Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (21)

Глава 21

— Това е той — каза Клио, вторачена в снимката. — Той беше един от типовете в Прага. По-ниският — добави тя, като погледна Гидиън за потвърждение. — Вторият беше по-висок и с по-широки рамене. Тръгна след нас пеша, докато този отиде да вземе колата. По-едрият беше онзи, който ме следеше след срещата с Анита.

Тя си пое дълбоко дъх, за да облекчи напрежението в гърдите си, докато разглеждаше черно-бялата снимка — квадратното лице, оредяващата коса, наглия поглед.

— Това е онзи, който трябва да е тръгнал след Мики. Онзи, който го е убил.

Гидиън сложи ръка на рамото й.

— Видяхме ги доста добре в Прага.

— Добре, ще накараме Боб да провери познатите престъпници и да види дали може да открие нещо за втория — каза Джак, като взе снимката и я закачи на таблото, което бе сложил на стената.

Намираха се в неговата сграда, в онова, което той смяташе за делово крило.

— Името му е Карл Дубровски. Никога не е печелил почетните значки на скаутите. Повечето от постиженията му достигат до нападения и измами. Мускул под наем, малко мозък. Намерен е в празен склад в Ню Джърси като нещастния получател на четири двадесет и петкалиброви куршума.

— Мислиш ли, че партньорът му го е убил? — попита Тия.

— Не и с двадесет и пети калибър. Ако някой тип използва подобно оръжие, ще го изритат с презрение от профсъюза на трошачите на крака.

— Анита — каза Мълаки и се приближи към таблото, където Джак бе закачил нейна снимка. — Не е била доволна от това, че горилата й е рискувала да убие приятеля на Клио, без да получи нищо в замяна — обясни той и срещна погледа на Джак. — Досега не осъзнавах, че е способна на убийство. Имам предвид, убийство, извършено със собствените й ръце. Но е тя, нали?

— Така мисля.

Джак реши, че Мълаки е способен и надежден. Човек, с когото можеше да се работи.

— Складът преди дни е бил продаден от „Морнингсайд“. Приятелят ми от полицията ще си поговори скоро с Анита. Как мислиш, че ще реагира тя?

— Ще се раздразни — отговори Мълаки, после бръкна в джобовете си и леко се залюля на пети. — А после това ще й достави удоволствие. Ще направи играта й по-пикантна. Тя никога не би сметнала, че е уязвима.

— Вече не е игра, когато хората умират — обади се Ребека. — Клио загуби най-близкия си приятел. А и мъжът, отговорен за убийството му, също е мъртъв. Дали някой от нас е готов да стигне толкова далеч? Да убие за няколко килограма сребро?

— Не става дума за това, Бека — каза Гидиън, без да сваля ръката си от рамото на Клио. — Нещата отдавна вече не се свеждат до стойността на статуетките.

— За теб — съгласи се тя. — За Мъл. А за теб, Клио? — попита тя.

— Искам Анита да си плати. Да загуби. Да я заболи силно.

Ребека коленичи пред креслото на Клио и я погледна в очите.

— Колко далеч си готова да стигнеш, за да постигнеш това?

— Мики беше сладък и добър. Обичах го. Колко далеч ще стигна? Докрай!

Ребека въздъхна, изправи се и се обърна към Тия.

— А ти? Въвлякохме те в тази история и променихме живота ти. Ако продължим нататък, няма връщане назад. Но сега все още можеш да се оттеглиш и да продължиш живота си такъв, какъвто беше, преди ние да нахлуем в него.

Тия се зачуди дали това беше възможно. Можеше ли да се върне към окаяния живот, в който се страхуваше да не би някой да я забележи? Можеше ли да се зарови отново в делата на митичните богове и просто да не прави нищо друго? Можеше ли да спре да съществува?

Не. Надяваше се, че това е невъзможно.

