Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (26)

Глава 26

Когато паркира, седнал зад волана на стария джип на Джак, Гидиън се чувстваше много доволен от задачата си. Прокле късмета си чак когато му се наложи да шофира. Беше достатъчно лошо да си погълнат от кошмарното нюйоркско движение и дивашкото съревнование между коли, таксита и камиони за доставки, куриери на колела, които напомняха на камикадзе, и вечно забързаните пешеходци. Но на всичкото отгоре трябваше не само да се примирява с това, но и да шофира от другата страна на пътя.

Беше се упражнявал и все още бе възмутен от обидата, нанесена му от дребна бабичка, която му посочи среден пръст, когато се застоя на кръстовището след смяната на светофара.

Но все пак бе успял да се справи с кошмарните странични улици и широките авенюта, където всички караха като на рали, и не бе убил никого. Затова и го избраха за тази задача.

Не само заради това, разбира се, а и защото той и Ребека бяха единствените хора, чиито лица Анита не бе виждала лично. А Ребека бе нужна пред клавиатурата на компютъра.

Щеше да се чувства по-добре, ако Клио беше с него да го подтиква, да му се подиграва или… просто да е до него. Беше свикнал прекалено много с това. Липсваше му дори мириса й.

Налагаше се да си поговорят сериозно за бъдещето си, след като приключеха тази история с орисниците. И с Анита. Трябваше да се разберат относно единствения сериозен проблем — факта, че той не можеше да живее в Ню Йорк и да остане със здрав разсъдък. Да го посещава от време на време — да, но как да живееш в толкова претъпкано място, в което едва успяваш да си поемеш дъх? Не, не можеше да го направи дори заради нея.

Господи, колко му се искаше да види отново синьото море и да усети лекия дъждец. Копнееше за хълмовете и камбанния звън от катедралата. А най-вече му се искаше да се събуди на място, където, ако тръгнеше към кея или просто се мотаеше из улиците, щеше да се срещне с хора, които познаваха и него, и семейството му. Хора, които също бяха негово семейство. Вероятно Клио щеше да намрази живота в Коув. Нещата, които го поддържаха нормален и щастлив, щяха да я вбесят.

Защо двама души, родени на различни места, които желаеха различни неща, трябваше да се влюбят?

Вероятно това бе една от шегите на съдбата.

В крайна сметка Клио сигурно щеше да тръгне по пътя си, а и той по своя, така че останалата част от живота им щеше да мине на един океан разстояние. Тази мисъл го потисна. Гидиън потъна в отчаяние и едва забеляза дългата черна лимузина, която спря пред дома на Анита.

Той прогони личните проблеми от ума си и застана нащрек.

— Я гледай — промърмори Гидиън. — Пътуваме със стил, а?

Гидиън видя как униформеният шофьор излиза от колата, пристъпва към предната врата и звъни. Беше прекалено далеч, за да види кой му отвори, но последва кратък разговор, после шофьорът се върна в колата.

И двамата изчакаха десет минути, преди от къщата да излезе друг мъж, икономът, според Гидиън, който носеше два големи куфара. Млада жена вървеше след него и влачеше по-малък куфар.

Докато тримата прибираха багажа, Гидиън грабна телефона.

— Товарят колата — съобщи той на брат си. — Лимузина с размерите на кит и достатъчно багаж за група манекенки.

Гидиън видя лично Анита за първи път, когато тя излезе от къщата. Косата й беше медночервена и елегантно фризирана около лице, което изглеждаше изключително меко и гладко. Тялото й беше женствено с пищни извивки и той веднага разбра какво бе привлякло брат му.

Зачуди се какво ли я бе накарало да се превърне в чудовището, което беше. Също така се зачуди защо другите не забелязват колко не на място е лъскавата Анита в тази изискана стара къща.

Вероятно тя самата забелязваше това, когато се погледнеше в огледалото. И то засилваше амбициите й.

Е, по-разумно бе да остави философстването на Тия.

— Нашата дама излиза от къщата — съобщи той.

