Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (25)

Глава 25

Проснала крака на плота, докато прелистваше купчина компютърни списания, Ребека обслужваше базата за подслушване. Тя спря по средата на една статия и наостри уши, когато чу гласа на Анита, която раздаваше заповеди.

Ребека усмихнато се завъртя на стола и взе телефона.

— Плъхът захапа сиренцето — каза тя. — Кажи на Тия, че е неин ред. После някой да дойде да ме смени. Отегчена съм до смърт.

— Скоро ще се появим — успокои я Мълаки и затвори. — Твой ред е, скъпа — обърна се той към Тия. — Готова ли си?

— Не мислех, че тя ще се задвижи толкова бързо — Тия притисна ръка към нервния си стомах и усети меката материя на новия си червен пуловер. — Готова съм. Ще се видим у Джак.

— Мога да дойда с теб до полицейския участък.

— Няма нужда, добре съм. А това, че съм леко нервна, ще ми придаде още по-убедителен вид.

Тя облече сакото си, после метна отгоре яркия шал, който бе купила по време една от последните си обиколки по магазините.

— Мисля, че ставам все по-добра.

— Скъпа — каза Мълаки, като хвана шала и я придърпа към себе си. — Ти си родена за това.

Тия си мислеше с удоволствие за доверието и целувката му чак докато стигна до детективския отдел на шестдесет и първи участък.

Потърси детектив Робинс, зачака нетърпеливо, като усукваше дръжката на чантата около ръката си и успя да се усмихне свенливо, когато той се появи.

— Доктор Марш?

— Детектив Робинс, много ви благодаря, че се съгласихте да се видите с мен. Чувствам се ужасно глупаво, че идвам да ви безпокоя тук.

— Не се притеснявайте — учтиво каза той и я загледа любопитно. — Видях ви пред кабинета на Анита Гай. В „Антики Морнингсайд“.

— Да — отвърна тя с леко притеснен вид. — Разстроих се, когато чух името ви и го познах. Не се сетих как да ви се представя пред Анита, без да прозвуча като пълна идиотка. Мислех, че няма да си спомните името ми. Нали знаете, от онзи път, когато ви се обадих заради Джак Бърдит?

— Спомням си. Приятелка ли сте на госпожица Гай?

— О, не — изчерви се Тия. — Всъщност не можем да бъдем наречени приятелки. Обядвахме заедно веднъж и я поканих на обяд отново, когато й е удобно. Но тя… Ами все пак всичко е доста сложно…

— Искате ли кафе?

— Ами аз…

— И аз бих пийнал — каза той и я поведе към малкия кът за почивка. — Захар? Сметана?

— Имате ли безкофеиново кафе?

— Съжалявам. Всичко тук е истинско.

— Е, добре… Всъщност мога да пия само вода.

— Няма проблеми.

Той наля пластмасова чашка от крана на малка мивка и Тия се опита да не мисли за качеството на градската вода.

— Е, какво мога да направя за вас?

— Вероятно нищо — отвърна тя, като вдигна чашата, но не посмя да рискува да отпие. — Чувствам се като пълна идиотка.

Тя погледна малката стаичка с претрупани плотове, корково табло и покрит с петна от влага таван.

— Предполагам, че много хора се чувстват като идиоти, когато дойдат тук.

— Просто ми кажете какво ви тормози — предложи Робинс, като занесе кафето си до масата и се настани срещу нея.

— Добре. Ами… сетих се за вас, детектив, защото си бях записала данните ви, когато господин Бърдит дойде при мен онзи ден. Това беше най-странното нещо.

Робинс й кимна окуражаващо.

— Джак има талант за странни неща.

Тя прехапа устни.

— Вие гарантирахте за него, нали? Имам предвид, че го познавате и вярвате в честността му и чувството му за отговорност.

— Абсолютно. Познаваме се с Джак много отдавна. Той е ексцентричен понякога, доктор Марш, но можете да му се доверите напълно.

— Добре. Това е хубаво. Вече се чувствам по-спокойна. Просто онзи ден, когато той ми каза, че телефоните ми са подслушвани…

— Така ли ви каза? — прекъсна я Робинс и се размърда нервно.

— Да. Не ви ли го спомена? Нали разбирате, той очевидно ми бе звъннал, за да ми съобщи нещо, но забелязал нещо странно по линията. Не знам как точно го е направил. Трябва да си призная, детектив, че макар вие да гарантирахте за него, не му повярвах напълно. Защо пък някой би подслушвал телефона ми? Това е глупаво. Не мислите ли?

