Сергей Лукяненко
Спектър (42) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

4.

Не пиха повече бира. Съненият сервитьор сам им свари кафе, а на японеца поднесе зелен чай, след което се оттегли в задните стаи на кръчмата. Очевидно господата Ооно и Матиас — така се казваше мълчаливият златотърсач — се ползваха с уважение на Талисман.

— Не знам кой пръв го каза — разправяше бавно японецът. — Но слуховете тръгнаха още първата година, когато едва беше започнало изграждането на Амулет… Когато понито на господин Юрий все още беше живо. А преди три години вече всички говореха, че в „сейфовете“ може да се намери детонатор.

— Детонатор? — възхити се Мартин. — Наистина ли детонатор? Така ли го наричате?

— Понякога го наричат микстура. Друг път — Сила. Понякога… — Японецът погледна към Матиас, той се замисли и каза:

— Понякога амброзия. Понякога — прашец на феите. Но ние му викаме детонатор.

— Защо? — настоя Мартин.

— Защото той те взривява — отговори сериозно Матиас, но веднага след това се усмихна. — Бум! Бил си човек, ставаш супермен.

— Знаете ли, чувал съм такива легенди за десетки други планети — призна Мартин. — Но… има ли поне някакви основания за легендата?

— Има — кимна Ооно. — Някои златотърсачи са казвали, че са се досетили как да получат детонатора. И повече никой не ги е виждал.

Мартин се усмихна.

— Точно доказателство няма — призна Ооно. — Но когато човек, който години наред е търсил детонатора, изведнъж с радостно лице изтича в мъглата и повече не се върне…

— … това означава, че се е побъркал и се е изгубил в пустинята — отговори в неговия тон Ирина. — Или са го убили ловците на всемогъщество.

— Искате по-сериозни доказателства? — въздъхна Ооно. — Не, готова рецепта няма. Съветът на златотърсачите не крие подобна тайна. Аз вярвам, че Талисман може да даде всемогъщество, но не знам как да го получа. И ако узная — няма да го споделя с никого.

— Честен отговор — съгласи се Мартин. — И на това благодаря.

— А вие бихте ли споделили тайната? — поинтересува се Ооно.

Мартин поклати глава.

— Едва ли.

— Всички я търсят — каза бавно Матиас. — Американците, руснаците, китайците… По-умните от извънземните — също. Ето, аранките построиха цяла станция.

— Ние бяхме при тях — призна Мартин.

— Те не биха казали — поклати глава Ооно. — На тях им е страшно интересно. Цяла планета-завод — това е сериозна работа дори за аранките. Те пробиват, правят рентгенови снимки, измерват, анализират. Слушат клюките и шпионират най-умните златотърсачи. И на тях им се иска да научат тайната… за себе си.

Мартин допи студеното кафе и въздъхна. Обхващаше го умората от безсънната нощ.

— Извинете ни още веднъж за безцеремонното любопитство — помоли Ооно. — Бяхме нахални и некултурни. Но вие ни смутихте.

Двамата златотърсачи станаха, без да се уговарят. Мартин помисли малко и им подаде ръка.

— Ако има нещо — отбийте се при нас — усмихна се Матиас. — А ако станете супермен — долетете през прозореца.

— Непременно — обеща Мартин.

Двамата с Ирина мълчаха, докато златотърсачите излизаха от кръчмата. После девойката попита:

— Вярваш ли им?

— Вярвам — не вярвам… — Мартин сви рамене. — Ако знаеха как да получат детонатора, нямаше да се сдържат. Опитвали са се. А да ти приличат на богове? Дори и от супермени са далече.

— Е, защо, японецът е приятен мъж, умен… — Ирина се прозя. — Ще ходим ли да спим? Едва издържам.

Мартин поклати глава.

— Аз ще си допия кафето. Така или иначе вече няма да мога да заспя. А ти отивай да си легнеш.

— Утре непременно ще измисля нещо — обеща виновно Ирина. — На бодра глава…

И Мартин остана сам — в просторната пуста зала на „Умрялото пони“, на отрупаната с празни бирени халби и чашки от кафе маса. Беше уморен, но наистина не му се искаше да спи. Искаше му се да мисли, да улови онзи миг на измамлива прозрачност и яснота на ума, който идваше на зазоряване след безсънна нощ. През деня щеше да се прозява, да си влачи едва-едва краката и да се бави с отговорите. Но сега можеше да помисли.

Оказваше се, че тайната на Талисман е известна на всички.

