Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (30)

Глава 30

Цялата работа приличаше на пиеса и зависеше от постановката, костюмите и желанието на актьорите да изпълнят добре ролите си. Тъй като Клио беше театралния експерт на групата, тя пое и ролята на режисьор.

Айлин изпълняваше ролята на Анита, когато Клио безмилостно караше състава да репетира.

— Времето е изключително важно, хора. Не забравяйте това. Джак, давай.

Джак се престори, че провежда телефонното обаждане, което щеше да сложи началото, после тръгна заедно с Гидиън към асансьора.

— Не разбирам защо отново трябва да слизаме долу. Можем само да се престорим, че го правим — отбеляза Гидиън.

— Слушай, готин, аз съм режисьорът. Действай!

Той завъртя очи, но влезе в асансьора с Джак.

— Късмет — извика Тия и сви рамене. — Ами точно това щях да им кажа, ако го правеха наистина.

— Виждате ли! — извика Клио. — Тия знае как да репетира.

— Скапана работа — промърмори Мълаки.

— Ако искаш да кажеш нещо, чакай си реда — предупреди го Клио. — Добре, би трябвало да е осем и петнадесет и времето минава. Ние си седим и чакаме връщането на Гидиън, като в същото време се наслаждаваме на питателна закуска. Часовникът цъка, а къде, по дяволите, е той?

— Всички ще се разхождаме нервно като тигри в клетка и ще пием прекалено много кафе — обади се Ребека, като прелисти едно от булчинските си списания. — О, мамо, виж тази рокля. Май точно нея ще избера.

— Това не е майка ти, а гадната Анита Гай. Не си забравяй ролята — настоя Клио, после се завъртя към Гидиън, когато вратата на асансьора се отвори отново. — Закъсняваш. Тревожехме се, дрън-дрън. Сега ни казваш, че всичко е наред.

— Ще го направя, ако ми дадеш възможност.

— Актьорите са такива деца! — извика тя, като го сграбчи за ризата и го притегли към себе си за целувка. — Смяна на сцената — съобщи тя. — Библиотеката. Десет и половина. По местата си, хора.

 

 

Валеше силно, когато Мълаки излезе от таксито пред обществената библиотека на Ню Йорк. Силният порой и причинените от него задръствания ги бяха забавили малко.

Времето го накара да изпита носталгия. Е, вижда му се краят, помисли си той, докато се изкачваше по стълбите между величествените лъвове, познати като Търпение и Кураж. Идваше време да се прибере у дома и да се заеме с нишките на живота си. И старите, и новите. Мълаки се зачуди каква ли шарка щяха да образуват.

Влезе вътре в тишината и величието, които напомняха катедрала. Това беше второто му посещение тук, тъй като бе задължен да направи генерална репетиция по-рано. Все още го озадачаваше фактът, че в такава огромна библиотека няма книги във фоайето.

Мълаки прокара ръка през мократа си коса, после, както бе планирано, се заизкачва по стълбите към третия етаж, вместо да вземе асансьора.

Никой не му обръщаше внимание. Посетителите на библиотеката седяха спокойно на масите или оглеждаха рафтовете с книги. Някои тракаха по лаптопите си, други драскаха на листа.

Той попълни формуляр за книгата, която бе най-подходяща за случая според Тия, и я занесе на библиотекарката.

Харесваше му миризмата на книги, дърво и мокри от дъжда хора. При други обстоятелства щеше да се наслаждава на посещението си тук. И макар Гидиън да бе най-запаления читател в семейството, Мълаки с удоволствие би си избрал хубава книга и би се настанил на някой стол в този храм на литературата.

Той мина покрай Гидиън, който седеше, забил нос в „Да убиеш присмехулник“. Брат му обърна следващата страница в знак, че Мълаки може да действа.

Бяха взели предвид факта, че Анита имаше достатъчно време да намери заместник на Джаспър. При това някой, готов да убие невъоръжен човек в библиотеката.

Това не бе твърде вероятно, разбира се, тъй като по този начин тя щеше да загуби шанса да се сдобие с орисниците. Мълаки бе готов да поеме този риск, но все пак космите по врата му настръхнаха, докато вървеше през редовете с книги.

Намери си подходяща маса и огледа лениво района. Очите му се стрелнаха към главата на Ребека, която седеше наведена над лаптопа си.

След двадесет минути, младата библиотекарка му донесе исканата книга. Мълаки се настани да чака търпеливо.

 

 

След като бе прекарал часове в разглеждане на видеозаписите на охраната, предоставени му от Джак, детектив Лу Гилбърт седеше в „Морнингсайд“ и разпитваше служителите за трите липсващи предмета от инвентарния списък.

