Сергей Лукяненко
Спектър (12) (Всеки ловец иска да знае
(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

4.

Колкото и да е странно, най-напред изпита облекчение. Девойката бе жива. Работата не е провалена. Няма да се наложи с неловко сведен поглед да разказва за нелепото стечение на обстоятелствата и за пълната си безпомощност.

После изпита раздразнение. При всички случаи Ирина Полушкина играеше някаква хитра игра и задачата беше излязла далеч отвъд рамките на „намери и върни“.

— Добър вечер, Ирина — каза Мартин и седна на свободното място. Девойката го погледна с любопитство, но без особено вълнение.

— Добър вечер. Срещали ли сме се?

— Преди няколко дни — съобщи Мартин, като я оглеждаше внимателно. Момичето напълно искрено мръщеше чело, гледаше в тавана, изобщо — опитваше се да си спомни.

— Ето, виждате ли, с нея всичко е наред — изрече с явно удоволствие плешивият каубой. — Жива и здрава е.

— Извинявайте, не си спомням — призна в този миг Ира. — А къде сме се срещали?

— На друга планета. — Мартин се постара да вложи в тези думи повечко сарказъм. — Разбирам, че вие не бихте могли да помните това.

Ирина прехапа устни. Стрелна с поглед каубоя, въздъхна и каза:

— Ясно. При аранките?

— Какво „при аранките“? — не разбра в първия момент Мартин. — А… не, видяхме се на Библиотека.

Ситуацията ставаше все по-интересна. Чудесната версия със сестрите близначки се пръскаше по шевовете. Макар че… разбира се, срещат се и тризначки…

— На Библиотека… — Ира кимна с разбиране. — Естествено. Получи ли се с разшифроването?

— Не повече, отколкото тук — съобщи с удоволствие Мартин. — Идеята беше добра, но трябва много да се работи, да се учи, да се експериментира…

Колкото повече я гледаше, толкова по-пълно се сливаха двата образа — Ирочка от Библиотека и Ирочка от Прерия 2. Един и същ характер, един и същ маниер на говорене, мръщене, внимателно вглеждане в неудобния събеседник.

— Кой сте вие? — попита Ира. — Защо ме преследвате?

— Частен детектив съм — отвърна Мартин с достойнство. — Родителите ви ме помолиха да ви намеря и да узная дали всичко с вас е наред.

— Само да ме намерите и да узнаете? — веднага настръхна Ира.

— Ако ми се удаде, и да ви уговоря да се върнете — усмихна се Мартин. — Ако се наложи — да ви помогна. Ирина… родителите ви се притесняват и това е нормално. Аз съм два пъти по-голям от вас, но, повярвайте ми, имам същите проблеми.

— Имам още работа — отговори Ирина и се усмихна мило. — Нямам намерение да се връщам вкъщи. И сега какво? Ще ме отведете насила?

Мартин поклати глава.

— Не, няма. Ира, кой беше на Библиотека?

Момичето се усмихна. Тържествуващо и закачливо, като дете, успяло най-накрая да постигне превъзходство в някакво отношение над възрастен човек.

— Аз.

— Сестра ви? — не се предаваше Мартин.

— Не, аз.

— Ирочка — каза меко Мартин, — това не е възможно. По една много проста причина. Девойката, с която си приличате като две капки вода и наричаща се Ира Полушкина, умря в ръцете ми.

Усмивката изчезна от лицето на Ира много бавно и неохотно.

— Лъжете.

Мартин поклати глава и каза:

— Стана нелеп нещастен случай. Нападение на животно.

— Нападение на животно? На Библиотека? — възкликна Ира с разбираемо недоверие. — Лъжете! Там…

— Расата на гедарите пренася на Библиотека домашни животни. Едно от тях подивяло и… — Мартин млъкна.

Ира потрепна. Зиморничаво сви рамене, погледна плешивия каубой, който слушаше разговора с жив интерес и дори попита:

— Кого са убили там?

— Момиче, което приличаше досущ на Ирина — повтори Мартин. — Не настоявам тя да се върне на Земята, но искам да знам какво да предам на родителите й. Че е жива и здрава и пие бира на Прерия 2? Или че е погребана в каналите на Библиотека и местните приключват с глозгането на кокалите й?

Ирина потрепна, сякаш й бяха ударили шамар, но премълча. Затова пък плешивият каубой тъжно провлачи:

— Така значи… Е, случва се. Какво ли не се случва във Вселената…

Мартин извади от джоба си жетона и й го подаде.

