерия 2 или аранките. Навярно земната кулинария би им допаднала.

Ресторантът наистина беше пълен най-вече с аранки — както самци с ярки халати, така и самки с плътно прилепнали трика и широки блузони. Модата на аранките се изразяваше почти само в цветовата гама на дрехите и изобщо не засягаше самите детайли на облеклото. Впрочем, може би под влияние на екзотичната обстановка на земния ресторант, няколко мъже носеха сака и панталони, а няколко жени — рокли и обувки с високи токчета. Каквото и да се говори за културната експанзия на човечеството, все пак тя съществуваше…

Появата на Мартин предизвика всеобщо оживление. Докато той вървеше из залата и търсеше свободна маса, успяха да го изучат, да го обсъдят, да го поздравят… и веднага да го оставят на мира.

Приближи се сервитьорът — землянин, младолик мъж с класическа келнерска униформа. Помогна му да намери маса и веднага му връчи карта за намаление: „За гостите от Земята — 50% отстъпка“. Мартин хвърли поглед на цените в менюто и потрепери, осъзнавайки мъдростта на собствениците на заведението. Наложи се спешно да обсъди със сервитьора възможностите за бартер.

Двете стограмови пакетчета с паприка предизвикаха забележимо оживление у сервитьора. Поспориха няколко минути за цената, после Мартин съобрази, че го смятат за последния балък и нагло го обират. Наложи се да бръкне в портфейла си и демонстративно да извади аранкската си кредитна карта — сребрист металически диск, останал от предишното му посещение на Аранк.

Сервитьорът веднага посърна, вдигна цената на подправката почти двойно и след като получи поръчката, побягна. Мартин се усмихна — в кредитната карта не бяха останали почти никакви пари, не би успял да си плати обяда, но номерът бе минал.

Кухнята в ресторанта беше разнообразна, за всякакви вкусове. Но, разбира се, беше нереално да се доставят плодове и зеленчуци от Земята. Така… два-три картофа и сладък пипер за огромна тенджера гулаш, малко цвекло за бульона от местни зеленчуци, а в отделна графа „особено предложение“ — „истинско пиле от Земята“ на такава цена, за която не беше срамно да се сервира дори щраус, че даже можеше и да се клонира птица додо. Или аранките не позволяваха да отглеждат кокошки на тяхната планета, или кокошките не снасяха…

Общо взето, на готвачите им се налагаше да се измъкват от положението, като готвят с местни продукти, но по земни рецепти и със земни подправки. Затова в менюто преобладаваха унгарската и мексиканската кухня — пиперът играеше ролята на визитна картичка на земната кулинария.

Донесоха гулаша и след като опита първата лъжица, Мартин кимна одобрително. Разбира се, вкусът беше необичаен, но приятен. И местната бира — не му достигна кураж да купи от доставената от Земята — се оказа достойна. Приятно беше, че всички хуманоидни раси са измислили нискоалкохолни напитки. Понякога на млечна основа, друг път — на растителна, но нито една цивилизация не беше успяла да мине напълно без алкохол.

Вкусен беше и местният хляб — „със земна мая!“, както не бяха пропуснали да посочат в менюто. Мартин похапна с удоволствие, а после, след като забеляза пепелника на масата, запали пура.

По всичко личеше, че няма да има трудности с издирванията си на Аранк. Цивилизацията на тази планета напомняше за светлия свят на комунизма не само с футуристичните си градове и с подчертаното дружелюбие на населението. Твърде много потребности бяха безплатни — включително и за „гостите на планетата“. Информационната служба можеше мигновено да даде информация за местонахождението на всяко едно разумно същество на планетата — както местен, така и гост. Мартин не се съмняваше, че ако се озове пред терминала на информаториума, би могъл да зададе въпрос за себе си — и би получил отговор: „Намира се в ресторант «Вкусът на Земята», координати…“.

Така че въпросът беше дали наистина на Аранк има трета Ирина Полушкина. И ако има — жива ли е още, или и тя е станала жертва на нещастен случай…

При тази мисъл той усети, че просто го е страх да намери терминал и да зададе търсене. Боеше се да не научи, че отново е закъснял.

Бързо дояде гулаша и плати сметката — по-точно, получи на кредитната си карта съответното количество парични единици: за паприката минус стойността на обяда.

И тръгна да търси информационен терминал.