Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (18)

Глава 18

Анита обмисли възможността да замине за Атина и да разпита всеки антиквар и колекционер в града лично. Този директен подход вероятно щеше да я задоволи, но все пак не можеше да очаква следващата орисница просто да падне в скута й.

А и нямаше желание да се впуска в подобно приключение само заради думите на малоумна патка като Тия Марш. Не, колкото и да й се искаше да действа, това нямаше да свърши работа.

Нуждаеше се от насока и следи. Нуждаеше се от служители, които да й вършат работа, за да не й се налага да ги прострелва в главите.

Тя въздъхна тежко. Беше разочарована, че убийството на бившия й служител бе отбелязано само с няколко реда в „Ню Йорк Пост“. Е, това говореше много за света. Един труп привличаше вниманието на пресата по-малко от втория брак на известен певец.

Това доказваше, че парите и славата управляват света — нещо, което тя бе знаела цял живот. Тези два елемента бяха нейна цел още когато живееше в мизерната къщичка в Куинс и все още се наричаше Анита Горински. Когато бе наблюдавала как баща й се скъсва от работа за смешна заплата, с която майка й се опитва да свърже двата края ден след ден.

Знаеше си, че мястото й не е там, между онези мърляви стени, които майка й се опитваше да разнообрази с картини от битпазар и домашно ушити пердета. Никога не се бе чувствала част от този свят с умирисани на лук стаи и плетени покривчици. Широкото, чисто лице на майка й и грубите, мазолести ръце на баща й я караха да се срамува.

Беше ги презирала заради тривиалността им. Гордостта им от нея, единствената им дъщеря, радостта, с която се жертваха, за да й осигурят по-добър живот, я отвращаваха.

Още като дете тя знаеше, че съдбата й бе отредила нещо повече. Но съдбата все пак се нуждаеше от малко помощ.

Беше взимала парите на родителите си и бе настоявала за повече. Заслужаваше ги. Беше си ги спечелила. Всеки цент бе спечелен с цената на дните, в които бе живяла в ужасния апартамент с шумно течаща тоалетна и постоянно свиреща полка.

И им се беше отплатила по свой собствен начин, като се увери, че инвестициите им в нея носеха значителни дивиденти.

Не беше виждала родителите си и двамата си братя повече от осемнадесет години. Що се отнасяше до света, където живееше сега, а и до самата нея, тя нямаше семейство.

Съмняваше се, че някой от старата махала би познал някогашната Нита в сегашната елегантна жена.

Анита се надигна и отиде до старинното огледало с позлатена рамка, което отразяваше просторната й гостна. Навремето косата й бе дълъг кестеняв водопад, който майка й разресваше и навиваше с часове. Носът й бе голям, а предните й зъби — щръкнали. Бузите й бяха меки и закръглени.

Няколко невидими шева, добър стоматолог и отличен фризьор бяха променили вида й. Анита винаги бе знаела как да подчертае добрите си страни.

В душата си беше останала такава, каквато бе навремето. Гладна и твърдо решена да задоволи апетита си.

Беше убедена, че мъжете са винаги готови да поставят пълна чиния пред една красива жена. Стига мъжът да вярва, че жената ще се отплати със секс, менюто е безкрайно разнообразно.

Сега тя беше много богата вдовица и можеше да си плати храната сама.

Но мъжете все още бяха полезни. Колко много връзки й бе осигурил скъпият й покоен съпруг. Истината беше, че Пол бе много по-ценен мъртъв, отколкото жив. Фактът, че бе вдовица, караше мъжете да я уважават повече и да се надяват, че ще е благосклонна към тях.

Тя се върна замислено до писалището си и отвори подвързания с червена кожа бележник на мъжа си. Пол беше твърде старомоден в някои отношения и бе поддържал бележника си безукорен. В последните години, когато вече едва държеше химикалката, Анита бе записвала имената вместо него.

Добрата, грижовна съпруга.

Тя прелисти няколко страници, докато открие търсеното име. Стефан Никос. Доколкото си го спомняше, бе около шестдесетгодишен. Жизнен и богат. Маслинови гори или лозя, вероятно и двете. Не беше съвсем сигурна. Не си спомняше и дали е женен в момента. Важното бе, че имаше пари и власт и се интересуваше от антики.