— Не забравяй, ако ги загубиш по пътя, просто тръгни към летището и ще я откриеш отново.

— Няма да ги загубя. Мога да шофирам по-добре от обратната страна на пътя, отколкото повечето хора в този град шофират на правилната — отвърна Гидиън, макар според него, това да не беше кой знае какво. — Потеглят. Ще ви се обадя от летището.

Мълаки затвори и се обърна към Тия.

— Потеглиха.

— Чувствам се малко странно — каза тя и притисна ръка към стомаха си. — Но това започва да ми харесва. Не знам какво ще правя, когато животът ми се върне към нормалния си ритъм.

Той я хвана за ръката и притисна устни към пръстите й.

— Ще се погрижим да не се връща.

Тия се изчерви, натисна интеркома и се свърза с гаража.

— Тя е на път към летището. Гидиън е след нея.

— Да действаме тогава — отвърна Джак и прекъсна връзката.

Тия се надигна.

— Спокойна ли си? — попита я Мълаки.

— Достатъчно спокойна. Садил ли си някога нещо?

— Дърво ли?

— Мислех си за семена. Различни семена на различни места — отговори тя и си пое дълбоко дъх. — Градината ни ще бъде много интересна, когато свършим.

— Съжаляваш ли?

— Засега не. И не възнамерявам да го правя.

Тя влезе в гаража, където Клио, Ребека и Джак вече стояха до буса, и си помисли, че тези хора, тези вълнуващи и интересни хора, бяха нейни приятели.

Не, не съжаляваше за нищо.

— Хайде да потанцуваме — каза Клио.

Тия се настани пред клавиатурата, а Мълаки поддържаше комуникацията. Джак и Ребека седнаха отпред, а Клио се отпусна и се заслуша в „Куин“, които гърмяха в слушалките й.

— Не знам как успява да го постигне — промърмори Тия. — Имам предвид, да си почива по този начин.

Мълаки хвърли поглед през рамо към Клио, която седеше със затворени очи и поклащаше тяло в ритъм с музиката.

— Съхранява енергията си. Ще се нуждае от нея по-късно.

Той натисна едно копче и заговори по радиостанцията с Ребека.

— Гидиън каза, че движението по „Ван Уик“ било натоварено. Все още следи нашите хора, но вече се движат доста бавно.

— Чудесно. Вече сме почти на паркинга.

— Внимавай, скъпа.

— О, ще внимавам. Дори ще бъда добра. Край.

Ребека прибра радиостанцията в калъфа на колана си. Тя съхраняваше енергията си по свой собствен начин. Джак отби на паркинга, а тя преговори наум всеки етап от задачата си.

Когато излезе от буса, Ребека се приближи до Джак и той й протегна ръка.

— Да си държим ръцете, докато се връщаме на местопрестъплението — въздъхна тя. — Толкова е романтично.

— Нервна ли си? — попита я той.

— По-скоро напрегната. А това е хубаво.

— Не бързай. Искаме да минем през този етап бързо, но имаме време да си свършим работата добре.

— Ти си изпълни своята задача, а аз ще се погрижа за моята.

Двамата тръгнаха към предния вход на „Морнингсайд“. Джак небрежно набра новия код, който бе програмирал, после извади ключовете си. Алармената система се изключи.

— Чисти сме — тихо каза той и отключи вратата. Влязоха вътре, той заключи отново и включи външните аларми. — Вътре сме. Тръгвай — каза той, но Ребека вече се носеше по стълбите нагоре.

Водена от светлината на фенерчето си, тя се втурна към кабинета на Анита. Извади ключа от джоба си и с надеждата, че двамата с Джак бяха успели да блокират алармите, отключи вратата.

Дръпна завесите на прозорците, които гледаха към „Медисън“, запали настолната лампа и седна пред компютъра на Анита, като потъркваше ръце.

— Хайде, готин, нека да правим любов.

На долния етаж Джак настрои системата. Тя щеше да заработи идеално, след като двамата с Ребека изчезнеха оттук. Докато работеше, той слушаше Мълаки в слушалките си.