— Имате ли причина да вярвате, че някой би подслушвал телефона ви?

— Никаква. Водя твърде спокоен живот. Повечето обаждания са свързани с проучванията или със семейството ми. Нищо особено интересно, освен за останалите митолози. Но думите на Джак ме притесниха. Реших да не им обръщам внимание, докато… Знаете ли нещо за трите орисници?

— Не мога да кажа, че знам.

— Те са героини от древногръцката митология. Три сестри, които предат, измерват и прерязват нишката на живота. Освен това са статуетки. Малки, ценни сребърни статуетки — друг мит сред хората на изкуството и антикварите. Един от предците ми притежавал една от тях, но била изгубена заедно с него и съпругата му при потъването на „Лузитания“. Другите две… — Тя разпери ръце. — Кой може да каже? Те са доста скъпи и поотделно, но като пълен комплект ще бъдат безценни. Господин Бърдит се свърза с мен, тъй като е колекционер и научил за връзката на семейството ми с едната статуетка. Баща ми е собственик на „Уайли“ — антикварен магазин и зала за търгове.

— Ясно. Значи Джак се е надявал да намери някоя от статуетките покрай вас.

— Точно така. Разказах му малкото, което знам за тях, но разговорът ми даде идея за нова книга. Започнах проучвания. Телефонни обаждания. Събирах информация и така нататък. Но онзи ден говорих с една жена, която познавам покрай семейството си. Изненадах се, че тя иска да прекара известно време с мен и, признавам, бях поласкана.

Тия сведе очи към чашата си и я завъртя в ръце.

— Не мислех, че би си направила труда да поддържа светски отношения с мен. Чак когато се прибрах у дома, след като бяхме говорили, осъзнах, че тя не само заговори за орисниците, но и…

Тия въздъхна тежко и погледна детектива отново.

— Детектив Робинс, тя каза няколко неща, директно свързани с проучванията ми и с телефонните обаждания и разговори, които бях провела. Знам, че вероятно е само съвпадение, но ми се струва доста странно. А още по странно ми се стори, когато си припомних как ме покани на обяд и насочи разговора към статуетките. А и знаеше за проучванията ми някои неща, които не би трябвало да знае. След това научих, че е разпитвала и родителите ми за Клото.

— Коя е Клото?

— О, съжалявам. Първата орисница. Статуетката, която прапрадядо притежавал, била Клото. Не знам какво да мисля. Тя дори се изпусна, че третата орисница, Атропа, била в Атина.

— Гърция.

— Да. Аз самата тъкмо проверявах този слух в деня, преди да обядваме. Бях обсъдила въпроса по телефона с един колега. Предполагам, че тя може да върви по същия път като мен, но все пак се чувствам странно. А когато си помисля какво господин Бърдит каза за телефоните ми… наистина ми е притеснено.

— Защо не накараме някой да провери телефоните ви?

— Можете ли да го направите? — благодарно го погледна тя. — Ще ви бъда много задължена. Това наистина ще ме успокои.

— Ще се погрижа за това. Доктор Марш, жената, която споменахте… Това Анита Гай ли е?

Тия ахна. Надяваше се, че не е прекалила с изненадата си.

— Как познахте?

— Това е един от номерата, на които ни учат в училището за ченгета.

— Детектив Робинс, чувствам се ужасно. Не искам да създавам неприятности на Анита. Може би само си въобразявам. И вероятно е така. Не съм човек, на когото се случват подобни неща. Няма да й кажете, че съм говорила с вас, нали? Страхотно ще се притесня, ако тя разбере, че съм споменала името й на полицията. А родителите ми…

— Няма да съобщаваме името ви на никого. Както казахте, това вероятно е само съвпадение.

— Прав сте — усмихна се тя облекчено. — Сигурно е само съвпадение.

 

 

Тия си помисли, че всичко това й приличаше на засяването на семена. Не че някога наистина бе посяла нещо, но просто й се струваше така. Разравяш леко земята, разпръсваш онова, което искаш да порасне, после му слагаш малко тор.

Харесваше й, че екипът им й се доверява достатъчно, за да я остави да посее толкова много семена.

А ако тези семена поникнеха бързо, както очакваха, щеше да се наложи да свършат доста работа за рекордно кратко време. Тя влезе в „Уайли“ с пружинираща походка.

