Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (22)

Глава 22

Беше великолепна септемврийска сутрин с леко ухание на есен.

Или поне Ал Рокър бе казал така по време на един от жизнерадостните си репортажи. Но когато си сред тълпите от пешеходци и задръстванията из улиците, настъпил си дъвка и си на път към вражеската територия, свежият въздух не е основната ти грижа.

Тия се чувстваше виновна. А и бе убедена, че изглежда виновна. Очакваше всеки момент хората, които задръстваха тротоара, да спрат и да я посочат с пръст по начина, по който бяха сочили Доналд Съдърланд в „Нападението на крадците на тела“.

Но това доказваше само че не би трябвало да гледа филми на ужасите.

Тия спря на ъгъла и прикова поглед в светофара, за да се увери, че очите й не се въртят като пощурели в орбитите си. Изпитваше огромно желание да грабне инхалатора си, но се страхуваше да бръкне в чантата си. Вътре имаше толкова много неща.

Толкова много незаконни неща.

Тя задиша внимателно и се присъедини към тълпата, която се втурна през кръстовището в мига, когато светлина се смени.

— Още половин пресечка — промърмори си тя тихо и се изчерви, когато си спомни, че носеше микрофон.

Тия Марш носи микрофон, помисли си тя учудено. И всичко, което казва или й казват, се чува в буса, паркиран на две пресечки на юг от „Морнингсайд“.

Тя устоя на желанието да се изкашля. Мълаки щеше да я чуе и да разбере, че е нервна. А ако той знаеше, тя щеше да се изнерви още повече.

Приличаше на сън. Не, приличаше на участие в телевизионно шоу. Идваше нейният ред и за първи път в живота си тя щеше да се прояви добре и да не забрави репликите си.

— Добре — каза тя тихо. — Влизам.

Отвори вратата на „Морнингсайд“ и влезе вътре.

Мястото беше по-строго официално от „Уайли“ и му липсваше кроткото очарование на магазина на баща й.

Беше наясно, че охранителните камери я записват. Джак й бе показал диаграмите няколко пъти. Тя знаеше къде се намират и едва се пребори с желанието да се вторачи в обективите и да помаха към тях.

Тия отиде да разгледа витрината с китайски порцелан, докато се овладее напълно.

— Мога ли да ви помогна?

С нечовешки усилия на волята Тия се удържа да не подскочи и да не се закачи с нокти на гипсовия таван, стресната от любезния глас.

Тя си напомни, че думата „виновна“ не е изписана на челото й и се обърна към продавачката.

— Не, благодаря. Бих искала да поразгледам.

— Разбира се. Аз съм Джанис. Моля ви, съобщете ми, ако се нуждаете от помощ или имате въпроси.

— Благодаря ви.

Докато момичето се отдалечаваше, Тия забеляза, че Джанис бе облечена в черен костюм, който я правеше да изглежда слаба като мамба и също толкова опасна. И бързо като змия, тя бе огледала Тия и бе преценила, че не си заслужава да й обръща внимание.

Пренебрежителното отношение я жегна, макар да си напомни, че точно това бе идеята. Беше облякла скромен кафяв костюм и бежова блуза, които възнамеряваше да изхвърли веднага щом се прибере, тъй като я правеха абсолютно незабележима.

Тия се приближи към малко писалище от палисандрово дърво, чиято цена й се стори безсрамно надута, и забеляза с крайчеца на окото си, че другият продавач се интересува от нея не повече от Джанис.

Имаше и други продавачи, разбира се. Тя си припомни разположението на „Морнингсайд“, докато обикаляше. За всяка зала на всеки етаж се грижеха поне двама продавачи с орлови погледи. На всеки етаж имаше и пазач.

Всички бяха обучени, както и в „Уайли“, да различават клиентите от зяпачите и да разпознават вероятните крадци.

Тия помнеше достатъчно от собственото си обучение, за да пригоди гардероба и маниерите си към подходящия образ.

Скъп, но прекалено скромен костюм. Добри практични обувки. Семпла кафява чанта, прекалено малка за сериозна кражба. Всичко това й придаваше вид на жена с пари, но без стил.

