Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (13)

Глава 13

Гробището беше на хълм, заобиколен от зелени долини. Надгробните камъни бяха покрити с мъх. Някои от тях бяха толкова стари, че ветровете и дъждовете почти бяха корозирали надписите. Някои стояха изопнати като войници, а други — килнати като пияници.

Джак си помисли, че този факт правеше хълма още по-впечатляващ.

Гъстата лятна трева бе избуяла и разнасяше аромата на живот, когато подухнеше вятър. По безбройните гробове растяха цветя. Имаше венци, поставени в прозрачни пластмасови кутии, и шишенца със светена вода.

Джак намери това за особено трогателно, макар да се чудеше как ли светената вода можеше да помогне на обитателите на гробището.

Той видя свежи цветя, пръснати по надгробни камъни от преди деветдесет години и повече, и се зачуди кой носеше маргаритки на отдавна починалите хора.

Тъй като нямаше начин да откаже на Ребека да я остави сама за известно време, той тръгна през гробището към яркозеления килим от грижливо окосена трева под тисове. Видя камъните с техните бронзови табели и прочете думите.

Човек би трябвало да има сърце от камък, за да не се трогне. И макар неговото собствено сърце да бе кораво, той го усети как се свива. Дори и той имаше връзка с това място и сега се зачуди защо бе чакал толкова дълго да дойде тук и да застане на тази земя.

Съдба. Да, точно съдбата го бе накарала да избере този момент, за да дойде тук.

Джак погледна назад над надгробните камъни и видя как Ребека полага букет на поредния гроб. Златисточервеникавата й коса танцуваше на вятъра, който разлюляваше високата трева. Устните й бяха извити в кротка усмивка, докато гледаше надолу към гроба.

Докато я наблюдаваше, Джак усети как сърцето му ускорява ритъм. Макар и изненадан, той не беше човек, който пренебрегва проблемите, затова тръгна към нея.

Тя вдигна глава. Устните й останаха извити в усмивка, но очите й го загледаха проницателно. Дали и тя усещаше същото? Това странно привличане и близост.

Джак стигна до нея и тя вдигна последните два букета.

— Това свято място излъчва такава мощ…

Той кимна. Очевидно и тя бе почувствала същото като него.

— Да, не мога да го отрека.

Ребека се вгледа в лицето му, в твърдите, силни черти, които го правеха не красиво, но много привлекателно, и в потайните му очи.

Беше убедена, че Джак знае много неща. И нищо чудно някои от тях да се окажеха невероятни.

— Вярваш ли в силата, Джак? Не в онази, които идва от мускулите или от положението. А в онази, която идва някъде отвътре.

— Мисля, че да.

Този път тя кимна.

— Аз също. Баща ми е там — посочи тя към надгробния камък от черен гранит с името на Патрик Съливан. — Родителите му са още живи. Живеят в Коув, също като родителите на мама. Тук са и прародителите ми, Джон и Маргарет Съливан, Деклан и Катрин Къри. И техните родители също са тук.

— На всички тях ли носиш цветя?

— Да. Това тук е последната ми спирка. Прапрародителите ми от страна на мама — обясни тя и клекна, за да остави цветята.

Джак погледна над рамото й и прочете имената. Съдба, отново си помисли той. А съдбата е подла кучка.

— Феликс Грийнфилд?

— Не виждаш много имена като Грийнфилд в ирландските гробища, нали? — засмя се леко тя и се изправи. — Той е бил човекът, за когото мама говори по време на обиколката. Онзи, който преживял крушението на „Лузитания“ и се установил тук. Това е последната ми спирка, защото ако той не беше преживял онзи ден, нямаше да съм тук, за да нося цветя. Видя ли онова, което искаше да видиш?

— Да.

— Добре тогава. Ела с мен у дома да пием чай.

— Ребека — каза той, като я докосна по ръката. — Дойдох тук, за да те търся.

— Мен? — отметна коса тя и се опита да сдържи вълнението в гласа си. — Това звучи страхотно романтично, Джак.

— Не, трябваше да ти кажа, че дойдох да търся Мълаки Съливан.

Смехът в очите й се стопи.

— Мъл? Защо?

— Орисницата.