Анита отключи едно чекмедже и извади собствения си бележник. В него беше записала всички, които бяха дошли на погребението на мъжа й, а също и какви цветя бяха изпратили. Господин и госпожа Стефан Никос не бяха пристигнали от Корфу или Атина — имаха къщи и на двете места, но бяха изпратили пет дузини бели рози, съболезнователна телеграма и лично писмо до опечалената млада вдовица.

Тя вдигна телефона, за да поръча на помощника си да се обади на Никос, но промени решението си. По-разумно беше да се обади лично като на близък приятел. Докато набираше номера, Анита подбираше внимателно думите си.

Не я свързаха веднага, но тя зачака търпеливо, като сдържаше темперамента си и когато Стефан вдигна, гласът й беше топъл и приятелски като неговия.

— Анита! Каква приятна изненада. Извини ме, че те накарах да чакаш.

— О, няма проблеми. Всъщност съм изненадана, че успях да се свържа със зает човек като теб толкова лесно. Надявам се, че ти и прекрасната ти жена сте добре.

— Добре сме, разбира се. А ти?

— Чудесно, благодаря. Доста съм заета. Но съм доволна от работата, тъй като ме разсейва от тъжните мисли за Пол.

— Той много ни липсва.

— Да, така е. Но за мен е приятно да прекарвам дните си в „Морнингсайд“. Той е тук, във всяко ъгълче. За мен е важно да… — тя удебели леко гласа си — … важно е да запазя спомените за него живи и да знам, че старите му приятели го помнят също като мен. Знам, че мина много време, откакто ти се обадих за последен път и се срамувам от това.

— Няма защо. Времето просто лети, скъпа.

— Да, но кой да си каже, че никога не трябва да се отдалечаваш от приятелите си? И ето сега, Стефан, след толкова дълго време, ти се обаждам за услуга. Едва събрах сили да го направя.

— Как мога да ти помогна, Анита?

Тя хареса факта, че долови известна предпазливост в гласа му. Вероятно бе свикнал разни стари познати вечно да го молят за услуги.

— Ти беше първият човек, за когото се сетих. Защото знам кой си, а и заради приятелството ти с Пол.

— Имаш проблеми с „Морнингсайд“ ли?

— Проблеми? — Тя направи кратка притеснена пауза и дори успя да вложи лек страх в гласа си. — О, не. Не, Стефан, нищо такова. Надявам се не мислиш, че ще ти се обадя, за да искам някаква финансова… О, толкова съм притеснена.

Анита се завъртя весело на стола си.

— Става дума за един клиент и предмети на изкуството, които се опитвам да открия за него. Честно казано, сетих се за теб, тъй като предметите са гръцки.

— Разбирам. Да не би клиентът ти да се интересува от нещо от моята колекция?

— Зависи — леко се засмя тя. — Случайно да притежаваш трите орисници?

— Орисниците?

— Три малки сребърни статуетки. Могат да бъдат свързани в основата си, така че да образуват комплект.

— Да, чувал съм за тях, но само като интересна история. Статуетки, изработени на Олимп, които, ако са заедно, биха донесли на собственика си всичко — от вечен живот до несметни богатства. И дори прочутите три желания — по едно от всяка орисница.

— Легендите увеличават стойността на предмета.

— Наистина е така. Но впечатлението ми беше, че орисниците са изгубени. Ако въобще някога са съществували.

— Вярвам, че са съществували — усмихна се Анита и прокара пръст по Клото, която стоеше на писалището й. — Пол често говореше за тях. А най-важното е, че й клиентът ми вярва в съществуването им. Честно казано, Стефан, той възбуди интереса ми и направих някои проучвания. Източникът ми, който изглежда надежден, спомена, че една от статуетките е в Атина.

— Не съм чувал абсолютно нищо по въпроса.