Преди да успее да попита дали баща й е свободен, Тия чу гласа на майка си. Потръпна и се ядоса на себе си за това. Чувството за вина я накара да влезе в залата, където Алма се караше на една от продавачките.

— Мамо, не очаквах да те видя тук — каза Тия и целуна майка си по бузата. — Каква прекрасна ваза — отбеляза тя и се вгледа в деликатния мотив с маргаритки по вазата, която продавачката държеше. — Грюби?

— Да — отговори продавачката и погледна Алма със съмнение в очите. — Около 1905 година. Изключително красив предмет.

— Искам да я сложите в кутия, да я опаковате за подарък и да я доставите в дома ми.

— Госпожо Марш… — започна продавачката.

— Не искам да слушам повече за това — махна Алма с ръка. — Дъщерята на Елън Фостър, Магда, ще се жени следващия месец — съобщи тя на Тия. — Помолих баща ти няколко пъти да донесе у дома подходящ сватбен подарък, но той направи ли си труда? Не. Затова съм принудена да дойда тук и лично да се погрижа за това. А той е тук всеки ден. Най-малкото, което би могъл да направи, е да се погрижи за това вместо мен.

— Сигурна съм, че той…

— А сега — продължи Алма, без да обръща внимание на дъщеря си, — тази млада жена отказва да изпълни онова, което й нареждат.

— Господин Марш е дал ясни указания на персонала. Нямаме право да ви даваме никаква стока на стойност повече от хиляда долара. А тази ваза е оценена на шест хиляди, госпожо Марш.

— Никога не съм чувала такива глупости. Получавам сърцебиене. И кръвното ми се покачва.

— Мамо! — Гласът на Тия, по-рязък от това, което някоя от тях бе очаквала, накара Алма да премигне. — Тази ваза не е подходящ подарък за дъщерята на хора, които едва познаваш.

— Елън ми е скъпа приятелка…

— Която виждаш не повече от шест пъти годишно, и то на светски събития — бързо довърши Тия. — Вкусът ти, както винаги, е безупречен, но това не е подходящ подарък. Имате ли нещо против да съобщите на баща ми, че съм тук? — обърна се тя към продавачката.

— Ни най-малко. Отивам, госпожице.

Облекчена от получената подкрепа, продавачката бързо ги остави насаме.

— Не знам какво ти става — каза Алма и красивото й лице се изкриви в нещастна гримаса. — Толкова си груба. И ти липсва всякакво съчувствие.

— Не исках да прозвуча така.

— Това е заради онзи мъж, с когото се занимаваш. Онзи чужденец.

— Не е така. Ти просто се разстройваш от нищо.

— Нищо? Тази жена…

— Тя просто си вършеше работата. Мамо, не можеш да идваш в „Уайли“ и да взимаш нещо от витрината само защото ти е харесало. Сега ще ти помогна да избереш подходящия сватбен подарък.

— Имам главоболие.

— Ще се почувстваш по-добре, когато се погрижим да изпълним задачата ти — каза Тия, като прегърна майка си и я отведе настрани. — Виж този красив чайник.

— Искам ваза — упорито каза Алма.

— Добре.

Тя поведе Алма напред и макар да изпитваше желание да повика друга продавачка на помощ, си заповяда да се справи сама.

— О, това е красиво.

Беше забелязала висока ваза и се надяваше, че скромният й опит няма да я подведе. Ако допуснеше грешка и избереше нещо още по-скъпо, мисията й щеше да се провали.

— Толкова е красива и изискана. Мисля, че това е „Стауърбридж“.

Тя взе вазата и я наклони внимателно, за да види малкото етикетче с цената, после въздъхна облекчено.

— Това ще бъде идеален подарък — продължи тя бързо, когато видя гримасата на майка си. — Нали разбираш, ако подариш другата ваза, те няма да знаят какво получават и няма да оценят жеста ти. Но нещо красиво като това, при това на подходящата цена… ще му се зарадват много.

— Ами…

— Ще се погрижа да ти я опаковат. А после ще видим дали татко има време да пием чай. Отдавна не сме идвали в „Уайли“ заедно.

— Предполагам, че си права — отвърна Алма и се вгледа внимателно във вазата. — Много е елегантна.

— Великолепна е.

При това струваше по-малко от четиристотин долара.

— Винаги си имала отличен вкус, Тия. Никога не съм се притеснявала за това.

