Сергей Лукяненко
Спектър (19) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

5.

Когато се върна в Москва, там вече беше нощ. Скоковете из Галактиката се отразяваха по-тежко на организма, отколкото преминаванията от един часови пояс в друг — променяше се въздухът, променяше се и гравитацията; прекъснатият ритъм на деня и нощта беше най-малката от бедите.

Унилият, муден граничар провери документите му и му удари входна виза. Не последваха разпити на вечната тема „Как успявате да пътешествате толкова често?“ Мартин беше благодарен поне за това.

Толкова му беше омръзнало всичко, че дори не се опита да си хване нормално такси, а седна в една от колите пред Станцията и без да спори, си плати по кожодерската тарифа. Въодушевеният шофьор през целия път го развличаше с последните новини от Земята.

Оказа се, че в тези новини няма нищо интересно. Все пак Мартин не беше футболен фен, от политика не се интересуваше, а поредното падане на долара спрямо еврото изобщо не го притесняваше, а по-скоро го радваше.

Пред входа дълго време търси ключа си, намери го на самото дъно на раницата — не там, където го беше сложил при подреждането на багажа. Явно бяха объркали мястото му при обиска на Аранк. Или още на Прерия 2? Не, това определено беше неудачно пътешествие…

Когато най-накрая се озова в апартамента си, побърза да отиде в банята. Съблече се, дълго и с удоволствие се къпа, облече си големия халат и хвърли поглед към отражението си в огледалото. Изглеждаше съвсем като аранк. Само тюбетейката му липсваше… Или там само децата носеха тюбетейки? Порови се в спомените си и реши, че е точно така: възрастните аранки предпочитаха да минат без шапки.

От банята отиде в кухнята, направи си сандвич — вулгарен, донякъде дори плебейски — от хляб, кашкавал и наденица. Намаза го обилно със сладка буржоазна горчица, и го изяде, като пийна чаша зелен чай „Туинингс“, примесен с ароматни цветчета жасмин. После отиде в кабинета си. Не му се спеше, значи можеше да изчете натрупалата се поща, да поброди из Интернет, да узнае, например, какво мислят основните религии по повод наличието на душа в извънземните. (Спомняше си, че християните, особено православните, подхождаха крайно предпазливо към този въпрос). Можеше да зареди и някоя хитра стратегическа игричка и до следващия ден да се занимава с глобални проблеми — да води космически войни, да създава и да разрушава корпорации, да колонизира чужди светове. Общо взето, да води нормален живот на нормален човек, да изхвърли от главата си размножилата се в седем екземпляра девойка и необременените с размисли за смисъла на живота аранки.

Но в кабинета — в креслото за посетители — го очакваше изненада.

Беше около четирийсетгодишен, с незабележителна, дори съвсем невзрачна външност, но по всичко личеше, че, съгласно заветите на Феликс Едмундович, умът му е хладен, ръцете му, в чест на Дзержински и Боткин, са чисто измити, а сърцето му, в пълно съответствие с великия чекист и законите на физиологията, е горещо^[1].

— Добър вечер — каза тъжно Мартин и седна зад бюрото си. Неканеният гост не възразяваше, нещо повече — усмихна се виновно и разпери ръце. Един вид — какво да се прави, такава ми е работата…

— Добре сте си дошъл, Мартине — каза гостът. — Наричайте ме Юрий Сергеевич.

— Както кажете, Юрий Сергеевич — съгласи се Мартин. — На какво дължа честта?

— Прощавайте, че ви преча да си починете — извини се гостът. — Ето, вижте…

Мартин погледна накриво червената книжка, но дори не я отвори. По време на отсъствието му апартаментът стоеше включен на аларма, дори сега на стената примигваше червеното око на датчика за движение. Щом охраната не е дошла, значи някой от милицията убедително ги е посъветвал да не се безпокоят.

— Разбирате ли от какво е предизвикано това посещение? — попита гостът.

— Може ли да чуя вашата версия? — отговори с въпрос Мартин.

Юрий Сергеевич не почна да спори.

— Ирина Полушкина. Вие се занимавахте с издирването й.

— Вярно е — кимна Мартин. — До днес.

— Не, не, ние не ви молим да се откажете от търсенето! — разтревожи се Юрий Сергеевич.

— Не е заради вас. Край, работата ми е приключена.

— Намерихте ли я? — зарадва се гостът.

— В известен смисъл. Утре ще отида при родителите й.

Юрий Сергеевич кимна:

— Прекрасно. Но първо разкажете всичко на мен.

— Това е нарушение на правата ми като частен детектив — отбеляза Мартин.

Гостът му много се разстрои.