— Никога в живота си не съм правила нищо специално. Нищо, което наистина да има значение. Никога не съм имала куража дори да отстоявам собствените си възгледи, особено когато това ставаше неудобно и бе много по-лесно отново да се свия в ъгъла. Никой, който ме познава, не очаква от мен нещо друго. Освен хората в тази стая. Анита е откраднала нещо наше — продължи тя и кимна към Мълаки. — Мое и твое. И тя не го заслужава. Трите орисници трябва да са заедно и аз… — Тия замълча и се изчерви леко, когато осъзна, че всички погледи са приковани в нея.

— Хайде — подкани я Мълаки. — Продължавай. Довърши си мисълта.

— Добре — кимна тя и се стегна, както бе свикнала да прави преди лекция. — Всички тук имаме връзка с орисниците. А покрай тях и един с друг. Орисниците са изпрели, отмерили и срязали нишките на Хенри Уайли, Феликс Грийнфилд, семейство Кънингам и дори Уайт-Смит. Началото на историята вече е било сложено.

— Искаш да кажеш, че всичко е било предопределено ли? — попита Джак, но тя поклати глава.

— Не е толкова просто. Съдбата не е бяла или черна, лява или дясна. А хората не са просто спускани долу и карани да следват път в живота, определен от капризите на боговете. Ако това беше вярно, трябваше да кажем, че Хитлер е само жертва на съдбата и следователно не можем да го обвиняваме. Но се отклонявам.

— Няма страшно — успокои я Клио. — Добре се справяш.

— Май се опитвам да кажа, че взимаме решения и предприемаме действия, добри и лоши, които оформят живота ни. Всичко, което правим или не правим, има значение — обърна се тя към Джак. — В края на деня всичко се отчита. Но платното, започнато с хората преди нас, още не е довършено.

— А ние сме нишките — обади се Мълаки.

— Да. Всеки от нас поотделно е избрал шарката си и се надява да успее да я довърши. Но ни предстои да определим шарката, която искаме да изтъчем заедно. Вярвам, че има причина да се съберем всички тук. Сега трябва да открием начин да довършим шарката. Мисля, че поне трябва да опитаме. Колкото и глупаво да звучи това.

— Не звучи глупаво — каза Мълаки, като пристъпи към нея и я целуна по челото. — Това е сърцевината. А никой не може да я определи точно като теб.

— Не ме попита аз какво възнамерявам да правя — отбеляза Джак и Ребека се обърна към него.

— Аз ще му отговоря, Тия. Ти си се прицелил в мишената, Джак, и това е всичко за теб. Ти си решителен човек. Така си стигнал до сегашното си положение.

— Добре казано. Е, след като уточнихме и това, можем да помислим как да постигнем целта си.

— Думите ми не бяха предназначени за комплимент — каза Ребека.

— И това разбрах — кимна той. — Това са снимки на „Морнингсайд“ и къщата на Анита. Моята фирма осигури охраната и на двете места.

— Това е удобно, нали? — усмихна се Мълаки и разгледа снимките с интерес. — Страхотно местенце си има Анита.

— Омъжваш се за богат глупак, достатъчно стар да ти бъде дядо, чакаш да ритне петалата и получаваш джакпота — сви рамене Джак. — Пол Морнингсайд беше добър човек, но беше глух, сляп и тъп, когато ставаше дума за Анита. Може да й се признае, че си играеше ролята идеално. Не трябва да я подценяваме. Тя е умна жена. Основната й слабост е алчността. Колкото и да има, никога няма да й е достатъчно.

— Това не е най-голямата й слабост — каза Тия и едва не подскочи, когато осъзна, че е прекъснала някого. — Съжалявам. Мислех на глас.

Джак се отдръпна от таблото.

— Коя е най-голямата й слабост?