— Няма защо въобще да се притесняваш за мен.

— А какво ще правя тогава с времето си? — кисело попита Алма.

— Ще измислим нещо. Обичам те.

Очите на Алма се изпълниха със сълзи, но в същия момент Тия чу стъпките на баща си. Забеляза, че той изглеждаше измъчен и недоволен. Без да мисли, тя инстинктивно пристъпи между него и майка си.

— Нападнат си — жизнерадостно му съобщи Тия. — Отбих се да те видя и налетях на мама. Тя иска да й опаковат вазата „Стауърбридж“ за подарък.

— Коя ваза? — присви очи той и кимна доволно, след като Тия му я показа. — Ще се погрижа за това. Алма, казах ти да се съветваш с мен, преди да избираш нещо.

— Тя не искаше да те безпокои — обясни Тия, като запази веселия си тон. — Но аз не можах да устоя. Ужасно ли си зает?

— Всъщност да. Имах тежка сутрин. Снощи са проникнали в „Морнингсайд“.

Алма притисна ръка към сърцето си.

— Обрали са ги?! Живея в страх, че това може да се случи и тук. Няма да мигна тази нощ, само за това ще мисля.

— Алма, тук не е станало нищо.

— Въпрос на време — мрачно предрече тя. — Престъпността нараства главоломно. Една жена не може да излезе спокойно от дома си. Дори там не е в безопасност.

— Слава богу, че татко се е погрижил за най-добрата охрана и тук, и у дома — отбеляза Тия. — Мамо, трябва да седнеш и да си поемеш дъх. Знам, че се разстройваш, когато чуеш за нечии проблеми. Имаш нужда от чаша хубав чай от лайка — продължи тя и поведе майка си към стол в другия край на залата.

Настани я, помоли една от продавачките да се погрижи за чая и се върна при баща си.

— Кога се научи на това? — попита той. — Да се оправяш с майка си?

— Не знам. Предполагам, осъзнах, че имаш нужда от помощ в тази област, а досега не съм ти била полезна. Не бях много добра дъщеря за никой от вас. Искам да променя това.

— Струва ми се, че много неща се променят — отвърна той и докосна нежно бузата й с рядък жест на обич. — Не мисля, че някога си изглеждала по-добре, Тия.

— О, това е заради новия пуловер и…

Той задържа ръка на бузата й.

— Не е само заради пуловера.

— Не е — съгласи се тя и направи нещо, което никога не бе правила — вдигна ръка и я сложи върху неговата. — Наистина не е.

— Може би е време да разчупим рутината. Предлагам да заведа теб и майка ти на обяд.

— Чудесно, но днес не мога. Вече бездруго закъснявам. Може ли да го отложим?

— Разбира се.

— Добре… ами… това за „Морнингсайд“ е ужасно. Нещо било ли е откраднато?

— Не съм сигурен. Очевидно са влезли в сградата, но само за малко, тъй като алармата се включила. Анита още не е довършила инвентаризацията.

— О, говорил си с нея?

— Ходих там тази сутрин, за да й предложа помощта си. И — добави той с лека усмивка — да видя дали ще мога да измъкна някои подробности. А и това ми се стори, подходящ момент да подхвърля за слуховете, че една от орисниците се намира в Атина. Госпожица Гай изглеждаше изключително заинтересувана. Толкова се въодушевих, че споделих с нея нещо, което се е предавало от поколение на поколение в семейство Уайли. А по-точно как Хенри Уайли възнамерявал да замине за Атина след пътешествието си до Лондон.

— О! Не се бях сетила за това.

— Е, няма нищо чудно. Никога не те е бивало в лъжите. Макар че и това може да се е променило.

— Благодарна съм ти за всичко — каза Тия. — Знам, че молбата ми беше доста странна. Чудя се защо се съгласи да го направиш.

— Никога преди не си ме молила за нищо — простичко отговори той.

— Тогава ще те помоля за още нещо. Стой далеч от Анита Гай. Не е такава, каквато изглежда. Трябва да вървя вече. Закъснявам — каза Тия и го целуна по бузата. — Ще ти се обадя скоро.

Тя излезе толкова бързо, че едва не се сблъска с висок мъж в тъмен костюм, който влизаше в магазина. Тия се спъна, изчерви се силно, после отстъпи настрани тромаво.

— Съжалявам — извини се тя. — Не гледах къде вървя.