В центъра на града, Джаспър се мъчеше да сключи сделка с областния прокурор.

Зад волана на бус, който пъплеше бавно в дъжда и вбесяващото задръстване на Пето авеню, Клио барабанеше в такт с „Беърнейкид лейдис“ и чакаше да даде знак на Тия.

Мълаки чу потракване на токчета, долови уханието на скъп парфюм и вдигна очи от книгата си.

— Здрасти, Анита. Тъкмо четях за орисниците. Невероятни дами! Знаеш ли, че те са пеели предсказанията си? Били са нещо като митологична рок група.

— Къде са?

— О, на сигурно място. Извини ме за лошите маниери — каза той, като се надигна и й придърпа стол. — Седни, моля те. В неприятен ден като днешния, това величествено място изглежда почти уютно.

— Искам да ги видя — отвърна Анита, но седна и кръстоса крака, като си напомни, че засега трябваше да се съсредоточи само върху бизнеса. — Не мислиш, че ще платя тази невероятна сума, без първо да огледам стоката, нали?

— Навремето ти позволих да огледаш една от тях и виж докъде стигнахме — усмихна се Мълаки. — Изпрати двама ужасно неучтиви мъже по петите на брат ми. А аз много го обичам.

— Съжалявам само, че не ги изпратих след теб. С по-категорични заповеди, разбира се.

— Е, човек се учи докато е жив. Но нямаше нужда да убиваш приятеля на Клио. Той не беше замесен.

— Тя го замеси. Това беше само бизнес, Мълаки. Нищо повече.

— Хей, не сме в „Кръстникът“, Анита. Щеше да е бизнес, ако беше предложила на Клио някаква цена за статуетката. Ако беше играла честно, сега щеше да я имаш. Вероятно дори и третата. А сега имаш само кръв по ръцете си.

— Спести ми лекцията си.

— Ако беше играла честно с мен — продължи той, — вместо да позволиш на алчността ти да надделее над здравия разум, сега щеше да притежаваш и трите статуетки само за част от парите, които ще платиш сега. Ти запреде тази нишка, Анита, когато открадна от мен и семейството ми.

— Ти искаше да ме чукаш. Позволих ти да го направиш, а после аз те прекарах. Няма смисъл да хленчиш за това.

— Права си. Просто ти обяснявам защо сега седим тук. Десет милиона. Уреди ли всичко?

— Ще получиш парите, но не и преди да видя орисниците — каза Анита, а когато Мълаки само се усмихна, изруга под нос. — Трансферът е уреден. След като се уверя, че притежаваш онова, което твърдиш, ще се обадя да преведат парите по сметката ти.

— Още нещо, преди да започнем. Ако след сключването на сделката, почувстваш желание да си отмъстиш на мен или на член от семейството ми или на Клио, не забравяй, че съм документирал всичко. Абсолютно всичко, Анита. И документацията е на сигурно място.

— В случай, че смъртта ти настъпи неочаквано? — засмя се тя. — Колко банално.

— Банално, но вярно. Ще получиш онова, което искаш, срещу парите си. И това ще е края. Споразумяхме ли се?

Жена, прекарала дванадесет години, омъжена за човек, който я отвращаваше в леглото и отегчаваше вън от него, знаеше как да бъде търпелива. Достатъчно търпелива да чака с години, за да осъществи убедителен нещастен случай.

— Тук съм, нали? Дай да ги видя.

Той се облегна назад, приковал очи в нейните, и вдигна ръка. Гидиън се приближи до масата и остави черно куфарче между тях.

— Мисля, че не се познаваш лично с брат ми. Гидиън, това е Анита Гай.

Анита сложи ръка на куфарчето и вдигна глава.

— Значи ти си посредникът, а? — нежно каза тя. — Наистина ли нямаш нищо против да споделяш курвата си с брат си?

— В нашето семейство обичаме да споделяме. Но се радвам, че Мъл не те сподели с мен. Доста си старичка за вкуса ми.

— Хайде, хайде, да не забравяме добрите маниери — каза Мълаки и махна към куфарчето.

— Тук има прекалено много хора — отвърна Анита.

— Или тук, или никъде.

Разгневена, Анита се опита да отвори куфарчето.

— Заключено е.

— Разбира се — жизнерадостно каза Гидиън. — Комбинацията е седем-пет-петнадесет. Датата на потъването на „Лузитания“.

Анита настрои комбинацията, ключалката изщрака и тя вдигна капака. Орисниците бяха пред очите й.

