Сергей Лукяненко
Спектър (39) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

1.

Тук не обичаха меките окраски.

Опалесциращата бяла мъгла и без това изменяше цветовете. Превръщаше червеното в розово, ултрамарина — в резедаво, бежовото — в зеленикавожълто, а кафявото — в цвят на придобила тен кожа.

И всяка къщурка в селището се сражаваше с натрапливите пастелни тонове, обличайки се в крещящи цветове. Ако е малинов — ще е до гланцов блясък, до сочността на прясна кръв. Ако е лазур — ще е звънлив като утринно небе над Средиземно море. Ако е зеленина — ще е гъста, ментова. Ако е синьо, ще е истински синьо; това, което в английския език се нарича royal blue^[1], а в руския не се нарича никак от времето на болшевишката революция.

И дори кремавите стени на кръчмата „Умрялото пони“ бяха боядисани с нещо толкова кремаво, че скромният пастелен тон се беше превърнал в пронизващ, тържествуващ каймачен взрив, във вълшебна къщичка от сварено кондензирано мляко, която биха могли да измислят братя Грим, ако им се беше случило да се родят в Съветския съюз.

Мартин си спомни със закъснение, че една от най-добрите стоки за Талисман бяха боите. Сега знаеше защо.

А на вратата на „Умрялото пони“, облечена с къса светлосива рокля, стоеше Ирина Полушкина.

Мартин спря на крачка от нея. Мълчеше — думите бяха безполезни.

Бавно, като насън, Ирина пристъпи срещу него. И се притисна към гърдите му.

— Никъде няма да ходим — прошепна Мартин, криейки лице в косите й. — Чуваш ли, Иринка? Никъде. Ще си останем на Талисман. Завинаги. Ти и аз. Чуваш ли?

Думите потъваха в мъглата. Шумолящите сенки на минувачите се носеха покрай тях, иззад затворената врата на кръчмата долиташе тихият звук на непозната музика. Ирина продължаваше да се притиска в него, сякаш нямаше сили да се отдръпне и да погледне в очите своя злополучен спасител й любовник.

— Как? — все пак прошепна девойката.

— Просто изчезна — отговори Мартин. — Беше в Станцията на Шеали, а в Станцията на Талисман те нямаше.

Най-накрая се реши да я хване за ръката.

Дланта й беше топла и жива.

Съвсем същата.

— Знаех отдавна — каза Ирина. — Още след… след Прерия се досетих. А и тук се заговорих с един човек… общо взето, стана ясно как ще приключат нещата. Затова и седях на място, чаках…

— Мен? — попита Мартин.

— Първо старицата с косата — отговори спокойно Ирина. — А след това започнах да чакам теб.

Отлепи лице от гърдите му и погледите им се срещнаха.

Очите й бяха сухи и спокойни.

— Струва ми се, че съм нейният вестител — прошепна Мартин.

Ирина поклати глава.

— Не. Ти си неин съперник. Само че на никой още не се е удало да спечели тази битка. Да вървим, Мартине.

Тя го поведе към вратите на „Умрялото пони“.

— Ирина… — каза той, но тя притисна пръст към устните си и прошепна:

— Шт! После.

И се усмихна.

В този миг с яростта на обречен осъзна той осъзна, че никога няма да може да спори с Ирина Полушкина, последната и истинската. Че неговите думи „ще останем на Талисман“ не са просто думи, че той наистина никога няма да може да я напусне.

Повече няма да може да живее без това момиче.

Така че не каза нито дума повече, а хвана по-удобно топлинната пушка и влезе подир нея в кръчмата „Умрялото пони“.

* * *

Понито си беше на мястото. Стоеше на каменния постамент до голямата камина и гледаше тъжно посетителите със стъклените си очи. Късата козина се беше протрила на места — не от друго, а от любопитните докосвания на подпийналите гуляйджии, но като цяло чучелото изглеждаше прилично.

— Защо пони? — попита риторично Мартин, промъквайки се подир Ирина към дъното на залата. Нямаше много посетители, но Ирина явно се стремеше към най-уединеното място. Във вътрешността на таверната я нямаше вездесъщата завеса от мъгла и това даже някак напрягаше, караше човек да се чувства гол и беззащитен. — Защо е трябвало да мъкнат тук горкото животно?