Той забеляза как мигновения страх в очите й бе заменен от твърдост и студенина.

— Върни се в Ню Йорк и кажи на Анита Гай, че може да ме целуне по задника на път към ада.

— Бих го направил с радост, но не съм тук заради Анита. Колекционер съм и имам личен интерес към орисниците. Ще платя на семейството ти това, което Анита би платила, и ще добавя десет процента.

— Да ни платиш? Да ни платиш?!

Страните й се зачервиха от ярост. О, точно когато си бе помислила как всичко в нея бе запяло само докато го гледаше!

— Онази крадлива кучка! Виж сега. Накара ме да стоя над гроба на прадядо ми и да ругая. Но след като така или иначе го направих, ще ти кажа да вървиш по дяволите!

Джак въздъхна, когато тя заобиколи гробовете и тръгна към пътя.

— Ти си делова жена — напомни й той, когато я настигна. — Хайде да поговорим. А ако не искаш, ще ти напомня, че съм в състояние да те заставя. Не ме карай да ти го доказвам.

— Така значи, а? — обърна се тя вбесено. — Ще ме заплашваш? Е, опитай и ще видим дали няма да получиш още някой белег.

— Просто те помолих да не ме принуждаваш да те заплашвам — посочи й той. — Защо брат ти се върна в Ню Йорк тази сутрин?

— Не е твоя работа.

— След като пропътувах близо пет хиляди километра, за да го видя, определено е моя работа — отвърна той, решил да не се кара, а да говори кротко и разумно. — И мога да ти кажа, че ако е отишъл да се види с Тия Марш, няма да бъде приет радушно.

— Да бе, само дето тя плаща билета му дотам. Даде му парите назаем — добави Ребека сериозно. — Ние не сме пиявици и златотърсачи. А и Мъл направо се поболя, след като Гидиън му разказа за убийството.

— Какво? — извика Джак и стисна ръката й. — Какво убийство?

Ребека беше побесняла и й се прииска да го срита. Копелето беше събудило някакви чувства у нея, още от първия поздрав на кея. Но сега тя видя и нещо друго. Нещо студено и решително. А и чуваше за убийството за първи път.

— Няма да ти кажа абсолютно нищо, докато не разбера кой си и какво искаш.

— Аз съм Джак Бърдит — отвърна той и извади шофьорската книжка от портфейла си. — „Електронна охрана Бърдит“, Ню Йорк. Имаш компютър, можеш да провериш в мрежата.

Тя взе портфейла и разгледа книжката му.

— Както вече ти казах, колекционер съм. Вършил съм охранителна работа за „Антики Морнингсайд“, а и бях техен клиент. Анита размаха трите орисници като стръв пред мен, защото знае, че се интересувам от такива неща, а и мога да ги открия.

Ребека продължи да разглежда портфейла му, а той се помъчи да запази търпение. После просто го дръпна от пръстите й и го пъхна обратно в джоба си.

— Грешката на Анита бе да си помисли, че ще намеря статуетките заради нея. Или пък че ще успее да се справи с охранителните ми мерки и да ме държи под око. Кой, по дяволите, е мъртъв?

— Това не е достатъчно. Ще проверя в Интернет. Позволи ми да ти кажа нещо, Джак. Аз също успявам да открия доста неща.

— Тия Марш — каза той, като тръгна след нея надолу по хълма. — Спомена, че тя е платила билета на брат ти до Ню Йорк. Значи е добре?

Ребека го изгледа накриво.

— Доколкото знам е съвсем добре. Познаваш я, нали?

— Срещнах я само веднъж, но ми хареса. Да не се е случило нещо с родителите й?

— Не. Става дума за съвсем друг човек, но няма да ти съобщя никакви имена, докато не се уверя, че не участваш в пъкления заговор.

— Искам орисниците, но недотам, че да извърша убийство. Но ако Анита стои зад убийството, това доста променя нещата.

— Май вярваш, че Анита е способна на подобно нещо, а?

— Тя е отровен паяк — простичко отговори Джак. — Харесвах мъжа й и свърших малко работа за него. А също и за нея. Не съм длъжен да харесвам всичките си клиенти. Как брат ти се забърка с нея?