— Ваш е. Забравили сте го в лагера на археолозите, в палатката с душа — Ана ми го даде да ви го върна.

Ирина протегна ръка и безмълвно взе жетона си.

— Точно същия имам и вкъщи — добави Мартин. — Свалих го от трупа на онази, загиналата Ирина. Взех и едно сребърно кръстче. Вие също ли имате такова?

Ира мълчеше.

— Разберете — продължаваше да я уговаря Мартин, — изобщо не смятам да ви мъкна някъде насила. И не си пъхам носа в тайните ви. Но аз ви видях мъртва, а сега ви виждам жива. Освен това споменахте за аранките. И на тяхната планета ли има Ирина Полушкина?

— Не мога да ви се доверя — рече твърдо Ирина. — Извинявайте, но всичко това не е ваша работа.

— Отчасти е моя. Обещах да ви намеря, но преизпълних обещанието си и ви намерих два пъти. А това ме смущава.

— Ще напиша писмо до родителите си — каза Ирина. — Става ли? Вие ще го дадете на баща ми и ще си получите наградата.

— Страхувам се, че този отговор вече не ме задоволява — призна Мартин. — Ира, вие сте се набъркали в някаква опасна и странна игра. Опитайте да ми се доверите.

— От къде на къде? — попита рязко девойката. — Аз не знам кой сте вие. Дори не знам кой е убил… онова момиче, на Библиотека. Искате ли писмо до родителите ми? Друг отговор няма да има.

Мартин въздъхна дълбоко. Изведнъж безумно му се прииска да метне Ирочка Полушкина през коляното си и хубаво да я напердаши. Или да я вразуми с няколко шамара. Сам се изуми от своята агресивност… Е, щом момичето не иска да разкрива тайните си — кой е той, че да настоява?

— Добре — каза накрая, за да прогони натрапчивите и неджентълменски желания. — Както искате. Напишете писмо и ще ви оставя на мира.

— Той е прав — реши плешивият каубой. — Ирочка, да го беше послушала… нещо около теб не е наред.

— Благодаря за съвета — отвърна с леден глас тя и бръкна в сака си, който беше сложила под масата. Мартин потрепна, когато видя познатия бележник, от който момичето откъсна лист и се зае да пише кратка бележка — енергично, явно без да пести място.

Мартин и каубоят се спогледаха. В очите на каубоя се мярна смесица от тъга и смирение.

— Жени… — отбеляза философски той. — Искаш ли уиски, Мартине?

Мартин поклати глава. Погледна през прозореца, към залятата със студена електрическа светлина дървена настилка на улицата.

Разговорът му с Ира не се получи.

И наистина — жени… А когато при това едва са излезли от детската възраст — стават шампиони по вироглавство.

Посетителите на бара не обръщаха внимание на разиграващата се сцена. Старателно не обръщаха внимание. В това отношение американците са много деликатни хора. В Европа, разбира се, също уважават правото на личен живот… Мартин си спомни как веднъж, близо до Барселона, в самия разгар на задушните и горещи обедни часове, той си пийваше коктейл в прохладна, снабдена с климатик гара. Чакаше електричка — също такава удобна, с климатик, с чисти седалки и класическа музика по високоговорителите. В този момент в малката чакалня влезе девойка — явно туристка, непривикнала с испанския климат. Направи две крачки, изблещи очи и плавно се отпусна на пода.

В Русия това веднага би предизвикало у хората нездраво любопитство! А в цивилизована Европа всички се държаха крайно учтиво, грижливо заобикаляха девойката, препречила пътеката, и се усмихваха, едва ли не извинявайки се за безпокойството.

Мартин, ръководен от досадните свойства на руския характер, не уважи правото на девойката да полежи на бетона, измъкна кубчетата лед от коктейла си и разтри слепоочията и тила й, настани я да легне по-удобно, като сложи главата й на коленете си, извика на касиера, който от гишето изобщо не виждаше причините за суматохата… Девойката се казваше Еда, беше дошла от Германия и след няколко дни си призна, че първото нещо, което искала да направи, когато отворила очи, е било да повика полицията. Но се разминало — гласът й още не е бил укрепнал след слънчевия удар.

Така че Мартин известно време обмисляше една съвсем недобра постъпка — незабележимо да бодне Ирина в една определена точка и когато тя изгуби съзнание — да я домъкне до Станцията. Уви, дори ако всички наоколо, включително и плешивият каубой, за миг изгубеха зрението си — пак нямаше да се получи. Пазителите предоставяха Порталите строго индивидуално. Май пускаха съвсем мънички деца с родителите си, но Ирина изобщо не приличаше на малко момиченце, неспособно да разкаже история. А и Мартин все пак не беше подходящ да изпълнява ролята на неин баща.