— Суетата. Е, всъщност егото й, в което суетата играе важна роля. Тя се смята за по-хитра, по-умна, по-безмилостна от останалите хора. Откраднала е първата орисница от Мълаки. Не е било нужно — можела е да я купи от него. Можеше да фалшифицира анализа и да го убеди, че цената на статуетката е доста ниска. Но я е откраднала, защото това е било по-забавно и е погалило самочувствието й. „Виж как мога да ти измъкна всичко от ръцете, а ти не можеш да направиш абсолютно нищо.“ Анита получава онова, което иска, като в същото време ранява и унижава някого. А това засилва блясъка й в собствените й очи.

— Отличен психологически профил за един митолог — отбеляза Джак.

— Когато неведнъж са те тъпкали в живота, се научаваш да разпознаваш модела. Алчността е слабост, но истинската й ахилесова пета е егото й. Насочи стрелата, прицели се в егото и тя ще падне.

— Не е ли страхотна? — извика Мълаки ухилено, сграбчи ръката на Тия и я целуна звучно.

— Ако отнесем орисницата изпод носа й, егото й определено ще пострада — съгласи се Джак. — Но трябва да свършим доста работа, преди да проникнем там. Първо трябва да разберем дали я държи тук — посочи той снимката на „Морнингсайд“ — или тук — довърши Джак и потупа снимката на къщата й.

— А след като не сме сигурни, поне за момента, трябва да решим как да проникнем и на двете места — отбеляза Гидиън, като присви очи и се приближи до таблото. — Никой от нас няма опит във влизането с взлом.

— Забравяш онзи път, когато проникнахме в мазето на кръчмата на Хърлихи и нападнахме бъчвата — напомни му Мълаки.

— Повече от десет години се мъча да забравя тази история напълно, тъй като излязох оттам с нечовешко главоболие.

— А когато мама разбра — намеси се Ребека, — удари глупавите ви глави една в друга и ви завлече на изповед.

— А после цяло лято слугувахме на Хърлихи — довърши Мълаки. — Платихме си десетократно за бирата — захили се той и се обърна към Джак. — Страхувам се, че май много не ни бива за крадци.

— Няма проблеми. Аз ще ви науча — успокои го Джак, като седна и протегна дългите си крака. — Когато си изкарваш хляба с издигането на различни бариери пред крадците, трябва да вникнеш в престъпния мозък и дори да изпитваш известно уважение към него. Ще трябва да проникнем и на двете места — добави той, като кимна на Гидиън. — За да подготвим пълния провал на Анита, ще се нуждаем и от двете места. И трябва да мислим като Нюман и Редфорд.

— Като каубои?

— Не — усмихна се Клио и погледна Джак с блеснали очи. — „Ужилването“.

— Точно така.

— Да я измамим — промърмори Мълаки. — Да я подведем хитро. Това ми харесва — призна той.

— Звучи доста сложно — обади се Тия.

— Кой иска просто и безцветно платно? — попита Джак. — Ще трябва да планираме грижливо всеки етап — продължи той. — Ето как стоят нещата. В къщата на Анита има четири сейфа. Двойно повече в „Морнингсайд“. Ще са ни нужни време и усилия, за да обезвредим алармите, да влезем, да отворим всеки сейф, ако се наложи, да вземем орисницата, да изчезнем и да настроим алармите отново. Имам някои идеи как да използваме „Морнингсайд“, за да стесним полето на действие. Но когато се заемем сериозно, ще се нуждая от повече време и пространство. Ако можем да я разкараме от пътя си за няколко дни, това ще намали риска.

— Хм. Мисля си, че тя може да отиде до Атина — каза Тия и се изкашля нервно, когато всички погледи отново се насочиха към нея. — Помолих баща ми да спомене небрежно пред нея, че е чул слуха за статуетката в Атина. Той не знае какво става, но е готов да ми помогне. Изглеждаше доста заинтригуван, когато го помолих.

Джак се облегна назад.

— Чудесна идея. А когато й предам доклада си и й съобщя, че Клеопатра Толивър е резервирала полет до Атина, това съвсем ще я убеди. Но се налага да свършим още доста работа преди това. Трябва да сме готови да действаме, когато тя тръгне да пътешества. Чака ни много работа.