— Проверявам всички възможни следи. Не обичам да разочаровам клиентите си. Надявах се, че ти ще можеш да направиш някои дискретни проучвания. Ако мога да се измъкна от работа през следващите няколко седмици, с удоволствие бих дошла лично в Гърция. Така ще съчетая бизнеса с удоволствието.

— Разбира се. Трябва да дойдеш и да отседнеш у нас.

— О, не бих искала да ви се натрапвам.

— Къщите за гости и тук в Атина, и във вилата ни на остров Корфу са на твое разположение. А междувременно, с удоволствие ще задам няколко дискретни въпроса.

— Не мога да ти кажа колко съм ти благодарна! Клиентът ми е доста ексцентричен и направо е полудял по тези статуетки. Ако открия поне една, това ще означава много за мен. Пол би се гордял изключително много, ако можеше да узнае, че „Морнингсайд“ е участвал в откриването на орисниците.

Доволна от себе си, Анита направи още едно обаждане, този път лично. Погледна часовника си, после прелисти календара с ангажиментите си и прецени кой ще е най-удобният момент за срещата, която възнамеряваше да си уреди.

— Охранителна компания „Бърдит“.

— Анита Гай търси Джак Бърдит.

— Съжалявам, госпожице Гай, господин Бърдит не е на разположение в момента. Мога ли да приема съобщение за него?

Не е на разположение? Тъп кретен, не знаеш ли коя съм аз? Анита изскърца със зъби.

— Трябва да говоря с господин Бърдит колкото е възможно по-скоро.

Веднага! Трябваше да вкара в действие и втория си план.

— Ще се погрижа той да получи съобщението ви, госпожице Гай. Ако ми дадете номер, на който може да ви открие…

— Той има номерата ми. Всичките.

Анита затръшна телефона. Не бил на разположение! Трябваше да е на разположение, и то съвсем скоро. Тя не възнамеряваше да позволи на Клио Толивър и втората орисница да й се изплъзнат. А Джак Бърдит бе човекът, който можеше да й ги достави.

 

 

Той самият говореше по телефона. Всъщност Джак бе прекарал по-голямата част от полета над Атлантическия океан на телефона или пред лаптопа си. Ребека изгледа два филма. По-точно един и половина, тъй като заспа по време на втория. И сега се ядосваше, че бе пропуснала и минута от полета в сън. Никога преди не беше летяла първа класа и й се струваше, че лесно би могла да свикне с такова луксозно пътуване.

Искаше й се и тя да се обади по телефона, да се чуе с майка си и с братята си. Но не смяташе, че бюджетът й позволява подобен разход. А не би могла да помоли Джак да плати за това. Страхуваше се да не би той да си помисли, че се интересува само от парите му. Това не беше така, макар да не смяташе парите за недостатък. Приятно й беше да го наблюдава в компанията на прародителите му. Беше се държал толкова мило и нежно с тях. А толкова много хора се отнасяха със старците като деца или с малоумни. При Джак нямаше нищо такова. Според нея, естественото и приятелско държане на един мъж със семейството му говореше много за него. Разбира се, Джак беше прекалено властен за нейния вкус, но тя бе достатъчно честна да си признае, че мъжете, които падаха на колене пред нея, когато щракне с пръсти, просто я дразнеха.

Освен това Джак представляваше приятна гледка, а това също бе в негова полза. Беше и умен, и хитър. А след като му се доверяваше толкова много, й бе приятно да знае, че може да разчита и на ума му.

Ребека се размърда и се накани да го заговори, но видя, че той отново набираше някакъв номер. Тя завъртя очи и си обеща да не му натяква, че не й е казал повече от две думи за пет часа, после се заигра с дистанционното на развлекателната система.

Би й доставило удоволствие да го разглоби и проучи. Веднъж си бе купила универсално дистанционно, за цели шестдесет лири, само за да си достави простичкото удоволствие да го разглоби и да провери дали може да го накара да прави нещо по-интересно.

— Съобщение от Анита Гай — каза Джак.

— Какво? Обаждала ти се е? Какво иска?

— Не е казала. Изгаси тези убийствени светлинки в очите си, Ребека. Ще изнервиш останалите пътници.

— Ще й звъннеш ли?

— По-късно.

