Сергей Лукяненко
Спектър (35) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

3.

Център на града беше храмът.

Тук имаше всичко — и блестящи високи сгради от стъкло и метал, напомнящи архитектурните търсения на аранките, и уютни вили, заобиколени от малки градинки, и обществени съоръжения, подобни на стадиони, супермаркети, банки и училища (във всеки случай техни пълни аналози на външен вид).

Но храмът беше сърцето на града, негова ос и стожер, негов крайъгълен камък. Всички пътища тук водеха към храма — сивия каменен конус, издигащ се към небето на височина стотина-двеста метра. С нещо напомняше на Вавилонската кула от средновековните рисунки: и здравата основа на строежа, и водещият до самия връх път, издигащ се в спирала около конуса, и някаква едва доловима неправилност, незавършеност. Равномерните, почти невидими на дневна светлина пламъци на газовите факли трепереха на самия връх на храма и в нишите, разхвърляни по стените. Нощем зрелището сигурно беше разтърсващо…

Мартин извади фотоапарата си и направи няколко снимки. Замисли се и реши, че храмът на Шеали му напомня и за Станцията на пазителите на Аранк — само че изработена не от съвременни, а от природни материали.

От хълма, на който беше местната Станция — между другото с най-обикновена архитектура — се откриваше великолепна гледка. На фона на синьото небе — гигантският сив конус с искрящите факли по него… И слънцето беше разположено удачно, зад гърба на Мартин, осветявайки Джорк, столицата на Шеали, в цялото й великолепие. А около храма — плетеница от улици, зелени градини, носещи се по пътищата коли, дребните точки на пешеходците…

Дори от такова разстояние в походката им се долавяше характерната скокливост, останала на шеалите от птичите им предшественици.

Върху Мартин бавно и сигурно се плъзгаше сянка. Над главата му плуваше пурата на товарен дирижабъл — шеалите не обичаха твърде бързите средства за придвижване. В блестящата металическа мрежа под дирижабъла се клатушкаха наръч греди. Това също напомняше за нещо… някаква древна фантастична картина на тема бъдещото покоряване на Сибир. В двайсети век „покоряване“ е означавало не друго, а „разграбване на природните ресурси“. Човекът каза на Днепър^[1]… и се започна.

Мартин домъкна мислено на Шеали експерта Ернесто Полушкин, вдигна главата му нагоре, за да се полюбува на дирижабъла, после я обърна към града, колите, храма и небостъргачите. И закрещя — също мислено: „Значи казваш, че не са разумни, скапан теоретико?“

Напичаше. Редките пориви на вятъра моментално носеха прохлада, все пак в тази точка на планетата сега беше ранна пролет, но ветрецът полъхваше. Затова пък слънцето печеше безпощадно. Докато чакаше автобуса, Мартин се изпоти, съблече се по риза и прибра якето си в раницата. Вече започваше да се чуди дали да не се съблече до кръста, но в този момент на асфалтирания път, водещ към града, се появи автобусът — нелишен от изящество, с шест колела. Като се изключи напълно излишната от гледна точка на Мартин двойка колела, автобусът не се различаваше много от някой старомоден, но симпатичен мерцедес или фолксваген.

Автобусът спря пред него и вратата се отвори. Един дебел шеал, седнал в наподобяващо пръчка за кацане кресло, вдигна ръце, казвайки:

„Здравей. Идваш ли?“

„Здравей. Идвам“ — отговори Мартин на жестомимичен туристически.

Разбира се, шеалите имаха и звукова реч, но я използваха предимно за сакрални и религиозни цели.

Обаче при тях могъщият туристически език беше дал дефект — нелетящите птици не успяха да усвоят звуковия му вариант. Те разбираха туристическия, но не го говореха — може би това се дължеше на уникалното устройство на гласовия им апарат, а може би причината се криеше по-надълбоко. Така или иначе се налагаше да се общува с тях на туристическия жестомимичен, като с расите, които изобщо не са способни да говорят.