— Тя не тръгна към Прага след Клио — напомни му Ребека. — Защо пък да потегля за Атина? Може да изпрати някой от тъпите си помощници.

— Те се провалиха — каза Мълаки и седна на облегалката на креслото на Тия. — А ако Анита е убила онзи в склада, значи смята, че залозите вече са доста високи, няма да изпрати помощник този път. Или поне няма да го направи, ако е убедена, че може да получи и двете орисници с един удар.

— Добре, това е логично — кимна Ребека и замислено загледа таблото. — Да се надяваме, че държи статуетката в дома си. В „Морнингсайд“ има прекалено много места, където може да я скрие. А и предполагам, че там охраната е по-сериозна.

— Точно така — усмихна се Джак, доволен, че разсъждават по един и същ начин.

— Тогава няма да е лошо да я накараме да мисли, че в магазина не е достатъчно безопасно — обади се Гидиън. — Дали да не гепим нещо оттам?

— Смятай това за генерална репетиция — каза му Джак.

Последваха дискусии и спорове. Диаграми, схеми и нови разпечатки бяха закачени на таблото. Тия поглъщаше всичко жадно. Планираха да проникнат с взлом в една от културните забележителности на Ню Йорк. И възнамеряваха да направят това само за да заблудят врага.

Беше невероятно вълнуващо.

— Ако влезем в шибаното място, защо просто не потърсим проклетата статуетка? — раздразнено попита Ребека, но Джак не си направи труда да я погледне.

— Не можем да стигнем толкова далеч. Не и без достатъчно време и подготовка. Ако просто проникнем вътре и гепим статуетката, няма да прикачим нищо на Анита — отговори той.

— Перифразирай — обади се Клио с леден глас. — Няма да я окачим нея на въжето.

— Да, можем да успеем и с това, ако свършим работата добре — съгласи се Джак. — Къщата е лесна за проникване. „Морнингсайд“ не е. Не и с аматьори.

— О, значи сега сме аматьори.

— Е, Бека — каза Гидиън, като сложи ръце на раменете й и я разтърси леко. — Ние наистина сме такива.

— Говори само за себе…

— Бих искала да пийна малко чай — обади се Тия. — Може ли да използвам кухнята?

— Разбира се — отговори Джак. — Не е зле да направиш и малко кафе, докато си там.

— Условията горе са по-добри — каза Ребека, след като срещна очите на Тия. — Защо не се качим заедно и аз ще ти помогна.

— Клио?

Клио отвори уста, за да възрази, но видя как Тия повдигна вежди към нея и посочи с глава към вратата.

— Добре, но ще се трудим на смени.

Когато влязоха в асансьора и се понесоха нагоре, Ребека се обърна към Тия.

— Искаше да се измъкнеш от онези типове, нали?

— За няколко минути. Помислих си, че това е нова територия за всички нас. Едва се познаваме.

— Аз пък просто не харесвам демонстрациите им на превъзходство.

— Имаш предвид държанието на Джак — каза Клио, когато Ребека набра кода и влезе от асансьора в апартамента.

— Точно така. Той дори не ми каза за онова място долу.

— Искате да оплюем мъжете и да ги обявим за прасета? — попита Клио, като се отпусна на един стол. — Имам време за това.

— Мълаки не е прасе.

Развеселена, Ребека се обърна към Тия.

— Казваш го, защото си омекнала. Това е хубаво. Наистина. Но мога да ти кажа, че макар да имат някои добри качества, Мъл и Гидиън могат да грухтят заедно с всички останали.

— Аз пък смятам, че ако у един мъж няма нищо прасешко, той не е привлекателен — каза Клио. — Има ли някакво вино тук?

— Има. Ще изчакаме с чая и кафето. Хайде да пийнем по едно и да видим какво ние трите мислим една за друга, преди да продължим с работата.