Не стоеше дълго пред витрините, а се местеше от място на място с разсеяния вид на зяпач, който си убива времето.

Нито продавачите, нито пазачите щяха да й обърнат повече от минималното внимание.

Влязоха две жени, майка и дъщеря според Тия. Джанис скочи. Тия й даде червена точка за бързината и лекотата, с които се нахвърли върху двете потенциални купувачки, преди колегата й да успее да помръдне.

Докато вниманието бе съсредоточено в другия край на залата, Тия извади първия микрофон от чантата си и го залепи под плота на старинното писалище.

Тя зачака алармата да запищи и мъже с пистолети да нахлуят през вратата. Когато кръвта в ушите й спря да бучи, тя чу как жените обсъждаха маси за трапезария с Джанис.

Продължи да обикаля из залата, като отдели доста време на преспапие във формата на жаба. После закрепи бръмбар към долната част на малка масичка в стил Джордж III, върху която седеше жабата. Докато свърши с първия етаж, вече се чувстваше доста компетентна и си тананикаше доволно. Залепи друг микрофон под парапета, докато се качваше към втория етаж. Припомни си чертежите на Джак, откри камерите и си свърши работата. Всеки път, когато някой от продавачите се приближеше към нея, тя се усмихваше глупаво и отказваше помощта му. Стигна до третия етаж й оттам видя как Джанис показваше на клиентките си красива маса за двадесет човека.

Никоя от тях дори не погледна към Тия. Оставаше й само един бръмбар и тя се зачуди къде щеше да свърши най-добра работа. Да, на бюфета „Луи XIV“. Тя обърна гръб на камерата и бръкна в чантата си.

— Тия? Тия Марш?

Тия едва се сдържа да не извика, когато се завъртя и видя Анита.

— Аз… ъъъ… здрасти.

— Магазина ли разглеждаш?

Кръвта, която бучеше в ушите на Тия, слезе в краката й.

— Моля?

— Ами нали си дъщеря на мой конкурент.

Анита се засмя, но очите й бяха студени като лед, когато прегърна Тия през кръста.

— Мисля, че никога преди не съм те виждала в „Морнингсайд“.

В буса едва задържаха Мълаки да не се хвърли навън.

— Чакай — рязко му нареди Джак. — Тя е добре. Ще се справи. Знае, че това е добра възможност.

— Не съм идвала — отвърна Тия и усети, че на лицето й се появява лека усмивка.

„Използвай я, заповяда си тя. Използвай държанието си на смотанячка.“

— Струва ми се толкова странно, нали разбираш, че никога не съм влизала тук. Имах среща на няколко пресечки оттук и…

— Така ли? Къде?

— С моя терапевт хомеопат.

Лъжата я накара да се изчерви, а това й помогна да изглежда по-убедителна.

— Много хора смятат, че алтернативната медицина е пълна дивотия, но честно казано, при мен дава добри резултати. Искаш ли да ти дам името на лечителя ми? Мисля, че имам визитна картичка…

Тя започна да отваря чантата си, но Анита я прекъсна.

— Не се притеснявай. Просто ще ти звънна, ако имам нужда от… дивотии.

— Всъщност, това беше само оправдание. Дойдох тук, защото се надявах да се видя с теб. Онзи ден, когато обядвахме заедно, прекарах чудесно. Надявах се, че може да го направим отново.

— О, това е много мило. Ще проверя календара си и ще ти се обадя.

— Би било чудесно. Почти винаги съм свободна. Обикновено се опитвам да си уреждам час при лекаря сутрин, за да…

Тя замълча, изкашля се и задиша затруднено.

— О, господи. Имаш ли котка?

— Котка ли? Не.

— Реакция… на нещо.

Тия задиша със свистене. Клиенти и продавачи погледнаха нервно към нея.

— Алергия. Астма.

От тежкото дишане й се зави свят и движенията й изглеждаха съвсем истински. Тя извади инхалатора от чантата си и вдъхна шумно.

— Ела. Ела с мен. За бога! — извика Анита, повлече я към асансьора и натисна копчето за четвъртия етаж. — Ще притесниш клиентите.