Тя взе първата и я огледа. Спомняше си отлично тежестта и формата на Клото. Красивата сребърна пола, сложната прическа, вретеното в ръката й.

Анита я остави на мястото й и извади Лахезис. Имаше някои разлики. Роклята й падаше по различен начин и оставяше едното рамо оголено. Блестящата коса беше вдигната нагоре в кок, напомнящ корона. Дясната й ръка държеше метър с цифри по него.

Сърцето на Анита заби лудо, когато върна втората орисница в куфарчето и извади третата.

Атропа беше малко по-ниска от сестрите си, точно както твърдеше легендата. Лицето й беше по-меко и мило. Държеше малка ножица в притиснатите към гърдите си ръце. Носеше сандали. Каишката на левия сандал се кръстосваше два пъти, преди да изчезне под полата.

Всяка подробност отговаряше на документираните описания. Изработката беше великолепна. От статуетките се излъчваше невероятно усещане за сила и власт.

В този момент Анита би платила всичко и би направила всичко, за да ги притежава.

— Доволна ли си? — попита я Мълаки.

— Един повърхностен поглед не може да бъде задоволителен — отговори тя, хванала Атропа в ръка. — Трябва да се направят определени експертизи и…

Мълаки издърпа орисницата от ръката й и я прибра в куфарчето при сестрите й.

— Вече минахме по този път. Взимай ги или забрави за тях. Веднага.

Той затвори куфарчето, макар Анита да протегна ръка и да се опита да го спре. После го заключи.

— Не очакваш да ти платя десет милиона след само две минути оглед.

Той й отговори със същия тих глас.

— Не разполагаше с повече, когато ти показах Клото за първи път. И веднага разбра, точно както си сигурна и сега. Прехвърли парите и можеш да си тръгнеш оттук с орисниците.

Той взе куфарчето от масата и го остави на пода до краката си.

— А ако не искаш, аз ще си тръгна с тях оттук и ще ги продам другаде. Подозирам, че „Уайли“ биха платили с удоволствие исканата цена.

Анита отвори чантата си. Мълаки сложи ръка на китката й, когато тя бръкна вътре.

— Бавно, скъпа — промърмори той и не свали ръка от нейната, докато тя не извади телефона си.

— Наистина ли мислиш, че мога да извадя пистолет и да те застрелям хладнокръвно на обществено място?

— Всичко, освен общественото място, ти подхожда идеално като хубавия ти костюм — отговори той, като затвори чантата й и се облегна назад.

— Изненадана съм, че не отиде първо в „Уайли“, след като ме смяташ за толкова безскрупулна.

— Реших, че между теб и мен няма да има прекалено много въпроси и отговори, някои от които биха били не особено приятни.

— Кажи на брат си да се разкара от главата ми — рязко нареди тя и набра някакъв номер, когато Гидиън се отдръпна назад. — Обажда се Анита Гай. Готова съм да прехвърля парите.

Мълаки извади листче от джоба си и го сложи на масата пред нея. Анита прочете данните в слушалката.

— Не — каза тя. — Ще ви звънна по-късно.

Анита остави телефона на масата.

— Трансферът е задействан. А сега искам орисниците.

— И ще ги получиш — отговори Мълаки, като бутна куфарчето по-далеч от нея. — След като потвърдя, че парите вече са в сметката ми.

На близката маса, Ребека отговори на електронното съобщение на Джак, изпрати друго на Тия, после продължи да наблюдава банковата сметка.

— Това са много пари, Мълаки. Какво възнамеряваш да правиш с тях?

— Имаме доста планове. Ще трябва да дойдеш някой път в Коув и да видиш как сме ги употребили. А ти какво ще правиш? Веднага ли ще си потърсиш печалбата или първо ще се наслаждаваш известно време на придобивката си?

— Бизнесът на първо място, както винаги.

Докато наблюдаваше как сестра му затваря лаптопа си, Гидиън си помисли, че сега времето бе най-важно. Скоро щяха да разберат дали Клио бе подготвила сцената добре. Той пъхна палци в гайките на колана си и потупа с пръсти предните си джобове.

Мълаки вдигна очи.

— О, за бога! — изсъска той и се намръщи на Анита. — Имаме си компания. Остави ме да се оправя с нея.

— С кого?

— Тия.

Мълаки се усмихна и скочи на крака.

— Тия, каква приятна изненада!

— Мълаки!

Тия заекна леко. Вълнението от ролята я накара да се изчерви.

— Не знаех, че си в Ню Йорк.

— Току-що пристигнах. Канех се да ти звънна по-късно, но ти ми спести разхода — каза той, като се наведе, притисна буза към нейната и вдигна вежди към Анита.