— Наистина би трябвало да слезем долу — каза Тия и задъвка долната си устна, когато Ребека отново доля трите чаши.

— В момента нямат нужда от нас — отвърна Ребека и хапна една соленка. — Нека повисят известно време над диаграмите и чертежите си. Ние ще ги разгледаме по-късно. Свързани са с технически подробности и не са сложни.

— Не са сложни, ако можеш да различиш един чертеж от друг — каза Тия и отпи от виното. — А аз не мога.

— Не ти и трябва. Ще ти обясним всичко с думи и ще го разбереш много добре. Мълаки смята, че си гениална.

— Е, той е…

— Прав — прекъсна я Клио. — Човекът е луд по теб, но не е глупав. Ти наистина си гениална. Никога преди не съм се разбирала с умници. С мозък като твоя — обясни тя. — Академичен тип. Прекарах повечето от времето си в училище, като се чудех в какви неприятности да се забъркам. Не харесвах момичета като вас двете — ухили се тя и лапна няколко кръгчета чипс. — Странно как се променят нещата.

— Гидиън нямаше да си губи времето с теб, ако нямаше мозък. Щеше да хареса пакета като цяло — добави Ребека, — но след като веднъж го бе разопаковал, щеше да изгуби интерес бързо, ако можеше да му предложиш само красиви гърди и дълги крака.

— Благодаря ти, сестро.

— Все пак той те е видял разопакована още в самото начало, нали? И като говорим за това, как точно се чувстваше тогава?

Ребека се наведе напред и очите й заблестяха. Клио взе чашата с вино и отпи.

— О, хайде де — помоли я Ребека. — Съвсем естествено е да съм любопитна, нали? Тия, не се ли чудиш какво е да се съблечеш чисто гола пред тълпа мъже?

— Никога не съм мислила за… — Тия замълча рязко прикована от развеселения поглед на Ребека. — Е, може би — промърмори тя и намигна на Клио. — Не искам да те обидя.

— Не ме обиждаш. Тия е по-готина от теб — обърна се тя към Ребека.

— Вярно е. Но аз също не исках да те обидя. Не мислиш ли, че в определен момент от живота си всяка жена си фантазира и си представя, че е красива и сексапилна и измъчва мъжете, като се съблича пред публика? Знае, че мъжете я искат, но не могат да я имат. Това е то власт.

— Може би. Може да е власт или унижение и експлоатация. Може да е забавно, но и неприятно. Зависи как гледаш на нещата.

— А ти как гледаше? — попита я Тия.

— Като на прехрана. Нищо повече — сви рамене Клио. — Скромността не ми е присъща. Повечето мъже и без друго не те виждат. Забелязват само цици и задник. А за мен това плащаше наема и ми даваше шанс да танцувам и да съм хореограф. Имах няколко страхотни номера.

— Бих искала да ги видя някога. Не стриптийза — бързо каза Тия и почервеня като цвекло, когато Клио си засмя. — Танците.

— Виждаш ли, тя наистина е готина. Знаеш ли какво мисля? Онова, което каза преди, че е предопределено да се съберем заедно. Това ми харесва. В противен случай ние трите никога нямаше да седим тук. Страхотно е. А сега имам въпрос към теб — обърна се Клио към Ребека. — Чукаш ли вече Джак, или не?

— Клио!

— О, я стига. Ти да не би да не се чудиш — отвърна тя, като се усмихна на притеснения шепот на Тия.

— Не още — отговори Ребека, като се усмихна бавно и вдигна чашата си. — Но мисля за това. А след като заговорихме за секс, бих искала да продължим с онова, което се отнася до Анита Гай. Момчетата долу могат да се забавляват с мъжките си играчки, да проучват картите и да пъшкат над техниката, но не разбират каква е Анита. За това е нужен женски мозък. Само жена може да види и разпознае този вид безмилостност. Независимо какво твърдят, мъжете винаги смятат жените за по-слаби, по-меки и по-лесни от тях. А ние не сме такива. Особено Анита Гай.