— На летището са. Тя е оставена до бордюра. Гидиън търси къде да паркира. Ще я пипне отново вътре. Как върви при вас?

— Действаме. Дай ми Тия. Искам да направя първата проверка.

— Ето я — отвърна Мълаки и й подаде слушалките.

— Джак?

— Давам ти първия код. Вкарай го.

Зад нея Клио се прозя, свали слушалките си и попита:

— Всичко наред ли е?

Седнала пред клавиатурата, Ребека проникна с лекота в компютъра на Анита и си помисли доволно, че защитата на проклетата кучка беше жалка. Проста парола, с която човек можеше да се справи без проблеми. Тя намери бързо изготвения за застрахователната компания документ. Отвори го и прочете инвентарния списък и оплакването на Анита.

— Тц-тц. Вписали сме неверни данни, а? Но толкова скромно? Е, ще оправим това.

Тя извади от джоба си списъка, който бяха приготвили Тия и Джак.

Докато подправяше документа, чу гласа на Мълаки в ушите си.

— Настигна я. Тъкмо влизала в чакалнята на първа класа. Има още час и петнадесет минути до полета й.

— Вече съм във файла. Чудя се какво, по дяволите, е период Нара и защо някаква табличка от същия период струва невероятна сума. Джак, можеш да провериш това заедно с фигурката Чипарус. Ще махнеш ли микрофоните?

— Ще ги махна. Вкарай ги в системата.

— Не забравяй и бръмбарите, които Тия сложи.

— Действам по въпроса. Стой спокойно. Тия, приготви се за следващия код.

След петдесет минути, Ребека приключи с подробното описание на предметите, които Тия бе подбрала по време на лутането си из „Морнингсайд“, после настрои датата и часа на компютъра, за да изглежда, че работата е била свършена по-рано през деня.

По време, за което, благодарение на микрофона под стола й, бяха сигурни, че Анита е била сама в кабинета си.

След като отпечата документа, Ребека разкърши пръсти, после подписа формуляра с великолепен фалшификат на подписа на Анита. Сложи му дата, после написа подробен списък с нареждания за секретарката й.

Настрои отново часовника, спря компютъра, прибра бръмбара на Тия в чантата си и дръпна завесите, когато чу, че Джак се качва по стълбите.

— Готови сме.

— Нова проверка — нареди той и я накара да завърти очи.

— Добре, шефе. Завеси, компютър, лампа, фенер, микрофон и идеален за накисване документ — изброи тя, като размаха папката.

Ребека заключи вратата на кабинета и отиде да остави папката на бюрото на секретарката на Анита.

— Девойката е изпълнителна и вероятно ще изпрати документа на застрахователите още рано сутринта. Трябва да ти кажа, че Анита вече беше добавила няколко предмета в списъка. Някаква чиния, която струва двадесет и осем хиляди долара и…

— Прибавени към това — каза Джак и потупа чантата си, — искът й ще стане повече от два милиона. Луси, ще трябва да даваш доста обяснения.

— Какво?

— Ще си говорим за класическата американска телевизия по-късно. Алармите са настроени. Ще ги включим, когато се изнесем оттук.

— Тогава работата ни е свършена. Да вървим.

— Има още нещо — каза Джак, като бръкна в джоба си и извади кутийката с пръстена. Отвори капачето и Ребека се наведе да го разгледа на светлината на фенерчето си.

— Прекрасен блясък. Оттук ли го гепи?

— Не. Донесох го със себе си. Искаш ли го?

Тя вдигна глава и прикова очи в неговите.

— Предлагаш ми да се омъжа за теб в сграда, в която проникнахме с взлом?

— Вече ти предложих да се омъжиш за мен — напомни й той. — Само ти давам пръстена тук. Принадлежал е на прапрабаба ми. Носела го, когато прапрадядо ти й спасил живота.

— Това е страхотно. Великолепен е, Джак. Ще го взема.

Ребека свали ръкавицата си и протегна ръка.

— Ще взема и теб.