— Дойдох да направя някои проучвания за новата си книга — обясни Тия, като притисна куфарчето към гърдите си. — Не очаквах да… — Тия замълча и погледна стреснато. — Анита?

— Разбира се, вие се познавате — отбеляза Мълаки, като повиши нервно глас и няколко човека се обърнаха раздразнено към тях. — Помолих госпожица Гай да се срещнем тук, за да обсъдим… да обсъдим някои покупки за офиса ми.

— О, разбирам — отвърна Тия и ги погледна с наранени и овлажнели очи, сякаш бе разбрала за любовна връзка между тях. — Ами… аз… аз не искам да ви прекъсвам. Както ти казах, аз само… О, за орисниците ли четеш?

Тя се наведе тромаво, за да види книгата и блокира гледката на Анита.

Ребека се приближи небрежно, размени куфарчетата и продължи напред. Намигна бързо на Гидиън, стисна дръжката на куфарчето с орисниците, излезе от читалнята и заслиза по стълбите.

— Само си убивам времето — отговори Мълаки, като потупа телефона на Анита, когато видя, че лампичката му мига. — Мисля, че те търсят, Анита.

— Извинете ме — каза тя и взе телефона. — Анита Гай.

— Аз… аз би трябвало да се заема с работата си — каза Тия и отстъпи назад. — Радвам се, че те видях отново, Мълаки. Беше… Довиждане.

— Разби моминските й мечти — засмя се Анита и затвори телефона. — Трансферът е извършен, така че…

Тя се протегна към куфарчето, но за втори път Мълаки я хвана за ръката.

— Не толкова бързо, скъпа. Първо трябва лично да проверя.

Той извади собствения си телефон, сякаш за да потвърди онова, което Ребека вече бе потвърдила, и се обади на Клио.

— Салон за масаж „Труди“ — отговори тя. — Гарантираме, че ще ви намачкаме добре.

— Трябва да потвърдя електронен трансфер на една сума. Да, ще почакам.

— Ребека тъкмо се качва в буса. Джак би трябвало да е в дома на Анита заедно с детектив Гилбърт. Имат заповед за обиск.

— Да, благодаря. Ще ви дам номера на сметката.

— Мъл, Ребека е. Джак ми изпрати съобщение по електронната поща. Приятелят му, детектив Робинс, ще призове Анита на разпит за убийствата. Би трябвало вече да е в „Морнингсайд“. А тъй като другото ченге е в дома й, тя наистина няма къде да отиде. В момента и Тия излиза от библиотеката.

— Чудесно. Благодаря ви много — каза Мълаки и прибра телефона в джоба си. — Е, струва ми се, че свършихме работата — надигна се той и подаде куфарчето на Анита. — Но не мога да кажа, че с удоволствие работих с теб.

— Ти си глупак, Мълаки — каза Анита и също стана. — По-лошо, ти си глупак, който мисли на дребно. Ще превърна съдържанието на куфарчето в най-страхотната история на века. Радвай се на десетте си милиона. Още преди да приключа, това ще са стотинки за мен.

— Да, ужасна проклетия — каза Гидиън, когато Анита се отдалечи.

— Е, може да е имала гадно детство — усмихна се Мълаки. — Да й дадем една минута да яхне метлата, а после ще отидем при момичетата.

Метлата беше обикновено нюйоркско такси, но Анита бе готова да крещи от радост. Всичко, което искаше — пари, власт, положение, слава, уважение, бе в куфарчето до нея.

Парите на Пол я бяха извели дотук. Но щеше да измине останалия път съвсем сама. Сега бе на светлинни години разстояние от мизерната къщичка в Куинс.

Въодушевена, тя извади телефона, за да се обади на иконома си и да му нареди да приготви шампанското и хайвера.

— Добър ден. Домът на семейство Морнингсайд.

— Обажда се Анита Гай. Не ти ли казах, че Стайпс или Фицхю трябва да вдигат телефона?

— Да, госпожице Гай. Съжалявам, госпожице Гай. Но господин Стайпс и госпожа Фицхю са с полицаите в момента.

— Какво искаш да кажеш?

— Полицаите са тук, госпожо. Имат заповед за обиск.

— Да не си полудяла?

— Да, госпожо. Не, госпожо. Чух да говорят нещо за иск към застрахователната компания и някакви предмети от „Морнингсайд“.

Вълнението в гласа на момичето беше осезаемо. Анита не можеше да разбере противоречията, които бушуваха в главата на слугинята й — дали да си признае, че е подслушвала до вратата и да рискува да я уволнят, или да предаде информацията на господарката си.