— Защо не го направиш сега, за да разберем…

— Първо, нека да се изпоти малко. Второ, не искам да знае, че съм в самолет, а скоро ще започнем спускането заедно с всички придружаващи го съобщения. Щом се обажда, значи иска нещо. Ще я оставим да го иска малко по-дълго.

 

 

Ню Йорк беше страхотен. Ребека не искаше да се държи като обикновен турист с увиснала челюст, а възнамеряваше да се наслади на всяка минута от престоя си тук. Имаха да вършат важна работа, но това не означаваше, че не може да се радва на вълнението от пристигането си тук.

Градът беше точно такъв, какъвто си го бе представяла. Извисените до небето небостъргачи, огромните магазини, претъпканите улици. Да ги разглеждаш за първи път, докато се возиш в лимузина, истинска лимузина, голяма като кораб, със седалки от бежова кожа и униформен шофьор с фуражка, беше великолепно приключение.

Нямаше търпение да се обади на майка си и да й разкаже за всичко това. Пръстите я сърбяха от желание да си поиграе с всички копчета в колата. Тя погледна Джак, който седеше с протегнати крака, тъмни очила на носа и спокойно скръстени на корема ръце.

Ребека се протегна към таблото, но бързо отдръпна ръка назад. Джак може би спеше и нямаше да я види, но шофьорът щеше.

— Давай, поиграй си — промърмори Джак.

Ребека се изчерви и сви рамене.

— Чудех се какво правят тези неща.

Тя протегна ръка и се заигра с осветлението, после с радиото, телевизора и шибидаха.

— Няма да е прекалено трудно да сложиш всичко това в обикновена кола — заключи тя. — А със сигурност можеш да го сложиш в каравана и хората ще се чувстват адски комфортно, докато пътуват.

Тя погледна телефона и отново си помисли за семейството си.

— Трябва да се свържа с братята ми. Не ми е приятно, че не им се обадих да им съобщя, че съм тук.

— Ще отидем да ги видим лично. Скоро.

Лимузината се плъзна плавно до бордюра и Ребека видя сградата на Джак. Не беше кой знае какво. Беше очаквала, че човек с неговото богатство ще живее в лъскава и луксозна сграда с униформен портиер. Но все пак мястото й се стори представително. Не беше изненадана, нито разочарована, когато Джак използва магнитна карта и код, за да влезе в тясното фоайе. И още една карта и код, за да влезе в асансьора.

— Мислех, че живееш сам — започна тя, когато се качиха в асансьора.

— Сам съм.

— Не, имах предвид, че нямаш съседи.

— Нямам — отговори той. — Моят е единственият апартамент в сградата.

— Тя изглежда прекалено голяма, за да не се използва цялото й пространство.

— Използвам го.

Асансьорът спря. Джак отключи и отвори вратата към апартамента си.

— Е — каза Ребека, като пристъпи по излъскания под от тъмно дърво и огледа бежовите стени, картините и широките прозорци. — Наистина си използвал пространството.

По пода бяха проснати великолепни килими. Ребека не разбираше достатъчно от тези неща, за да познае стила, но хареса съчетанието на цветове и начина, по който подчертаваха дълбоките възглавници на канапетата и креслата и дори лъскавия под.

Ребека забеляза първо, че апартаментът бе изключително спретнат, а после и вкуса, с който бе обзаведен. Всичко беше стилно. Тя хареса стъклените тухли, които разделяха кухнята от всекидневната, и арките, водещи към коридорите и спалните.

— Огромно място за сам мъж.

— Не обичам да се чувствам притиснат.

Тя кимна и си помисли, че апартаментът му подхождаше идеално. Умно и необичайно място за умен и необичаен мъж.

— Можеш да си сигурен, че няма да те притискам, Джак. Има ли място, където мога да си оставя нещата и да се измия и преоблека, преди да отидем да видим братята ми?

— Две спални надолу по коридора. Моята е вдясно, онази за гости — вляво — отговори Джак, изчака един секунда и добави: — Изборът е твой.

— Така ли? — въздъхна тя предпазливо и вдигна сака си. — Ще взема стаята за гости засега. И трябва да ти кажа нещо.

