Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (23)

Глава 23

— Място за паркиране на улицата. В Източната част — поклати глава Джак, който караше буса. — Трябва да приемем това като предзнаменование.

Той вкара буса между последен модел седан и очукан джип.

Клио погледна през предното стъкло към уличната лампа.

— Май сме на доста светло, а?

— Парите на данъкоплатците не са отишли напразно.

— Твоите може би. Но аз не получавам заплата напоследък — каза Клио и се ококори, когато Джак извади пистолет изпод седалката си. — Хей, юнако, не каза нищо за въоръжен обир.

— Трябва да сме готови за всичко. Стой спокойно — отвърна той, като излезе от буса и тръгна небрежно по тротоара, завъртя се и простреля уличната лампа с лек пукот и музикален звън на стъкло. — Въздушен пистолет — обясни той на Клио, когато се върна в буса.

— Можеш да извадиш нечие око с това.

— И майка ми винаги така казва.

Джак се протегна назад и чукна три пъти по преградата, която разделяше кабината от задната част на буса.

Секунда по-късно бусът спря и задната врата се отвори. После се затвори. В страничното огледало Клио видя как Гидиън и Мълаки излизат на тротоара. Гидиън тръгна на изток, а Мълаки — на запад.

— Потеглиха — промърмори тя.

Изчакаха три дълги минути мълчаливо в тъмнината. После радиостанцията на Джак изписука.

— За един град, който никога не спи, тук е ужасно тихо — съобщи Мълаки.

— На изток също е чисто — докладва Гидиън.

— Останете на този канал.

Джак почука отново по преградата и погледна Клио, когато чу отговора отзад.

— Готова ли си?

— Абсолютно.

Излязоха от буса. Джак преметна чантата си през рамо, доближи се до Клио и я прегърна.

— Просто влюбена двойка, излязла да се поразходи.

— Ченгетата патрулират често из лъскави квартали като тоя — отбеляза тя. — Колко години в пандиза може да ти осигури онова, което носиш в чантичката си?

— Това е чанта. Най-обикновена чанта. От три до пет — отговори Джак. — Ако съдията е прекалено суров. Но ще се отърва с условна. Имам връзки.

— Имаш страхотен задник, Джак — приятелски го потупа Клио. — А тъй като ще ми е неприятно Големия Уили и бандата му педали от „Райкърс“ да се порадват на този чудесен задник, ще трябва да внимаваме да не ни хванат.

— Благодарен съм ти за подкрепата.

— Накарах те да се стреснеш, нали?

— Млъквай — сгълча я той и включи радиостанцията. — Пресичаме „Медисън“ при Осемдесет и осма улица.

— Всичко е наред — отвърна Мълаки.

— Тук също — обади се Гидиън.

— Базата слуша — докладва Ребека.

Клио започна тихичко да си тананика мелодията от „Мисията невъзможна“.

— Сега досадната мелодия ще ми се набие в главата — промърмори Джак, после хвана Клио за ръката.

Подминаха входа на „Морнингсайд“ и завиха зад ъгъла, после продължиха към входа за доставки.

Както бяха репетирали, Клио извади радиостанцията си, докато Джак отваряше чантата си.

— На мястото сме — тихо каза тя. — Джеймс Бонд вади играчките си.

— Аз съм на Осемдесет и девета между Пето и „Медисън“ — съобщи Мълаки. — В един от апартаментите тук има купон. Група добре почерпени излизат навън.

— Връщам се от Парк Авеню — обади се Гидиън. — Видях няколко бездомници, спящи по входовете, и доста коли за това време на нощта. Няма проблеми.

— Страхотен акцент, а?

— Кой по-точно?

— Ами и на двамата — реши Клио. — Но си мислех за младия брат.

— Да. Готова ли си?

Тя кимна и огледа четирите етажа.

— Тук има една твърде удобна врата. Само исках да ти покажа.

— По-вероятно е Анита да държи орисницата в сейфа в кабинета си. Така че ще се изнерви повече, ако взломът е насочен към горните етажи.

Джак насочи нещо като харпун нагоре и изстреля кука с дълго въже.

— Нагласи си ремъците — нареди той, изстреля второ въже и оправи собствените си ремъци. — На три — добави Джак. — Сигурна ли си в теглото си?

— Почвай броенето, приятел. Едно, две…

— … три — довърши Джак и натисна механизма на ремъците.