— Малко са те пердашили като малка — не се сдържа той.

Ира го погледна накриво и се усмихна:

— Аха. Изобщо не са ме пердашили. Не се ядосвай, детективе. Вземи си писмото и духвай към Земята. Татко ще ти даде паричките.

Тя грижливо сгъна листчето, после започна да рови за плик — явно не искаше Мартин да прочете десетината реда, които беше написала. От досада той отново се загледа през прозореца.

Фенерите светеха. Наоколо се рееха някакви мушици — точно като на Земята. По дървената настилка към заведението се приближаваха още неколцина посетители…

Мартин настръхна.

Начинът, по който вървяха, не му хареса. Не се отива по този начин в бара за чаша уиски.

Погледна накриво карабината, която бе облегнал на стената до масата, после отново се вторачи в пристигащите.

Четирима.

Единият — на средна възраст, червендалест, дебел, късо подстриган, с мустачки. Другият — мургав, уж още млад, но с прошарени кичури сред тъмните коси. Третият — грижливо избръснат, със събрани в опашка на тила дълги коси. Четвъртият, най-възрастният — висок, леко прегърбен, с брада и бакенбарди.

Странна група.

Не му хареса и че всеки стискаше в ръцете си оръжие.

— Имали ли сте престрелки в града? — попита той плешивия каубой.

Каубоят поклати глава.

— Изглежда, ще имате — каза Мартин и кимна към прозореца. Събеседникът му погледна натам — и сякаш се вцепени.

Четиримата също спряха. Прошареният вдигна небрежно двуцевката си и я насочи над покрива на заведението. Мартин гледаше като омагьосан.

Прогърмя изстрел.

Няколко секунди като че ли не се случи нищо. Все така шумолеше телевизорът в ъгъла на бара, показвайки стари бейзболни мачове, звънтяха халби и гласовете се сливаха в равномерно бучене. После звуците започнаха да стихват — плавно, спокойно. Последен млъкна телевизорът — барманът се пресегна за дистанционното и натисна пауза.

В тази тишина изскърца вратата на залата. Прошарилият се преждевременно мъж не влезе, само разтвори крилата на вратата и надникна вътре.

— С най-сърдечни поздрави, господа! — каза той. — Молим за извинение, но ни трябва един човек, който се крие тук. Нека да излезе и всичко ще бъде наред.

Никой не произнесе нито дума. Мартин току поглеждаше карабината си. Може би щеше да успее — нападателят държеше двуцевката ловко, но отпуснато, сякаш не очакваше съпротива…

— Кои сте вие? — възкликна възмутено барманът.

Младежът поклати глава и отвърна:

— Това не засяга никого. Само изпълняваме дълга си. Ще чакаме три минути — той се усмихна, — а после ще влезем.

Крилата на вратата се залюляха на пантите си, младежът отстъпи назад. Мартин видя през стъклото, че четиримата са се разположили на пет-шест метра срещу вратата, сякаш са напълно уверени, че жертвата ще излезе при тях.

— Ирина, познавате ли тези хора? — попита Мартин. Кой знае защо, той беше сигурен, че са дошли за нея. Но тя само поклати изплашено глава.

— Спокойно, господа, спокойно, ще се обадя на шерифа! — развика се барманът, сякаш посетителите на заведението вече бяха изпаднали в паника, и хвана телефонната слушалка. Но всички си седяха тихичко и само се споглеждаха объркано. Изглежда, никой нямаше намерение да участва в класическата сцена от уестърните, наричаща се „престрелка в кръчмата“. В залата на пръв поглед имаше двайсетина въоръжени мъже — и още десетина индианци, както и мълчалив суров гедар със задължителния меч на гърба, — но никой не посягаше към оръжието си.

— Няма да им е лесно да ни изгонят оттук — каза Мартин, проверявайки карабината си. Реши, че може да опита да повали единия от посетителите направо през стъклото.

— Не е нужно да стреляте — каза плешивият каубой. Допи на екс чашата си и се изправи, залитайки. — Това не ви засяга… изобщо…

През това време барманът остави слушалката — изглежда, беше успял да набере номера на шерифа и веднага му бяха обяснили нещо, дори без да задават въпроси. Херсонецът огледа посетителите объркано и съобщи:

— Господа… това са ловци на глави. Те наистина имат заповед за арест… А кого търсят?