— Като товарна сила — отговори мрачно Ирина. Изглежда и на нея й беше мъчно за понито, издъхнало на чуждата планета.

— А от какво е умряло?

— Ами ей така — просто взело, че умряло — отговори философски тя. — Знаеш ли как се е казвало? Фродо!

Мартин кимна. Беше очаквал нещо подобно.

Стопанинът на „Умрялото пони“ се оказа нисък тъжен човечец, който приличаше на качествено, но портативно копие на скандинавец — синеок, с дълги светли коси и правилни черти на лицето. Само да беше висок над метър и шейсет — и всичките посетителки щяха да са негови!

— Мир вам! — поздрави той тъжно Мартин, като дойде лично на масата и избърса чистата покривка с пластмасова четка. — За пръв път ли сте на Талисман?

— Да, не ми се е налагало по-рано… — отговори предпазливо Мартин. Стопанинът на кръчмата му приличаше на някого. Даже не в лицето, а в печалните очи… — Извинявайте… вие скоро напускали ли сте Талисман?

— А какъв смисъл има? — попита замислено кръчмарят. Внезапно настръхна и погледна Мартин: — Какво, да не сте срещали някой, който прилича на мен?

Мартин погледна накриво Ирина, но девойката седеше спокойно… нима тя не виждаше приликата?

— Знаете ли, ако ви подстрижат и хубавичко ви поизмъчат, заставяйки ви да поскитате из чужди планети, а после ви сложат кръгла шапка и револвер на кръста…

— Ааа — кимна кръчмарят, успокоявайки се моментално. — Разбрах. Ирочка също ми разказа… тя го е срещнала на Прерия 2…

— Роднина? — уточни Мартин, докато мъчително решаваше дали да разкаже за смъртта на малкия каубой, или да премълчи.

Кръчмарят погледна въпросително Ирина. Тя кимна:

— Разкажете му, Юра. Той ще повярва.

Кръчмарят кимна и безмълвно се отдалечи към бара. Върна се с три пълни халби бира — явно от бутилки, прекалено бързо ги беше налял, като се има предвид, че пътьом успя и да нареди строго нещо на сервитьорката и да поговори учтиво с друг клиент. Седна срещу Мартин, вдигна бирата и каза:

— Черпя.

— За ваше здраве — отговори Мартин.

Кръчмарят отпи голяма глътка и каза:

— Общо взето — разказвам веднъж, няма да повтарям, нито пък да споря. Ако щете вярвайте. Аз съм Юрик едно. А той е Юрик две.

Мартин учтиво чакаше продължението. Ясно беше, че кръчмарят обича да разказва тази история и си е изработил определен ритуал.

— Преди десет години реших да си опитам щастието на Талисман. Натоварих Фродо с пиене и разни съдове… разбирате ли, любезни страннико…

— Мартин, просто Мартин.

— Разбирате ли, Мартине, аз съм начетен човек и прекрасно знам — при всяка златна треска… А какво става сега тук, ако не златна треска? Та… при всяка златна треска може да се забогатее по различни начини. Глупаците ще тръгнат да търсят съкровища, работягите — да копаят злато, авантюристите — да ограбват караваните. А аз съм спокоен, мирен човек… някога дори бях интелектуалец. Избрах си Талисман — тук винаги ще се стича народ. И реших да направя кръчма. Къде ще дойде забогателият внезапно златотърсач? В магазина? В жалката си колиба? В банката? Не, Мартине. Той първо ще дойде при мен! Да отбележи късмета си. И натоварих понито…

— Много разумен подход — потвърди Мартин и огледа кръчмата — здрави каменни стени, сложна желязна решетка пред камината, изобилие от стъклени съдове и бутилки зад бара. Или покойният Фродо е имал товароподемност на слон, или Юрик се е оказал гениален търговец, а златотърсачите на Талисман до един са алкохолици.

— Страх ме беше да минавам през Портала… — призна Юрик. — Е, и като си с момиче, първия път те е страх… Извинявайте, Ирочка.

— Няма нищо — кимна девойката, отпивайки от бирата си. Явно вече беше слушала историята, но сега се наслаждаваше на повторението й.

— Подпийнах… за смелост. Естествено, престарах се… Отидох при Портала — морето ми до колене… Избрах Талисман. Преминах… — Кръчмарят отново отпи от бирата. — Погледна предизвикателно Мартин: — А после идва при мен един пазител и започва да се извинява!