— Няма проблеми.

 

 

Марвин Джаспър я загледа как се затича по тротоара. Той се завъртя и се отдръпна от входа на „Уайли“. Без да сваля очи от отдалечаващия се гръб на Тия, звънна по мобифона си.

— Джаспър. Току-що се сблъсках с онази Марш. Излизаше от „Уайли“.

— Алма? Съпругата на Марш? — запита Анита.

— Не, младата. Дъщерята. Бързаше много. Изглеждаше някак виновно. Мога да я проследя, ако искаш.

— Не. Тя винаги изглежда виновна за нещо. Изпълни онова, което ти наредих, и не ме безпокой, докато не разполагаш с нещо интересно.

Джаспър сви рамене и прибра телефона. Щеше да изпълни заповедите и да поддържа кучката в щастливо неведение. Знаеше, че тя бе убила Дубровски, но това не го притесняваше. Джаспър бе убеден, че може да се справи с Анита много по-добре от окаяния си бивш партньор.

Толкова по-добре, че когато всичко приключеше, щеше да уреди удобен инцидент за кучката. Фатален. Вероятно щеше да му се наложи да се погрижи и за онази Марш. И за стареца й. Но след като разчистеше бъркотията, щеше да си тръгне с трите статуетки.

С мисълта, че Рио бе отлично място, където да се оттеглиш, той тръгна обратно към „Уайли“, за да изпълни заповедите.

 

 

Джак се срещна с Боб Робинс в бара на две пресечки от участъка. Беше прекалено рано и вътре имаше само няколко ченгета и цивилни клиенти. Мястото миришеше на лук и кафе. След няколко часа щеше да преобладава миризмата на уиски и бира.

Джак се настани в сепарето срещу Боб.

— Ти звъниш — каза той, — ти черпиш.

Той си поръча хамбургер, пържени картофи и наливна бира.

— Какво става?

— Ти ми кажи. „Морнингсайд“.

— Лу отговаря за това.

— Все пак ми кажи.

— Влизане с взлом. Проникнали през първото ниво на системата, успели да се доберат до целта. Помощната аларма се включила и настанала бъркотия. Чух, че момчетата в синьо се явили след две минути. Добра скорост.

— Как са проникнали, Джак?

— Правим проверка на системата и пълен анализ — отговори Джак, като протегна дългите си крака. — Ако възнамеряваш да тормозиш някой от хората ми заради това, само ще си загубиш времето и ще ме ядосаш. Ако някой от тях бе решил да обере клиент, щеше да се справи и с второто ниво, да вземе онова, за което е влязъл, и вече да се пече на плажа в някоя чужда страна, откъдето не биха го екстрадирали.

— Може и да са взели онова, за което са влезли.

Джак вдигна бирата си и се вгледа в Боб.

— И какво е то?

— Ти ми кажи.

— Доколкото знам, клиентката не е завършила инвентаризацията си. Мога да ти кажа, че всичките ми хора са си на мястото. „Бърдит“ не си е спечелил добра репутация с назначаване на крадци. Ти ли ще поемеш случая на Лу?

— Не. Но работя по нещо, което може да се окаже свързано с това. Не разбирам някои неща обаче. Ето ти първото. Живея си спокойно с години, без някой да ми спомене името на Анита Гай. А сега, само за няколко дни, ти ми го подхвърляш във връзка с някакъв тъп бияч, убит в Джърси. Чувам го от Лу, който е натоварен с разследването на опита за обир в магазина й, където охранителната система е създадена от теб. И днес отново ми го подхвърля една жена, която те познава.

Джак се ухили и се облегна назад.

— Познавам много жени.

— Тия Марш. Твърди, че си й казал, че телефоните й се подслушват.

— Така е.

— Да. Наистина е така — кимна Боб и отхапа от хамбургера си. — Току-що ги проверих. Въпросът е защо се подслушват.

— Предполагам, че някой иска да знае с кого и за какво си говори Тия Марш.

— Да, елементарно, Уотсън. Тя мисли, че може да е Анита Гай.

Джак внимателно остави бирата си.

— Тя ли ти го каза?

— Какво става, Джак?

— Не разполагам с нищо солидно. Но ще ти кажа следното — наведе се той напред и сниши глас: — Който и да е проникнал в „Морнингсайд“ е знаел достатъчно за системата, за да го направи. Но не достатъчно, за да остане и да довърши работата. Клиентите ми винаги научават колкото искат за алармените си системи. Клиентката ми в този случай също познава основните неща в системата.