Слуховете за скритото тук всемогъщество витаеха отдавна, но нямаше доказателства.

Дори мъдрите аранки, въоръжени със забележителната си техника, не бяха постигнали успех.

Последното, кой знае защо, се стори важно на Мартин. Аранките — умни, но без успех… Защото нямат способност за еволюция на „душата“? Глупости. Дарът на Талисман е предназначен за разума, а аранките определено нямаха проблем с него.

Мартин си помисли, че сега няма да му е излишна още една чашка кафе. Даде на организма си мислен обет след връщането си на Земята да пие цяла седмица отвратително безкофеиново кафе и се приближи до барплота.

Уви, кафе-машината явно не беше предназначена за ползване от хора без специално образование.

Бутоните и лампичките на нея бяха повече, отколкото в една хубава кола.

— Хей! — извика тихо Мартин. Ситуацията се усложняваше от това, че не помнеше името на сервитьора. — Ей, гарсон… — жално повтори той, но вече полушепнешком. В края на краищата дори в добрата стара Франция рискуваш да получиш плюнка в чинията със супа, ако наречеш сервитьора „момче“. Надникна към вратата, през която беше влязъл сервитьорът — виждаше се дълъг тъмен коридор. Ама че работа…

Най-лесно беше да се примири и да отиде да спи. Но все повече и повече му се пиеше кафе. Обикновено така се получава, когато предметът на желание е почти постижим.

За да се успокои, той влезе зад бара. Под него откри множество неща, които не бяха за пред външни лица. Например там нощуваха кофата и парцалът за бърсане на пода, а сред чистите чаши лежеше мръсна гъба с крайно отблъскващ вид.

Но имаше и малък бутон, разположен така, че да е подръка на бармана. След кратък размисъл Мартин го натисна. Нищо не се случи. Тогава той взе от витрината започната бутилка коняк и си сипа два пръста в една чаша.

— Наистина крадат… — долетя мрачен глас откъм вратата към вътрешните помещения.

Мартин се обърна, чувстваше се така, сякаш го бяха хванали да ограбва църковна каса. На вратата стоеше съненият собственик на „Умрялото пони“ — по халат и с пушка-помпа в ръка.

— Аз… такова… — започна Мартин.

— Припи ви се коняк — подсказа Юрий.

— А, не, кафе… а тук няма никого…

— Естествено, пет сутринта е… — въздъхна кръчмарят. — Сега и аз искам кафе.

Той остави пушката до бара и уверено тръгна към кафе-машината. Мартин разбра, че няма да го стрелят, даже напротив — ще го напоят с кафе — и се окуражи.

— Щях да платя — разкая се той. — Сутринта. Непременно.

Юрий махна с ръка. Докато бръмчащата машина изливаше кафе в чашките, той си наля коняк, добави и в чашата на Мартин.

— Не е хубаво да се пие от сутринта — каза той. — Но е спорен въпрос дали сега е сутрин, или късна нощ…

Чукнаха се и Мартин с радост осъзна, че собственикът на кръчмата, независимо от фантастичните му истории, е напълно адекватен човек, в някои отношения даже приятен.

— Отидоха ли си вождовете ни? — попита кисело Юрий.

— Златотърсачите ли? Отидоха си — кимна Мартин.

— Защо не каза веднага, че търсиш всемогъщество? — попита стопанинът. — А аз си мислех, че си обикновен прекупвач, щом даде на Ирина пари за старата батерийка…

— Значи… и вие сте знаели? — изуми се Мартин.

Юрий кимна и поясни:

— Тук батерийките не се използват. На кого са притрябвали, когато токът е под краката ти, само трябва да си пробиеш дупка. Но съм ги виждал при аранките.

— И не казахте на никого?

— А защо да излагам доброто девойче? — учуди се Юрий. — Голяма работа, ако измами някой търгаш — те и без това живеят на гърба на златотърсачите. А парите може да й трябват за операция на старата й баба. Или за да се изучи за художничка.

Мартин си помисли, че такъв светъл поглед върху живота е присъщ на необикновените хора, които виждат във всеки каторжник смесица между Робин Худ и Жан Валжан.

— Вие сте добър човек — искрено каза той. — Не, Ирина не смяташе да забогатява от фалшивия ключ. Искаше да примами на разговор някой по-осведомен…

— Младост, младост… — въздъхна Юрий, отхвърляйки от челото си гъсти къдрици от светлите си коси. — Не търсим лесните пътища… — Той погледна тъжно в огледалното стъкло на бара и промърмори: — И защо не измолих от пазителите още двайсет сантиметра височина? Щях да ти отнема момичето… извинявай, но непременно щях да ти я отнема!