— Мартине, моля ви… Нима трябва да ви задържам и да ви предявявам постановление за следствие? Нима трябва да търся компромати за вас, да си спомням за дребните лудории с данъците и контрабандата, да възбуждам дела за превишаване на допустимата самоотбрана… Вие постоянно попадате под ударите на този член. Имате ли валутна сметка в западна банка? Ето това вече е престъпление. Пазите ли зашифровани договорите с клиентите си? Още едно престъпление! Законите са много, Мартине, ще се намери по някой за всеки. Ако трябва, и светец ще обвиним. И забележете — по напълно законни основания!

Мартин търпеливо го изслуша, после каза:

— Не ме разбрахте. Не се отказвам от сътрудничество. Само отбелязах, че като споделя конфиденциална информация, ще наруша правата на клиента си. Това ми е много неприятно.

— С това трябваше да започнете — усмихна се Юрий Сергеевич. — Разбира се, неприятно е да се пристъпват принципите, дори когато става въпрос за дреболии. Иска ни се да живеем в свят, където злото е изтребено, а добродетелта тържествува… Но вие сте разумен човек и винаги охотно сте сътрудничили.

— Послушно.

— Извинете? — не разбра Юрий Сергеевич.

— Послушно, а не охотно. Именно защото съм разумен човек. Диктофонът ви включен ли е?

— Аха — кимна гостът. — Разказвайте.

— Не мисля, че това дело ще представлява някакъв интерес за вашата служба — каза Мартин, с което предизвика леката усмивка на Юрий Сергеевич. — Към мен се обърна за помощ Ернесто Семьонович Полушкин. Доста преуспял бизнесмен. Достъпните ми източници не го уличават в някакви особени престъпления… Да, да, разбирам, че всеки може да бъде обвинен… Дъщеря му е избягала от къщи. Девойка на седемнайсет години — минала е през московския Портал и не се е върнала. Отначало счетох случая за доста тривиален…

Мартин разказа на Юрий Сергеевич обстоятелствено, макар и без излишни подробности, за визитата си на Библиотека, за решението си да провери планетата Прерия 2, за втората Ирина, за нелепата й гибел, за пътешествието до аранките…

Юрий Сергеевич слушаше с нарастващ интерес, на определени места тъжно кимаше, понякога задаваше уточняващи въпроси — винаги уместни.

Мартин разказа и за получената от аранките топлинна пушка — и я предаде на госта си заедно с написаното още на Аранк заявление до министерството на вътрешните работи. В заявлението Мартин описваше подробно обстоятелствата, при които е получил оръжието, и подчертаваше, че не е стрелял с него.

— Вие сте много предвидлив — каза с удоволствие Юрий Сергеевич. — Мисля, че ще е правилно, ако аз взема оръжието.

— Срещу разписка — отбеляза Мартин.

— Разбира се.

Но топлинната пушка не предизвика възторг, от което Мартин си направи извода, че това оръжие вече е попадало на Земята, било е изучено и признато за невъзпроизводимо при настоящото развитие на технологиите.

— А вие самият какво мислите за случилото се? — попита накрая Юрий Сергеевич.

Мартин помълча малко, формулирайки мислите си по-точно, сякаш е пред пазител.

— Струва ми се, че Ирина Полушкина по някакъв начин е получила достъп до секретна информация, касаеща Библиотека, Прерия 2, Аранк… и, очевидно, още няколко планети. Някаква разработка на съответните учреждения. Там е бил описан и метод, по който човек може да се размножи, да се копира в няколко екземпляра. Ирина е амбициозна девойка, не е глупава, но в същото време е повърхностна и бързо й минава ентусиазмът. Тръгнала е към онези планети, където й се е струвало, че ще постигне бърз успех. Уви, загадките на мирозданието не могат да се решат за нула време. Междувременно е станало известно за изтичането на информация и… — Мартин се усмихна — вие се заинтересувахте от мен.

— Почти сте прав — кимна Юрий Сергеевич. — Но ще споделя с вас една подробност — не ни е известно как човек може да се размножи в седем екземпляра.

— Виж ти… — промърмори Мартин. — Какво пък, значи момичето е направило поне едно откритие!

— Имате ли предположения? — попита гостът.

— Очевидно това е работа на пазителите. Ние дори не знаем как работят Порталите. Може би копират телата ни и ги пресъздават на другата планета? Тогава няма никакви пречки да създадат не едно копие, а седем. Или седемстотин седемдесет и седем.

— В мрежата на пазителите в момента има четиристотин и девет планети — промърмори Юрий Сергеевич. — Макар че… никак не е сигурно, че ни показват целия си списък… Как могат да бъдат убедени пазителите да размножат един клиент?

— Никак — поклати глава Мартин. — Та нали те не отговарят на въпросите. Могат да ни разкажат нещо интересно или дори да ни подарят някаква интригуваща дрънкулка, но това винаги е по тяхна лична инициатива. Очевидно са сметнали за забавно да размножат в седем екземпляра девойката, която по никакъв начин не е можела да реши на коя планета да отиде.