— Тя е студена — тихо каза Тия. — Абсолютно студена. Това я прави по-опасна, тъй като не й пука за никого, освен за самата нея. Не би се поколебала да нарани някого, за да получи онова, което иска. Вероятно си мисли, че го заслужава. Пак започвам да анализирам — извини се тя. — Прекарах толкова много години в терапия, че и аз станах психотерапевт.

— Мисля, че си абсолютно права — отбеляза Ребека. — Аз още не съм срещала онази жена. Но си я представям по-добре след твоите думи, отколкото след обясненията на Мълаки. Смятам, че неговото описание бе повлияно от срама и гнева му. Как мислиш, какво ще направи, след като разбере, че сме я надхитрили и изиграли?

— Ще се опита да си го изкара поне на един от нас. На моето семейство — отговори Тия. — Тъй като всичко е започнало с Мълаки.

— Клио? Съгласна ли си с това?

— Да — отговори тя. — Съгласна съм.

— Аз също. Значи трябва да се уверим, че тя не може да достигне до нас. Каквото и да стане, трябва да я накажем и да отнемем силата й.

— Аз започнах да работя по въпроса — каза Тия, като се надигна от мястото си и влезе в кухнята, за да сложи кафето. — Парите й дават сила, а ако погледнете брака й, ще видите, че парите са изключително важни за нея. Мисля, че ако научим точно с колко разполага, това ще свърши работа. Тогава ще имаме представа с колко можем да… — тя размаха лъжичката за кафе — … да я прекараме. Нали това беше думата? — обърна се тя към Клио.

— Не е ли страхотна? Аматьорка, друг път! Тия, скъпа, мисля, че можеш да си изкарваш прехраната с това.

 

 

На долния етаж Гидиън раздрънка дребните монети в джоба си.

— Доста време им трябва да направят чай и кафе.

Джак погледна часовника и сви рамене.

— Качиха се горе, за да се отърват от нас за известно време, но…

Той се обърна към мониторите, затрака по клавиатурата на компютъра и включи камерите в апартамента. Жените се появиха на екрана и Мълаки подсвирна.

— Имаш шпионски камери в собствения си апартамент? Думата „параноя“ има ли някакво по-особено значение за теб?

— Предпочитам да си мисля, че съм просто внимателен.

— Ядат чипс — посочи Гидиън. — Знаех си, че Клио ще намери чипса. Прилича на купон. Господи, красива картинка са, нали?

— Класическа блондинка, великолепна червенокоска и сексапилна брюнетка — кимна Джак. — Погледнете ги добре, защото ще трябва да решим до каква степен ще ги замесим в историята.

— Не мисля, че имаме голям избор — отбеляза Гидиън.

— Винаги има избор.

— Искаш да кажеш, че можем да държим някои неща в тайна от тях — обади се Мълаки, който се бе навел към екрана и сега се изправи. — Да не ги посвещаваме във всичко, за да ги предпазим от Анита.

— Тя е отговорна вече за смъртта на двама души. Няма причина да се поколебае и да извърши и трето убийство.

— Няма да стане, Джак — каза Мълаки, докато наблюдаваше как Тия налива мляко в малка каничка. — Ще се усетят. Мога да гарантирам, че Ребека ще се усети веднага.

— Прав си — съгласи се Гидиън.

— А и аз започнах цялата история с лъжа — продължи Мълаки. — Не искам отново да я лъжа. Те заслужават истината. Просто трябва да намерим начин да ги предпазим въпреки всичко.

— Мога да ги задържа в този апартамент за около седмица. Заключени и отрязани от света. Имаме нужда точно от около седмица, ако действаме разумно и бързо. Ще ни бъдат адски ядосани, когато ги освободим, но ще са в безопасност.