— Съжалявам. Съжалявам… — Тя продължи да вдишва от инхалатора, докато тръпката от успеха сгорещи цялото й тяло. — Ако мога да седна за минута… чаша вода…

— Да, да.

Анита въведе Тия в кабинета си и извика:

— Донесете чаша вода на доктор Марш.

После настани Тия на един стол.

— Сложи си главата между коленете или нещо такова.

Тия се подчини и се усмихна.

В поведението на Анита се долавяха нетърпението и раздразнението, които здравите хора изпитваха към болниците.

— Вода — изхъхри тя и загледа как елегантните обувки на Анита минават по красивия килим.

— Донесете ми проклетата вода! Веднага!

Докато Анита се върне в стаята, Тия вече бе закрепила последния бръмбар под седалката на стола.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам — немощно каза Тия. — Толкова неприятна работа. Сигурна ли си, че нямаш котка?

— Щях да знам, ако имах проклетата котка — отвърна Анита, като грабна водата от ръката на помощника си и я подаде на Тия.

— Разбира се, че щеше да знаеш. Обикновено котките предизвикват толкова бърза и силна реакция — каза Тия, като бавно отпи от водата. — Но пък може да е и от полени. От букетите с цветя, които са прекрасни. Хомеопатът ми ме сложи в програма, която съчетава билки, медитация и седмично пречистване. Много съм обнадеждена.

— Страхотно — каза Анита и си погледна часовника. — По-добре ли се чувстваш?

— Да, много по-добре. О, ти си заета, а ти отнех ужасно много време. Баща ми мрази да му прекъсват работата. Сигурна съм, че и с теб е така. Надявам се скоро да се обадиш да обядваме заедно. Аз… аз черпя — добави тя с жален гласец. — За да ти благодаря за помощта днес.

— Ще ти се обадя. Позволи ми да те изпратя до асансьора.

— Надявам се да не съм съсипала деня ти — започна Тия, но замълча, когато помощникът на Анита се приближи към тях.

— Госпожице Гай, това е детектив Робинс от нюйоркската полиция. Той иска да говори с вас.

Тия потисна истеричното си желание да се засмее.

— О, господи! Добре. Би трябвало да те освободя най-после. Благодаря ти много. Благодаря ви за водата — обърна се тя към помощника и забърза към асансьора.

Захапа бузата си отвътре, за да не се изхили и продължи да я хапе, докато стигне до долния етаж и излезе навън.

Нюйоркчани са свикнали с луди и не биха обърнали внимание на скромно облечена блондинка, която се хили истерично, докато тича по тротоара.

 

 

— Беше великолепна — извика Мълаки, като я вдигна в буса и я прегърна силно. — Направо великолепна!

— Бях — съгласи се Тия, която не може да спре да се кикоти и се надяваше, че никой няма да я шамароса, за да я отрезви. — Наистина бях. Макар че едва не се подмокрих, когато Анита ме заговори. Но после си помислих, че ако мога да вляза в кабинета й за минута, ще имам възможност да поставя последния микрофон там, но ужасно ми се искаше да се засмея. Предполагам, че това е някаква нервна реакция. Просто… някой трябва да ме накара да млъкна.

— С удоволствие — кимна Мълаки и притисна устни към нейните.

— Дечица, успокойте се и седнете. Сигурно искате да чуете това.

Джак включи аудиосистемата и свали слушалките си.

— … разбирам какво един полицейски детектив може да иска от мен. Кафе?

— Не, благодаря. Госпожице Гай, знам, че сте доста заета и няма да ви губя времето. Става дума за един имот, който сте притежавала, склад близо до шосе 19, на юг от Линдън, Ню Джърси.

— Детектив, съпругът ми притежаваше много имоти, които аз наследих. О, вие казахте, че преди съм го притежавала. Наскоро продадох един имот в Ню Джърси. Адвокатите и счетоводителите ми се разправят с подробностите. Някакъв проблем с продажбата ли има? Не съм чула нищо, което да ме наведе на тази мисъл, а и знам, че сделката беше приключена в началото на месеца.