— Нямаше да я дам — поклати глава Мартин.

— Тогава щяхме да се стреляме — каза Юрий. — Макар че не умея и да стрелям… И какво, научихте ли тайната?

Мартин поклати глава.

— Ходим върху електричество, а никой не може да се добере до главната тайна — въздъхна Юрий. — Сигурно са ти казали, че който открие тайната, става всемогъщ и отива да върши велики дела? Няма да споря, какво ли не се случва в живота. Но никой от тези, които сега тъпчат Талисман с краката си, не може да ти помогне…

Той вдигна чашата, допи коняка и въздъхна.

— Закостенели сме. Очите ни са запердени. Нужна ни е свежа кръв, тогава Талисман ще разкрие тайните си…

— Благодаря — каза Мартин.

Юрий махна с ръка.

— А, какво толкова… Искаш ли още коняк?

— Не благодаря за коняка — поясни Мартин. — Вие ми отворихте очите. Но няма да откажа още глътчица.

Собственикът на кръчмата му наля още малко и му се закани строго с пръст.

— И друг път не натискай бутона. Та това е сигнализация за тревога, дръвнико! В случай на бандитско нападение.

— Имало ли е такива? — попита Мартин.

— Тук е спокойно — отговори уклончиво Юрий. — Хайде, отивам да си доспя. Вече се разсъмва…

Мартин погледна през прозореца — но така и не успя да открие някаква промяна в осветената от фенерите млечна мъгла. Сигурно човек трябваше да живее тук с години, за да почувства заревото през плътното одеяло на мъглата.

Юрий излезе. Чашката кафе, която така и не беше докоснал, стоеше на бара. Мартин я взе и изпи кафето — леко топло, неприятно. Каза, гледайки през прозореца:

— Очите ни са запердени…

Леко го разтресе — не от студ, климатът на Талисман беше много мек. От вълнение. Горчивите плодове от Дървото на живота се търкаляха в краката им и никой не ги събираше!

— Не може всичко да е толкова просто — каза си Мартин и сам си отговори: — Но иначе не може и да бъде.

Бързо се качи по стълбите и отвори вратата на стаята на Ирина — тя не се беше заключила. Приближи се на пръсти до леглото.

— Ти ли си? — попита сънено девойката.

— Аз съм — прошепна Мартин. От неговата сънливост не беше останала и следа. — Ирина, кутията просто се отваря!

— Каква кутия? — Тя се завъртя в завивките си. Мярна се светлозелената светлина на часовника й. — Слушай, тъкмо заспах…

— Знам как се активират „сейфовете“ — каза Мартин. — Още ли се нуждаеш от вълшебни пантофки?

Светна лампата, Ирина седна в леглото и погледна изпитателно Мартин.

— Да не си се напил?

Той се усмихна и поклати глава.

— Не, и даже не възнамерявам. Пиян съм от възторг. И от страх, разбира се.

— Как така? — възкликна Ирина. Очите й светнаха.

— О! — засмя се Мартин. — Това е страшна тайна, мъдреците на Шамбала са я пазили хиляди години. След това са я откраднали коварните масони, а после един руски олигарх им я е измъкнал срещу огромна сума…

— Хайде де, Мартине! — Ирина скочи и започна да се облича трескаво. — Не ме мъчи, разказвай…

Тя изведнъж застина — полугола, с блузката в ръка. Погледна изпитателно Мартин и попита:

— Не искаш да говориш, нали? Ще го запазиш само за себе си?

И за един безкрайно кратък миг Мартин усети в себе си нещо, което шепнеше предизвикателно: „Да, само за мен е! Споделеното всемогъщество не струва пукната пара!“.

— Всичко е много просто — възкликна той, прогонвайки изкушението. — Ще се смееш, като разбереш колко е просто. На аранките изобщо не би могло да им хрумне, те са прекалено разумни… и никога не са имали суеверия.

— Почакай! — Ирина изведнъж се хвърли към прозореца. Отвори крилата му и в стаята влезе мъгла — наистина вече светла и нагрята от приближаващото се слънце. — Мартине!

Някъде отдалече долиташе равномерно бучене. И то се приближаваше, усилваше се.

— Какво е това? — Мартин се хвърли към прозореца. Прегърна Ирина и няколко секунди двамата стояха, вгледани в мътната пелена. Чуха се гласове — събуждаха се и другите гости на „Умрялото пони“. Започнаха да се отварят прозорци. Някой с мъченически глас поиска да го оставят на спокойствие.