Джак сложи пръстена на пръста й и наклони глава за целувка, с която да запечатат момента.

— Такъв прекрасен миг — каза Мълаки в слушалките. — Поздравления и най-добри пожелания и на двама ви. А сега, имате ли нещо против да си изнесете задниците оттам?

— О, я престани, Мъл — скара му се Ребека и нацупи устни за нова целувка. — Тръгваме.

Когато се върнаха в буса, Клио свали преградата, за да може да си размени мястото с Ребека.

— Дай да видим пръстена — каза тя и нетърпеливо свали ръкавицата на Ребека. — Уха! Страхотен камък.

— Оставете женските приказки за по-късно — каза Джак и се настани на мястото си. — Включвай системата.

— Сега, след като вече сме сгодени, не спира да дава заповеди — ухили се Ребека и пое управлението от Тия. — Включвам.

Докато Ребека работеше, Мълаки се наведе към нея, целуна я по главата и я накара да се усмихне.

— Започвам да ставам сантиментален.

— Аз също.

— Великолепен пръстен — обади се и Тия и се наведе да види отблизо диаманта, който проблясваше на ръката на Ребека. — Толкова се радвам за вас.

— Ще си направим купон довечера, нали? Имаме куп причини. Главната система е включена — съобщи тя. — Готови сме. Всичко е наред — добави тя, като се отпусна назад и взе шишето с вода, което Мълаки й подаде. — Свършихме.

— Време за второ действие — каза Клио. — Имаме ли време да хапнем по една пица?

 

 

Гидиън седеше на летище „Кенеди“ и четеше „Нещо лошо“ на Рей Бредбъри. Беше се настанил на място, откъдето можеше да държи под око салона на първа класа.

Полетът до Атина нямаше закъснение и пътниците вече се качваха. Гидиън започваше да се изнервя. Умираше за цигара.

Той се размърда и обърна нова страница, когато Анита излезе от салона. Остави я да се отдалечи достатъчно, после тръгна след нея.

Също като десетки други пътници, той извади мобифона от джоба си.

— Готви се да се качи на борда — тихо каза той. — Полетът е навреме.

— Съобщи ни, когато вече са във въздуха. О, между другото, Бека и Джак се сгодиха.

— Наистина ли?

Без да сваля очи от гърба на Анита, Гидиън се ухили щастливо.

— Официално ли?

— Тя вече носи пръстен с диамант, който може да те ослепи. Потегляме към втората мишена. Ако всичко мине добре, ще се срещнем отново в базата. Тогава ще можеш да видиш пръстена.

— Добре че имам слънчеви очила. Тя се отправя към самолета. Тридесет минути до излитането. Сядам тук да си довърша книгата. Ще ви се обадя пак.

 

 

Паркираха на три пресечки от къщата и зачакаха.

— Видяхте ли? Казах ви, че имаме време за пица.

Джак погледна Клио любопитно.

— Защо не си дебела като крава?

— Метаболизъм — отговори тя и извади шоколад от чантата си. — Най-полезното нещо, което ми се предаде по наследство от майка ми. Е, къде ще живеете двамата с Ребека? Тук или на Изумрудения остров?

— Предполагам, че и на двете места. Ще решим.

— Да. Удобно е да имаш квартира навсякъде, където отиваш.

— А ти? Ще се върнеш ли към танците, когато всичко приключи? С дела си от орисниците вероятно ще можеш да си купиш част от „Рокетс“.

— Не знам. Вероятно ще се помотая без работа известно време — отговори тя и отхапа от шоколада. — Може да си отворя собствен клуб или училище по танци. Нещо, което да не ми пречи да се явявам на прослушвания. Но единственото, за което мога да мисля в момента, е да накараме Анита да си плати за Мики.

— Сложихме добро начало.

— Да. Той страхотно би се изкефил на това. Джак?

— Да.

— Ами ако не е там? Ако я е взела със себе си или нещо подобно?

— Тогава се захващаме с план Б.

— Какъв е той?

— Ще те уведомя, когато опрем до него.