— Защото тя… — Ребека замълча и се намръщи. — Няма да ти кажа. Откъде знаеш името на Мълаки, ако не ти го е дала тя?

— Тия го спомена — отговори той и продължи мълчаливо напред, но не издържа и попита: — Слушай, семейството ти очевидно има добър бизнес тук. Би трябвало да се откажете от тази история с орисниците. Не сте от същата лига като Анита.

— Не познаваш нито мен, нито лигата ми. Уверявам те, че ще се сдобием с трите орисници преди нея. А ако наистина си заинтересован колекционер, можеш да се подготвиш да наддаваш за тях.

— А си мислех, че не си алчна.

Тя долови хумора в гласа му и не се ядоса.

— Аз съм делова жена, Джак, както ти самият посочи преди малко. И мога да сключа сделка не по-зле от всеки друг. Дори по-добре от повечето хора. Извърших доста проучвания за орисниците. Ако целият комплект бъде предложен на търг в място като „Уайли“, цената може да стигне до двадесет милиона долара. Дори и повече, ако се направи подходяща реклама.

— Но непълен комплект, дори две от трите фигурки, би донесъл съвсем малка част от тези двадесет милиона. И то само от много заинтересован колекционер.

— Ще имаме и трите. Решили сме го твърдо.

Той не отговори, а продължи да върви към града. На върха на хълма имаше красива къща с чудесна градина и хубава жена, която работеше в нея.

Жената се изправи и заслони очи с ръка. Усмихна им се за поздрав и Джак веднага забеляза приликата.

— Бека, кого си довела, скъпа?

— Джак Бърдит. Поканих го у дома на чай, преди да разбера, че е лъжец и подлец.

— Така ли? — попита Айлин, но усмивката не слезе от лицето й. — Е, поканата си е покана. Аз съм Айлин Съливан — добави тя и протегна ръка над оградата на градината. — Майка на това нелюбезно същество.

— Приятно ми е да се запозная с вас. Хареса ми разказа ви по време на обиколката.

— Много любезно от ваша страна. От Америка ли сте? — попита тя, като отвори вратата.

— Ню Йорк. Пристигнах в Коув с надеждата да поговоря със сина ви, Мълаки, за трите орисници.

— Можеш значи да издрънкаш всичко наведнъж на мама — промърмори Ребека, — а с мен се преструваше и флиртуваше.

— Казах, че те харесвам, а тъй като не си глупава, трябва да знаеш, че ако някой мъж те погледне и не хареса видяното, значи си има сериозни проблеми. Искам да кажа, че наистина имаше флирт, но не и преструвки. Ужасно ядосах дъщеря ви, госпожо Съливан.

Айлин кимна развеселена.

— Това не е трудно. Може би е по-разумно да влезем и да поговорим вътре, преди съседите да започнат да любопитстват. Кейт Къри вече наднича през прозореца. Значи идвате от Ню Йорк — продължи тя, като тръгна към вратата. — Там ли живее семейството ви?

— Вече не. Родителите ми се преместиха в Аризона преди няколко години. Харесват климата там.

— Предполагам, че е доста горещо. Значи не сте женен?

— Вече не. Разведен съм.

— Аха — кимна Айлин и го въведе в гостната. — Жалко.

— Бракът ми беше жалък. Разводът беше много по-приятен и за двама ни. Имате чудесен дом, госпожо Съливан.

Това й хареса.

— Да, благодаря. Настанете се удобно. Ще се погрижа за чая, а после ще поговорим. Ребека, забавлявай госта.

— Мамо! — извика Ребека, хвърли неприязнен поглед на Джак и се втурна след Айлин.

Той чу мърморене и шепот в коридора. Реши, че спорят ожесточено и се ухили. Не разбираше какво си казват, но чу ясно последното изречение.

— Ребека Ан Маргарет Съливан, влез в гостната и прояви добрите си маниери, или ще оглася защо не го правиш.

Ребека влезе отново в гостната и се метна на креслото срещу Джак. Лицето й предвещаваше буря, а гласът й бе леден.

— Не мисли, че ще измамиш и мен, след като успя да се харесаш на мама.

— Не бих си го и помислил, Ребека Ан Маргарет.

— О, я престани.

— Кажи ми защо брат ти се върна в Ню Йорк. И защо смяташ, че Анита е замесена в убийство.