— Охо! — възхити се Мартин.

— Така де… Подвела ги прехвалената им техника. Като се заобяснява… Каза, че Земята току-що се е включила към транспортната мрежа и още не са направени достатъчно опити с хората… Накратко казано, когато съм минавал пиян през вратата, в мен сякаш са съществували две личности. Юрий едно и Юрий две. И техниката на пазителите е засякла и двамата. Аз дойдох на Талисман… а онзи, вторият…

— … е излязъл на друга планета! — възкликна Мартин. Когато видя обидения поглед на кръчмаря, побърза да добави: — Вярвам ви, вярвам ви!

— Не, не е излязъл веднага. Нещата са още по-лоши. Той сякаш бил разпратен на всички Станции във всички светове! И постепенно Порталите започнали да го изхвърлят — тук един екземпляр, там — друг. Някой — веднага, друг — след година-две. Последния го изхвърлиха преди две години. Получили са се няколкостотин от онези, вторите, преди пазителите да успеят да спрат процеса. Аз им казвам — изтрийте онези, излишните. А те категорично ми отказаха. Разправят: разумът е свещен дар и нямало да унищожават абсолютно невинните двойници. Още повече, че и те самите щели да загинат — от най-различни случайности. Като че ли законите на мирозданието не търпели подобни произшествия и природата сама щяла да започне да прибира излишните…

Мартин намери под масата ръката на Ирина и я стисна здраво. Тя кимна с разбиране.

— И ето че аз заседнах тук… — продължи мрачно Юрий. — Защото каква е работата? Ако премина през Портал, докато поне един мой двойник е жив, аз ще изчезна от реалността. Ще вляза през Портала, а няма да изляза от него. Така че… пазителите ще ми съобщят кога мога да се върна. Но засега се мотаят още много от онези. Отначало измираха много бързо — и от същите тези случайности, и просто от нерви — нали на тях пазителите също са им обяснявали ситуацията, а някои се озовали на гадни планети. Някои даже са се заели с бандитизъм — веднъж живеем, няма изход, весели се, душа!

— Ето защо ги преследваха ловци на глави! — разбра Мартин.

— Едва ли. Онези, които са кривнали от пътя, в първите години са ги застреляли — поклати глава Юрик. — Тук има нещо друго… Ако моят двойник ограби или убие някого, или го притиснат до стената — той от глупост веднага хуква към Портала. Влиза и не излиза — отива по дяволите! А ако преследването му продължи? Ловците на глави не изчезват. Рано или късно се натъкват на друг втори, в съвсем друг свят. Взимат го за беглеца. И му казват: елате с нас. А той не бива да влиза в Станцията. Така че… — Юрий разпери ръце.

— Слава Богу — каза Мартин. — Толкова мил, симпатичен човек… не ми се иска да мисля, че е бил негодник.

— Аз съм милият човек! — отсече кръчмарят. — Юрик едно! А за Юрик две не отговарям!

— Да, животът не го беше щадил — кимна Мартин. — Той изглеждаше… много по-стар, врял и кипял…

Кръчмарят се поколеба, но все пак отговори:

— Не е там работата. Аз устроих такъв скандал на пазителите… щом по тяхна вина съм закотвен тук за неизвестно колко време, какво да правя тогава? Как ще преживявам и кой ще ми компенсира пропилените години? И те се постараха. Направиха ме по-млад, по-симпатичен… и доставят безплатно всякакви стоки от Земята за кръчмата.

— Охо… — Мартин кимна с уважение. — Какво пък, това доказва…

— Че аз съм истинският — каза гордо Юрик едно. — Защото на другите не са им правили такива подаръци.

Той помълча, после попита предпазливо:

— А онзи, на Прерия… що за човек беше?

— Истински човек — изрече прочувствено Мартин. — Не му провървя. А вие… усещате ли ги?

Ирина го ритна под масата.