Мартин се качи в автобуса и се огледа. Купето беше празно, затова пък предлагаше разнообразие от места за сядане. Почти половината бяха кресла-кацала, удобни за шеалите. Останалото можеше да послужи на всякакви раси: тук имаше обикновени седалки, при това предвидени както за човекоподобни, така и за по-едри и по-дребни хуманоиди; няколко места за лежане с различни размери и различна твърдост; три вани, едната пълна с вода и покрита с прозрачен капак; хитра система от колове и въжета — Мартин не си представяше какво същество би могло да я използва, освен някакъв гигантски паяк.

Седна на най-обикновена човешка седалка.

Автобусът направи завой и бавно пое обратно към града.

Ех, ако шеалите умееха да говорят! Непременно би застанал до шофьора, за да си побъбрят на най-различни теми, като например не му ли се е случвало напоследък да кара в града човешка жена… Празното купе и ниската скорост на движение просто предразполагаха към задушевен разговор!

Но беше неразумно да се отвлича вниманието на шофьор, разговарящ „с ръце“.

Мартин се задоволи с гледките през прозореца.

И си спомни каквото му бе известно за шеалите.

Честно казано, с изключение на птичия произход, в тях нямаше нищо особено. Техническа цивилизация, в някои отношения превъзхождаща земната, а в други — отстъпваща й. Умерено войнствени — в смисъл, че не се заглеждаха по чуждото, но винаги бяха готови да отстояват своите права. Не страдаха от ксенофобия, търгуваха по малко с всички. Имаха една крехка колония на чужда планета, но не обичаха да пътешестват. Двуполови, снасящи яйца. През последните стотина години широко използваха инкубатори, макар и някои индивиди да мътеха яйца постарому. По принцип бяха моногамни, макар и понякога да имаше разводи, а в дните на брачни игри по-силният самец имаше право да оспори в двубой всяка самка… Това не оказваше никакво влияние върху по-нататъшните отношения. Впрочем, и на това можеха да се намерят аналози в човешките общества, достатъчно е да се напомни за езически празници като деня на Иван Плувеца. По принцип не летяха в космоса и не обичаха прекалено бързите транспортни средства, но бяха приели благосклонно появата на Порталите и нямаха конфликти с пазителите. Съществуваха няколко вероизповедания на една обща монотеистична религия, които враждуваха помежду си много по-усърдно, отколкото с чуждопланетните вярвания, но тук имаше и немалък брой атеисти. Политическо устройство — шест държави, всяка с малки страни-сателити. Рязко открояващи се три раси, без антагонизъм помежду им, неразличими една от друга от човешка гледна точка. Социалното им устройство с доста уговорки можеше да се определи като държавен капитализъм.

Общо взето, „както при хората“.

И защо Полушкин смяташе шеалите за неразумни?

И какво трябваше да направи Мартин на Шеали. Какво беше „съдено“ да бъде направено?

Когато автобусът най-накрая се дотътри до града, на Мартин вече му беше писнало от размишления. Измъкна се от купето — не се наложи да плаща за превоза, шеалите бяха направили маршрута между Станцията и Джорк безплатен, защото по някакви свои причини не искаха да има обменни бюра извън града. Затова пък в обратната посока — от Джорк до Станцията — съвсем прагматично вземаха двойна такса…

Първото, с което Мартин се зае, беше да намери някоя местна банка. Нямаше намерение да тича из целия град в търсене на изгоден курс, така че, след като поздрави касиера, веднага попита:

„Какво от тези неща е подходящо за обмен с ваши пари?“

Шеалът със сложно подстригани пера на главата огледа масата, на която Мартин беше наредил стоките от раницата си, и отговори:

„Всичко.“

Мартин не знаеше за какво може да им трябват на шеалите тютюн или таблетки аспирин, но това не го вълнуваше. С поредица от въпроси той научи от касиера точната цена на всяка от стоките, след което смени срещу пари половината подправки и тютюна (изглежда, все пак използваха и тютюна като подправка), останалото прибра в раницата. Мартин имаше сериозни подозрения, че след Шеали няма да тръгне директно към Земята.

След като получи от касиера връзка тънки сребърни пръчици, Мартин каза:

„Благодаря“.

„Това ми е работата“ — отговори скромно шеалът.