— Какво правят? Къде са?

— В библиотеката, госпожо. Отвориха сейфа ви и намериха разни неща. Неща, които трябвало да са откраднати от магазина.

— Това е абсурдно! Невъзможно. Това е…

Парченцата от мозайката започнаха да застават по местата си.

— Това копеле! Това гадно копеле!

Тя метна телефона настрани и с треперещи пръсти отвори куфарчето.

Вътре лежаха три кукли. Въпреки замъгления си от гняв поглед, Анита разпозна Мо, Лари и Кърли.

 

 

— Тя няма да оцени иронията на Тримата глупаци. — Гидиън се протегна и дръпна парчето пица от ръката на Клио.

— Това е като торта в лицето. Намекът е достатъчно ясен. Дори за нея.

— Никога не съм разбирала хумора им. Съжалявам — каза Тия, когато тримата мъже се вторачиха в нея. — Цялото това удряне на глави и замеряне с торти.

— Мъжка работа — обясни й Джак. — Е, вече би трябвало да са я отвели в полицията — добави той, като погледна часовника си. — Адвокатите й могат да се скъсат от номера, но няма да успеят да се преборят със застрахователната измама.

— А Мики?

Джак погледна Клио.

— Джаспър си изпя всичко. Съдът може да погледне подозрително на човек с досие като неговото, но телефонните записи ще подкрепят твърденията му. А като свържат брънките, ще оплетат страхотна верига около врата на Анита. Тя е съучастничка в убийство, в това няма съмнение. Ще си плати за Мики. Ще си плати за всичко.

— Само като си помисля за нея в грозния оранжев затворнически гащеризон, който никак няма да отива на цвета на косата й, и настроението ми се оправя — каза Клио и вдигна бирата си. — Да пием за нас!

— Беше страхотен купон — ухили се Гидиън, като се надигна и раздвижи рамена. — Трябва да вървя.

— Къде отиваме?

— Ти не си поканена — отговори той, като леко тупна Клио по носа. — Мъл и мама ще дойдат с мен, за да получа и мъжки, и женски съвет, когато избирам подходящ пръстен.

— Ще ми купуваш пръстен? Ах, ти, глупав традиционалист такъв! — скочи тя и го целуна. — Тогава и аз ще дойда. Би трябвало аз да си избера пръстена, след като аз ще го нося.

— Няма да идваш. А аз ще го избера, тъй като аз ще ти го дам.

— Ужасно ограничение, но мисля, че мога да го преживея.

— Ще те поизпратим — каза Джак, като хвана Ребека за ръката. — Ще се отбием в полицията, за да изтръгнем някаква информация от Боб. Той може да устои на мен, но не и на красивата ирландка.

— Чудесна идея — ухили се Ребека и грабна якето си. — А после ще резервираме маса в някой чудовищно скъп ресторант и ще си направим диво празненство. Но първо ще помогнем на Тия да разчисти.

— Не, няма нужда. Предпочитам по-скоро да узная какво става. А и искам да видя пръстена на Клио.

— Аз също — засмя се Клио и се просна на канапето. — Ще ти помогна да разчистим, не се тревожи. Готин — обърна се тя към Гидиън, — не се страхувай да купиш нещо натруфено… Мога да го понеса.

Когато остана насаме с Тия, Клио се завъртя по корем и кръстоса крака във въздуха.

— Седни за минута. Кутиите от пица не бързат заникъде.

— Ако се заема с работа, няма да ми се струва, че времето минава бавно. Знаеш ли, през последния месец изядох повече пица, отколкото през целия си живот.

— Стой до мен и ще откриеш всички удоволствия на вредните храни.

— Никога не съм мислила, че ще се радвам на тълпи хора в дома си. Но се радвам. Струва ми се, че нещо не е наред, когато останалите ги няма.

— Чудех се дали вие с Мъл също няма да се втурнете към…

— Към кое? — попита Тия, като погледна трите орисници, които стояха сред празните бутилки и кутиите от пица. — Вече го направихме, нали?

— Не, имах предвид друго. „Докато смъртта ни раздели.“

— О, не сме говорили за това. Предполагам, че той няма търпение да се върне в Ирландия и да се заеме със семейния бизнес, да реши какво да прави със своя дял. Може би след… Може би, след като се установи, ще поговорим по въпроса.

— Времето е важно нещо, нали? — каза Клио и взе Клото. — Но мисля, че въпреки всичките онези неща със съдбата, понякога трябва да свършиш работата сам. Защо не го попиташ?

— Какво да го попитам? Дали иска да се ожени за мен? Не мога. Би трябвало той да ме попита.