— Не, госпожо. Не знам нищо за подобен проблем — отговори детективът и се чу леко шумолене. — Познавате ли този човек?

— Не ми се вижда познат. Срещам се с доста хора, но… Не, не го познавам. Трябва ли да го познавам?

— Госпожице Гай, този човек е бил намерен във въпросния склад. Бил е убит.

— О, господи — възкликна Анита и се чу скърцане, когато се отпусна на стола си. — Кога?

— Не е лесно да се определи точното време на смъртта. Умрял е около датата, на която сте продала склада.

— Не знам какво да кажа. Този имот не е бил използван… даже не съм сигурна откога. Шест месеца. Или пък осем. Но никой не ми е съобщил за тази ужасна история. А аз ще трябва да се свържа с купувачите. Това наистина е ужасно.

— Госпожице Гай, имахте ли достъп до онази сграда?

— Разбира се. На представителя ми бяха дадени всички ключове и кодове, които би трябвало да са предадени на купувачите. Предполагам, че ще искате да се свържете с моя агент по недвижими имоти. Ще помоля секретарката си да ви предостави тази информация.

— Благодаря ви. Госпожице Гай, притежавате ли пистолет?

— Да. Три. Съпругът ми… Детектив…

Последва дълга пауза.

— Заподозряна ли съм?

— Това са само рутинни въпроси, госпожице Гай. Предлагам, че оръжията ви са регистрирани.

— Да, разбира се. Имам два пистолета у дома. Един в кабинета и един в спалнята. А третия държа тук.

— Ще ни помогнете много, ако ни предадете оръжията, просто за да можем да ги елиминираме като улики, ще ви дадем разписка за тях.

— Ще уредя това — отвърна тя със студен глас.

— Можете ли да ми кажете къде бяхте на осми и девети септември?

— Детектив, струва ми се, че ще трябва да се свържа с адвоката си.

— Това е ваше право, госпожице Гай. Ако искате да се възползвате от него, ще се радвам да ви разпитам в присъствието на адвоката ви в участъка. Но всъщност предпочитам да приключим още сега и да ви оставя да си вършите работата.

— Не можете да ме завлечете в участъка, за да ме разпитвате за убийството на човек, когото дори не познавам.

Чу се шумолене на хартия, докато Анита прелистваше настолния си календар.

Тя изрецитира часове, срещи, делови и лични ангажименти.

— Можете да проверите всичко това при секретарката ми. Или, ако се налага, можете да разпитате служителите в дома ми.

— Благодаря ви, госпожице. Съжалявам, че ви обезпокоих. Знам, че ви е неприятно, но…

— Не съм свикнала да бъда разпитвана от полицията.

— Разбира се, госпожице. Но в подобни случаи сме длъжни да проверим всички страни. Странно е защо този човек е отишъл чак до Ню Джърси, за да бъде застрелян. И то в тази сграда. Е, благодаря ви за помощта, госпожице Гай. Имате великолепен магазин. За първи път влизам тук. Наистина е чудесно — повтори Боб.

— Секретарката ми ще ви изпрати, детектив.

— Добре. Благодаря.

Чуха се стъпки и затваряне на врата. После, в продължение на няколко секунди, само тишина.

— Задник — прошепна свирепо Анита и Джак се ухили. — Тъп задник. Идиот! Ама че наглост да пристига тук и да ме разпитва като обикновен престъпник. Имам ли пистолет?

Нещо крехко се счупи с тъжно звънтене.

— Да не би да не оставих проклетото оръжие на убийството на място, където и десетгодишно хлапе би могло да го намери? Но той пристига тук, за да ми съсипе деня и да ме обижда.

— Бинго — промърмори Джак и се отпусна назад. — Тя го е направила.

Тия потрепери и се отпусна на един от двата стола, заковани в пода на буса. От колоните долетя гласът на Анита, която нареждаше на секретарката си да се обади на адвоката й.

— Подозирахме, че го е направила. Почти бяхме убедени в това. Но да я чуеш да го каже по този начин… вбесена, защото са нарушили спокойствието й… направо е ужасно.