— Ирина ме пита съвсем същото — усмихна се Юрик. — Не, никаква мистика. Аз съм си сам, вторите също са си сами. Понякога отивам при пазителя и узнавам колко втори са останали и колко са умрели… Тези, които са останали, като че ли са се адаптирали или природата е свикнала с тях. Почти не умират от нещастни случаи, само в престрелки. А по-рано какво ли не се случваше! Един туземци ще го изядат, друг ще се натрови с отровни плодове. Двама паднали в кратери на вулкани. Седем се удавили, при това — един във ваната! Един си взел куче — шпаньол. И дългоухият дявол взел, че побеснял и през нощта му прегризал гърлото! Петима се задавили, трима умрели от грип, шестима ги застреляли ревниви мъже, а двама ги отровили собствените им жени…

Кръчмарят изгледа изпитателно Мартин и добави:

— Е, кажи, че не ми вярваш, а? Никой не ми вярва. Даже тук се помота един гебеец, мой адаш…

— Юрий Сергеевич… — машинално каза Мартин.

— Точно така. Даже той не повярва, мамка му… Ти какво, също ли си оттам?

Мартин искаше гордо да отрече, но съобрази, че в момента наистина е сътрудник на Държавна сигурност.

— Да.

— Поне ти разкажи на Земята какви работи стават по света! — зарадва се Юрик. — Че то… — Махна с ръка. — Добре, похапнете. Вече се осмелих да ви поръчам специалитета на заведението. Аз черпя. Черпя всички, които идват при мен за първи път. Мога да си го позволя… — Кръчмарят вдигна глава и извика към тавана: — Благодаря, благодетели! За нежността, за грижите — благодаря ви за всичко!

Никой от посетителите не реагира. Явно бяха свикнали с подобни прояви от страна на кръчмаря.

Мартин изчака, докато Юрик едно се върне зад бара, и се обърна към Ирина:

— Ти си знаела!

— Да. Вече от седмица. Знаех, че ще започнат да ни убиват по случайност… всички нас. И че дори някоя от девойките да се добере до Станция, ще изчезне по пътя. Но не можех да им кажа нищо, Мартине! Трябваше да умра, за да стане моята памет обща. Аз…

Мартин кимна предпазливо и каза:

— Разбирам. Никой не би се решил на такова нещо. Не се терзай.

— А ти би предпочел предишната Ирина — изведнъж каза девойката и се усмихна. — Нали, Март?

Той мълчеше.

— Тя е в мен — каза тихо девойката. — Ето къде е бедата. И всички останали са в мен. И аз мога да се върна… сега. Сигурно мога. Няма нужда да оставаме на Талисман до края на вековете. Само че аз не съм ти нужна.

— Ира…

— Глупаво е — прошепна девойката, като извърна поглед. — Аз съм тя. Но аз съм и друга. Всички се различавахме по нещичко. Достатъчен е един ден, за да станеш съвсем друг…

Тя се обърна рязко към него и се усмихна — през сълзи.

— Всичко е напразно. Да забравим за това, става ли? По-добре да поговорим за работата.

— Каква работа вече?

Ирина сви рамене.

— Трябва да спасим Галактиката.

— Отново… — прошепна Мартин.

— Дай ми лист и химикалка — деловито нареди тя. — Благодаря… Един момент…

Мартин чакаше търпеливо, докато Ирина написа на листа простичък списък:

1. Библиотека

2. Прерия 2

3. Аранк

4. Мардж

5. Беззар

6. Шеали

7. Талисман

— Правилно — потвърди той, за да вземе поне някакво участие в процеса.

Ирина го погледна подигравателно и дописа:

1. Библиотека — мъртъв свят, безсмислено познание, паметник на по-раншна цивилизация.

2. Прерия 2 — човешка гранична планета, процъфтяваща колония, експанзия на разума.

3. Аранк — чужд свят, съвършен разум, задънена улица.

— Защо задънена улица? — възмути се Мартин, спомняйки си любезния господин Лергаси-кан и чудесното му синче.

— Защото, ако нямаш душа или ако вярваш, че я нямаш, животът ти е задънена улица — отсече Ирина. — Тук всичко е ясно. Нататък е по-сложно…

Тя дописа:

4. Мардж — чужд свят.

5. Беззар — чужд свят.

6. Шеали — чужд свят.

7. Талисман — ничий свят.

— Е? — попита Мартин.

— Е? — подразни го Ирина. — Мисли, детективе! Или ще оставиш на глупавата девойка да открие всичко?

Засегнатият Мартин взе листа й, забави се за секунда и дописа:

4. Мардж — чужд свят, минало в настоящето, задънена улица.

