Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (24)

Глава 24

Метнаха се в леглото още мокри и останали без дъх.

— Трябва да си изсуша косата. След една минута. Човек настива, когато си ляга с мокра коса — каза Ребека, но се прозя и се сгуши в него.

Осъзна, че беше не само задоволена, но и щастлива.

— Страхотен си, Джак. Искам следващия път да те усетя върху себе си. Но първо ще поспиш малко.

Той погали мократа й коса.

— Защо не веднага?

Тя вдигна глава.

— Изморен си, а дори такъв свиреп любовник като теб се нуждае от малко почивка.

— Защо не сега? — повтори той и тя вече не можеше да се престори, че не разбира.

— Е, добре — отговори тя, като се надигна, отиде до банята и се върна с кърпа, после седна до него.

— Под душа приличаше на русалка. И още приличаш.

— А ти не приличаш на човек, който би казал подобно нещо. Имам предвид нещо толкова поетично и романтично — отвърна Ребека, като протегна ръка и нежно погали белега и мъжественото му лице. — Но си такъв. Никога не съм знаела, че имам слабост към поетичното и романтичното, но явно имам.

Тя продължи да бърше косата си.

— Сънувах нещо — каза Ребека. — Бях на кораб. Не величествен лайнер като „Лузитания“, но не и едно от нашите туристически корабчета. Бяла яхта, бърза и елегантна. Плъзгаше се без звук по синята вода. Беше прекрасно. Спокойно и топло. И знаех, че мога да я закарам навсякъде, където си поискам.

Тя разтърси мократа си коса и попи капките от гърдите и рамената на Джак.

— Имах и свободата и уменията да го направя — продължи тя. — Виждах да се задават малки бури тук и там на хоризонта. Имаше и подводни течения, но те не ме тревожеха. Дори насън си мислех, че ако плаването е съвсем гладко, то става скучно. На палубата се появиха три жени. Това ми се стори интересно.

Ребека стана, отиде до скрина, издърпа горното чекмедже и извади бяла фланелка.

— Нямаш нищо против, нали? — попита тя.

— Не, разбира се.

— Знам къде си държиш нещата — каза тя, като нахлузи фланелката. — Бях любопитна. Е, докъде бях стигнала?

— Беше на яхтата заедно с орисниците.

— Да — усмихна се тя, доволна, че я е разбрал. — Първата, която държеше вретеното, заговори: „Аз преда нишката, но ти я превръщаш в онова, което искаш“. Втората каза: „Аз отмервам дължината, но времето е твое“. А третата, със сребърни ножици в ръка, ми каза следното: „Аз прерязвам нишката, защото нищо не може да продължи вечно. Не прахосвай онова, което ти е дадено“.

Тя седна отново и сви крака.

— После, както е типично за съществата от сънищата, те изчезнаха и ме оставиха сама на красивата бяла яхта. И тогава си казах: „Ребека Съливан, животът ти се простира пред теб като синята вода с нейните подводни течения и водовъртежи. Къде искаш да отидеш и какво искаш да направиш във времето, което имаш?“. И знаеш ли какъв беше отговорът?

— Какъв?

Ребека се засмя, наведе се и го целуна.

— Джак. Това беше отговорът. И не мога да лъжа, че не бях доволна от него. Знаеш ли кога сънувах този сън?

— Кога?

— В деня, когато се запознахме.

Тя пое вдигнатата му към нея ръка и потърка бузата си в нея.

— Не е странно, че това ме разтревожи. Аз съм предпазлива жена, Джак. Не се протягам към нещо само защото изглежда привлекателно. Била съм с трима мъже в живота си. Първият път беше заради непреодолимото ми желание да разбера за какво става дума. Вторият беше с момче, на което много държах и се надявах да прекарам остатъка от живота си с него. Но се оказа, че той е само едно от подводните течения. Ти си третият. Не се давам лесно.

Джак седна и протегна ръце към лицето й.

— Ребека…

— Не ми казвай, че ме обичаш — спря го тя с треперещ глас. — Не още. Сърцето ми се втурна към теб толкова бързо, че ме остави без дъх. Трябва да ми се проясни главата. Легни и ме остави да се сгуша в теб.

