Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (31)

Епилог

Коув, Ирландия 7 май, 2003

Кей „Дълбока вода“ бе непроменен от времето на „Лузитания“, „Титаник“ и другите лайнери, които навремето бяха кръстосвали океана между Америка и Европа.

Тук бяха идвали влекачите на величествените параходи, за да приберат пощата и пътниците от влака от Дъблин, който често закъсняваше.

Старата гара все още функционираше, но сега изложбеният център на Коув пресичаше главния терминал.

Наскоро там бе добавена пристройка, която служеше като малък музей. Охранителната му система бе осигурена от компания „Бърдит“. Основният експонат в музея бяха три сребърни статуетки, известни на познавачите като трите орисници.

Тя блестяха зад витрината и оглеждаха лицата, а вероятно и съдбите на хората, които идваха да ги видят.

Стояха, съединени в основата, върху мраморен пиедестал. На пиедестала имаше месингова табелка.

„Трите орисници, предоставени от колекцията на Съливан-Бърдит.

В памет на Хенри У. Уайли и Етел Уайли,

Лорън и Стивън Едуард Карингтън II,

Феликс и Маргарет Грийнфилд,

Майкъл К. Екс“

— Чудесно. Толкова е хубаво, че и неговото име е тук — каза Клио, като преглътна сълзите си. — Наистина е чудесно.

Гидиън я прегърна нежно.

— Мислех, че това е подходящо. Никой от нас никога няма да забрави Мики.

— Гордея се с теб — каза Ребека, като хвана Джак за ръка. — Гордея се да стоя тук до теб като твоя съпруга. Можеше да ги задържиш.

— Не. Имам теб. Една богиня е достатъчна за всеки мъж.

— Мъдър и верен отговор. Време е да отидем на гробището. Клио?

— Да — отговори тя и притисна пръсти към стъклото, точно под името на Мики. — Да вървим.

— Ние сме точно зад вас — обади се Мълаки. — Закопчайте се — добави той започна да закопчава якето на Тия. — Много е ветровито.

— Няма нужда да се суетиш около нас. Добре сме — каза Тия.

— Бъдещите бащи имат право да се суетят и тревожат — отвърна той, като сложи ръка на корема й. — Сигурна ли си, че искаш да отидем пеша?

— Да, това е полезно за нас. Не мога да седя неподвижно през следващите шест месеца, Мълаки.

— Чуйте я само. Преди по-малко от година се барикадираше срещу всеки микроб, познат на хората.

— Това е минало — облегна тя глава на рамото му. — Изтъкано платно. Нишки, втъкани в живота. Харесвам начина, по който се промени шарката ми. Обичам да стоя тук с теб и да гледам как нещо, за което ние сме се погрижили, блести на светлината.

— Ти блестиш, Тия.

Тя сложи доволно ръка върху неговата.

— Погрижихме се за справедливостта. Анита е в затвора и вероятно ще остане там до края на живота си. Орисниците са заедно, както би трябвало да бъдат.

— Ние също.

— Да, ние също.

Тя протегна ръка и се почувства невероятно силна, когато Мълаки я хвана. Настигнаха останалите и се заизкачваха по хълма, брулени от силния вятър.