Потеглиха нагоре гладко и доста по-бързо, отколкото Клио бе очаквала.

— Господи! Какво усещане.

— Не изпускай покрива от очи.

— Ако по този начин искаш да ми кажеш да не гледам надолу, грешиш… Ох, мамка му — прошепна тя, когато погледна надолу.

Стомахът й се сви и тя стисна зъби, после се хвана за ръба и се плъзна леко, тъй като ръцете й бяха влажни от пот. Накрая успя да се прехвърли на покрива без никаква грация.

— Добре ли си?

— Да, да. Просто се шашнах за минута. Четири етажа изглеждат доста по-високи, когато си отгоре, а под теб няма под. Но съм добре — отговори Клио, после си спомни следващата стъпка и извади радиостанцията. — База. На покрива сме.

— Ясно — отговори Ребека. — Изключвам алармите в дванадесети сектор след шейсет секунди. Отбележи.

— Отбелязано — отвърна Клио и кимна, когато Джак натисна хронометъра.

Той прибра радиостанцията си в чантата и си сложи слушалките.

— Всички групи ли ме чуват? — попита той и кимна, когато получи положителен отговор. — Пое ли си дъх? — обърна се той към Клио.

— Да. Добре съм.

Той изпробва въжетата им за последен път.

— Все едно, че се търкаляш по склона — каза й той.

— Майната ти, Джак — отвърна Клио, но се прехвърли през ръба, пое си дъх и се плъзна във въздуха.

Очите й се ококориха, а въздухът излезе със свистене от гърдите й, но успя да закрепи чантата му, докато се люлееха над улицата. Следвайки указанията на Джак, тя опря крака в стената на сградата и отпусна колене.

Часовникът на Джак изсвири и гласът на Ребека каза в слушалките:

— Секторът е изключен. Пет минути. Отбележи.

По улицата долу мина такси, зави на ъгъла и се отправи нагоре по „Медисън“.

Джак закрепи миниатюрно устройство към прозореца, набра някакъв код и изчака номерата да се превъртят. Когато екранчето заблестя в зелено, той го откачи и го подаде на Клио.

— Системата на прозореца е обезвредена, алармата изключена — каза той, като залепи две вакуумни чаши към стъклото и протегна ръка като хирург.

Клио сложи резачката за стъкло в ръката му. Въпреки студа, по гърба й потече струйка пот.

— Четири минути и тридесет — съобщи тя, докато Джак внимателно режеше подсиленото стъкло.

Воят на сирена я стресна и тя едва не извика.

— Уплаши се — промърмори Джак и я накара да забрави за напрежението.

— Ха-ха. Четири минути.

— Стабилна ли си?

— Като Гибралтарската скала.

— Хвани твоя край.

Клио стисна дръжката на вакуумната чаша с облечените си в ръкавици ръце и Джак повтори жеста й с втората. Той кимна, заспускаха бавно стъклото надолу и го положиха на пода.

— Влизаме — тихо съобщи той и се прехвърли през прозореца.

— Три минути и тридесет — предупреди го Ребека.

Той откачи ремъците си, заобиколи стъклото внимателно и тръгна бързо към кабинета. Клио се търколи пред него и спринтира в другата посока. Джак коленичи пред вратата на кабинета на Анита и извади шперц. Отне му повече време да нагласи нещата така, че да изглеждат като провален опит за отключване.

На върха на стълбите, Клио огледа внимателно чиния „Вакара“ и ваза на Рене Лалик. Избра вазата, събори я на пода и се отдръпна настрани.

— Клио, Джак. Две минути. Излизайте.

— Ясно.

Срещнаха се пред прозореца, но този път Джак стовари силно крак върху стъклото, за да го счупи. Нагласи ремъците си и излезе след Клио.

— Давай надолу — нареди й той. — Използвай краката си. Колената да са отпуснати. Всички обратно в базата — каза той в микрофона.

По време на спускането, Джак пусна на земята стар шперц, закрепен към скъсана гайка от колан.

— Улика! — каза Клио задъхано, когато стъпи на земята. — Имаме една минута.

— Тръгвай натам.

— Не. Ще си тръгна само с човека, с когото дойдох.

Тя свали ремъците си и ги пъхна в чантата си. Джак направи същото. После Клио погледна висящото въже.

— Обзалагам се, че това е скъпо.

— Но може да се намери навсякъде.

Той отново я прегърна и тръгнаха бързо към буса.