Той я притегли в леглото и облегна главата й на рамото си.

— Нямам нищо против да пътувам — каза Ребека и усети как ръката, която галеше косата й, замръзна.

— Добре.

Тя се усмихна, доволна, че Джак се напрегна. Някои неща, някои хубави неща, не идваха лесно, но си струваха усилията.

— Винаги съм искала да пътувам. И очаквам да науча много повече за бизнеса ти. Няма да си седя у дома и да гладя ризите ти.

— Аз и бездруго ги давам на химическо чистене.

— Чудесно. Но не мога да напусна Ирландия напълно. Майка ми… Мама ми липсва — гласът й потрепери и тя притисна лице във врата му. — Ужасно ми липсва. Особено сега, когато съм влюбена и не мога да й разкажа за това. Е, да се надяваме, че и това ще стане скоро.

Тя подсмръкна и избърса сълзите си.

— Но можеш да очакваш, че ще се набутам в компанията ти.

— Точно това искам. Искам те в живота си, Ребека. И искам аз да присъствам в твоя.

— Трябва да те попитам нещо. Защо бракът ти се разпадна?

— По много причини.

— Това е уклончив отговор, Джак.

— Основното ли? Искахме различни неща. Различни посоки. Различни цели.

— Какво искаше ти, а тя не?

Той мълча толкова дълго, че нервите й се опънаха.

— Деца.

Ребека затвори очи и се разтопи от облекчение и любов.

— Така ли? Колко деца имаш предвид?

— Не знам. Поне две.

— Само две? — изсумтя тя. — Страхливец! Можем да се справим и по-добре. Мисля, че четири са добра цифра.

Ребека придърпа чаршафа към врата си, въздъхна и затвори очи.

— Сега вече можеш да ми кажеш, че ме обичаш.

— Обичам те, Ребека.

— И аз те обичам, Джак. Поспи малко. Вече нагласих будилника ти за девет и половина.

Тя потъна в дълбок сън и се понесе по бялата яхта на синьото море. Този път Джак стоеше до нея.

 

 

Двадесет минути преди будилникът на Джак да иззвъни, Гидиън правеше първата кана кафе за деня. Той провери кухненските шкафове на Тия и откри гевреци с макови зрънца. Започваше да оценява любовта на американците към гевреците. Докато другите спяха, той пъхна геврека в джоба си, сипа си огромна чаша черно кафе и се отправи към вратата.

Щеше да закуси и да изпуши една цигара на покрива.

Отвори вратата и се вторачи в привлекателната чернокожа жена, която бе протегнала ръка към звънеца.

Тя подскочи, а той се стегна. Жената се засмя нервно и той се отпусна.

— И двамата се стреснахме, нали? — усмихна й се той широко. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Аз съм Кари Уилсън, приятелка на Тия — отвърна тя и го загледа внимателно. — Вие сигурно сте Мълаки.

— Всъщност, аз съм Гидиън. Тия ми е говорила за вас. Ще влезете ли?

Тя присви очи.

— Гидиън кой?

— Съливан — отговори той и отстъпи назад, за да й направи път.

Мълаки излезе от спалнята.

— А това е Мъл — представи го брат му. — Тъкмо се надигаме. Легнахме си доста късно.

Застанала на прага, Кари се вторачи в двамата мъже.

— Мили боже, тя има двама от вас? Не знам дали да съм впечатлена или… Добре, ще си остана впечатлена.

— Всъщност един от тях е мой — обади се Клио, която излезе от кабинета на Тия, докарана само в мъжка фланелка. — Страхотни обувки — отбеляза тя, след като огледа Кари внимателно. — Вие коя сте?

— Избързвате с въпроса — решително я парира Кари, като влезе и затвори вратата. — Първо ми кажете вие коя сте? И къде е Тия?

— Още спи — отговори Мълаки и насочи към нея усмивка също така широка като тази на Гидиън и според Кари не по-малко подозрителна. — Съжалявам, но не чух името ви.