— Няма да ти кажа нищо, докато не проверя в компютъра, за да разбера дали въобще в думите ти имаше някаква истина.

— Давай, направи го веднага — махна с ръка Джак. — Ще те покрия пред майка ти.

Ребека се опита да претегли на везните гнева на майка си и собственото си любопитство. Знаеше, че ще си плати скъпо, но скочи на крака.

— Ако си ме излъгал дори само за едно нещо, лично ще те изритам оттук.

Тя отиде до вратата и надникна неспокойно в коридора, където бе изчезнала майка й.

Джак изпита съчувствие към страха на Ребека от майка й, затова стана и отиде в кухнята.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза той и застана до Айлин, която режеше кекс. — Исках да разгледам къщата.

— Чух, че дъщеря ми се качи горе. И то, след като изрично й казах да не го прави.

— Вината е моя. Аз я накарах да отиде и да провери в компютъра. И двете ще се чувствате по-удобно, след като го направи.

— Ако не се чувствах удобно сега, нямаше да сте в дома ми — отвърна Айлин, като почука с дългия нож по чинията и се усмихна. — Мога да преценя един човек, когато го погледна в очите. А и знам как да се грижа за себе си и семейството си.

— Вярвам ви.

— Добре. Вече знам защо тази сутрин си направих труда да изпека кекс, макар момчетата ми да не са у дома — каза тя, като се обърна към печката, за да вдигне чайника. — За компания, използваме гостната. За бизнес — кухнята.

— Значи оставаме в кухнята.

— Седнете и хапнете малко кекс. Когато дъщеря ми се захване с компютъра, никой не знае кога ще се появи отново.

Джак не можеше да си спомни последния път, когато бе ял домашен кекс или въобще бе седял в чужда кухня. Това го успокои и му се стори, че времето лети.

Минаха повече от тридесет минути, преди Ребека да влезе в кухнята и да седне.

— Той е същият, за когото се представя — съобщи тя на майка си. — Това все пак е нещо.

Ребека се протегна към кекса и майка й я перна през пръстите.

— Не заслужаваш сладкиш.

— О, мамо!

— Независимо на каква възраст си, Ребека, не можеш да пренебрегваш безнаказано нарежданията на майка си.

Момичето сключи вежди разгневено, но не докосна кекса.

— Да, госпожо. Съжалявам — измънка тя и насочи гневен поглед към Джак. — Чудя се за какво са ти един апартамент в Ню Йорк, друг в Ел Ей и трети в Лондон.

Той отпи спокойно от чая си, макар да бе изненадан. Обикновените компютърни умения не бяха достатъчни, за да се заровиш толкова надълбоко.

— Пътувам много и предпочитам собствен апартамент пред хотелите.

— А какво общо има с цялата история личният живот на човека, Бека?

Ребека настръхна от укоризнения тон на майка си.

— Трябва да разбера що за човек е, нали? Появява се тук точно след заминаването на Мъл и след онази ужасна история в Ню Йорк, откъдето самият той идва.

— И аз бих постъпил по същия начин — кимна Джак. — Може би щях да направя и нещо повече.

— Аз също възнамерявам да направя повече — усмихна се Ребека, — но за това е нужно време. Все пак открих, че си се регистрирал в хотела рано тази сутрин и си шофирал кола под наем. Резервирал си стаята си преди два дни. А това е било преди проблема в Ню Йорк и не виждам какво общо може да има с него.

Джак се наведе към нея.

— Кажи ми кой е бил убит.

— Млад мъж на име Майкъл Екс — отговори Айлин. — Мир на праха му.

— С вас ли работеше?

— Не — тежко въздъхна Ребека, после добави: — Цялата работа е твърде сложна.

— Разбирам от сложни неща.

Ребека погледна майка си.

— Скъпа, един човек е загинал — каза Айлин, като сложи ръка на рамото на дъщеря си. — Млад невинен човек. Всичко се променя заради това убийство. И ние трябва да оправим нещата. Ако имаме шанс Джак да ни помогне в това, трябва да се възползваме от него.

Ребека се облегна назад и погледна Джак.

— Ще ни помогнеш ли да се погрижим Анита да си плати за извършеното?