Изслушаха как Анита наруга секретарката си, която й съобщи, че адвокатът й бил зает в момента.

— Денят на нашата скъпа Анита не е особено хубав — каза Джак и се завъртя на стола. — А ние ще го вгорчим допълнително. Все още ли си готова да участваш? — попита той Тия.

— Да — отговори тя.

Беше пребледняла, но ръката, която вдигна към Мълаки, бе спокойна.

— Абсолютно съм готова.

Гидиън наблюдаваше Клио, която прибираше косата си под черна барета. Тя отстъпи назад и се огледа в огледалото.

— Какво мислиш? — попита Клио и направи бърз пирует. — Последният писък на модата при взломаджиите.

— Имаш предостатъчно време.

— Да, но исках да видя как изглеждам.

Облечена в черни джинси, черен пуловер и черни маратонки, тя се вторачи в отражението си.

— Върши работа. „Гап“. Кой ли би си го помислил?

— Не си ли нервна?

— Не особено. Колко му е да проникнеш някъде! — ухили се тя и заразмаха крака, за да провери еластичността на джинсите. — Жалко, че нямах време да си купя гащеризон. Нали се сещаш, Ема Пийл от „Отмъстителите“.

Гидиън не отговори и тя го погледна сериозно.

— Какво има, готин?

— Ела тук за минута.

Тя се подчини и се приближи към него. Повдигна вежди, когато Гидиън продължи да я гледа вторачено. Тъкмо бе започнала да се усмихва, когато той я притисна в прегръдките си.

— Уха! Това пък за какво е?

— Винаги има възможност нещо да се обърка.

— Винаги има възможност някой сателит да падне от небето и да ми се стовари на главата. Но това не ме кара да се крия в мазето.

— Когато те въвлякох в тази история, не те познавах.

— Никой не ме въвлича никъде, ако не искам — отвърна тя и наклони глава назад, за да го погледне в очите. — Ясно ли е?

— Тогава не ми пукаше за теб. Но сега е различно.

— Чудесно. Но не ме карай да се размеквам.

— Клио, не си задължена да правиш това. Чакай — спря я той, когато тя се отдръпна. — Остави ме да довърша. Стъпката довечера не е чак толкова голяма, докато не огледаш цялата история. Ако успеем, се изкачваме едно ниво нагоре. Много сериозно ниво. Следващият път, когато сложиш тази барета, ще бъде, за да проникнеш в дома на Анита и да откраднеш от нея нещо, заради което тя е готова на убийство.

— Нещо, което не й принадлежи.

— Не е там работата. Чу я на записа. Убила е човек и не би се поколебала да го извърши отново. А тя знае коя си.

— Тя и бездруго знае коя съм.

— Изслушай ме — стисна ръката й Гидиън. — Джак може да те измъкне от това. Той знае начина и нужните хора, които могат да ти уредят документи. Можеш да изчезнеш с парите, които той ще ти даде за статуетката. Тя никога няма да успее да те намери.

— Така ли мислиш за мен? Смяташ ме за плъх, който напуска кораба още преди да е започнал да потъва? — извика Клио и го отблъсна. — Много ти благодаря.

— Не искам Анита да те докосне. Няма да позволи това.

Сдържаната ярост в гласа му и чувството на безпомощност, което се долавяше зад нея, успокоиха яда на Клио. Тя се завъртя към Гидиън замислено. Стомахът й се сви.

— Защо? — попита тя.

— Държа на теб, по дяволите! Не го ли казах?

Клио наклони глава и се усмихна леко, макар да усещаше пулса в гърлото си.

— Дай друга дума с пет букви.

Гидиън отвори уста, но му се стори, че езикът му е надебелял от вълнение.

— Мамка му!

Тя се ухили и щракна с пръсти.

— Грешен отговор. Искаш ли да опиташ отново? Все още имаш шанс да спечелиш безплатна почивка в Сан Хуан и комплект куфари „Самсонайт“.

— Не ми е лесно. Не обичам да ме поставят в подобно положение — отговори Гидиън, като пъхна ръце в джобовете си и се заразхожда нервно из малкия кабинет на Тия. — Не знам какво да направя. Човек няма време да мисли при тези условия.