— Браво! — одобри Ирина.

5. Беззар — чужд свят, бъдеще в миналото, задънена улица.

6. Шеали — чужд свят, отказ от разума, задънена улица.

— Така! — възкликна Ирина. — А по-нататък?

7. Талисман — ничий свят…

Известно време Мартин въртя химикалката между пръстите си, после сви рамене.

— Извинявай, но не мога да кажа нищо за Талисман… И за какво е всичко това?

— Мислиш ли, че случайно посети седемте планети в такъв ред? — попита Ирина.

Мартин поклати глава:

— Не, сега мисля, че случайностите се срещат крайно рядко. Но…

— Ти беше длъжен да преминеш през тези светове — изрече убедено Ира. — През всичките седем свята. Да ги преминеш и да разбереш нещо… Е, като с тези разкази за пазителите…

— Между другото ти така и не ми обясни за какво са им нужни разказите — отбеляза Мартин.

— Те не са им нужни. Изобщо.

— Вярвам, но защо отхвърлят едни истории и приемат други?

— Нужен си им ти… нужен им е всеки, който намира у себе си сили и дързост да премине през Порталите. Нужна им е крачката, която ще направиш по безкрайната стълба. Нужно им е, когато минеш през новия свят, да разбереш нещо… нещо много важно за себе си. Историята, която ти зачитат, някой друг ще разкаже напразно. Всеки път, когато се изправиш пред пазителите, ти държиш изпит, Мартине. Изпит за правото да продължиш да се учиш.

— Да допуснем — съгласи се той. — Това прилича много повече на истина, отколкото скучаещите пазители… И аз мога да повярвам, че неслучайно съм посетил седемте свята в такъв ред. Но защо?

Ирина разпери ръце.

— Нашите знаят нещо. Ненапразно тези планети бяха в списъка. Твоят наблюдаващ нищо ли не ти каза?

Мартин поклати глава.

— Не, все го усукваше. Поиска да отида на Шеали и Талисман, но дори не ми каза в каква последователност. Ира, нека да опитаме да обобщим онова, което ни е известно…

— Хайде — съгласи се с готовност девойката.

— Само че първо ми отговори на един въпрос. Ти самата не си ли от Държавна сигурност?

Ирина не се обиди. Поклати глава.

— Наистина ли отиде в Станцията случайно? Не по молба на баща ти… или на Юрий Сергеевич?

— Мартине, аз съм на осемнайсет години.

— Ще бъдеш — уточни Мартин.

— Ще бъда, надявам се… В Държавна сигурност няма толкова млади агенти.

Мартин въздъхна.

— Добре. Извинявай, но когато всички небесни и земни интриги се смесят в едно…

Ирина го погледна умолително.

— Мартине, честна дума…

— Добре, да оставим това — реши той. — Нека обобщим. Преди хиляди години вече е съществувала предишната транспортна мрежа на пазителите. Нали?

Ирина кимна.

— Съществуването на Станциите е позволило на всички раси от нашия космос да си сътрудничат, да се развиват, да търгуват… очевидно не е имало някакви страшни войни, напротив, всичко е вървяло много мило… — Мартин забарабани с пръсти по масата. — Какво се е случило по-нататък? Очевидно, свързаните в едно цяло цивилизации загубили потребност за по-нататъшна еволюция на разума… да я наречем ментална еволюция. От качествените изменения разумните същества преминали към количествени и това им било напълно достатъчно. Настъпил златен век. Благоденствие, безсмъртие, неограничено познание, разцвет на изкуствата и културите. Нещо от този род?

— Аха — потвърди Ирина. — Примерно линията на развитие, натрапена от масовата култура. Закусвални на Луната, курорти на Сириус…

— Какви курорти може да има там? — потрепери Мартин, спомняйки си Сириус. — Добре, да приемем това за аксиома. Екстраполираме Прерия 2 за цялата галактика… Какво става по-нататък?

— Потоп — усмихна се Ирина. — Глобални катаклизми, ударили по всички обитаеми светове едновременно. Катаклизми, зад които е стоял не конкретен враг, а самото мироздание! Вероятно всяка планета е получила свой вариант на апокалипсис, но резултатът е бил един и същ — транспортната мрежа е загинала, обитаемите светове били върнати назад в развитието си, до дивачество. Вероятно някои от световете са загинали напълно.