След излизането си от банката, Мартин отиде да търси хотел „за пришълци“, и намери такъв наблизо. Очевидно повечето чуждопланетни посетители слизаха от автобуса в покрайнините на града, неспособни да изтраят предложените им скорости. След кратък разговор с портиера Мартин получи ключ от стая на втория етаж и се отправи натам по широка наклонена стълба. Не можеше да се каже, че обстановката бе предназначена именно за хора, но със сигурност беше за хуманоиди. Едната стая Мартин определи като спалня — там беше поместено широко легло за двама и нощно шкафче с чаршафи. Другата беше гостната: там имаше твърдо диванче и четири трикраки стола около овална маса — дървена, с инкрустирани късчета мед или месинг върху плота. Имаше и телевизор — огромен агрегат с кръгъл екран, навеждащ на мисли за осцилографи, успешното построяване на социализма и звездолетите по маршрута Земя-Венера. В шкафа — също дървен с абстрактна инкрустация от медна жица — се намериха някои съдове. Прииска му се да си представи, че е командирован и пристига на провинциална планета, за да организира производството на нови йонни инкубатори и атомни снопоплетачи. Прииска му се да чете Стругацки, а вечер с останалите командировани инженери умерено да пийва коняк от фасетирани чаши и до прегракване да спори оправдани ли са полетите на звездолети до Магелановия облак, или и в нашата галактика засега има достатъчно неразрешени проблеми…

Стана му тъжно. Докато се бореше с тъгата, той се зае да разопакова багажа си. Сложи револвера на кръста си, а топлинната пушка метна на гърба си. Погледна смътното си отражение в стъклото на прозореца — в стаята нямаше огледала и попита сам себе си:

— На лов ли си тръгнал, дворянино?

И сам си отговори:

— На лов, драги. За бекаси.

Но преди да излезе от хотела, той свали амунициите и с известни усилия намери вратата към мъничкия санитарен възел, проектиран сякаш от таен поклонник на Никита Сергеевич Хрушчов.

Приведе се в ред, изми се и почисти зъбите си. И тук нямаше огледала, затова се наложи да използва мъничкото огледалце от несесера си. Като че ли засега не му беше покарала брада.

Макар че за кого да се бръсне? За птиците? Те няма и да забележат разликата. За Ирина? Нямаше да е зле първо да я намери…

След като отново накичи оръжията по себе си, той слезе долу. Показа на портиера снимка на Ирина и получи очаквания отговор: „Тази личност ми е неизвестна.“

И тръгна да се разхожда из Джорк.

Честно казано, изобщо не беше задължително Ирина да е пристигнала тук. На Шеали имаше тринайсет Станции и макар Джорк да се смяташе за главен град на планетата, столиците на петте други държави се опитваха да му оспорят палмата на първенството. Мартин обаче се довери от една страна на предчувствието си, от друга — на логиката; ако Ирина не преследваше определени артефакти или странности, а искаше само да се увери, че шеалите са разумни, едва ли би намерила по-добро място.

Шествайки тихичко по улиците — умиляваше деликатността, с която шеалите не му обръщаха ни най-малко внимание, — Мартин се добра до центъра, до самия храм. Постоя, любувайки се на зданието, и промърмори:

— Спиралоконус… творение на чужд разум.

Уви, наоколо нямаше никой, способен да оцени хрумналата му асоциация. Така че той се разходи по булеварда, обикалящ около храма, и седна на пейка срещу огромния фонтан, изхвърлящ струя вода на десетметрова височина, напълни лулата си и запали.

Стана му хубаво. Истински хубаво. Дори вече не му се искаха фотонни звездолети, плутониеви култиватори и горещи спорове за хубавата реколта банани в Заполярието. Каквото се е получило — такова. Щом сме сменили светлото бъдеще на Пладнето с мрачното настояще на Стоманения плъх^[2], е грехота да се оплакваме.

Впрочем, да станеш плъх е не по-малък грях.