— Давай.

— Искам да спя с теб, а обикновено не изпитвам подобни желания към мъж, с когото съм се запознала наскоро. Но си мисля, че ще е по-разумно да сме внимателни още известно време. Докато и двамата не се уверим, че сексът не е някакъв вид заплащане от страна на някой от нас.

— Не приемам секса като разплащателно средство.

— Това е хубаво и ще си сигурен, ако ти се предложи, че не е заплащане. Няма да се бавя.

Тя понесе сака си напред и избра стаята вляво.

Джак пъхна ръце в джобовете си и отиде до прозореца. После се обърна решително. Беше направил две крачки след Ребека, когато телефонът в кабинета му звънна.

Той изслуша помощника си, който му съобщи, че госпожица Гай го бе търсила отново. Вероятно я бе оставил да чака прекалено дълго.

Джак тръгна по другия коридор към кабинета си. Преди да звънне, провери телефона си за бръмбари, после включи собственото си записващо устройство.

Някои хора може би го смятаха за параноик. Той предпочиташе да мисли за действията си като за стандартна оперативна процедура.

— Анита? Джак е.

— О, слава богу! От часове се опитвам да те открия.

Той повдигна вежди, учуден от трескавия тон на обичайно спокойния й глас, и се настани удобно на стола си.

— Не можеха да се свържат с мен. Какво е станало, Анита? Звучиш разстроена.

— Така е. Вероятно постъпвам тъпо, но наистина съм разстроена. Много. Трябва да поговоря с теб, Джак. Имам нужда от помощ. Готова съм да си тръгна за вкъщи веднага, ако можеш да дойдеш.

— Иска ми се да можех.

Няма да стане толкова лесно, скъпа, помисли си той.

— Не съм в Ню Йорк.

Джак се усмихна доволно на дългата пауза и на раздразнението в гласа й.

— Къде си?

— Във Филаделфия — излъга той. — Наложи се да проверя някои неща в офиса ни там. Ще се върна утре. Кажи ми какво е станало.

— Не знам на кого друг да се обадя. Просто не разбирам от тези неща. Става дума за орисниците. Спомняш ли си, че ти ги споменах по време на вечерята ни?

— Да. И какво за тях?

— Казах ти, че имам заинтересован клиент. Споменах за това и на други хора, направих някои проучвания, макар да признавам, че не очаквах да се получи нещо. Но се получи.

— Намерила си някоя от орисниците? — запита Джак, като отвори куфарчето си и извади торбичката. — Това звучи като добра новина.

— Може и да съм намерила. Имам предвид, свързаха се с мен за статуетката, но не знам какво да правя. О, дрънкам безсмислици! Съжалявам.

— Спокойно — каза Джак, като разопакова Атропа, завъртя я към себе си и двамата се усмихнаха един на друг.

— Добре — въздъхна Анита театрално. — Обади ми се една жена. Твърдеше, че имала една от статуетките и искала да я продаде. Естествено, аз бях скептично настроена, но реших да действам. Тя настоя да се срещнем извън офиса. Искаше да се видим на върха на Емпайър Стейт Билдинг.

— Стига бе!

— Да, знам. Аз всъщност бях развеселена — имах чувството, че са ми дали роля в криминале. Но тя се държа много странно, Джак. Може би има проблем с наркотиците. Настоя за безумна сума пари и ме заплаши. Каза, че ще пострадам, ако не платя.

Джак се намръщи леко и сложи Атропа на бюрото си.

— Струва ми се, че трябва да се обадиш в полицията, Анита.

— Не мога да си позволя такава реклама. А и какъв е смисълът? Това бяха само заплахи. Тя имаше снимка, май сканирана, на нещо, което наистина може да се окаже една от орисниците.

Интересно. Все по-интересно.

— Ако е била сканирана, знаеш, че компютърните образи могат лесно да се изменят. Звучи ми като обикновена измама.

— Да, но статуетката изглеждаше истинска. Изработката й… Искам да проверя тази история, но признавам, че се страхувам. А ако отида в полицията, ще изгубя връзката със статуетката.