— Аранките нямат суеверия — прошепна Ирина. — Затова пък имат хеликоптери. Мартине!

Те се спогледаха ужасени.

— Шпионират златотърсачите — повтори Мартин думите на японеца. — Идиоти… при техните технологии може да се скрие предавател в прашинка, която да се пусне върху нечия дреха…

Ирина се зае трескаво да тупа дрехите му, после и своите.

— Късно е! — възкликна Мартин, като взимаше от масата топлинната пушка и мяташе на рамото си уинчестъра. — Да бягаме! Остави си багажа!

Бученето вече долиташе съвсем отблизо, стъклата започнаха да потрепват. Двамата успяха да избягат от хотела — покрай възмутения Юрий, около когото се суетяха сервитьорът и дебелата готвачка; покрай някакви хора, които се затичаха към хотела, когато сред мъглата се появиха хеликоптерите на аранките.

Впрочем, машините приличаха на хеликоптери само отчасти. Нямаха никакви перки, нито над кабината, нито на опашката, само от обтекаемия овален корпус се подаваха решетъчни пилони със закрепени върху тях цилиндрични турбини. Освен това летяха без характерния за хеликоптерите наклон, а напълно изправени, като самолети, научили се изведнъж да се откъсват от земята със скорост петдесет километра в час.

— Насам! — извика Мартин, влачейки Ирина, и те се мушнаха зад съседната сграда — необитаема, с мънички прозорци с решетки. А летателните апарати на аранките, увиснали на десет-дванайсет метра над земята, вече се бяха наредили в кръг около хотела и го бяха залели със заслепяващата светлина на прожекторите си. В търбусите на машините започнаха да се отварят люкове и оттам на почти невидими въжета се спуснаха фигури с черни, масивни, футуристични униформи, сякаш откраднати от Холивуд.

— Шест хеликоптера, във всеки от тях — по петима десантчици — каза Мартин, надничайки зад ъгъла. — Трийсет…

Вече хукналите към хотела десантчици спряха, сякаш чули заповед. И бързо тръгнаха в посока, обратна на хотела — в разширяващ се кръг.

— Не знам дали можеш да ми отговориш, Доггар — каза Мартин. — Но знам, че ме слушаш, мерзавецо. Ако ловците ти не спрат, ще ги спра аз!

Десантчиците се проснаха на земята, залягайки.

От един от хеликоптерите се разнесе усилен от високоговорители глас:

— Мартине, не е необходимо да правите глупости. Върнете се в хотела, трябва да обсъдим нещо.

— Нека ловците се махнат — предложи той, изтърсвайки ризата и дънките си, разрошвайки косата си. — Тогава ще поговорим. Насаме.

Разнесе се смях и гласът на Доггар:

— Мартине, престани да тупаш дрехите си. Дори и химическо чистене няма да ти помогне. Датчикът ти беше присаден върху кожата и вече е успял да се скрие под епидермиса.

— Измет! — изруга Мартин. — Много умна и добре оборудвана технически измет!

— Не е необходимо да ругаете — помоли Доггар. Гласът му щеше да изглежда мек, ако високоговорителите не го разнасяха из целия Амулет. — Всичко е твърде сериозно и ти разбираш това. Нека да поговорим мирно. Алтернативният вариант няма да ти хареса, честна дума!

— И все пак ме интересуват алтернативите! — извика Мартин, неволно повишавайки глас.

— Тя е само една. Ще бъдем принудени да унищожим и теб, и девойката.

— А тайната? — възмути се Мартин. — Знам я само аз!

— Ще проучим целия ти днешен ден — обясни Доггар. — Всички думи, които си казал или чул, всичко, което си видял. И ще научим какво си разбрал.

Ирина докосна Мартин и прошепна:

— Ами ако не лъже… Сигурно ще успеят…

— Аз съм сътрудник на руската Държавна сигурност — извика Мартин. — Така че това е неприятелски акт към нашето правителство!

Доггар отново се засмя.

— Никакво уважение — каза Мартин, поглеждайки Ирина. — Гръмката слава на КГБ не е успяла да стигне до Аранк… Е, щом така искате…

В следващия миг той вдигна топлинната пушка, премести предпазителя на минимална мощност — както му беше показал Гати — и стреля в турбината на най-близкия „хеликоптер“.