— Ако иска да отнесе нещо от собствения си магазин, защо просто не го вземе и не си тръгне с него?

— Откъде, по дяволите, да знам? Пет минути, Боб. Главната система е била вън от строя не повече от пет минути, когато се е включила помощната. Твоите хора са се явили след две. Не виждам как крадците биха могли да се измъкнат оттам за седем минути. Дори ако работата е вървяла гладко, докато са били вътре, не биха могли да вземат почти нищо. Наистина ще ми е интересно какво Анита е вписала в протокола за застрахователната компания.

— Струва ми се, че не харесваш много клиентката си, Джак.

— Така си е — кимна Джак и се зае със сандвича си. — Но това е лично. От друга страна, нямам нищо против нея, освен подозрения.

— Как я свърза с Дубровски?

— По заобиколен начин — сви рамене Джак. — Друга клиентка ми каза как Анита й досаждала заради един предмет на изкуството. Притискала я непрестанно и я тормозела. Клиентката ми спомена, че я следял някакъв тип. Описа ми го, а аз го описах на теб. Ти пък ми каза, че вече бил труп. Тя го идентифицира по снимката, която ти ми даде.

— Искам име.

— Не и без нейното съгласие. Знаеш, че не мога да ти кажа името й, Боб. А и единственото, което тя знае за Анита, е, че се страхува от нея, а онзи тип по петите й е вече мъртъв.

— Ами предмета?

— Всъщност са няколко. Наричат се трите…

— Орисници — довърши Боб и Джак се престори на много изненадан.

— Наистина си детектив.

— Даже имам и значка, с която да го докажа. Какво общо имаш с тези статуетки?

— Просто аз притежавам едната.

Боб присви очи.

— Коя?

— Атропа. Третата орисница. Имам я по наследство, от английската част на семейството. Анита не знае това и не искам да го узнава. Помоли ме да я снабдя с информация за орисниците, а това ме накара да се замисля и така стигнах до Тия Марш и другата ми клиентка.

— Защо Анита се е обърнала към теб, след като не знае, че притежаваш едната статуетка?

— Знае, че съм колекционер, а и имам връзки.

— Добре — кимна доволно Боб и си взе от пържените картофи на Джак. — Продължавай.

— Телефоните на доктор Марш се подслушват, а клиентката ми, която е следата към Лахезис, или орисница номер две, е следена. Анита притиска и двете. Ти си направи сметката.

— Да напълниш някого с куршуми, е доста далеч от това да се снабдиш с няколко статуетки.

— Е, ти си говорил с Анита. Какво мислиш?

Боб не отговори.

— Мисля, че трябва да се поровя по-дълбоко — каза той след малко.

— Докато се занимаваш с това, проучи и едно убийство на Петдесет и трета улица отпреди няколко седмици. Чернокож балетист. Пребит до смърт в апартамента си.

— По дяволите, Джак, ако знаеш нещо за открит случай за убийство…

— Давам ти информация — спокойно отговори Джак. — Провери свидетелските описания на човек, който влязъл и излязъл от сградата. Отговарят на горилата, която откри вкочанена в Ню Джърси. Намери начин да получиш съдебно разрешение за подслушване на частния телефон на Анита Гай. Обзалагам се, че ще откриеш някои интересни разговори. Трябва да вървя вече.

— Стой настрана от полицейската работа, Джак.

— С удоволствие. Имам среща с красивата червенокоса ирландка.

— Онази, която доведе в участъка? Ребека? — спомни си Боб. — Клиентка ли ти е?

— Не. Тя е жената, за която ще се оженя.

— Само в мечтите ти.

— И там също — отвърна Джак, като бръкна в джоба си, извади една кутийка и я отвори. — Какво ще кажеш?

Боб ококори очи и едва не събори масата от вълнение, когато видя пръстена.

— Мили боже, Бърдит! Говориш сериозно!

— За първи път в живота си отидох в „Тифани“. Но Ребека ще хареса нещо наследствено. Това е било на прапрабаба ми.

— Чудесно! — извика Боб, като излезе от сепарето и прегърна Джак. — Поздравления. И как, по дяволите, да ти бъда ядосан сега?

— Ще намериш начин. Искаш ли да ми направиш сватбен подарък? Заеми се сериозно с Анита Гай.