— Сериозен ли си по отношение на сестра ми?

Джак отмести очи от екрана и Ребека и погледна Мълаки.

— Сериозен до смърт.

— Тогава послушай съвета ми и прогони подобни мисли от главата си. Тя ще те одере жив, а когато свърши… Гидиън?

— Ще си тръгне и ще те изтрие от живота и спомените си като тебешир от черна дъска. Що се отнася до мен, аз не бих изключил Клио от играта. Тя изгуби най-добрия си приятел и заслужава да участва в отмъщението.

— Ако допуснем грешка, дори съвсем дребна грешка, някой може да пострада — напомни им Джак и почука с пръст по екрана. — И това може да е една от тях.

— Тогава няма да допускаме грешки — отвърна Мълаки. — Те се връщат. Изключи мониторите, освен ако не искаш да излеят врялото кафе в скута ти.

— Разумно — съгласи се Джак и изключи камерите. — Значи ще действаме като мускетарите, а?

— Един за всички… — започна Мълаки.

— … всички за един — довърши Гидиън.

Джак кимна и отключи вратата, за да пусне жените вътре. В същия момент телефонът звънна. Той погледна лампичката на таблото.

— Линията в горния кабинет.

Зад него, Тия едва не разля кафето, когато влезе и чу гласа на Анита.

— Джак, обажда се Анита Гай. Очаквах да ми се обадиш — долетя раздразненият й глас от телефонния секретар. — Спешно е. Онази Толивър ме тормози и искам да спре. Разчитам на теб, Джак.

Последва кратка пауза, после тонът й се промени и стана нежен и женствен.

— Ти си единственият човек, на когото мога да разчитам. Чувствам се ужасно самотна и уязвима. Моля те, звънни ми колкото се може по-скоро. Ще се почувствам много по-добре, ако знам, че се грижиш за мен.

— И „Оскар“-ът отива при-и-и… — просна се Клио в креслото. — Каква мръсница. О, Джак — изви тя с престорено женствен глас, като запърха с мигли. — Чувствам се ужасно самотна и уязвима.

Клио протегна дългите си крака и погледна Джак замислено.

— Чукал ли си я някога?

— Клио! Не можеш…

— Не — намеси се Ребека и заглуши протеста на Тия. — И мен ме интересува отговорът.

Мълаки и Гидиън се заеха с кафето. Джак кисело си помисли, че не постъпваха точно по мускетарски.

— Помислих за това. За около пет секунди. Но си представих една от онези машини за рязане на зеленчуци — отговори той и направи движение във въздуха, сякаш кълцаше нещо. — И как Анита вкарва члена ми в нея. А това не е особено привлекателно — добави той, когато другите двама мъже потръпнаха.

— Защо работиш за нея?

— Първо, не работя за нея. Съпругът й нае компанията ми. Харесвах го. Второ, работата си е работа. Да не би ти да качваш на корабчето си само хора, които одобряваш?

— Звучи основателно — кимна Ребека и му предложи купата с чипса.

— Ще й се обадиш ли? — попита го Тия.

— По-късно. Ще я оставя да се поизпоти малко. Мисля, че моят приятел — Боб — ще я посети утре. Това ще я накара да се изпоти още повече. Няма да й хареса да бъде разпитвана от полицията. А утре през нощта ще я сритаме здраво, като проникнем с взлом в „Морнингсайд“.

— Утре? — извика Тия учудено и тежко се отпусна на стола. — Толкова скоро? Как ще успеем да се подготвим за толкова кратко време?

— Ще се приготвим — увери я Джак. — А и нали целта е на пръв поглед да изглежда, че сме се провалили. Ти ще направиш първата стъпка утре сутрин.

— Аз?

Тия изслуша задачата си зашеметено.

— Защо пък Тия? — попита Ребека. — От нас шестимата, аз съм единствената, която Анита и горилите й не са виждали.