Джак чу гласа на Мълаки в слушалките си и й съобщи:

— Тя е във въздуха.

— Завеса — тържествено каза Клио и скочи от буса.

— Искаш ли отново да преговорим всичко? Плана, сигналите?

— Не, знам всичко.

— В момента в къщата има двама души — напомни й той. — Двама прислужници, които живеят там. Трябва да сме много тихи.

— Аз съм като котка, не се тревожи. Мислиш ли, че това е рекорд?

— Кое?

— Да проникнеш едно след друго на две места. Три влизания с взлом само за двадесет и четири часа. При това, без да откраднем нищо.

— Ще вземем орисницата.

— Да, но тя и бездруго принадлежи на Мъл и Тия. Така че не се брои. Мисля, че бихме могли да влезем в „Гинес“.

— Мечтая си за това цял живот.

Обиколиха веднъж къщата. На втория етаж не светеше.

— Струва ми се, че вече са се оттеглили. Помещенията за слугите са в южния ъгъл на къщата.

— Иконом и икономка. Мислиш ли, че се забавляват в леглото, докато господарката я няма?

Джак се почеса по брадата.

— Предпочитам да не оставям тази картина да ми се настанява в главата. Отиваме към източната част до терасата на спалнята. Ще бъдем изложени на показ след петнадесет секунди.

— Нужно е нещо по-сериозно, за да разтърсиш една бивша стриптийзьорка, приятел.

— Хей, вероятно можеш да изпълниш номера си на ергенското ми парти — каза той и се ухили, когато чу коментара на Ребека в слушалките си. — Или пък ще минем без него. Любов моя? Изключи алармите.

След сигнала на Ребека, Джак хвана Клио за ръката и я дръпна в сянката на къщата.

Закачиха въжетата с ремъците, изкачиха се отстрани на къщата, прехвърлиха се през каменния парапет и клекнаха на терасата, преди да проговорят отново.

Джак махна с ръка на Клио да оправи екипировката им и тръгна като рак заднешком към вратата на терасата.

— Изключи ключалките на източната тераса на второ ниво — тихо каза той в микрофона.

Изчака да чуе щракането на ключалките, после се надигна и се приближи към вратата.

Извади малка кутийка от джоба си и си избра шперц.

— Обзалагам се, че не са те учили на това в училището за охранители — промърмори Клио.

— Ще се изненадаш.

Той се справи с ключалката, отвори вратата и изчака Клио да влезе вътре, преди да я заключи отново.

После си помисли, че добър следовател би забелязал следите, но не вярваше, че ще се стигне дотам.

— „Обсешън“^[1] — каза Клио, като подуши въздуха. — Парфюмът на Анита. Подходящ за нея, нали?

— Заключи вратите. Коридорът е право напред. Банята — вляво.

Клио тръгна внимателно в тъмнината и продължи да си мърмори под нос.

— Трябва ли да те питам откъде знаеш толкова много за спалнята й?

— Професионална информация.

След като вратите бяха заключени, той тръгна направо към дрешника.

— Мили боже, по-голям е от стария ми апартамент! — възкликна Клио и докосна ръкава на сако, когато влезе вътре. — Не е лошо. Мислиш ли, че Анита ще забележи, ако гепя някои неща? Трябва да си подновя гардероба.

— Не сме тук на пазар.

— Хей, пазаруването е единственото нещо, в което наистина ме бива — ухили се Клио и грабна чифт обувки от змийска кожа от рафта. — Моят размер. Това е съдба.

— Тук сме, за да вършим работа, Клио.

— Добре, добре — отвърна тя, но пъхна обувките в раницата си, преди да коленичи и да отвори комплекта с инструментите.

Джак отвори панела към сейфа и включи портативния си компютър към таблото на алармата.

— Рано или късно, тя ще се усети, че ти си единственият, който може да свърши тази работа — отбеляза Клио. — И ще ти бъде ужасно ядосана.

— Да. Треперя от страх — отвърна Джак в момента, когато на екрана се появиха първите две числа от комбинацията от седем. — С колко време разполагаме?