— Говеда! — изруга Юрий Сергеевич. На Мартин му се стори, че негодуванието му е насочено към несговорчивостта на пазителите, а не към жестокия експеримент над младата девойка. Но реши да не уточнява. — Мартине, а какво ще кажете за тези… — гостът се запъна — смъртни случаи?

— Може и да са убийства — съгласи се Мартин. — Не знам. Отстрани всичко изглеждаше напълно случайно. Ако зад убийствата наистина стои някой, не е по силите ни да го изобличим.

— Пазителите? — предположи замислено Юрий Сергеевич. — Те са й дали живот, те са си го взели… Вие със сигурност нямате нищо общо, нали?

— Прочетете още веднъж доклада на Клим — не издържа Мартин.

— Откъде… — За миг Юрий Сергеевич изгуби невъзмутимостта си. После поклати глава и каза: — Вие сте много по-умен, отколкото се опитвате да се изкарате.

— Вие също — промърмори Мартин, проклинайки се. Защо му трябваше да се заяжда с човека? И това ако е признак на велик ум…

Юрий Сергеевич въздъхна. Изрече с онази искреност, под която винаги се крие двойно дъно:

— Вярвам ви, вярвам ви… Вие сте нормален, добър човек. Нямате и особени грехове. Да бяха повечето като вас — щяхме набързо да настигнем Европа. Така че никой не възнамерява да ви преследва… Благодаря за информацията…

Той се размърда в креслото, но не бързаше да става. Старателно се правеше, че се колебае. Обаче Мартин беше обуздал хапливостта си и чакаше.

— Мартине, къде трябва да се търсят другите четири девойки?

— Мислих по въпроса — отвърна Мартин. — И затова реших да се откажа от издирването. Разбира се, ако се знае какви загадки е имало в базата данни, попаднала на Ирина, кръгът би могъл да се стесни.

А така… четиристотин и девет планети, казвате? Значи остават четиристотин и шест.

— В базата имаше информация за всички планети — каза някак много раздразнено Юрий Сергеевич. И Мартин реши, че си струва да повярва на тези думи. — Ето къде е проблемът. В Галактиката има толкова неизследвани неща, че която и планета да избереш — ще намериш чудо. Били ли сте на планетата Хляб?

— Да — кимна Мартин.

— Чували ли сте за герилонга?

Мартин се замисли.

— Това да не е онази отвара от водорасли, която произвеждат там? Удължава живота…

— Именно. Удължава живота… една група от опитни мишки живее вече шест години. При приматите резултатът не е толкова впечатляващ, но могат да се добавят десет години активна старост. Забележете — активна! Възстановява се потентността, увеличава се активността на сперматозоидите, възобновява се овулацията. Подобрява се зрението. Растат зъби, Мартине! Зъби и коси! Връща се свежестта на емоционалното възприятие, повишават се творческите способности… лауреатите на Нобелова награда получават герилонг заедно с чека. Но работата не е дори в това… Хората, пиещи герилонг, започват да виждат в ултравиолетовата част на спектъра и да чуват дълговълновото радиоизлъчване.

— Охо! — възхити се Мартин.

— Това е достъпна за абсолютно всеки информация… Просто е погребана в научните списания. Хората започват да чуват радиовълните. И не просто да чуват шум… но и да го разкодират. Чуват музика, речта на диктора. При това няма никакви видими изменения. Дали с мозъка си ловят радиовълните? И така е навсякъде… Където има планета — загадки ще се намерят.

Юрий Сергеевич помълча, после добави:

— Прав сте, че Ирина е получила достъп до информация. Не сте прав в друго. Тази информация дори не беше секретна. Най-обикновена разработка — събрани накуп всички клюки, всички открития, всички публикации в научни и популярни списания, след което е направена първа, груба проверка и са изхвърлени явните глупости. Получил се е документ с гриф „За служебно ползване“, а не „Свръхсекретно“. Така че не си блъскайте главата над съдържанието му. Купете си някой жълт вестник и ще имате част от архива.

— Разбрах — каза Мартин. — Това, което ви интересува, изобщо не са загадките, които се опитва да разреши Ирина.

Юрий Сергеевич кимна.

— Ако се досетя как е успяла да се копира, ще ви съобщя.

Гостът сложи на масата визитната си картичка — само име и телефонен номер, стисна здраво ръката му и безмълвно излезе от кабинета. Мартин отбеляза, че не включи осветлението в коридора. Ето какво значи да си истински професионалист с добра зрителна памет!

Мартин поседя малко, размишлявайки върху състоялия се разговор, въздъхна, като си спомни за топлинната пушка, която дори не беше изпробвал, и седна да провери пощата.