— Така ще изглежда, че крадците са имали неприятности с охраната и се е наложило бързо да изчезнат.

— Край на петте минути — съобщи Ребека. — Системата се включва. Имате тридесет секунди. Какво счупихте?

— Някаква ваза. Разпилях и няколко дреболии за всеки случай.

— Крадецът бърза и изпуска плячката. Не е лошо.

— Един въпрос — обърна се Клио към Джак. — Нямаше нужда от помощник тази вечер. Защо ме взе?

— Важното беше да представим нещата така, сякаш са замесени двама души. Не можех да отида до двата края на четвъртия етаж в определеното време. Анита ще се стресне повече, когато разбере, че участват двама.

— И един би я изнервил.

— Да. Но са нужни двама, за да проникнат в къщата, в сейфа и да изчезнат с плячката. Искам да видя какви ще са последствията.

— Ясно. Значи това беше нещо като прослушване.

— Точно така. И получаваш ролята.

— Чакай само да съобщя на агента ми.

Бяха на една пресечка разстояние от „Морнингсайд“ и вървяха бавно, когато алармите полудяха.

 

 

Минаваше два часа, когато Джак отвори бутилка шампанско.

— Не мога да повярвам, че цялата работа отне по-малко от час — каза Тия и се отпусна на един стол. — Изтощена съм, а не правих абсолютно нищо.

— Ние сме техническия екип — напомни й Ребека. — Това е важна работа. И бяхме превъзходни.

— Малко е рано да се тупаме по гърба и да празнуваме — каза Мълаки и вдигна чашата си. — Но какво пък, по дяволите! Само мисълта, че Анита ще бъде събудена от полицията е достатъчно основателна причина за празненство. Чака ни още доста работа.

— Не ми разваляй настроението — каза Клио и изпи на екс шампанското си. — Още летя. Мислиш ли, че Анита ще си завлече задника до магазина?

— Можеш да разчиташ на това. Ченгетата ще я уведомят и тя ще се втурне натам светкавично. И първо ще провери сейфа в кабинета си. Или поне ще го направи, ако държи орисницата там. След като се увери, че статуетката е на мястото си, ще си поговори с ченгетата, а после ще започне да ми звъни. Ще бъде ужасно ядосана на компания „Бърдит“.

— Но ти ще се справиш с това — каза Мълаки.

— Да. Системата е заработила. Това е номер едно. Влезли са вътре, но не са имали време да си свършат работата, тъй като помощната система се е включила. Точно както е по рекламите. А после ще й предам доклада си за Клио.

— Обзалагам се, че по това време на годината в Атина е доста горещо — каза Тия. — Мислите ли, че Анита ще тръгне скоро?

— Ако имаме два дни да сглобим цялата история, ще бъда доволен — отговори Джак и намигна на Клио. — Партньорката ми е страхотна.

— Мисля, че трябваше да стигнем до края още тази вечер — каза Клио и протегна чашата си към Джак. — В кабинета й, в сейфа и вън от сградата заедно със статуетката.

— Може и така да е — съгласи се Джак. — Но щеше да е жалко, ако си бяхме направили целия този труд, а статуетката я нямаше в сейфа.

— Да, да. Практични разсъждения — ухили се Клио. — Но все пак знаеш как да забавляваш едно момиче.

— Всички така казват. Би трябвало да поспите малко. Всички. Аз ще се погрижа за записите. И бездруго Анита ще ми звънне след час-два.

— Мога да ти направя кафе и сандвичи — предложи Тия.

— Ти си истинско бижу, скъпа.

Два часа по-късно, докато Джак довършваше сандвич с шунка и сирене, домашният му телефон звънна. Той се усмихна и го остави да звънне три пъти. Вече беше чул как Анита го проклина от кабинета си. Също така я беше чул да отваря сейфа и да въздъхва облекчено.

— Бърдит.

— Джак. По дяволите, Джак! В „Морнингсайд“ съм. Имаше обир.

— Анита? Кога?

— Тази нощ. Полицаите са тук сега. Искам и ти да си тук, Джак. Веднага.

— Дай ми двадесет минути — каза той, затвори и си довърши кафето.

Докато стигне до „Морнингсайд“, полицейските криминолози вече усилено се трудеха на местопрестъплението. Джак реши, че им е оставил достатъчно улики, за да ги държи заети известно време. Един от униформените полицаи, които блокираха входа на сградата, го спря. Наложи се да изчака да проверят документите му и да го допуснат вътре.