— Да, да, дрън-дрън.

Стомахът й се поуспокои. Клио свали баретата и разтърси гъстата си грива.

— Мисля, че ще хапна нещо, преди да изляза.

Гидиън я спря, като я хвана за косата, усука я около ръката си и я използва като въже, с което да я притегли към себе си.

— По дяволите, Клио! Обичам те и ще трябва да свикнеш с тази мисъл.

— Добре — отвърна тя и по тялото й се разля топлина. — Добре — повтори тя, като се сгуши в него и затвори очи — Добре.

Най-после, помисли си тя.

— Добре? Това ли е единственото, което…

— Шшт! — Прегърна го тя. — Тихо. Това е момент като филм.

Гидиън въздъхна.

— Половината от времето не разбирам за какво говориш.

— Ще те улесня. Аз също те обичам — отдръпна се тя и го погледна в очите. — Това разбра ли го?

— Да.

Пръстите му загалиха нежно косата й.

— Разбрах го.

Гидиън притисна устни в нейните в дълга целувка.

— Ще трябва да си поговорим по-сериозно по въпроса.

— Нямаш проблеми — отвърна тя и впи устни в неговите.

— Искам да кажа на останалите, че трябва да измислим друг начин.

— Не — освободи се от ръцете му Клио. — Не, Гидиън. Ще си изпълня ролята също като Тия тази сутрин. Точно както ще постъпят и останалите. Дължа го на Мики. А има и още нещо — продължи тя, без да му даде възможност да отговори. — Ще бъда откровена с теб. Аз съм свършена.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Като балерина съм свършена.

— Не е вярно. Виждал съм те как танцуваш.

— Видя ме да правя стриптийз — поправи го тя. — Три минути, в които се друсаш, събличаш и продаваш на тълпата. Голяма работа!

Тя отметна коса назад и въздъхна.

— Аз съм добра танцьорка, но такава е всяка втора хлапачка, която някога е взимала уроци по танци. Не съм велика и никога няма да бъда. Харесваше ми да съм част от компанията, когато успявах да си намеря работа. Харесваше ми да съм част от нещо. Никога не бях имала подобно усещане в семейството си.

— Клио…

— Това не е някакво задълбочено философско признание за нещастното ми детство. Просто казвам, че обичам да танцувам. Обичах да бъда сред останалите балетисти, тъй като правехме нещо заедно. Нещо като онова платно, за което говореше Тия. Нали разбираш?

— Да — отговори Гидиън и си помисли за света си в Коув — семейството, работата и необходимостта да задържиш и двете. — Разбирам.

— Прекарах почти десет години като странстваща с катун циганка и единственият ми истински приятел беше Мики. Вероятно една от причините за това бе, че не влагах сърце в работата си. Отегчавах се. Същото шоу. Същата рутина. Същите лица. Вечер след вечер и два пъти в сряда.

Гидиън прокара нежно пръст по челото й и малката бенка под веждата й.

— Нуждаела си се от нещо повече.

Клио сви рамене.

— Не знам. Знам само, че когато си добра балерина със скромен глас за певица, трябва да си безумно амбициозна, ако искаш да си изкарваш хляба на сцената. Аз не бях такава. И когато онова копеле ми подхвърли идеята за театъра в Прага и шанса да стана хореограф, подскочих от радост. И виж къде се приземих. Имах доста време за мислене, докато бях на дъното в Прага. Мисълта ми беше съсредоточена върху връщането ми в Ню Йорк, макар да нямах представа какво ще правя, когато пристигна тук. Но мисля, че сега вече знам.

Тя вдигна баретата и я завъртя в ръка.

— Сега съм част от нещо. Имам приятели. Особено Тия. Предполагам, че имам нещо като семейство и няма да го напусна.

Клио въздъхна тежко.

— Това е краят на изповедта ми.

Гидиън не каза нищо за момент, после взе баретата и я наложи на главата й.

— Изглеждаш чудесно с нея.

Очите я смъдяха, но гласът й бе закачлив.

— Грешиш, готин. Тя изглежда чудесно върху мен.