— Мен — съобщи дребният каубой, олюлявайки се. — Моля за извинение, вече тръгвам.

Мартин успя да го хване за ръката и попита, подчинявайки се на внезапен импулс:

— Сигурен ли сте? Мога да…

Каубоят поклати глава и отвърна:

— Не, това си е само наш проблем. Но благодаря за предложението… Ирочка…

Той целуна церемониално ръка на момичето, после отиде до бара и помоли:

— Забъркай ми нещо набързо, но нека да е по-силно!

Барманът преглътна, явно с намерението да възрази. Каубоят наистина едва се държеше на краката си. Но херсонецът все пак не тръгна да спори — явно реши, че последното желание на осъдения трябва да се изпълни. Само попита:

— „Ватерлиния“^[1] ще свърши ли работа?

Каубоят с досада махна с ръка: давай… Без да се тутка, барманът му сипа със замах половин чаша гъст вишнев нектар и добави същото количество водка „Столичная“. Каубоят изпи чашата на екс, извади портфейла си, небрежно го хвърли на бара и тръгна към вратата.

— Мартине, не можем да позволим… — започна Ирочка и се изправи.

Мартин я хвана за ръката.

— Извинявай. Аз отговарям за безопасността ти… в определена степен. Няма да те пусна там.

Девойката го погледна в очите и се отпусна безсилно на стола.

— Какъв е той, защо го преследват? — попита Мартин. — Ти като че ли го познаваш по-добре.

— Не знам… добър човек — отговори объркано Ира. — Не разказа много за себе си…

Мартин кимна и се загледа през прозореца. Седяха достатъчно далече от вратата, за да не се опасяват от заблуден куршум, а и той смяташе, че е негов дълг да види какво ще стане. Институцията на „шерифите“, ловците на глави, преследващи престъпниците из цялата галактика, беше официално узаконена в САЩ, в редица други страни и на повечето планети-колонии. А, честно казано, и самият Мартин от време на време изпълняваше подобни функции.

Каквито и да ги беше надробил някога малкият каубой, сега оставаше единствено да се изгледа последното действие на драмата. Мартин само се надяваше, че всички правила на играта ще бъдат спазени и ще предложат на каубоя да се предаде. В противен случай… Той хвана карабината по-удобно. Каубоят му беше симпатичен.

През това време жертвата вървеше срещу ловците. Спря, вперил поглед в четиримата и с неочаквано трезв глас попита:

— Само четирима?

— Ние успяхме първи — разнесе се гласът на дебелия. — Ти ни познаваш… да вървим.

Мартин с цялото си сърце би посъветвал каубоя да се подчини. Но той отвърна:

— Ще си отида сам.

— Ти си реш-шаваш — каза брадатият ловец, леко заеквайки.

И се започна!

Каубоят, застанал свободно и отпуснато, изведнъж се плъзна встрани, към празното желязно корито, сложено на високи подпори до входа — не беше ясно дали го използваха за храна на конете, или служеше само за декор. Каубоят започна да стреля в движение. Мартин даже не забеляза как в ръката му се появи револвер.

Дългокосият се строполи, след като успя да стреля няколко пъти с пистолета си. Падна и мустакатият дебелак — оказа се, че има автомат, но дългият откос рикошира много звънко от коритото, зад което беше успял да се приведе дребният каубой. Младежът с прошарените кичури ловко редуваше изстрели с презареждания на двуцевката, но каубоят издебна точния момент, изправи се от укритието си и стреля няколко пъти. Мартин беше готов да се закълне, че едва третият изстрел, в главата, повали ловеца — преди това той си стоеше и дори продължаваше да се прицелва! Най-дълго се държа брадатият — стреляше, без да се прицелва, с многозарядна карабина. Държеше я с едната си ръка, а в същото време извади с другата ръка от колана си граната и ловко я хвърли в коритото. Мартин се отърси от вцепенението, хвана Ирина за раменете и скочи, търсейки укритие. Все пак успя да забележи как гранатата излетя обратно, право под краката на брадатия.

Изгърмя, чу се звънтене — и настана тишина.

Мартин подаде глава над масите. Странна работа, дори прозорците бяха оцелели.

Както и дребният каубой. Той седеше на ръба на коритото, провесил крака, и презареждаше револвера си. Мартин си помисли, че му е бил достатъчен един-единствен барабан патрони.

— Яко — беше единственото, което успя да каже той. — Добре ли си, Ира?