— Четири минути и двайсет секунди. Движим се по график.

Докато чакаше, Клио огледа костюмите на Анита.

— Не си падам по тези дамски дрехи, но това е кашмир. Обзалагам се, че страхотно ще отива на Тия.

Тя нави костюма и го прибра в раницата си.

— Комбинацията е готова — промърмори Джак. — Стискай палци, красавице.

Клио стисна палците и на двете си ръце и застана зад него.

— Жестоко! — извика тя и въздъхна, когато Джак отвори вратата.

Клото заблестя като звезда.

— Ето я! Чувате ли, приятели? Пипнахме я! — извика Клио и подаде подплатената торба на Джак. — Ребека? Ще залепя огромна целувка на мъжа ти. Примири се с това.

Тя се хвърли към Джак, целуна го, после се протегна към раницата си.

— Не затваряй още, Джак. Имам малък подарък за Анита.

— Няма да оставяме нищо тук — започна той, после се вторачи в предмета, който Клио извади. — Какво е това? Барби?

— Да. Ще я заменим за статуетката. Подбрах й подходящите дрехи от магазина за играчки на „ФАО Шварц“ — обясни Клио и постави в сейфа русата кукла, облечена в черна кожа. — Наричам я Барби Крадлата. Носи си и торба за плячката. Вътре има шперцове, които направих от малки безопасни. Държи малка кукличка, която боядисах в сребърно, за да й напомня за орисницата.

— Клио, ти си невероятна!

— Имам скрити таланти. Чао, Барби — добави тя и й прати въздушна целувка, докато Джак затваряше сейфа.

Плъзнаха панела на мястото му и си прибраха инструментите.

— Добре. След като излезем от стаята, никакви разговори. Само сигнали с ръка. Навън през вратата и надясно. Надолу по стълбите и наляво. Стой близо до мен.

— Само дето няма да ме носиш на конче.

— Сега вече е по-сложно — напомни й той. — Ако ни пипнат тук, всичко е свършено.

— Давай напред.

Излязоха от спалнята. Не можеха да рискуват да запалят фенери, затова изчакаха очите им да се приспособят към тъмнината в коридора. Къщата беше тиха. Толкова тиха, че Клио чу биенето на собственото си сърце. И се зачуди как бе успяло да се надигне в гърлото й.

Джак даде сигнал и тръгнаха напред. Стъпките им бяха заглушени от меката пътека.

В началото на стълбите Клио си помисли, че къщата прилича повече на гробница, отколкото на дом. Въздухът беше хладен, стаите — тихи, а звуците от улицата бяха заглушени от уплътнените прозорци и дебелите завеси.

Тя чу звука в мига, преди Джак да застине на мястото си. На първия етаж се отвори врата, в коридора светна и се чуха стъпки.

Двамата с Джак се покриха бързо. Чуха се далечни гласове. След секунда, Клио осъзна, че къщата не беше пълна с хора, а работеше телевизорът. Едва преглътна нервния си кикот, когато позна силния сигнал на „Кой иска да стане милионер?“.

Идеално. Съвсем подходящо.

Светлината угасна, вратата се затвори и Клио преброи до десет. Усети как Джак се отпуска. Тя започна да брои стъпките, които правеха по коридора, в случай че се наложеше отново да се покрият.

Влязоха безшумно в библиотеката и заключиха вратата след себе си.

Фенерчетата ги насочиха към библиотечките със стъклени витрини. Чу се леко звънтене, когато Джак отвори един от шкафовете. Той разчисти част от него, като й подаваше подвързаните с кожа томове на Шекспир. Сейфът се появи и Джак извади компютъра си.

Той почука по часовника си и Клио му показа, че разполагат с двадесет минути. После тя клекна, отвори раницата му и внимателно извади взетите от „Морнингсайд“ предмети.

Джак ги постави дълбоко в сейфа, под впечатляващата купчина петдесетаци, кожените папки и многобройните кутии за бижута.

Затвориха сейфа и си размениха местата. Клио започна да подрежда книгите обратно, а Джак прибра инструментите си. Двамата подскочиха стреснато като зайци, когато телефонът звънна.