Под сводовете на старите дървета, разпрострели над пейката кръглите чинии на листата си, не беше горещо. Беше приятно топло, оръжието на аранките оказваше приятен натиск върху гърба му, виеше се сиво-синкав тютюнев дим и мигновено се разтваряше над главата му. В такт със струите вода от фонтана звучеше някаква тиха, необичайна мелодия… не можеше да не се признае — доста приятна. Шеалите, които вървяха със смешна подскачаща походка по булеварда, не му обръщаха никакво внимание. Впрочем, скоро пристигна цяла екскурзия — няколко възрастни шеали водеха на разходка цял отряд зелени птичета. Наистина зелени — перата им бяха жълто-зеленикави, ярки, като на канарчета, освен това стърчаха смешно в различни посоки, разкривайки изумрудената им кожа. Само възрастните се отличаваха със спокойни тъмни тонове. Впрочем, различията не свършваха дотук. Ако възрастните шеали наподобяваха измършавели пингвини с мускулести щраусови крака, то птичетата изглеждаха пухкави и крехки, като пиленца. Крилата им изглеждаха по-големи, отколкото на възрастните — при това не само по относителна, но и по абсолютна големина. Може би умееха да летят? Клюновете, напротив — почти не се подаваха от лицата им — очевидно растежът им беше свързан с началото на половото съзряване.

Младите шеали проявяваха към Мартин жив интерес. Струпаха се на куп и започнаха да гълчат, да крякат, умерено подпомагайки говоренето си с жестове на крилете. Възползвайки се от случая, той ги заразглежда с ответно любопитство.

Най-интересното в облика им може би бяха крилете. Не му се искаше да ги нарича ръкокриле, тази дума прекалено напомняше за прилепите. Шеалите имаха две длани на всяко крило — вътрешната беше развита по-слабо, но някои птички боравеха много ловко с нея, а външната приличаше на обикновена човешка длан и беше абсолютно лишена от пера. Гъвкавите крила на птичетата бяха покрити с дълги махови пера — при възрастните перата отсъстваха, а ципата беше увиснала, така че крилото напомняше за ръка в твърде широк ръкав.

Явно маховите пера опадаха с възрастта? Или ги късаха? Например по време на първия брачен ритуал? И това е вододелът между детството и юношеството? С него идва трудоспособността, отговорността, деликатността…

Мартин разбираше, че се занимава с теоретични изследвания по изобретяването на велосипеда. Достатъчно беше да отвори справочника и да прочете — всички повече или по-малко важни ритуали на шеалите вече трябваше да са описани. Но телефонът, в паметта на който беше нахвърляна доста интересна информация и за Шеали, и за Талисман, беше останал в хотела. А и за какво да се обременява с излишна информация?

Впрочем, информацията никога не е излишна. Особено в светлината на получената от пазителя задача. „Направи това, което е необходимо…“. Щеше да му се наложи да порови из файловете.

От чуруликащото ято шеали се отдели едно птиче и окуражавано от писъците на другарчетата си, се приближи към него. Произнесе нещо с тънко гласче.

— Уви, не знам езика ви — без да губи достойнство, рече Мартин и се усмихна — много прецизно, без да показва зъбите си, защото за много раси откритата усмивка изобразяваше заплаха.

И за всеки случай повтори думите си на жестомимичен туристически.

Птичето погледна към приятелчетата си, явно окуражаващи го да продължи общуването. Така че то леко приседна и неумело и вдървено, но напълно разбираемо каза на жестомимичен туристически:

„Говорите ли туристически?“

„Говоря — отговори машинално Мартин. Виж ти! — Сам ли си учил езика?“

„Учила съм езика в яйцето. Мама е минавала през Портал“ — след като се завърза разговор, птичето се почувства по-уверено и се приближи. Или птичката?

„Ти малка жена ли си?“ — попита Мартин.

„Аз съм момиче — отговори гордо птичето. — Малко практика, лошо говоря. Може ли да поговоря малко с вас? Ще си подобря говора.“

„Може — съгласи се Мартин. — Ще седнеш ли?“

„Да“.

Птичето неуверено се качи на пейката. Седна направо — не съвсем като човек, но не и като възрастен шеал. Приятелчетата му явно започнаха да скучаят — разговорът с жестове беше непонятен за тях. Започнаха да призовават птичето с викове, но то им изграчи в отговор и явно разочаровани те се разбягаха.