Лъчът беше невидим и в първата секунда изглеждаше, че не се случва нищо. После „хеликоптерът“ се килна напред, турбината на левия пилон изхвърли дълъг език от пламък и задрънча като бъчва, пълна с метални стружки. „Хеликоптерът“ рязко се понесе надолу, но точно преди да докосне земята, беше обхванат от облак пъстроцветна пяна — милиони сапунени мехури с размерите на юмруци. Огънят моментално угасна, апаратът се приземи меко, като върху перушина. Останалите „хеликоптери“ веднага се издигнаха нагоре.

А Мартин отново хвана Ирина за ръката и двамата побягнаха по-надалече.

— Ти направи своя избор — каза Доггар с ясно доловима тъга. — Много съжалявам.

— Та те ни следят, знаят къде сме! — извика Ирина. — Мартине, няма да можем да дотичаме до Станцията! А на Талисман няма по-силни от аранките!

Той не отговаряше.

Отдалечаваха се от „главната улица“ на Амулет, носейки се покрай забитите в скалите лостове, извличащи безплатно електричество; покрай безразборно разхвърляните къщурки от тенекии и дъски, откъдето излизаха объркани, изплашени хора и извънземни. Във всеобщата суматоха никой не обръщаше внимание на Мартин и Ирина.

Зад гърбовете им отново започнаха да вият турбините на „хеликоптерите“.

— На какво можем да разчитаме? — извика Ирина.

— На всемогъществото! — изръмжа в движение Мартин и девойката млъкна. Вече бягаха, изцяло погълнати от животинската борба за оцеляване.

И се натъкнаха на група въоръжени златотърсачи, тръгнали към хотела. Сред тях бяха старият японец, Матиас и двама гедари.

Мартин се спря, дишайки тежко. Побутна Ирина зад гърба си.

— Ти си го открил — каза японецът. — Нали?

Мартин кимна.

— Къде е детонаторът? — попита рязко един от гедарите.

— Ако аз умра, ще бъде в аранките. На цялата планета едновременно, те са видни колективисти. Ако успея да се измъкна — ще откриете тайната сами. Някой ден — каза Мартин, успокоявайки дишането си. — Решавайте.

Гедарът посегна към меча над рамото си, но японецът рече нещо — не на туристически, а на гедарски и гедарът сведе глава и отстъпи назад.

— Ти няма да ни кажеш… — рече тъжно японецът.

Мартин поклати глава.

— Тогава не им давай тайната — промърмори Матиас. — Тя трябва да бъде владяна или от някой самостоятелно, или от всички едновременно. Но не и от една-единствена раса!

Той погледна към гедарите и те кимнаха. Без да промълвят нито дума повече, златотърсачите тръгнаха напред, заобикаляйки Мартин и Ирина. Само японецът, стиснал в ръка малко узи, се обърна и каза:

— Няма да можем да ти дадем много време. Ако ни провърви — петнайсет минути.

— Трябват ми поне двайсет и четири и половина — изрече Мартин съвсем сериозно.

Японецът кимна и се скри в мъглата.

— Това е много глупаво решение — разнесе се глас от облаците. — Расата на аранките не възнамерява да властва над Вселената. След всестранното им изучаване, детонаторите ще бъдат достъпни за всички раси.

— Свежа легенда^[1]… — каза Мартин и отново хукна да бяга.

Над главите им се чу свистене и стълбове от светлосиня светлина прорязаха мъглата — сякаш „хеликоптерите“ бяха включили прожекторите си и сега се носеха над селището.

— Няма да разполагаш с двайсет и четири минути… — каза Ирина в движение.

— Да не избиха всички? — попита Мартин.

— Не, това е друго… виждала съм го на Аранк… мускулни парализатори… имахме късмет, че не ни засегнаха…

Мартин имаше други разбирания относно „късмета“, но не биваше да обяснява на Ирина какво стана. Нека аранките са уверени, че им се е паднала глупава плячка.

От небето се разнесе глас:

— Не сме склонни към излишна жестокост. Не искаме да ви се случи нищо лошо. Все още имате шанс да се предадете.

Тъкмо успяха да се измъкнат от покрайнините на селището, когато някъде високо в небето премина хеликоптер, обливащ колибите със стълб светлосиня светлина. Разнесоха се няколко изстрела — слепи, безсилни изстрели в мътното небе, — но бързо утихнаха. Мартин дори успя да забележи как падат мятащите се насам-натам златотърсачи. Някои със сигурност успяха да изскочат извън пределите на селището, но не можеха да очакват помощ от тях.