— Ако Анита има нещо общо с убийство, ще се погрижа да си плати за това. Имаш думата ми.

Ребека кимна. Все още й се искаше да си хапне от кекса, затова сложи ръце на масата и каза:

— Хайде, мамо, разкажи му. Ти си по-добра в разказването.

Айлин наистина беше добра разказвачка, а Ребека откри, че Джак е отличен слушател. Не задаваше въпроси, не правеше забележки, а само отпиваше от чая си, без да сваля очи от лицето на Айлин.

— И така — завърши тя. — Мълаки се върна в Ню Йорк, за да направи онова, което трябва да бъде направено.

Джак кимна и се зачуди дали това мило семейство имаше представа в какво се бе забъркало.

— Значи втората орисница е у тази Клио Толивър, така ли? — попита той.

— Не беше съвсем ясно дали е у нея и въобще дали знае къде е. Момчето, което е умряло, е неин приятел и сега тя обвинява себе си за убийството му.

— А Анита знае коя е тя, но не и къде е. Поне за момента.

— Така е — потвърди Айлин.

— Ще е разумно да запазим нещата по същия начин. Ако е убила веднъж, надали ще се поколебае да го направи отново. Госпожо Съливан, всичко това струва ли си според вас? Нима не рискувате живота на най-близките си хора?

— Нищо не би си струвало подобен риск, но те вече не могат да бъдат спрени. Аз самата бих се разочаровала от тях, ако решат да спрат. Един млад мъж загина и за смъртта му трябва да има възмездие. Тази жена не може да краде и убива безнаказано.

— Как е откраднала първата орисница от вас?

— Откъде знаеш, че го е направила? — попита Ребека подозрително. — Или тя самата ти го каза.

— Ти ми го каза — меко отвърна той. — Нарече я крадла. Докато слагаше цветя на гроба на прапрадядо си — Феликс Грийнфилд, който бил на борда на „Лузитания“. Доскоро вярвах, че първата орисница е потънала заедно с Хенри Уайли. Но се оказва, че тя и прапрадядо ти оцелели. Той за Уайли ли е работил?

— Феликс не е бил единственият оцелял — започна Ребека и Айлин завъртя очи.

— О, Бека, за бога! Човекът има акъл в главата. Страхувам се, че Феликс е откраднал статуетката. Бил е крадец, но се променил и се превърнал в почтен човек. Тъкмо бил пъхнал фигурката в джоба си, когато торпедото ударило кораба. Съдба.

— Откраднал я? — повтори Джак и се ухили широко. — Това е страхотно! А после Анита я откраднала от вас.

— Това е различно — настоя Ребека. — Тя знаеше за какво става дума, а Феликс не е знаел. Анита използва репутацията на покойния си съпруг, когато Мъл й занесе статуетката за оценка. После използва тялото си, за да го съблазни и излъже, което никак не й е било трудно, тъй като той все пак е мъж. Направи всички ни на глупаци и ще трябва да си плати за това.

— Ако това е само въпрос на гордост, по-добре помисли отново — посъветва я Джак, като се наведе и я погледна в очите. — Тя ще изяде вкусната хапка като теб на един дъх.

— Може да опита, но ще се задави.

— Гордостта не е лукс — обади се Айлин. — И невинаги е израз на суета. Феликс се променил, след като оцелял от бедствието, отнело живота на толкова много хора. То го превърнало в мъж. Орисницата беше символ на тази промяна и тя остана в семейството ни цели пет поколения. Сега знаем, че не е само символ. Вярваме, че трите орисници трябва да се съберат — такова е предопределението. Може би в цялата работа има печалба и ние няма да се откажем от нея. Но не става дума за алчност, а за честта на семейството ни.

— Анита притежава първата статуетка и знае или поне мисли, че знае как да се добере до втората. А вие й пречите.

— Семейство Съливан не са толкова лесна плячка, колкото тя си мисли — каза Айлин. — Феликс се задържал над водата върху счупен сандък, когато един от най-величествените кораби, строени някога, потъвал зад него. Феликс оцелял, а корабът — не. Още хиляда човека погинали с него. Феликс държал сребърната статуетка в джоба си. Донесъл я тук и ние ще си я върнем.