— Не можеш да си сигурна в това — поправи я Джак. — Твърде вероятно е да е виждала твои снимки. Освен това, имаме нужда от теб тук. Ти си най-добрият техник след мен.

— А и Тия мисли бързо — добави Мълаки, като с думите си накара въпросната жена да се вторачи в него.

— Така ли?

— Да. Не само бързо, но и адски продуктивно — отговори той, като я хвана за ръката. — Но дори не знае, че го прави. Тя има начин да се направи на невидима и да се огледа наоколо. И запомня всичко. А ако я видят и познаят, никой няма да си помисли нищо особено. — Той я стисна за ръката и продължи: — Аз те предложих за тази част. Знам, че можеш да се справиш. Но трябва да си съгласна, разбира се. Ако не искаш да се заемеш с това, ще намерим друг начин.

— Мислиш ли, че мога да се справя?

— Скъпа, знам, че можеш. Но и ти трябва да го знаеш.

Тия осъзна, че това бе най-странното нещо. За първи път в живота й някой й се доверяваше безусловно. И това въобще не беше страшно, а прекрасно.

— Да. Да. Мога да го направя.

— Добре — надигна се Джак. — Хайде да преговорим всичко.

 

 

Минаваше полунощ, когато Джак и Ребека се върнаха в апартамента. Той знаеше, че тя не е напълно доволна от плана. И щеше да се почувства разочарован от нея, ако не беше така.

— Защо вие с Клио ще бъдете крадците?

Той знаеше, че това е едно от нещата, които я тормозят, а и му бе приятно да долови леката ревност в гласа й. Или пък просто му се искаше да има ревност.

— Първо, за да оставим впечатление за истински опит за влизане с взлом, се нуждая от повече от две ръце. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, не искам. Защо ръцете на Клио, а не на Мъл или Гидиън?

— Те ще патрулират из района, ще дебнат за ченгета или любопитни зяпачи. Сигурна ли си, че не искаш малко бренди? — попита той, докато сипваше за себе си.

— Да. Това не обяснява…

— Не съм свършил — прекъсна я той, като завъртя чашата си, отпи и се загледа с обич в блесналите й от гняв очи. — Въпреки еманципацията, много по-вероятно е някой да започне да закача една жена, която се мотае из улиците на Ню Йорк посред нощ, отколкото един мъж. Затова братята ти ще наблюдават улиците, ти ще ръководиш техническата част в микробуса заедно с Тия, а Клио и аз ще свършим работата.

Обяснението звучеше логично и не можеше да се спори, затова Ребека се прехвърли на друга тема.

— Тия е нервна заради утре сутрин.

— Тия е нервна и по отношение на размера на обувките си. Това е част от характера й. Но ще се оправи. Винаги успява, когато се налага. Освен това, тя ще свърши работа, тъй като Мълаки вярва в това, а тя е влюбена в него.

— Мислиш ли, че наистина е влюбена? — размекна се Ребека.

— Да. А това май е нещо заразно.

Ребека прикова очи в неговите, пристъпи напред, взе чашата от ръцете му и отпи малка глътка.

— Е, чака ни тежък ден. Лягам си.

— Добра идея — кимна Джак, като остави чашата и я хвана за ръцете, после бавно я бутна към стената.

— Сама.

— Добре.

Той задържа очите си отворени и приковани в нейните, когато се наведе към устните й и превърна леката закачка в страстна целувка.

Очите на Ребека се замъглиха, а ръцете й го стиснаха за хълбоците. Джак усети как и двамата потреперват. Приглушен стон се изтръгна от гърлото й.

Но Джак усети, че тя все пак се въздържа.

— Защо? — отдръпна се той от нея. — Кажи ми защо.

Желанието й към него бе силно като болка.

— Защото има значение, Джак — отговори Ребека и се облегна на него. — А това ме плаши.

Тя завъртя глава, целуна го по бузата, после се отдръпна и тръгна по коридора към стаята си.