— И как реши въпроса?

— Жената иска да се видим отново, а аз отлагам срещата. Честно казано, тя ме плаши. Преди да си уредя нова среща с нея, трябва да знам с кого си имам работа. В момента разполагам само с името й. Тоест с името, което тя ми съобщи. Клио Толивър. Ако можеш да я намериш…

— Не съм детектив, Анита. Но мога да ти дам името на добра фирма.

— Джак, не мога да доверя това на непознат. Имам нужда от приятел. Знам, че звучи смахнато, но съм убедена, че ме следят. А когато разбера коя е тя и къде е, ще знам дали да се опитвам да преговарям, или да предприема правни действия срещу нея. Нуждая се от приятел, Джак. Ужасно съм изнервена от тази история.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Клио Толивър ли каза? Дай ми описание.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Но ще пазиш това в тайна, нали? Просто услуга за приятел.

— Естествено — отговори Джак и погледна касетофона.

 

 

След около час, Клио извика радостно:

— Това трябва да е китайската храна!

Силният глад я накара да се хвърли към вратата, но Мълаки й препречи пътя.

— Нека първо Тия погледне, за да сме сигурни.

Тия остави дневника на Уайли и тръгна към вратата. Погледна през шпионката и се ококори.

— Това е Джак Бърдит — изсъска тя. — С него има и някаква жена, но не мога да я видя добре.

— Чакай и аз да погледна — бутна я настрани Мълаки.

Той надникна и изкрещя радостно, после, за изненада на Тия, бързо отключи, отвори вратата и сграбчи червенокосата жена в здрава прегръдка.

— Ето го моето момиче!

Той я завъртя във въздуха, целуна я, после я пусна на земята.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — извика той с променено настроение. — Какво, по дяволите, правиш с него?

— Ще ти обясня, ако ми дадеш две секунди да си поема дъх — каза тя, като се завъртя и се хвърли върху Гидиън. — Не е ли страхотно? И тримата вече сме в Ню Йорк.

— Бих искал да знам защо и ти си тук — продължи Мълаки. — Би трябвало да си у дома.

— Така ли? Значи само ти и Гид можете да се забавлявате? Майната ти. Здрасти, ти сигурно си Тия — каза Ребека, като се усмихна широко, хвана ръката на Тия и я разтърси здраво. — Аз съм Ребека. Съжалявам, но трябва да ти призная, че аз съм сестрата на тези двама кретени, които не си направиха труда да ти кажат кой стои пред теб. Апартаментът ти е прекрасен. Това ли е Клио? — Обърна се тя към брюнетката, която стоеше лениво облегната на канапето. — Радвам се да се запозная с теб. Това е Джак Бърдит, когото Тия вече познава. Носим ви страхотни новини.

Отново се позвъни.

— Това вече трябва да е китайската храна — измърмори Клио. — Да се надяваме, че са донесли допълнителни рулца.

— Бека — тихо каза Гидиън и дръпна сестра си настрани, като сниши глас, докато Тия се разправяше с доставката. — Не можеш да тръгваш така нанякъде с абсолютно непознат мъж.

— Защо не? — намеси се Клио. — Аз как го направих? Тия, ще отворя бутилка вино.

— Добре.

Тъй като й се зави свят, Тия се облегна на вратата, стиснала в ръце кутиите с китайска храна. Апартаментът й беше пълен с хора и всичките говореха едновременно. Високо. Щеше да яде храна, пълна с какви ли не опасни неща и вероятно щеше да умре млада заради това.

Майка й не й говореше. Между обезмаслените млека в хладилника й беше скрито ценно произведение на изкуството. А тя споделяше леглото си с мъж, който в момента крещеше на сестра си.

Всичко това беше изморително. Но беше… прекрасно.

— Май си била доста заета напоследък, а? — каза Джак на Тия. — Дай да ти помогна. Някой сети ли се да поръча пържоли?

— Аз се сетих — отговори Клио и се приближи до него с бутилката вино в ръка. — Мога да ти отпусна малко, ако успееш да накараш тези тримата да млъкнат.