— Защо?

— Защото той е мъжът.

— Да, да, има си пенис. Е, и? Обичаш го, искаш го, защо да не го попиташ? А после ще планираме тройна сватба. Убедена съм, че така е предопределено от съдбата.

— Да го попитам ли? — замислено повтори Тия. — Няма да имам достатъчно смелост.

Телефонът звънна в момента, когато Тия носеше празните кутии към кухнята. Тя вдигна слушалката бързо.

— Ало?

— Значи правиш проучвания, а, кучко?

Леденият глас скова гръбнака на Тия.

— Моля?

— Какво ти обеща той? Истинска любов? Вярност? Няма да ги получиш.

— Не разбирам — заекна Тия, като се върна във всекидневната и махна на Клио. — Анита, ти ли си?

— Не ми се прави на глупава. Играта свърши. Искам орисниците.

— Не знам за какво говориш — отвърна Тия, като завъртя телефона, за да могат и двете с Клио да чуват.

— Ако не изпълниш нарежданията ми, ще съжаляваш ужасно много за майка си.

— Майка ми? — скочи Тия и инстинктивно стисна ръката на Клио. — Какво за майка ми?

— Не се чувства много добре в момента. Нали, Алма?

— Тия! — Гласът на майка й беше слаб и задавен от сълзи. — Тия, какво става?

— Кажи й какво правя сега, Алма.

— Тя… Тия, тя е опряла пистолет в главата ми. Мисля, че застреля Тили. О, господи, не мога да дишам.

— Анита! Не я наранявай! Тя не знае нищо. Не е замесена в това.

— Всички са замесени. Той при теб ли е?

— Не. Мълаки не е тук. Кълна ти се, не е тук. Сама съм.

— Тогава ела сама в дома на майка си. Ще си побъбрим приятелски. Имаш пет минути, така че действай бързо. Пет минути, Тия. После ще я застрелям.

— Недей, моля те! Ще направя всичко, което поискаш.

— Губиш време, а майка ти не разполага с много.

Линията прекъсна и Тия хвърли телефона настрани.

— Трябва да вървя! Трябва да побързам…

— Господи, Тия, не можеш да отидеш там. Не и сама.

— Трябва! Няма време.

— Ще се обадим на Гидиън и Мълаки. Също и на Джак — извика Клио и избута Тия от вратата. — Помисли, по дяволите! Мисли. Не можеш да се втурнеш там сама. Имаме нужда от ченгетата.

— Трябва. Става дума за майка ми. Тя е ужасена. Може дори вече да е пострадала. Пет минути. Имам само пет минути. Тя ми е майка — повтори Тия и бутна Клио.

— Замотай Анита — втурна се Клио след нея. — Замотай я, а аз ще повикам помощ.

Тия се затича. Не знаеше, че може да тича толкова бързо и да се носи напред в дъжда като змиорка във водата. Подгизнала, ужасена и намръзнала, тя се втурна по стъпалата към вратата на родителите си. Удари с юмрук по нея и вратата се отвори.

— Мамо!

— Тук сме, Тия. Горе — долетя гласът на Анита. — Затвори и заключи вратата. Едва успя. Оставаха ти само тридесет секунди.

— Мамо — поколеба се Тия до стълбите. — Добре ли си?

— Тя ме удари — захлипа Алма. — Лицето ми. Тия, не се качвай. Не идвай тук! Бягай!

— Не я наранявай повече. Идвам — каза Тия, като стисна парапета и се заизкачва по стълбите.

В коридора горе видя Тили, която лежеше на пода, а кръвта й се просмукваше в килима.

— О, господи, не! — извика Тия, като се втурна към нея и се наведе да провери пулса й.

Тили още беше жива. Тия едва не заплака от облекчение. Беше жива, но докога? Ако забавеше Анита, докато пристигнеше помощта, Тили можеше да умре от загуба на кръв.

Сега си сама, каза си тя и си заповяда да стане и да свърши онова, което трябваше.

— Тили е лошо ранена.

— Е, баща ти ще трябва да се обади в агенцията и да си назначи нова икономка. Влез тук, Тия, преди да разпръсна мозъка на майка ти из натруфената й спалня.

Без да се разправя повече, Тия влезе в стаята. Видя майка си, завързана на един стол. Анита стоеше зад нея, опряла пистолет в израненото й слепоочие.

— Вдигни си ръцете — заповяда Анита. — Завърти се бавно. Я виж — отбеляза тя, когато Тия се подчини. — Дори не си сложила шлифер. Такава всеотдайна дъщеря.

— Нямам пистолет. Дори и да имах, нямаше да знам как да го използвам.