— Ако ви помогна да постигнете това и да съберете трите фигурки, ще ми ги продадете ли?

— Ако дадеш исканата цена — започна Ребека, но майка й я прекъсна със строг поглед.

— Ако ни помогнеш, ще ти ги продадем. Имаш думата ми — каза Айлин и протегна ръка над масата.

Джак се нуждаеше от време да премисли всичко, затова остана в Коув още един ден. Това му даде възможност да звънне няколко телефона и да започне проверка на участниците в играта, която се очертаваше да стане доста интересна.

Джак имаше доверие на Айлин Съливан. Харесваше Ребека много, но не изпитваше същото инстинктивно доверие към нея. А тъй като му се искаше да я опознае по-добре, си купи още един билет за обиколката и тръгна към пристанището.

Ребека не се зарадва, когато го видя. Жизнерадостната й усмивка стана ледена, когато погледът й попадна върху него.

Тя грабна билета от ръката му и го попита студено.

— Какво правиш тук?

— Май не мога да остана далеч от теб.

— Глупости. Парите са си твои.

— Ще ти дам още десет лири за място на мостика и кратък разговор.

— Двадесет — протегна ръка Ребека. — В аванс.

— Недоверчива и пресметлива — ухили се Джак и извади двадесет лири. — Внимавай, може да се влюбя в теб.

— Тогава ще си доставя удоволствието да стъпча сърцето ти в праха. И ще ти върна двадесетте лири. Хайде, сядай и не пипай нищо. Трябва да действам.

Той зачака търпеливо, докато Ребека излизаше в открито море и приготвяше касетофона.

— Струва ми се, че ще вали — каза Джак.

— Не и в следващите два-три часа. Не правиш впечатление на човек, който е готов да направи една и съща обиколка два пъти, без да има причина за това. Какво искаш?

— Още една покана за чай.

— Няма да я получиш.

— Ужасно си студена. С изключение на мен, забелязвала ли си друг да се мотае наоколо, да идва на обиколките, да минава покрай дома ти или въобще да се мярка някъде около теб?

— Мислиш, че ни наблюдават? — попита Ребека и поклати глава. — Тя не действа по този начин. Не се интересува какво правим тук в Коув. Притеснява се само какво може да прави някой от нас, ако е далеч от дома си. Проследи братята ми, когато напуснаха Ирландия. Мисля, че го прави с помощта на самолетните билети и кредитните карти. Не е много трудно да се сдобиеш с подобна информация, ако си наясно с компютрите.

— Но не е и много лесно.

— Ако аз мога да го направя, значи и тя може. Или пък човек, на когото плаща за това.

— А ти можеш ли?

Ребека се усмихна.

— Мога да направя почти всичко с проклетия компютър. Знам например, че си се развел преди пет години, след година и три месеца брак. Не си бил женен много дълго.

— Според мен беше достатъчно дълго.

— Знам адреса ти в Ню Йорк и мога да те посетя някой ден. Знам, че си учил в Оксфорд и си бил измежду десетте процента отличници. Не е лошо — добави тя.

— Благодаря.

— Знам, че нямаш криминално досие, а компанията ти, създадена преди дванадесет години, има добра международна репутация и ти е донесла около двадесет и шест милиона долара. Това — засмя се тя весело, — също не е лошо.

Джак протегна дългите си крака.

— Доста си се поровила — отбеляза той и си помисли, че Ребека беше извършила впечатляваща работа.

— О, не толкова много — небрежно махна с ръка Ребека, сякаш шестте часа, които бе прекарала пред компютъра, бяха нищо. — А и бях любопитна.

— Достатъчно любопитна ли си, за да направиш едно пътешествие до Дъблин?

— Защо пък да ходя в Дъблин?

— Защото аз отивам там довечера.

— Това предложение ли е, Джак? И то, докато гласът на майка ми звучи от тонколоните.

— Предложение е, а дали лично или делово, зависи от теб. Трябва да видя един човек в Дъблин. Мисля, че ще ти е интересно да дойдеш с мен.

— Кой е този човек?

— Ако искаш да разбереш, събери си багажа и бъди готова в пет и половина. Ще мина да те взема.

— Ще си помисля — отвърна Ребека, но наум приготвяше сака си.