— Аз съм Кари Уилсън. И искам да видя Тия веднага — каза тя, като остави куфарчето си и вдигна нагоре ръкавите на сакото си от Дона Каран. — Или ще сритам някого в задника.

— Започни с един от тях — предложи й Клио. — Аз още не съм си изпила кафето.

— Защо не сипеш малко кафе на всички? — попита Мълаки. — Тия просто си доспива. Стояхме будни до късно.

— Отстрани се — заплашително каза тя и пристъпи напред. — Веднага.

— Добре — сви рамене Мълаки и се отмести от пътя й. — Мисля, че ще имаме нужда от кафе.

Завесите бяха спуснати. Всичко, което Кари видя в мрака, беше някаква купчинка в средата на леглото. Раздразнението й се превърна в страх, когато си помисли за нещата, които тримата непознати биха могли да причинят на доверчивата й приятелка.

Джобът на сакото на тъмнокосия мъж беше подозрително издут. Може би носеше оръжие. Нищо чудно да упояваха Тия с наркотици и да я заплашваха с пистолет. Ужасена, Кари дръпна завивките.

Тия лежеше чисто гола, сгушена уютно, с лека усмивка на лицето. Тя примигна сънливо, започна да се протяга и изпищя леко, когато видя приятелката си.

— Кари!

— Какво става тук? Кои са тези хора? Добре ли си?

— Какво? Какво?

Тия се изчерви и скромно скръсти ръце пред гърдите си.

— Колко е часът?

— Какво значение има, по дяволите? Тия, какво ти става?

— Нищо лошо, само… Господи, Кари, гола съм. Дай ми завивката.

— Дай да ти видя ръцете.

— Ръцете ми ли?

— Искам да проверя за следи от игла.

— Игла ли? Кари, не се друсам — развеселено отговори Тия, като протегна ръце към нея. — Повече от добре съм. Нали ти разказах за Мълаки?

— Да. Но не спомена за другите двама. А когато най-добрата ми приятелка, чиито зъби биха изпадали, ако си помисли да пресече на червено, ме моли да наруша закона, значи става нещо странно.

— Гола съм — беше единственото, за което се сети Тия. — Не мога да говоря с теб, когато съм гола. Трябва да се облека.

— Господи!

Кари нетърпеливо се втурна към гардероба и го отвори. Изсумтя, когато видя мъжките ризи, закачени до дрехите на Тия, извади един халат и го метна на леглото.

— Облечи това и започвай да говориш.

— Не мога да ти разкажа всичко.

— Защо?

— Защото те обичам.

Тия пъхна ръце в халата и се загърна. Веднага се почувства по-добре.

— Тия, ако тези хора те принуждават да правиш нещо…

— Не ме принуждават. Честна дума. Занимавам се с нещо, което трябва и искам да направя. И за тях, и за себе си. Кари, купих си червен пуловер.

Кари забрави за поучителната си лекция.

— Червен?

— Кашмирен. Май все пак не съм алергична към вълна. Пропуснах последните си два сеанса при доктор Лоуенстайн и отмених месечния си час при алерголога. Не съм използвала инхалатора си повече от седмица. Е, само веднъж — поправи се тя. — Но го направих, защото се преструвах, така че това не се брои. Никога в живота си не съм се чувствала по-добре.

Кари седна на крайчеца на леглото.

— Червен пуловер?

— Наистина е червен. Мисля да си купя и сутиен „Уондърбра“, който да нося отдолу. Но това няма значение за него. Той ме харесва, дори когато съм облечена в скучно памучно бельо. Не е ли прекрасно?

— Да. Тия, да не би да си се захванала с онова, което правиш, защото си влюбена в него?

— Не. Започнах да го правя, преди да се влюбя в него. Той е свързан с това, Кари, но не той е причината. Не трябваше да те моля да ми търсиш информация за Анита Гай. Съжалявам, че го направих. Хайде да забравим за това.

— Вече получих информацията — въздъхна Кари и стана. — Облечи се. Ще отида да пия кафе и ще реша дали да ти я предам.

Тя тръгна към вратата, но се обърна назад.

— Аз също те обичам, Тия — каза Кари и затвори вратата след себе си.

После се вторачи в триото във всекидневната.