— Пазителите? — попита Мартин и си отговори сам: — Част от тях се видоизменили. До неузнаваемост — като беззарийците. Фактически създали нова раса за нови условия на живот… Друга част, очевидно, преминала на следващото стъпало на еволюция. А повечето отстъпили в звездната си система и започнали да се готвят за нов опит.

— На тях им е било по-лесно, те са запазили флота си от първата експанзия — добави Ирина. — Нали? Или някакви механизми… които ние дори не можем да си представим. Нанороботи, дрейфуващи в атмосферата на планетата-гигант и произвеждащи на конвейер нови кораби!

Мартин кимна. Въодушевената Ирина продължи:

— И навигационните станции на онези планети, които някога са влизали в транспортната мрежа. Нежно замаскирани, подаващи навигационни сигнали… а може би и анализиращи обстановката на планетите.

— Много правдоподобно — съгласи се Мартин. — Нека да приемем и тази аксиома. Какво имаме за Библиотека?

— Паметник — лесно се съгласи Ирина. — Може би в тези обелиски наистина има информация… история на предишния цикъл на развитие… но това не е важно.

Мартин се намръщи. Ох, опасна е тази работа — да се обявява, че нещо не е важно! Но той нямаше какво да възрази, затова каза:

— Аранките?

— Струва ми се — каза предпазливо Ирина, — че те са хора. По-точно са в родствени връзки с нас, макар че на генно равнище има някакви разлики. Само дето… когато е протичал предишният апокалипсис, аранките са предприели някакви странни действия. Разбрали са, че катастрофата е наказание за спряната ментална еволюция. И… И?

— И направили нещо със себе си — продължи Мартин. — Лишили са се завинаги от възможността за ментална еволюция.

— Отказали са се от душата. — Тя го погледна с леко опасение, сякаш очаквайки поредната подигравка.

Но Мартин сега беше добър и благосклонен.

— И така може да се каже… Май са постигнали каквото са искали, нали? Тяхното общество наистина е… развито. И щастливо. Продължаваме ли по-нататък?

Ирина погледна накриво листчето.

— Дио-дао?

Мартин се замисли и каза:

— А не е ли и това опит да се изплъзнат от удара? Да избягнат еволюцията на разума, да забавят процеса… и при това да получат безсмъртие. Хем да похапнат рибка, хем… ох, извинявай.

— Нищо. — Ирина се намръщи. — Само че безсмъртието им се е получило странно.

— То не може да бъде друго — отговори разпалено Мартин. В това словесно жонглиране с цивилизации и епохи, еволюции и деградации, апокалипсиси и души имаше нещо необуздано, безумно. Като насън или след обилен запой, когато очистеният от бавните неврони мозък просто оперира с колкото си пожелае смели категории. — Иринка, разгледахме миналото…

— Беззар! — подхвърли му нова тема тя.

— Лесно! — отговори Мартин. — Изкуствено създадена разумна раса с пределна продължителност на живота, абсолютно адаптирана към своя свят. Еволюцията и безсмъртието сякаш не са нужни…

— Гедар?

— Хм… — Мартин се замисли. — Ето за тях е сложно да се реши… обществото им е толкова пропито от теология, при това гедарите уверяват, че тяхната теология е… как да го кажа? Приложна! Получава се дори не религия, а магия. Извършваш едни или други действия — и получаваш от Бог нужния отговор. Какво още е странно у гедарите? Жените им са неразумни, това е общоизвестно.

— Ти срещал ли си жени гедари? — попита Ирина.

— Не — махна с ръка Мартин. — Затова пък те се опитват да развият разум у кхананите и почти са успели. Така…

— Знаеш ли поне един случай, когато на някоя планета изначално съществуват две разумни раси? — попита Ирина.

— Не — поклати глава Мартин.

— А поне една раса, която непременно води със себе си домашните си животни? Кученца, птички, кончета?

Мартин се задави. Ирина го гледаше тържествуващо.

— Не може да бъде… — Мартин заклати глава в знак на протест. — Не може да бъде! Това са различни биологични видове!