 

 

Наблюдаваха „Морнингсайд“ на смени. След седем, когато заключиха магазина, това бе отегчителна и неблагодарна работа. Но щяха да продължат наблюдението и подслушването, докато не свършеха работата.

В три часа Мълаки чу секретарката на Анита, която бяха нарекли „Изтривалката“, да напомня на шефката й за часа й в козметичния салон и за ангажимента й за вечеря.

Анита излезе от магазина десет минути по-късно, след като наруга адвоката си по телефона, и повече не се върна.

В полунощ Ребека още поддържаше наблюдението от задната част на буса. Когато Джак пристъпи към нея, тя се намръщи.

— Мозъкът ще ми се скапе, ако се наложи да правя това още дълго време.

— Ще тръгнем след час — отвърна той, като се наведе. Приближил глава към нея, за да разгледа разпечатките. — Защо си сложила парфюм? — попита я той.

— За да те подлудя от желание.

— Върши работа — усмихна се той и я целуна леко по устните. — Определено върши работа. Направи проверката. Сектор по сектор.

Ребека осъзна, че не само Джак изпитваше силно желание.

— Направих я вече петстотин пъти. Знам какво правя, Джак.

— Никога преди не си работила с подобно оборудване — напомни й той, като не успя да се въздържи и погали хванатата й на опашка коса. — Усъвършенстването иска практика, ирландке.

Ребека измърмори някаква ругатня, но се подчини.

— Харесвам начина, по който ме целуваш.

— Това е хубаво, тъй като възнамерявам да прекарам следващите петдесет години в целувки с теб.

— Когато подам пръст на един мъж, това не значи, че трябва да сграбчи цялата ми ръка. Сектор едно. Аларми — беззвучни и шумни — активирани. Детектори за движение — активирани. Инфрачервени лъчи — активирани.

Тя натрака на клавиатурата кодовете, които вече знаеше наизуст, и огледа мониторите.

— Външни и вътрешни врати — обезопасени.

Ребека продължи и изреди останалите шестнадесет сектора, които съставляваха охранителната система, създадена от Джак за „Морнингсайд“.

— Изключи алармите в пети сектор.

— Да ги изключа?

— Практика, скъпа. Изключи пети сектор за десет секунди.

Тя въздъхна и сви рамене.

— Изключвам пети сектор.

Джак се загледа с любов в нея. Пръстите й шареха по клавиатурата, а очите й напрегнато следяха мониторите.

— В сектора има сигнал. Да…

— Това е нормално. Продължавай.

— Секторът е изключен.

Ребека погледна часовника и преброи секундите. На десет включи отново системата.

— Алармите в пети сектор са включени.

— Казах ти десет секунди.

— Десет бяха.

— Не. Нужни са четири, за да може системата да заработи с пълна сила. Така че това прави четиринадесет.

— Тогава трябваше да ми кажеш…

— Казах десет, значи се нуждая от десет — погали я той по главата. — Успехът е закодиран в детайлите.

Ребека се намръщи, а Джак отвори чантата си, за да провери за последен път портативното си оборудване.

— Ако изключим цялото място, как после да върна охраната на линия?

— Това е сериозен въпрос. Стандартните аларми, външните врати и прозорците ще се включат веднага. Детекторите за движение, инфрачервените лъчи и вътрешните врати се включват ниво след ниво. Четири минути и дванадесет секунди, за да се задействат напълно. Системата е доста сложна.

— Струва ми се прекалено дълго. Мисля, че има начин да съкратим времето.

— Възможно е.

— Обзалагам се, че мога да сваля цяла минута от тези четири и дванадесет, ако имах достъп до цялата система и време да си поиграя с нея.

— Да не си търсиш работа, ирландке?

— Само казвам — усмихна се тя и се завъртя на стола. — Подходящото време има значение. За всички неща.

— Да не би това да е начин да ми кажеш, че не съм уцелил подходящия момент с теб?

— Казвам ти, че обичам аз да избирам момента.

— Няма да нараниш чувствата ми, ако посъкратиш този момент. А сега отивам да взема останалите.