— Мога да го направя — отвърна той, като наклони глава и се вгледа в нея. — Тя не те описа точно. Знаех си, че ще постъпи така.

— Така ли? Коя?

— Анита Гай.

Името, точно както бе очаквал Джак, накара всички в стаята да занемеят.

— Обади ми се преди час и ме помоли да те намеря.

Клио стисна гърлото на бутилката.

— Е, май ме намери.

— Защо не ми каза? — попита Ребека.

— По-лесно е да разкажа наведнъж на всички. Тя ме остави с впечатлението, че си опасна личност — обърна се той към Клио.

— Можеш да се обзаложиш, че е така.

— Добре. Хайде да ядем и да поговорим за това.

Във всекидневната й цареше пълен хаос. Не. В живота й цареше пълен хаос. Вътрешният й глас я караше да се захване с чистене и разтребване още в същата минута, но тя не го чуваше добре заради останалите гласове, които викаха около нея.

Вече имаше връзки с крадци и убийци. И две ценни произведения на изкуството в апартамента си.

— Кънингам — усмихна се Мълаки и се вгледа в двете статуетки. — Като се замислиш върху начина, по който се върти животът, не е чак толкова странно. Две статуетки — погледна той брат си, — точно това, към което се стремяхме.

— Стремяхме се — съгласи се Гидиън. — В самото начало.

— Но вече не сме в началото — скочи Клио, разтреперана от ярост. — Едната е моя и не го забравяйте. И по-скоро ще я претопя, отколкото да позволя на онази кучка да сложи ръце върху нея.

— Успокой се, Клио — посъветва я Мълаки.

— Да бе! Вие тримата искате да й платите за кражбата и това си е ваша работа. Но след като тя накара да убият Мики, вече не става въпрос само за пари. Мики струваше много повече от пари.

— Разбира се — кимна Гидиън и за пръв път от няколко дни я докосна нежно по крака.

— Съжалявам за приятеля ти — каза Ребека и остави чашата с вино на масата. — Иска ми се да можехме да оправим нещата. Ясно е, че трябва да помислим за нещо друго. Никой от нас не е планирал друго, освен да я одерем за много пари, след като намерим двете статуетки — засмя се тя. — Господ знае защо бяхме убедени, че ще успеем, а и още сме. Това сигурно е нещо.

— Няма да й продам статуетката. За никаква сума.

— А ще я продадеш ли на мен? — попита Джак, като сръчно хвана с клечките парченце свинско.

— За да се обърнеш и после да я продадеш на нея? — извика Клио. — Не мисля така.

Очите на Джак заприличаха на сив лед, а усмивката му се изкриви.

— Няма да продам нищо на Анита.

— Ако мислиш, че тя ще ти продаде своята, значи си луд — каза Клио и отвратено се просна на пода.

— Няма и да купя нищо от нея.

— Статуетките могат да достигнат истинската си стойност само ако са в комплект — напомни им Тия. — Ако не възнамеряваш да преговаряш с Анита за първата, единственият начин е да я откраднем.

Джак кимна и доля две от чашите на масичката.

— Ето, видя ли.

— О, този начин на мислене ми харесва — извика Ребека и скочи, като метна на Джак топъл, одобрителен поглед. — Не трябва да се забравя, че тя все пак бе открадната от нас. Всъщност първо от Тия, а пък после от нас. Сложно е, но май статуетката се оказва обща собственост, нали?

Тия премигна бързо и притисна с пръст мускула под лявото си око.

— Не знам какво да кажа.

— Аз знам — поклати глава Клио. — Не е достатъчно. Дори да успеем с кражбата, Анита ще загуби само един предмет. Нещо, което въобще не е било нейно. Не е достатъчно.

— Не е — съгласи се Гидиън. — Вече не.

— Искате справедливост? — попита Джак, като вдигна чашата си и огледа останалите.

— Точно така — отговори Гидиън, като постави ръка на рамото на Клио, погледна брат си и сестра си, които му кимнаха, и отново насочи очи към Джак. — Точно това искаме.

— Добре. Правосъдието малко ще затрудни нещата, но ще се справим някак си.