Нора Робъртс
Море от обърнати сърца (8)

Глава 8

Клио лежеше по корем на твърдия матрак. Дишането й се бе нормализирало, а бученето в ушите й се бе превърнало в приятно жужене.

Първото й сексуално преживяване бе на шестнадесет години, след една разправия с майка й. Беше позволила на Джими Мофет да направи онова, за която я молеше вече три месеца.

Земята не беше потреперила, но все пак Джими ставаше за любовник.

През изминалите оттогава единадесет години бе имала и по-добри, и недотам добри любовници и се бе научила да подбира. Знаеше какво й доставя удоволствие и как да помогне на един мъж да я задоволи.

Беше допускала и грешки, разбира се. Сидни Уолтър бе последната и най-скъпата от тях. Но като цяло, имаше нормален и здрав сексуален апетит и сравнително изтънчен вкус в избора на партньори в леглото.

Наистина апетитът й бе намалял значително по време на работата й като стриптийзьорка в „Там, долу“, но пък стриптийз клубовете показваха мъжете и секса откъм най-първичната им страна. А в същото време този опит вероятно бе направил вкуса й още по-изтънчен.

Поне така изглеждаше този път.

Гидиън Съливан знаеше не само как да накара земята да се раздвижи, но дори и да танцува меренге. И танго. И румба. Този тип беше истински Фред Астер в леглото.

Клио реши, че това ще внесе нещо ново и приятно в странното им делово партньорство.

Е, той не го смяташе за партньорство, но не беше прав. Важното беше какво мисли тя. А и тя криеше още един коз в ръкава си. Клио отвори очи и погледна чантата, която лежеше върху грозното шкафче. Да. А козът бе дама. Сребърна дама.

Клио възнамеряваше да е честна с Гидиън, когато му дойдеше времето. Може би. Но опитът я бе научил, че е разумно да пази някой скрит коз. Все пак не познаваше Гидиън толкова добре и ако му разкажеше за статуетката, той можеше да я гепи, както бе направил с обиците й.

По дяволите, тя наистина си харесваше обиците.

Разбира се, той не изглеждаше пълен кретен. Беше адски етичен, когато ставаше дума за секс, и Клио уважаваше това. Но парите бяха нещо друго. Едно беше да загрееш чаршафите с мъж, когото познаваш от по-малко от седмица, но съвсем друго бе да му се довериш относно потенциална златна мина.

Много по-разумно щеше да е да си мълчи и да изстиска още малко информация от него.

Клио се претърколи и го захапа за задника, тъй като й беше подръка.

— Не знаех, че ирландците са толкова издръжливи.

— Пием гинес, за да сме силни — промърмори той със затворени очи. — Господи, наистина имам нужда от една бира.

— Имаш доста добра фигура, готин — отбеляза тя и прокара пръст по крака му. — Тренираш ли?

— Фитнес ли имаш предвид? Не. Банда потни типове и зловещи машини.

— Тичаш ли?

— Когато бързам.

Тя се засмя и се плъзна по гърдите му.

— С какво се занимаваш в Ирландия?

— Имаме корабчета — отговори Гидиън и прокара пръсти през гъстата й, тъмна коса. — Туристически корабчета, рибарски също. Понякога разхождам туристи, друг път ловя риба, а през повечето време поправям някое от проклетите корабчета.

— Това обяснява мускулите ти — погали го тя. — Разкажи ми нещо за орисниците.

— Вече ти разказах.

— Разказа ми само част от историята. Но това не ми обясни защо си толкова сигурен, че струват много пари, а и време, за да ги откриеш. Аз също имам инвестиция тук, а дори не знам кой, по дяволите, ме подгони в Прага.

— Знам, че струват много пари, защото сестра ми, Ребека, проучи въпроса. Бека е страхотна с проучванията, фактите и информацията.

— Не се обиждай, приятел, но не познавам сестра ти.

— Прекрасна е. В мозъка й има толкова много информация, че понякога очаквам да избликне от ушите й. Тя измисли бизнеса с туристическите корабчета. Беше само на петнадесет години, когато застана пред мама и татко с всички онези числа, проекти и системи, които беше натъкмила. Беше сигурна, че местната икономика тепърва ще процъфтява. Коув вече беше станал интересен за туристите заради „Титаник“ и „Лузитания“, красивата си природа и пристанището. С течение на времето щяха да пристигат все повече и повече туристи.