По принцип забавянето щеше да го раздразни, но в този случай Джак реши, че това само ще вбеси Анита още повече. Намери я в кабинета й, където си изкарваше гнева върху детектива, който бе имал лошия късмет да получи случая.

— Искам да знам какво правите, за да откриете хората, проникнали в сградата ми.

— Госпожо, правим всичко възможно да…

— Ако правехте всичко възможно, никой нямаше да счупи стъкло и да влезе тук. Искам да знам къде беше полицията, докато крадците рушаха имота ми и влизаха спокойно в магазина. Точно това бих искала да знам.

— Госпожице Гай, патрулната кола се е явила тук две минути след алар…

— Две минути е прекалено късно!

Анита оголи зъби и Джак си помисли, че ако кучката се раздразнеше още малко, сигурно щеше да захапе някого за гърлото.

— Очаквам полицията да пази собствеността ми. Знаете ли какви данъци плащам в този район? Не подарявам хиляди долари на града, за да могат полицаите да си седят на задниците и да ядат понички, докато крадците се измъкват с безценни антики.

— Госпожице Гай, в този момент не можем да сме сигурни дали нещо от инвентара ви е било откраднато. Ако вие…

— Не получавам никаква помощ от полицията. Сега вие и некадърните ви колеги се носите като стадо слонове из сградата ми и създавате пълна бъркотия. А на всичкото отгоре отказвате да ми кажете нещо за разследването. Да не би да искате да се обадя на кмета, когото познавам лично, и да го помоля да поговори с началника ви?

— Госпожо, можете да се обадите и на всемогъщия Господ, но аз все пак няма да мога да ви кажа нищо повече. Това разследване започна едва преди два часа. И ще действаме много по-бързо, ако ми дадете някаква информация, вместо да ме обиждате и заплашвате.

Джак забеляза, че Анита не бе гримирана и излъскана както обикновено и благодарение на ярката червенина по бузите й и яростта в очите, не беше изненадващо, че не изглежда особено добре.

— Искам името и номера на значката ви. Искам и да изчезнете от сградата ми.

— Детектив Луис Гилбърт.

Лу вадеше визитна картичка от портфейла си, но Джак реши да му даде възможност да се измъкне, като разсее Анита. Той пропъди смеха от очите си и си придаде загрижено изражение, докато влизаше в стаята.

— Лу.

— Джак — кимна му ченгето и остави картичката си на бюрото на Анита. — Чух, че охранителната система е компания „Бърдит“.

— Да — мрачно отговори Джак. — Как са успели да проникнат?

— През прозореца на четвъртия етаж. Задната част на сградата, далечния източен ъгъл.

— Влезли ли са вътре?

— Да. Но са оплескали нещо и са включили алармата, оставили са няколко играчки след себе си.

— Откраднали ли са нещо?

Лу хвърли изпълнен с омраза поглед към Анита.

— Още не се знае.

— Бих искала да говоря с господин Бърдит. Насаме — ледено отсече Анита.

С мисълта, че това вероятно щеше да я накара да се дави от собствената си жлъч, Джак вдигна ръка и продължи да говори с Лу.

— Ако ми позволите да огледам местопрестъплението, може и да успея да ви помогна с нещо.

— Благодаря ти.

— Не съм съгласна да ме пренебрегваш, докато…

— Почакай малко — прекъсна Джак новата тирада на Анита и излезе навън с Лу, като я остави да се тресе от яд.

— Ама че проклетия е тая — промърмори Лу.

— Така си е. Но бъди щастлив, помията, която изля върху теб, е нищо в сравнение с онова, което на мен ми предстои.

— Да бе, това направо ми оправя деня.

Тръгнаха към източния ъгъл, където се намираха кабинетите. През разбития прозорец нахлуваше студен утринен въздух. Криминолозите мереха, взимаха отпечатъци, събираха улики от рамката на прозореца.

— Сигурно са решили, че горните прозорци не са толкова добре обезопасени — започна Джак. — Но стъклото е подсилено. Трябвало е да се справят с основната алармена система, за да стигнат дотук. Явно имат сериозни технически способности. Как са се качили догоре?

— С въжета. Очевидно алармата се е включила и са изчезнали адски бързо. Оставили са въжетата зад себе си.

— Аха — намръщи се Джак и пъхна ръце в джобовете си. — Сигурно не са знаели за помощната алармена система.