Жената лежеше на канапето и пиеше кафе, проснала дългите си крака в скута на красавеца, който й бе отворил.

Красавец номер две стоеше облегнат на стената до кухнята.

— Ти — обърна се Кари към Гидиън, — каква е онази издутина в джоба ти?

— Издутина — захили се Клио и сръга Гидиън в ребрата. — Да не би да се радваш да ме видиш, готин?

— Нищо особено — отвърна той и бръкна засрамено в джоба си. — Обикновен геврек.

— Това ли е последният геврек с макови зрънца? — извика Клио, като го грабна от ръката му. — Канел си се да се измъкнеш с последния геврек в джоба! Подла работа — изхили се тя. — За да те накажа, ще го изям. Няма оръжие — добави тя, като се обърна към Кари, после тръгна към кухнята.

— Искаш ли малко кафе? — предложи Мълаки.

— Със сметана, но без захар.

— Клио, бъди добро другарче. Кафе със сметана и без захар за госпожица Уилсън.

— Работа, работа, работа — долетя тихо мърморене от кухнята.

— Първи въпрос — започна Кари. — Тия твърди, че не може да ми каже в какво се е замесила. Теб ли защитава?

— Не. Теб. Не ти трябва да задаваш втория въпрос — направо ще ти отговоря. Държа изключително много на Тия и ще направя всичко възможно, за да я предпазя да не бъде наранена с нещо. Тя е най-прекрасната жена, която някога съм познавал.

— Само заради това — обади се Клио зад гърба му, — ще получиш половината от геврека ми. Ти си приятелка на Тия — обърна се тя към Кари. — Аз също. Ти я познаваш по-отдавна, но това не означава, че аз съм по-лоша приятелка.

Кари се замисли и се вгледа в Гидиън.

— А ти?

— Обичам я — простичко отговори той, после се ухили леко, когато забеляза погледите на Мълаки и Клио. — Братски. Ще получа ли другата половина от геврека?

— Не.

— Вечно съм тормозен — каза той и скочи на крака. — Отивам на покрива да изпуша една цигара. Ако Бека или Джак се обадят, съобщете ми.

— Бека? Джак? — обърка се Кари.

— Ребека е сестра ни. Джак е… друг приятел на Тия.

— Май си е създала доста приятели за рекордно кратко време.

— Струва ми се, че си права — обади се Тия, излизайки от спалнята.

Кари я погледна и въздъхна.

— Казвах ти, че червено ще ти отива.

— Да — усмихна се Тия и поглади новия си пуловер. — Винаги си ми го казвала.

Кари се приближи към нея, хвана я за ръцете и я погледна в очите.

— Нямаше да ме молиш да направя това, ако не беше важно. Много важно.

— Така е.

— Ще ми обясниш всичко, когато можеш, нали?

— Ти ще си първата, която ще узнае за това.

Кари кимна и се обърна към Мълаки.

— Ако това, което става в момента, нарани Тия по някакъв начин, ще те съсипя!

— Аз ще ти помагам — предложи Клио и захапа геврека. — Съжалявам, Мъл, но ние момичетата трябва да се поддържаме.

— Вероятно ще ви харесам — каза Кари. — И трима ви. Надявам се да съм права, тъй като наруших няколко закона, докато събирах информацията, която се каня да ви предам.

— За това ще получиш цял геврек. Имаме с канела, обикновени и с лук.

Кари се усмихна на Клио за първи път.

— Ще действам рисковано и ще се спра на канелата.

 

 

Докато Кари ядеше геврека си и обясняваше подробностите относно финансовото положение на Анита Гай и „Антики Морнингсайд“, самата Анита закусваше в леглото, като преди това бе шамаросала младата си румънска прислужница, защото бе разляла малко сок на таблата.

Е, момичето нямаше да се оплаче, освен ако не искаше да си има неприятности с имиграционните служби. Но все пак… Анита въздъхна и захапа препечената филийка. Момичето беше изключително способно с игла и конец в ръка. Анита щеше да се погрижи да пъхне един допълнителен двайсетак в плика със следващата заплата, за да се реваншира за шамара.