— Виждам. Прогизнала си до кости. Ела тук.

— Тили има нужда от лекар.

Анита повдигна вежди и притисна дулото на пистолета в главата на Алма.

— Искаш ли труповете да станат два?

— Не. Моля те.

— Тя звънна на вратата — изплака Алма. — Тили я пусна да влезе. Тъкмо идваше да ми съобщи, когато чух ужасен трясък. Тя застреля горката Тили. А после влезе тук и ме удари. Завърза ме.

— Е, използвах шалове „Ерме“, нали? Престани да хленчиш, Алма. Не знам как търпиш тази жена — обърна се Анита към Тия. — Наистина би трябвало да й пусна един куршум в мозъка и да ти направя услуга.

— Ако я нараниш, няма да имам причина да ти помогна.

— Очевидно съм сгрешила в преценката си за теб — каза Анита, като потърка пистолета в пребледнялата буза на Алма. — Не мислех, че си способна да лъжеш, мамиш и крадеш.

— Като теб ли?

— Точно така. Искам орисниците.

— Няма да ти помогнат. Полицаите са и в дома, и в магазина ти. И имат заповеди за обиск.

— Да не мислиш, че не знам? — извика Анита с писклив глас като изпаднало в истерия дете. — Смятате се за толкова умни, пъхате разни откраднати неща в сейфа ми. Да не мислиш, че се тревожа заради някаква си застрахователна измама?

— Те знаят, че си убила онзи човек. Също така знаят, че преди това си му платила, за да убие Мики. Съучастничка си в убийство — каза Тия, като пристъпи напред, докато говореше. — Орисниците няма да ти помогнат в това.

— Ти ми ги дай, а аз ще му мисля. Искам статуетките и парите. Обади се на онзи ирландски кретен и ми достави всичко, иначе ще убия майка ти, а после и теб.

Тия си помисли, че Анита и бездруго щеше да ги убие. Дори и да й предадеше статуетките и парите, проклетницата щеше да ги убие. А после можеше да се скрие в някоя дупка и никой да не я намери.

— Не са у него. У мен са — бързо каза тя, когато Анита удари майка й по главата с пистолета. — Баща ми ги искаше. Знаеш добре какъв фурор ще предизвикат орисниците. Затова те измамихме с парите. Баща ми щеше да ги купи. Аз щях да получа Мълаки, а „Уайли“ — орисниците.

— Е, няма да стане.

— Добре. Не искам да нараняваш майка ми. Ще ти доставя орисниците и моя дял от парите. Ще се опитам да ти осигуря и останалото. Ще ти донеса статуетките веднага, ако престанеш да насочваш този пистолет към майка ми.

— Не ти ли харесва? А какво ще кажеш за това? — извика Анита и насочи пистолета си към сърцето на Тия.

Алма започна да пищи, когато видя насочения към дъщеря й пистолет. С разсеян жест, Анита я фрасна по слепоочието.

— Млъкни, по дяволите, или ще ви застрелям и двете само за да си направя кефа.

— Недей. Не наранявай моята Тия.

— Не е нужно да нараняваш никого. Ще ти ги донеса.

Тия бавно се приближи към тоалетката на майка си.

— Мислиш ли, че съм достатъчно глупава да повярвам, че статуетките са там?

— Трябва да взема ключа. Мама го пази в кутията си там.

— Тия…

— Мамо — поклати глава Тия, — няма смисъл да се преструваме повече. Тя знае. Не си заслужава да умрем заради едни статуетки.

Тия отвори чекмеджето.

— Спри! Отдръпни се назад!

Размахвайки пистолета, Анита се приближи към отвореното чекмедже.

— Ако вътре има пистолет, ще прострелям коляното на майка ти.

— Моля те — олюля се Тия, като се опря на шкафа, за да запази равновесие и грабна малко шишенце. — Моля те, недей. Няма пистолет.

Анита зарови из чекмеджето със свободната си ръка.

— Няма и ключ.

— Там е. Точно…

Тия затръшна с всичка сила чекмеджето върху ръката на Анита, после изхвърли съдържанието на шишенцето в очите й. Пистолетът изтрещя и направи дупка в стената на сантиметри от главата на Тия. Тя се хвърли напред, оглушала от писъците на майка си и на Анита.

Ударът в Анита й изкара въздуха, но притокът на адреналин в кръвта й бе толкова силен, че тя дори не забеляза. Но с примитивно задоволство усети как ноктите й свалят кожата от китката на Анита.

И усети мириса на кръв.