Той обясни системата на Лу, докато вървяха към помещенията, където бяха инсталирани таблата на охраната.

— Предполагам, че ще успея да направя проверка и да видя за колко време е била изключена системата. Но първо вие трябва да приключите работата си. Но от пръв поглед мога да ти кажа, че не са го направили оттук.

— Кой познава системата? Имам предвид точно този тип?

— Моят екип. Но знаеш как проверявам хората си, Лу. Никой, който работи за мен, не би участвал в това. А ако го е направил и е бил достатъчно глупав, за да не изключи помощната система, значи би трябвало да го уволня.

Лу изсумтя и се почеса по брадата.

— Все пак ще трябва да ми кажеш имената им. Знаеш каква е процедурата.

— Да — въздъхна Джак. — Ще проверя кой е работил с мен по този обект. Оригиналната система беше инсталирана още за стареца — Пол Морнингсайд. Но след това я осъвремених. Вдовицата настоява за най-модерното не само в облеклото и обувките си.

Той отвори уста, поклати глава и я затвори отново.

— Пей — каза Лу.

— Не искам да влияя на разследването — неохотно отвърна Джак и прокара ръка през косата си. — Просто искам да посоча, че клиентката познава системата. Поне в основни линии.

Лу изглеждаше доволен от тази новина.

— Предполагам, че тя би направила някоя мръсотия, нали?

— Вероятно — отговори Джак. — А сега трябва да отида и да я оставя да ме срита в топките.

— Имаш ли близки роднини, които би трябвало да уведомя?

Джак му отправи кисела усмивка и тръгна нагоре. Анита тъкмо затръшваше телефона, когато Джак влезе в кабинета й. Той се зачуди на кого ли звънеше Анита в пет сутринта. После видя на бюрото й отворената папка на застрахователната компания. Дамата не си губеше времето.

— Значи най-после можеш да ми отделиш от скъпоценното си време? — запита Анита с леден глас.

— Нямаше да ти свърша никаква работа, ако не знаех какво е станало. А не мога да разбера това, докато не видя как са проникнали в системата.

— Ще ти кажа какво е станало. Беше ти платено да проектираш и инсталираш охранителна система, която да предпазва бизнеса ми от вандали и крадци. Плаща ти се всеки месец, за да поддържаш и наблюдаваш същата тази система и допълнителни такси за осъвременяването й.

— Виждам, че си чела договора — меко отвърна той.

— Да не мислиш, че си имаш работа с някоя тъпа курва? — вбесено кресна тя и заобиколи писалището си. — Мислиш, че щом имам цици, нямам мозък?

— Никога не съм подценявал мозъка ти, Анита. Нито пък съм коментирал циците ти. Защо не седнеш?

— Не ми казвай дали да сядам или не — извика тя, като заби пръст в гърдите му и ококори очи, когато той я хвана за китката.

— Внимавай — спокойно каза Джак. — На ченгетата им се налага да търпят простотиите на цивилните, но аз не съм длъжен да се подлагам на подобно нещо заради клиентите си. Стегни се.

— Мислиш ли, че можеш да ми говориш по този начин?

Джак забеляза по блясъка в очите й и промяната в гласа й, че това й харесваше. Иди, че разбери, отвратено си помисли той.

— Ако ми удариш шамар, няма да обърна другата буза, а ще ти отговоря. Не съм скочил от леглото в четири сутринта само защото си щракнала с пръсти. Тук съм, защото държа на работата си. Сега седни и се успокой.

Джак видя мига, когато Анита реши да смени тактиката и да се опита да му въздейства със сълзи. Очите й се навлажниха и заблестяха.

— Нападнаха ме. Чувствам се толкова безпомощна и уязвима.

Да бе, каза си той, но реши да играе играта й.

— Знам, че си разстроена и уплашена. Седни — каза той и я заведе до креслото. — Искаш ли да ти донеса нещо? Вода?

— Не, не — махна с ръка тя, после попи деликатно очите си. — Просто ми е ужасно трудно. А полицията… Не мога да ти опиша какво е… Толкова са студени и груби. Знаеш какво означава „Морнингсайд“ за мен. Този взлом е нещо като изнасилване, Джак. Ти не успя да ме запазиш — каза тя с треперещ глас и насочи насълзените си очи към него. — Разчитах на теб да пазиш собствеността ми.

— И го направих.