Джак й направи знак да побърза, после се втурна към вратата, отключи я и я открехна леко. Клио дишаше във врата му, когато светлина обля коридора. Клио, която притискаше раницата като бебе към себе си, се гмурна зад широко кресло от зелена кожа. Джак преметна другата раница през рамо, скри се зад вратата и се опита да не диша, когато по коридора се чуха бързи стъпки.

— Едно след друго — промърмори раздразнен женски глас. — Сякаш нямам какво друго да правя по това време на нощта, освен да приемам съобщения.

Жената отвори вратата. Джак хвана топката, преди да го удари в корема и се сви в ъгъла.

Стаята се освети ярко, когато жената запали лампите.

Ребека прошепна в ухото на Джак, че времето им изтича.

Той чу как икономката измарширува до писалището и стовари нещо на плота.

— Надявам се да я няма поне месец. Ще можем да си отдъхнем малко.

Провлачените стъпки на икономката се отправиха към вратата. Последва кратка пауза, след това леко изсумтяване, което можеше да се дължи на одобрение, и накрая лампите угаснаха.

Джак остана на мястото си, като внушаваше телепатично на Клио да направи същото, докато стъпките се отдалечиха. Не помръдна и сантиметър, докато не чу затръшването на врата в далечния край на коридора.

После бавно и предпазливо отвори вратата. Видя Клио, която още седеше зад креслото. Очите й проблеснаха в тъмното, когато срещна погледа му. Тя ги завъртя диво, после скочи на крака.

Измъкнаха се от библиотеката, тръгнаха тихо по коридора и излязоха навън.

 

 

— … и се правя на заек зад онова кресло, а Джак се крие зад вратата. И виждам само краката й, на които има пухкави пантофи. Розови. Единствената ми мисъл бе, че ще ме залови жена с пухкави розови пантофи. Ужасна работа.

Клио бе отстъпила на Ребека мястото отпред, тъй като искаше да застане в хоризонтално положение колкото се може по-скоро, и сега лежеше изпъната на пода на буса.

— Боже, боже! Имам нужда от малко алкохол.

— Беше страхотна — каза Джак, като погледна в огледалото за обратно виждане. — Нерви от стомана.

— Но и от желе за няколко минути. Хей! — извика тя и се надигна. — Имам подарък за теб, Тия.

— Подарък?

— Да — кимна Клио, като зарови в раницата си и извади сгънатия костюм. — Цветът е страхотен за теб. Нещо като патладжан. Чудесна материя. Кашмир.

— Това… това нейно ли е?

— Е, и? Ще го дадеш на химическо чистене първо — сви рамене Клио и отново зарови в раницата. — Ще ти стои чудесно. Точно както тези обувки ще стоят на мен — каза тя, като ги остави настрани и бръкна вътре отново. — Ребека, гепих за теб малка вечерна чантичка. От Джудит Лийбър. Не е лоша.

— В раницата има ли и нещо за мен? — попита Мълаки.

— Съжалявам, Дороти, това е всичко. Ще трябва да намериш пътя за Канзас сама.

— Как, по дяволите, гепи всички тези неща? — попита Джак.

— Останали са ми някои умения от дните, когато крадях по магазините. Не се гордея с това, но бях на шестнадесет години, настроена бунтарски. Това е вик за помощ и внимание, нали, Тия?

— Ами… според теб, тя няма ли да забележи, че тези неща липсват?

— По дяволите, тя е скътала половината „Бергдорф“ в гардероба си. Какво е един костюм? Освен това ще е прекалено заета, за да проверява гардероба си, след като лайната захвърчат във вентилатора.

— Страхотно се изразяваш — отбеляза Мълаки и се наведе да я погали по главата.

— Така си е.

Клио усети как напрежението й се стопява, когато влязоха в гаража и видяха джипа на Джак. Гидиън се беше върнал и всичко в нейния свят беше наред.

— Е, вече можем да си поръчаме пица, нали? — каза тя.