Пистолетът се изплъзна от ръката на Анита и се изтърколи на пода. И двете се устремиха към него. Анита размахваше диво ръце, заслепена от ароматните соли, които Тия бе хвърлила в очите й. Коляното на Тия се заби почти случайно в корема на Анита.

Сключили ръце върху пистолета, те се затъркаляха по пода на кълбо. Тия направи първото, което й дойде наум — сграбчи косата на Анита и я дръпна свирепо.

Не чу разбиването на стъклото, когато се удариха в масата. Не чу виковете от долния етаж и тропота на крака. Чуваше само кръвта в главата си.

За първи път в живота си, Тия причиняваше на някого физическа болка, но искаше да му причинява още и още.

После някой я дръпна настрани. С оголени зъби и размахани юмруци, Тия се забори отчаяно, после сведе поглед надолу и видя как Анита подбели очи и припадна.

Гидиън пристъпи напред и взе пистолета, а Мълаки притисна Тия в обятията си.

— Ранена ли си? Господи, Тия, цялата си в кръв.

— Срита я в задника — ухили се Клио и тръгна към нея. — Не виждате ли? Тия срита дебелия жалък задник на кучката.

— Тили.

Адреналинът се изпари и крайниците й омекнаха. Гласът й беше слаб, а главата й се въртеше.

— Мама е с нея. Сега звъни за линейка. Хайде, скъпа, ела да седнеш. Гидиън, помогни на госпожа Марш.

— Аз ще го направя. Тя е уплашена — възрази Тия.

Краката й трепереха и коленете й се подгъваха, но тя успя да тръгне напред. Втората стъпка беше по-лесна.

— Разкарайте я оттук, моля ви. Махнете Анита от стаята. Аз ще се погрижа за мама.

Тия прескочи припадналата Анита и забърза към майка си.

— Няма да изпадаш в истерия — нареди й Тия, като я целуна по израненото лице и започна да я развързва. — Сега ще си легнеш, а аз ще ти направя чай.

— Мислех си, че ще те убие. Мислех…

— Не ме уби. Съвсем добре съм, а също и ти.

— Тили е мъртва.

— Не е. Честна дума.

Тия нежно помогна на Алма да се изправи.

— Идва линейка. Лягай сега. Всичко ще бъде наред.

— Тази ужасна жена. Никога не съм я харесвала. Главата ме боли.

— Знам — кимна Тия, като целуна майка си по слепоочието. — Ще ти донеса нещо.

— Тили — повтори Алма и стисна ръката на дъщеря си.

— Ще се оправи — успокои я Тия, като се наведе и я прегърна. — Всичко ще се оправи.

— Ти беше невероятно смела. Не знаех, че си толкова смела.

— И аз не знаех.

За изненада на Тия, майка й настоя да отиде в болницата с Тили. След това настоя също така енергично да отпрати дъщеря си.

— Тя ще подлуди лекарите. Поне докато баща ми не се появи да я успокои.

— Това показва добро сърце — каза Айлин, като сложи чаша чай пред Тия. — Показва, че майка ти се тревожи повече за приятелката си, отколкото за всичко друго. Добро сърце — повтори тя и докосна наранената буза на Тия. — А сега си изпий чая, за да бъдеш спокойна, когато говориш с полицаите.

— Да, добре. Благодаря.

Тия затвори очи, когато Айлин излезе от стаята, после ги отвори отново и погледна Мълаки.

— Всъщност не съм сигурна дали мога да го изпия. Малко съм замаяна.

— Но това ти харесва, нали?

— Този път не много.

— Никога не съм си помислял, че Анита може да те нарани. А трябваше да помисля за…

— Никой, освен Анита няма вина.

— Виж се само — каза той и нежно я погали по лицето. — Синини по бузата, а и драскотини като от котка. Не искам отново да виждам такова нещо дори за всички пари на света, орисниците или каквото и да е друго. Не искам никакви рани по теб.

— По Анита има повече рани. И аз й ги причиних.

— Така си е — прегърна я той. — Ароматни соли в очите. Кой би се сетил?

— Е, вече е свършено, нали?

— Така е. Историята приключи.

— Ще се ожениш ли тогава за мен?

— Какво? — изненадано извика Мълаки. — Какво каза?

— Попитах дали ще се ожениш за мен или не.

Той се засмя и прокара ръка през косата си.

— Мислех да го направя, ако ти си съгласна. Всъщност в момента, когато Клио звънна на мобифона на Гидиън, избирах годежен пръстен за теб.

— Връщай се обратно и го купи.

— Веднага ли?

— Утре — успокои го Тия, като обви ръце около него и въздъхна. — Утре ще бъде чудесно.