— Как можеш да кажеш такова нещо? Системата се провали.

— Не е вярно. Свърши работа. Ако не беше заработила, сега щеше да имаш по-сериозен проблем от едно счупено стъкло. Помощната система се е включила, точно както бе проектирана.

— Не знам какво са откраднали — настоя тя. — Бях прекалено разстроена, за да започна да проверявам инвентара.

— Тогава ние ще се справим с това. Ще работя с полицията. Компания „Бърдит“ ще провери, оцени, поправи или подмени всички части от системата, които е необходимо. За наша собствена сметка. Ще изпратя екипа си тук веднага щом ченгетата се изнесат. Помощната система се е включила пет минути след изключването на основната. Така че крадците надали са успели да изнесат нещо оттук. Според мен, най-разумно е да се провери този етаж и най-вече кабинетите.

Той замълча и огледа кабинета й.

— Имаш доста ценни вещи тук, а и в приемната отпред. Какво е положението с вратата на кабинета ти? Беше ли обезопасена?

Анита въздъхна тежко.

— Да. Заключих я и настроих алармата, преди да си тръгна. Полицаите мислят, че някой се е опитвал да я отключи.

Джак се намръщи, отиде до вратата и се наведе да огледа ключалката.

— Да, май са направили опит, но не много успешен — каза той и се изправи. — Не разбирам защо са си правили труда да проникват в кабинета ти, след като навън има толкова много ценни неща. Да, и тук има хубави предмети, но нищо, което да си струва времето и неприятностите.

Той я наблюдаваше внимателно, докато говореше и й се усмихваше мило и загрижено. Видя как Анита неволно стрелна очи към чантата на бюрото си.

— Надали са влезли в „Морнингсайд“, за да търсят офис оборудване — започна тя и се надигна.

С небрежно движение, Джак я изпревари до чантата й. Анита застина и очите й проблеснаха.

— Ще проверя системата внимателно — обеща й той, като вдигна елегантната и тежка чанта от змийска кожа. — Съжалявам, че ти се наложи да изтърпиш това, Анита, но повярвай ми, „Морнингсайд“ е защитен идеално.

Той й подаде чантата и видя как пръстите й неистово стисват меката кожа.

— Ще те закарам до вас, за да поспиш няколко часа, преди отново да се заемеш с това.

— Не бих могла да заспя — започна тя, но промени решението си. — Да, прав си. Би трябвало да се прибера у дома и да си почина малко.

Анита стисна чантата и съдържанието й под мишница и добави:

— И ще се чувствам по-спокойна, ако ти ме закараш у дома.

 

 

Джак разчиташе и той самият да поспи малко и се изненада, когато видя Ребека във всекидневната.

— Чух асансьора — каза тя. — Бях неспокойна. Излизал ли си?

— Да — отговори той и свали сакото си. — Анита ми се обади точно както очаквахме. А и всичко мина според очакванията, сякаш аз съм написал сценария. Вече е заключила орисницата в сейфа в дома си.

— Сигурен ли си?

— Като в смъртта и данъците.

Той й разправи накратко цялата история, после влезе в кухнята, извади портокалов сок от хладилника и отпи направо от кутията.

Ребека беше прекалено развълнувана, за да му се скара за това.

— Бил си толкова близо до нея — промърмори тя. — Не знам дали бих успяла да се въздържа да не я фрасна в лицето и да отнеса статуетката.

— Добра идея. Никога преди не съм удрял жена, но с нея сигурно би ми доставило удоволствие. Но не по-малко приятна ми е мисълта, че объркахме главата й — каза Джак и прибра сока в хладилника. — А и онова, което предстои, е твърде приятно. Ще преговорим всичко отново след няколко часа. Аз и най-способният ми техник — добави той, като я погали по косата, — ще проверим системата лично.

Ребека извади сока от хладилника, разтърси го, за да му покаже, че кутията е празна, после я хвърли в боклука.

— И каква е надницата ми?

— Задоволство от постигнатото. Откъде знаеше, че кутията е празна?

— Знам, защото си мъж, а аз съм израснала с двама такива. А след като покажа гениалността си с охранителната система?

— Ще предам доклада си на Анита. После ще си спомня за другата малка задачка, която ми беше възложила.

Той се прозя и разтърка лицето си.

— Но сега ще отида да взема душ и да поспя малко.

— Трудиш се доста усърдно — отбеляза Ребека, когато Джак тръгна към банята. — А и рискуваш много.