Сега, след като бе имала време да помисли и да си почине, вече не бе толкова разстроена от опита за взлом. Щеше да го приеме просто като напомняне.

Човек не можеше да има доверие на никого и на нищо.

Наистина алармената система бе проработила. Но това можеше да е просто късмет или да се дължи на тъпа грешка от страна на крадците. Щеше да накара Джак Бърдит и компанията му да проверят всичко сантиметър по сантиметър. А когато приключеха, щеше да повика друг консултант и да го накара да оцени системата.

Ако един лекар ти каже, че имаш някакъв проблем, веднага търсиш и второ мнение. „Морнингсайд“ беше не по-малко важен за нея от здравето й. Без него деловите и светските контакти щяха да замрат, а доходите й да спаднат катастрофално.

Анита Гай щеше да се погрижи за Анита Гай.

Тя се облегна на възглавниците, отпи от кафето и погледна усмихнато вратата на вградения гардероб. Зад страничния панел, където висяха ежедневните й дрехи, подредени грижливо по цветове, се намираше сейф, за който дори прислугата не знаеше.

Орисницата бе прибрана в него. Анита се радваше, че взломът я бе накарал да донесе статуетката тук. Отдавна вече не мислеше за нея като за стока на „Морнингсайд“, а като за собствена вещ.

Разбира се, щеше да я продаде без колебание на подходящата цена. Но когато се сдобиеше и с трите статуетки, първо щеше да им се порадва. Това беше нейната малка тайна. Вероятно щеше да ги изложи някъде за известно време, за да получи добра реклама, а после — да ги продаде.

Анита Гай, кльощавото момиченце от Куинс, щеше да направи велико откритие, да извърши най-големия удар на века сред антикварите. Човек не можеше да си купи такъв вид уважение и сила. Не можеше да го наследи от богатия си, стар и удобно починал съпруг.

Този удар щеше да е неин. Каквото и да струваше. Който и да трябваше да плати.

След като си сипа втора чаша кафе, тя взе телефона и звънна на Джак.

— Бърдит — отговори Джак, който също пиеше кафе и леко хапеше пръстите на Ребека.

— Джак, Анита е — сълзливо каза тя. — Искам да ти се извиня за държането си тази сутрин. Нямах право да си изкарвам нервите на теб.

Джак намигна на Ребека.

— Няма нужда да се извиняваш, Анита. Получи сериозен шок и имаше причини да си разстроена.

— Въпреки това. Ти бе до мен, а системата ти помогна на „Морнингсайд“. Чувствам се ужасно заради поведението си.

— Вече забравих за него — отвърна той, докато Ребека се правеше, че повръща от отвращение. — Тръгвам веднага към „Морнингсайд“ — започна той.

— Проклет лъжец — прошепна Ребека и получи леко плясване по главата.

— Ще проверя системата лично. Вече се обадих на най-добрия си техник да направи анализа. И двамата ще сме там след час. Каквато и да е била причината за проблемите със системата, веднага ще бъде отстранена. Имаш думата ми.

— Знам, че мога да разчитам на теб. Ще се срещнем там, ако нямаш нищо против. Ще се почувствам по-добре, ако знам за какво става дума.

— Ще ти обясня всичко подробно.

— Благодаря ти, Джак. Чудех се дали си имал време да поработиш по другия въпрос, който обсъждахме.

— Клио Толивър, нали? — усмихна се той и вдигна палец към Ребека. — Всъщност снощи получих известна информация. Възнамерявах да ти приготвя доклад днес, но ми изскочи от ума заради проблемите тази нощ.

— О, не се нуждая от нещо толкова официално като писмен доклад. Всичко, което ми кажеш…

— Ще ти разкажа подробно, когато се видим. Е, радвам се, че вече звучиш по-добре, Анита. Ще се видим в „Морнингсайд“.

Той затвори, преди Анита да успее да му отговори.

— Е, работата е опечена — каза той и привлече Ребека в скута си. — Искаш ли да се обзаложим, че Анита вече е измислила начин да измами застрахователната компания?

— Не се хващам на предварително изгубени басове — отговори тя, като притисна устни в неговите.