Мартин погледна с усмивка „момичето“ с разперен жълто-зелен перчем… Както му се струваше — срамежливо разперен. Попита я:

„Как се казваш?“

„Засега нямам име, нали съм момиче.“

„Нашите момичета имат имена още от раждането си“ — отговори Мартин.

„А момчетата?“

„Също.“

Птичето се замисли, после съобщи:

„Можеш да ме наричаш просто момиче. Малко момичета знаят туристическия език.“

„Добре. А ти можеш да ме наричаш Мартин“ — отговори той, предавайки старателно транскрипцията на името си.

— Жар-тин — изписука птичето.

— Мартин — изрече Мартин на глас.

— Мартин — съгласи се момичето.

„Ти изговаряш прекрасно звуците — похвали я той. — Би могла да говориш и на глас.“

„Трудно е и не е прието — отговори момичето и направи жест, изразяващ лека тъга. — Всички възрастни са лентяи.“

Мартин се засмя. Изведнъж осъзна, че и в обстановката, и в разговора, и в облика на птичето имаше нещо несериозно, като от анимационен филм. Скрудж Макдък трябваше да седи тук и да разговаря с чуждопланетната „патка“, а не той.

„Какво те развесели?“ — поинтересува се момичето.

„На нашата планета птиците не са разумни — отговори честно Мартин. — Но в измислените за деца истории са разумни, говорят и строят градове… Изведнъж се почувствах като герой от измислена история.“

„Това е смешно — съгласи се момичето. — Ние също имаме занимателни истории. А ти с родителите си ли дойде тук?“

„Не“ — отговори Мартин леко учуден.

„Сам ли те пуснаха, или ти избяга? — Момичето явно се развълнува. — Тези, които бягат от къщи, попадат в различни опасности… но за тях е много интересно да се чете!“

„Няма нужда да ме пускат — каза Мартин. — Та нали аз съм възрастен. Ако бях малък, щях да съм висок колкото теб.“

Известно време птичето мълчеше и го гледаше недоверчиво. После крилете се стрелнаха, изписвайки думите:

„Извинявайте. Не знаех.“

Момичето шеал скочи и побягна към останалите птичета.

Мартин въздъхна. Ето на… А толкова хубаво започна всичко. Нима тя се изплаши от възрастния пришълец? Едва ли…

Тогава, вероятно, е било нарушено някакво правило на птичия етикет? Например птичетата не трябва да заговарят възрастен? Това вече изглеждаше правдоподобно…

Той отново напълни изгасналата лула, която от деликатност беше оставил веднага щом птичето се приближи. Запуши, опитвайки се да открие сред подскачащите край фонтана дечурлига фигурката на неотдавнашната му събеседница.

Напразно. Как да ги различиш — птичета-жълтурчета…

А дечурлигата лудуваха с всички сили. Шеалите не носеха дрехи, освен пояс с джобове за всякакви дреболии — но поясът беше привилегия на възрастните. Птичетата лудуваха голи, ако може да се каже така за същество, изцяло покрито с пера. Хвърляха се в плиткия фонтан, скачаха под струите вода, разперваха перушината си, търчаха върху останалите дребосъци, смешно удряйки криле във водата — сякаш се канеха да излетят…

— Ами че те били водоплаващи… — промърмори Мартин, сам поразен от неочакваната си догадка. И нямаше значение, че за земните учени произходът на шеалите отдавна не беше новина. Той изпусна кълбо дим, бръкна в джоба си за шишенцето с коняка и отпи малка глътка.

Денят беше хубав — доколкото можеше да е хубав един кратък миг на отдих. Предстоеше му търсенето на Ирина — от което смътно се боеше, предварително досещайки се за развръзката. Предстоеше му неведомата мисия, възложена му от пазителите.

Но засега можеше да се любува на „спиралоконуса“, да наблюдава веселящите се местни дечурлига, да дими със стария добър „Мак Барен“ и да си пийва арменски коняк.

— Сноб — повтори той безмилостната си диагноза и отново посегна за шишенцето…

И в този момент денят реши, че той вече си е получил порцията безметежност.