Той спря и се обърна. Лицето му беше пребледняло от умора и очите му изглеждаха по-тъмни и напрегнати.

— Когато нещо има значение, човек трябва да се труди за него. А рисковете са без значение.

Останала сама, Ребека шумно изпусна дъха, който дори не бе осъзнала, че задържа. Даде си сметка, че това бе наистина важно. Толкова важно, че дори я плашеше.

Помисли си, че се държи глупаво. Жена, която продължаваше да се дърпа от любовта, губеше ценно време.

Джак пусна силно душа, облегна се на плочките и дигна глава към горещата струя. Адреналинът, който го бе поддържал бодър двадесет и четири часа, се бе изчерпал.

Мозъкът му беше изтощен. Не можеше да си позволи да се изправи срещу Анита, докато не си заредеше акумулатора. Още повече, че щеше да води Ребека със себе си. Той затвори очи и прогони всичките си мисли. Почти бе заспал прав и не чу как вратата на банята се отвори и затвори тихо. Не чу мекия шум от падането на халата на Ребека на пода.

Но в мига преди тя да отвори кабинката на душа и да влезе при него, той усети уханието й. Вдигна глава и тялото му застана нащрек. Ръцете й се плъзнаха около него, а гърдите й се притиснаха към гърба му.

— Изглеждаше толкова уморен — прошепна Ребека, като прокара език по гръбнака му, — че реших да ти предложа да ти сапунисам гърба.

— И сега сме голи под душа, защото съм изморен? Помниш ли какво ми каза по-рано за подходящия момент?

— Реших, че този е подходящ.

Ребека се плъзна около него, отметна коса назад, когато струята я намокри, после сведе очи надолу и се усмихна.

— Като гледам, не си чак толкова уморен все пак.

— Мисля, че започвам да се съживявам.

— Да не губим време тогава — надигна се тя на пръсти и захапа долната му устна. — Искам да усетя ръцете ти върху себе си, Джак. И устните ти. А и моите върху цялото ти тяло. Искам го още от първата минута.

Джак погали мократа й коса.

— Защо чакахме досега?

— Защото те искам още от първата минута — отговори Ребека, като сложи ръце на гърдите му.

— Братята ти споменаха, че си перверзна.

— Те би трябвало да знаят. Това ли искаш да обсъждаме сега или искаш мен?

— Познай — отговори той, като притисна устни към нейните.

Ребека остана без дъх, а когато той се отдели от нея, се засмя.

— Защо не ми подскажеш отново?

— Разбира се.

Той я притисна към стената и я зацелува страстно, докато водата плющеше върху тях.

После всичко стана така, както Ребека бе мечтала. Трескави ръце и усти. Плът притисната в мокра плът.

Едва дишаше и не й пукаше. Беше готова да закрещи от възбуда. Нуждата й от него бе като вулкан, който всеки момент щеше да изригне и да ги залее с лава. Тя се притисна към него, потръпна и се остави да бъде погълната от лавата.

— Искам те, Джак!

Струваше й се, че костите й вече се разтапят. Тя се изви назад, когато зъбите му нежно захапаха зърното й.

Беше невероятно! Вълшебно. Джак я виждаше как си стреми към него и се предава. Чувстваше как тялото й трепери, виждаше великолепните очи, замъглени от страст.

Можеше да я вземе и да й даде всичко от себе си. Той впи устни в нея и тя отговори трескаво на целувката му. Изпълнен с диво желание, той вкара пръсти в нея и бедрата й се задвижиха бързо, за да отговорят на ритъма му.

Ребека свърши бурно и двамата останаха без дъх.

Джак усети треперенето на дългите й крака, когато я хвана за хълбоците и я вдигна. Красивата бяла кожа порозовя и заблестя от водата, а косата й потъмня и заприлича на огнени златни въжета, изопнати на раменете й.

Заприлича му на русалка, която се въздига от бурното море.

— Красива си — прошепна той задъхано. — Толкова си красива! Искам да си моя.

Тя затвори очи и въздъхна дълбоко. Когато го погледна отново, очите й бяха спокойни.

— Вече съм твоя.

Джак се плъзна в нея и я изпълни. Любеше я бавно и проникваше дълбоко в нея. Тя извика името му и повдигна устни към неговите.

После той облегна глава на рамото й, зашеметен от лудото препускане на сърцето си, и свърши в нея.