— Аха — отговори девойката, измъквайки се изпод масата. Не изказваше оплаквания по повод своеволното спасяване и Мартин й беше благодарен поне за това.

Той тръгна към вратата и преди да излезе, извика на каубоя:

— Аз съм, Мартин! Не стреляй!

— Аз по принцип изобщо не обичам да стрелям — отвърна каубоят.

Мартин излезе и няколко секунди разглежда полесражението. Отломките бяха счупили единия от стълбовете на фенерите и бяха разбили плафона — ето откъде беше звукът на пръсващо се стъкло. Но въпреки това крушката продължаваше да свети, заливайки с бяло сияние четирите окървавени тела.

— Яко — повтори Мартин. — А ти добре ли си?

— Почти — философски отговори каубоят. Изглежда, все пак го бяха уцелили, и то неведнъж — беше целият в кръв, но се изправи и застана здраво на краката си, сякаш и опиянението му беше отминало. Огледа се тъжно и каза: — Това не променя нищо… ще дойдат други.

Мартин се колебаеше, не знаеше какво да прави. Този човек беше престъпник, но той не знаеше в какво го обвиняват и нямаше никакви заповеди за арест. Затова само го посъветва:

— Трябва да напуснеш планетата.

— Това е ясно — отговори каубоят, докато изстъргваше от велурената си риза дребна отломка. — Виж ти, закачило ме е…

Зад гърба на Мартин се появи Ирина. Изохка и се забърза към каубоя.

— Трябва да ви превържа…

— Момиче, стой далече от мен… — опита се да я отпрати той, но тя вече вадеше бинт от джоба си. Предвидлива девойка. Мартин въздъхна, чудейки се дали тя няма да промени решението си след случилото се. Едва ли. По-скоро щеше да тръгне на пътешествие с дребния каубой. Момичетата на нейната възраст обичат романтиката.

И в този момент от тъмнината изникна още един човек. Среден на ръст, съвсем не с телосложение на богатир; с вид на интелектуалец, но с револвер в ръка.

— Няма да си тръгнеш — каза той, целейки се в каубоя.

— И ти ли? — попита каубоят някак объркано. Очевидно се познаваха.

— И аз — съгласи се интелектуалецът и натисна спусъка.

Само за миг се случиха страшно много неща.

Плешивият каубой се изви по немислим начин, измъкна револвера от колана си и започна да стреля. Куршумите на ловеца на глави вече разкъсваха тялото му — Мартин видя излитащите от гърба му кървави късове, — а той продължаваше да стреля. Между двамата се хвърли Ирина с вик: „Не стреляйте!“.

Мартин дори не успя да вдигне карабината — толкова бързо и неочаквано се случи всичко. Когато се прицели, вече не бяха останали мишени.

Каубоят и Ирина Полушкина лежаха един до друг. Интелигентният ловец на глави бе малко встрани, на границата между светлината и мрака.

— Мамка му… — промърмори Мартин и скочи към Ирина.

Девойката беше мъртва… по-точно умираше в момента. Три куршума бяха влезли в гърба й, два — в гърдите. От устните й излизаха кървави мехурчета, животът бавно си отиваше от очите й. Чувството за дежа вю бе толкова силно, че Мартин дори се побоя да я докосне. Вместо това се наведе над каубоя — той беше още жив. Гледаше го печално и скръбно и шепнеше нещо. Мартин се наведе, повдигна главата на умиращия и чу:

— Аз ли… уцелих момичето?

— Не — излъга Мартин, без да се поколебае. — Ловецът беше.

В очите на каубоя се появи облекчение, но той прошепна:

— Все едно… Тя напразно… Мартине, свършено е с мен…

— Лежи спокойно — нареди Мартин. — Сега ще повикат лекар.

— Нека на гроба ми… напишат… тук лежи… — Дишането му се учести, той въздъхна и се отпусна.

Мартин се изправи. Ръцете му бяха целите в кръв. В душата му беше пусто.

Как стана така? Що за нелепост? Престъпникът беглец, с когото се беше сприятелила Ирочка, тези упорити ловци на глави, тази чудовищна престрелка…

А самият той! Беше изпуснал подопечната си от контрол!

— Стой, хвърли оръжието, ръцете на тила! — изрева някой зад гърба му и Мартин позна гласа на шерифа Глен. Е, да, американската кавалерия винаги пристига навреме…

Мартин вдигна безропотно ръце и даже прие с мъченическо удоволствие излишния удар с приклада под ребрата.