— Трябва да вървим — промърмори Джак.

— Хм. Мисля, че попаднахме в ужасно задръстване.

Ръцете му се плъзнаха под ризата й.

— Да, навън е истинска джунгла — съгласи се той. — Какво са още пет минути?

Бяха петнадесет, но той не ги забеляза.

Докато Анита се появи, Джак бе издокарал Ребека в гащеризон и кепе и я бе настанил да проверява системата. Беше измерил и поръчал ново стъкло за прозореца и стоеше на тротоара и разучаваше входа за доставки.

— Секретарката ми каза, че си тук.

Анита изглеждаше деликатно пребледняла.

— Мислех, че служителите ще са нервни — започна тя и се усмихна смело, — но изглеждат по-скоро възбудени.

— Много хора реагират по този начин, особено когато е бил нападнат чужд имот. Как си?

— Вече съм добре. Наистина. Трябва да приготвя толкова много документи заради тази неприятност, че мозъкът ми ще бъде зает с мисли за тях. Защо си тук отвън?

— Исках да поогледам. Смятам, че са проучили внимателно сградата и квартала. Движението, патрулните коли, гледката от околните сгради. И са избрали най-доброто място. Горен прозорец. Обмислен риск. Но новото стъкло ще бъде инсталирано до пет часа. Гарантирам ти.

— Благодаря ти, Джак — усмихна се Анита и сложи ръка на рамото му. — „Морнингсайд“ беше животът на Пол — въздъхна тя лицемерно. — И той го повери на мен. Не можех да понеса мисълта, че съм го провалила.

А стига бе, помисли си Джак, но сложи ръка върху нейната.

— Ще се погрижим вместо него. Обещавам ти.

— Чувствам се по-добре, когато знам това. Хайде да се поразходим до предния вход. Бих могла да използвам времето, за да си проясня главата още малко.

— Добре. После ще проверим системата заедно. Техникът ми е там в момента. Ако има някаква дупка, ще я запушим.

— Знам. Пол те смяташе за най-добрия. Аз също. Имам ти доверие, Джак. Затова те помолих за помощ с онази жена, Толивър. Каза, че си научил нещо?

— Не беше лесно — стисна я той за ръката. — Но не обичам да разочаровам клиентите си. И приятелите.

Той й съобщи основната информация, макар да бе си сигурен, че тя вече я знаеше, и изслуша престорената й изненада, когато спомена имената на родителите на Клио.

— За бога! Познавах Андрю Толивър. Не добре, но… Значи жената, която ме заплашваше, е негова дъщеря?! Какъв свят.

— Класическата черна овца. Винаги е създавала проблеми — добави той, като знаеше, че Клио би се ухилила доволно. — Неприятности в училище, известни проблеми с полицията. Не е имала късмет да си намери постоянна работа като балерина. Май току-що се е върнала в Ню Йорк от Източна Европа. Все още проверявам с какво се е занимавала. Не е толкова просто да получиш информация оттам.

— Оценявам това, че се опитваш. Откри ли адреса й?

— Адресът, който открих, е на апартамента, където е живяла, преди да замине за Европа. Преместила се преди около осем месеца. Но сега не живее там. Всъщност, въобще не е в Ню Йорк.

Анита застина на място.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е в Ню Йорк? Трябва да е тук. Свърза се с мен и се видяхме тук.

— Това е било преди време. Жена на име Клеопатра Толивър, която отговаря на описанието ти, е заминала тази сутрин за Гърция. По-точно за Атина.

— Атина — завъртя се Анита и впи пръсти в ръката му. — Сигурен ли си в това?

— Имам името на авиолинията, полета и номера на билета й у дома. Реших, че ще искаш да узнаеш за това и проверих полета, след като говорих с теб тази сутрин. Вече е във въздуха повече от час — усмихна й се той и отвори вратата на „Морнингсайд“. — След няколко часа тя ще е на хиляди километри от теб, Анита. Вече няма от какво да се страхуваш.

— Какво? — разсеяно попита Анита и едва успя да се стегне. — Да, предполагам, че си прав. Атина… — промърмори тя. — Заминала е за Атина.