Спокойно крачещият по алеята шеал плъзна по него безразличния си поглед и спря като закован. Приседна, сякаш е изгубил равновесие, и запърха с късите си крилца. Мартин го гледаше с недоумение.

Шеалът се изправи. Направи няколко неловки крачки. Отново погледна Мартин — очите му ставаха все по-безумни.

После издаде клокочещо съскане — което би направило чест на гигантска змия или на простуден тигър. Крилата се стрелнаха нагоре, два чифта ръце опипваха пояса, отваряха джобовете…

Мартин все още не разбираше нищо, но останалите шеали разбраха. Някои си плюха на петите, други започнаха да гонят децата от басейна. Но прекалено бавно — грохотът на водата заглушаваше съскащия крясък на превъртелия шеал.

Вече нямаше никакви съмнения, че шеалът се е побъркал. Беше разперил криле — и във всяка от дланите му просветваше нещо металическо, блестящо, остро…

Единственото оправдание на Мартин беше, че шеалът се хвърли съвсем не към него. Навярно би успял да извади револвера и да застреля извънземния… но той с един скок се озова в басейна. Крилете се издигнаха и се спуснаха и нещо окървавено рухна във водата.

Кръвта на птичетата шеали беше червена — съвсем като при хората.

Мартин тичаше към басейна, а безумният шеал скачаше сред бягащите деца, размахвайки оръжията си — тънки като ками ножове. Почти всеки удар попадаше в нечие тяло. Във въздуха се носеше зелен и жълт пух, водата стана розова — а над касапницата все така проблясваха водните струи и звучеше тихата чужда музика.

— Стой! — закрещя Мартин, скачайки в басейна и нарушавайки наведнъж десетки правила, категорично забраняващи на туристите да се намесват в конфликтите между извънземни. — Стой, кълвач!

Разбира се, шеалът не го разбра, но се обърна към звука — вече вдигайки нож над някакво птиче.

Мартин приседна, обръщайки се с гръб към него, а ръцете му сами изписаха:

„Рожба на вмирисано яйце! Ще ти откъсна главата!“

Не знаеше дали тези думи са еквивалент на руската псувня, небрежно сложена от пазителите в туристическия жестомимичен, или са неочаквана импровизация.

Но за импровизация сработи.

Шеалът вдигна глава, издаде тръбен рев и отхвърли птичето встрани, без да го прободе. Хвърли се към Мартин, размахвайки криле така, че блещукането на остриетата се сля в два неясни кръга.

Мартин вдигна револвера и в упор изстреля в шеала целия барабан, нарушавайки и останалите правила за поведение на туристите.

Шеалът рухна едва след четвъртия куршум. Потрепери и остана да се поклаща върху водата с лице надолу. Ножовете един след друг се изплъзнаха от пръстите му и се спуснаха върху покритото с пясък дъно на басейна.

Неубитото птиче, цялото разтреперано, се закова под падащите струи. Възрастните шеали вадеха останалите птичета от басейна.

„Жив ли си?“ — попита Мартин птичето абсолютно машинално. В погледа на малкото същество се появи проблясък на разум — и то бавно изписа с криле:

„Жива съм. Нали ти казах — аз съм момиче.“

Мартин само поклати глава и реши, че спасяването на любознателната му събеседница си е струвало безразсъдството.

Отзад се чу призивно пиукане на шеали. Мартин се обърна и видя двама полицаи… или поне шеали, въоръжени с огнестрелни оръжия.

„Прибери оръжието. Ела с нас“ — съобщи единият. Малко неясно — явно фразата беше заучена и той не владееше туристически.

Мартин бавно излезе от басейна. Добре поне, че не го накараха да хвърли оръжието… това беше обнадеждаващо…

Тръгна след полицаите и когато вече се беше отдалечил на солидно разстояние от фонтана, се обърна.

Вадеха от басейна безжизнените телца на птичетата. Бяха измъкнали и трупа на полуделия шеал — и сега не по-малко от десетина възрастни ожесточено го разкъсваха на парчета с ръце и клюнове.

А момичето шеал още стоеше под падащите струи на фонтана и гледаше подир него.