От съседните маси започнаха да поглеждат към тях. Ирина го докосна по ръката и прошепна:

— По-тихо! Може, как да не може! Кхананите са самките на гедарите. Едновременно и животни, и брачни партньори. Женските индивиди са живеели в крайбрежните води, мъжете са ловували на сушата. Много удобно. Постоянно има два източника на храна, най-продуктивната крайбрежна ивица е плътно заселена. Мъжките индивиди са еволюирали — животът на сушата е по-непредсказуем, изисква в по-голяма степен наличие на разум… А може би това разделение се е получило след апокалипсиса? Жените са се върнали в морето, мъжете са останали на сушата?

— Как го узна? — попита Мартин. — От досието „за служебно ползване“?

Ирина поклати глава.

— Видях как гедар се чифтосва с кханан. На Библиотека. По случайност.

— Те забелязаха ли те? — попита бързо Мартин.

Ирина сви рамене.

— Май само самката… Не знам. А и това не е важно. По-добре кажи може ли такава ситуация да бъде още един опит за изплъзване от менталната еволюция?

— Може — кимна Мартин. — Може и още как. Глобална катастрофа… разумът оттук насетне е проклятие… Но някакъв метежник ТайГедар се е отказал да регресира до равнището на животно…

— Всичко се върти около разума — кимна Ирина. — Дар или проклятие е той? Финален етап или спирка по пътя?

— Тези раси, които напълно са се отказали от разума, ние дори не ги забелязваме — прошепна Мартин. — Всички онези планети, които сега се колонизират… ние мислехме, че на тях никога не е имало разумен живот, а всъщност го е имало… и някои от местните зверове са бившите господари на планетата!

— Туземците от Тропа все пак някога са били разумни, клетите оулуа са деградирали, но не докрай — зае се да изброява Ирина. — Шеалите са избрали най-екзотичния вариант — разумни деца, възрастните се отказват от разума.

— И със сигурност има още варианти — прошепна Мартин. — Боже мой… как ни е провървяло.

— Така ли мислиш? — попита скептично тя. — А ситуацията при гедарите не ти ли харесва? Девойката Иринка щеше да си седи вкъщи, да яде и да лудува в леглото… Идваш и я изнасяш на килимчето в коридора. Винаги се радва да те види, върти опашка, носи ти чехлите със зъби…

— Пфу — каза Мартин, гледайки усмихнатите й очи. — Тези „щастливи“ гедари се занимават с жените си, учат ги да мислят.

Ирина погледна замислено в тавана.

— Току-виж… науча както трябва езика на шеалите, премина през обреда в храма им…

Мартин се наведе през масата и я целуна.

— Това е то — каза Ирина след минута. — Хайде, давай да мислим по-нататък. Щом ни се удава.

Мартин огледа под вежди залата. Като че ли странната целувка не беше привлякла внимание. Благодарен беше на златотърсачите от Талисман за деликатността им…

— А какво има да мислим? — попита той. — Предишният опит на пазителите да донесат в Галактиката мир и изобилие е приключил с катастрофа. Или законите на природата, или суровият Господ — можем да не се тормозим с това каква е разликата между тях — са хвърлили здрав пердах на ленивите си деца. Възможно е някои да са се примирили и да са преминали на следващия етап на еволюцията. На нас не ни е по силите дори да ги забележим. Някои са се смъкнали до равнището на животни… в различни вариации. Ние ги забелязваме и ги причисляваме към разряда на добитъка. А по-голямата част се е съвзела, размножила се е отново и се е заела със старите си дела. Включително и пазителите. Откъдето следва, че ще има нов пердах.

— Алтернативата е пазителите да бъдат убедени да изключат транспортната мрежа.

— Първо, няма да се получи — поклати глава Мартин. — Второ, това ще бъде само отсрочка. Всички раси ще стигнат самостоятелно до това положение.

— Но трябва да има и друг изход — каза Ирина. — Ненапразно и Талисман е в списъка.

Мартин въздъхна. Колко пъти трябваше да повтаря, че знанията му за Талисман са почерпени от „Дайджест на пътешественика“, „Гарнел и Чистякова“, „Енциклопедия на световете“ на „Майкрософт“ и други подобни издания…

— Иринка, ако имаш какво да кажеш… — започна той.

Но в този момент към тях най-накрая се приближи сервитьорът със специалитета на заведението на „Умрялото пони“.

И Мартин с облекчение прекрати речта си.