— Какво ти е нужно? — извика Ирина. — Какво?

— „Сейф“! И по-добре да е бърз!

Те прегазиха през някаква плитка рекичка, по брега на която в оскъдни пластове плодородна почва растяха местни дървета. Веднага стана ясно защо селището не се е разширило в тази посока — повърхността, изглежда, се състоеше само от скали: като се започне от малки, не по-високи от човешки ръст камъни, и се стигне до огромни канари, издигащи се до завесата на мъглата.

— Търси жалончета! — нареди Ирина. — Ето нечия пътека…

По веригата от зелено-сини жалончета те се добраха до поредното струпване от „сейфове“. Не беше много богато и едва ли носеше гръмко име.

— Бавен, бавен, бавен… — казваше Ирина, като се навеждаше над кутиите на „сейфовете“ и четеше номерата им. — Всичките са бавни! Бързите имат буква „8“ след номера.

— Ето още! — махна Мартин с ръка и те хукнаха към други жалончета, заобикалящи група сейфове. Оставаха им триста метра, когато за миг се чу бучене и колона от светлосиня светлина прониза мъглата.

— Да се разделим! — извика Ирина, но не успяха да се разделят. Колоната я закачи — със самия край на светлинното петно — и се отдалечи.

Мартин стреля във въздуха подир хеликоптера, но това беше само изблик на ярост. Когато се наведе над Ирина, тя неловко се опитваше да пълзи по камъните. Дясната половина на тялото й беше парализирана.

— Май не им провървя… — прошепна девойката. Крайчецът на устната й не се движеше и думите едва се разбираха. — Бягай! Направи го!

Мартин можеше да й обясни, че късметът няма абсолютно нищо общо тук. Аранките имаха много добри стрелци и много добри системи за прицелване. Да сковеш бягащия враг чрез раняване на хора в редиците му е тактика, известна от хилядолетия.

— Бягай! — каза Ирина, докосвайки Мартин с лявата си ръка и той усети, че тя дърпа револвера от кобура му. — Ще ги задържа!

— Не ставай глупава! — възкликна Мартин и спря ръката й. — Предай им се, разбра ли?

Той докосна устните й в бърза целувка и побягна по хлъзгавия черен камък. В душата му дори нямаше озлобление. Аранките наистина не се отличаваха с излишна жестокост. Не убиваха. Не лъжеха. Само методично и целенасочено постигаха своето.

Може би даже щяха да споделят с другите раси тайната на Талисман. Само че не вземаха предвид какво може да се случи междувременно…

Втората група „сейфове“ се оказа доста по-богата. Поне десет каменни люкове и още на първия след номера беше изписана буквата „8“.

Мартин седна до него. Успокои дишането си, извади ножа си — надеждна армейска „Оса“ — и попита в празното пространство:

— Интересно, нали? Компютрите са си компютри, но нещо не ви достига…

Доггар не отговаряше. Хеликоптерните турбини не бучаха.

Мартин се усмихна. Дори земните хеликоптери не летяха с такъв грохот. А уж транспортът на аранките беше абсолютно безшумен…

Той хвана топлинната пушка, настрои я на максимална мощност и придвижи лостчето за фокусиране, за да може лъчът да обхване колкото може по-голямо пространство.

А после в течение на двайсет секунди стреля на сляпо към мъгливото небе, където безшумно висяха хеликоптерите, очаквайки глупавият човек да разкрие на мъдрите аранки тайната на Талисман.

Забеляза три взрива и чу падането на пет апарата — при това един от тях изкънтя — дори мъглата не можа да смекчи скърцането на метала при допира му със скалите. Или защитната пяна не беше успяла да амортизира падането от голяма височина, или спасителната система се беше оказала също толкова чувствителна към попадение на топлинна пушка, както и изнесените върху пилоните двигатели.

— Е, извинявайте — каза Мартин, хвърляйки пушката, на чийто приклад беше светнало червено огънче. — Само че вие започнахте първи.

В ответната реплика на Доггар, която идваше от самата земя, имаше ярост.

— Мартине! Ако хората ми са пострадали, ще изцедя кръвта ти капка по капка!

— Благодаря, мога и сам — каза Мартин, отвъртвайки капака на сейфа.

В „сейфа“ лежеше „схемка“ — триъгълна пластина, полупрозрачна, сякаш бе от опушено стъкло. Детонатор за някаква неизвестна раса… Мартин я изхвърли.

После сряза ръката си с ножа и изцеди няколко капки кръв на дъното на каменната чаша.