Клио забрави за момент, че се канеше да му изтръгва информация.

— И те я послушаха?

Мисълта, че родители биха обърнали внимание на идеите на детето си, й се стори едновременно вълнуваща и абсурдна.

— Разбира се, че я послушаха. Защо да не го направят? Е, не заподскачаха ентусиазирано още от първия момент, но въпросът бе обсъден, проучен и се стигна до извода, че идеята й е добра и си заслужава да се осъществи.

— Родителите ми никога не биха ме послушали — каза Клио, като положи глава на гърдите му. — Разбира се, докато навърша петнадесет, вече бяхме приключили с това, което бих определила като нормални разговори.

— Защо така?

— Чакай да видим… О, да, помня! Не си допадахме особено.

Любопитен и впечатлен от горчивината в тона й, Гидиън се завъртя, за да вижда добре лицето й.

— Защо мислиш, че не сте си допаднали?

— Защото съм дива, заядлива, лоша и похабих многото възможности, които ми предложиха. Защо се смееш?

— Мислех си, че те харесвам точно заради първите три. А какви възможности си похабила?

— Образование, положение в обществото, неща, от които се отказах или отхвърлях презрително в зависимост от настроението ми.

— Хм. А на теб те защо не ти допадаха?

— Защото не ме забелязваха.

В мига, когато го каза, Клио се смути. Как, по дяволите, му разказваше всичко това? За да сложи край на неудобния разговор, тя се размърда под Гидиън и прокара пръсти по задника му.

— Хей, след като сме тук…

— Какво искаше да забележат?

— Няма значение.

Тя потърка глезена му с крака, като се надигна леко и го целуна по устата.

— Спасихме се един от друг преди много време. Просто си измихме ръцете. А и те престанаха да се преструват на женени. Разделиха се, когато бях на шестнадесет. Майка ми се жени два пъти оттогава. А баща ми скита по курви. Дискретно.

— Сигурно ти е било доста трудно.

— Това няма нищо общо с мен — сви рамене тя. — А и бездруго повече се интересувам най-вече от настоящето и от това дали имаш сили за още едно, преди да отидем да пием бира.

Гидиън не се разсейваше лесно, когато захванеше някоя тема.

— Как се озова в Прага и в онзи клуб?

— От тъпотия.

Той повдигна глава.

— Доста общо казано. Какво по-точно имаш предвид?

Клио въздъхна.

— Ако няма да се чукаме отново, искам да отида да си взема душ.

— Искам да знам повече за жената, с която се любя, а не само името и цвета на очите й.

— Късно е, готин. Вече ме изчука.

— Първият път те изчуках — отвърна той с хладен тон, който я накара да се засрами, — но вторият път е нещо различно. А ако продължаваме по този начин, ще има много пъти. Така стават нещата.

Това звучеше малко като заплаха.

— Всичко ли усложняваш?

— Да. Имам талант в това отношение. Каза, че те не те забелязвали. Е, аз те гледам, Клио, и ще продължа да гледам, докато ми просветне. Хайде да видим дали можеш да се справиш с това.

— Не обичам да ме притискат.

— Тогава имаме проблем, защото аз не се отказвам лесно — каза той и се отдръпна от нея. — Можеш да си вземеш душ, но го направи по-бързо. Ужасно съм гладен и умирам за една бира.

Гидиън скръсти ръце на корема си и затвори очи.

Намръщена, Клио се надигна от леглото. На път към банята, тя го погледна любопитно, после грабна чантата си и се затвори вътре.

Обърках я, помисли си Гидиън доволно. И това беше чудесно, тъй като самият той се чувстваше ужасно объркан от нея.

Изчака да се настанят удобно на една от ниските масички в кръчмата — тя с жилавия си стек, а той с по-разумния избор от риба и пържени картофи.

— След като семейството ти е от нюйоркското общество, познаваш ли Анита Гай?

— Никога не съм я чувала.

Стекът изискваше усилена работа, но Клио не възнамеряваше да се оплаква.

— Коя е тя?

— Чувала ли си за „Антики Морнингсайд“?

— Разбира се. Едно от онези стари, снобски места, където богатите плащат адски много пари за предмети, които са принадлежали на други богаташи — презрително каза тя и отметна назад косата си. — Аз лично обичам яркото, лъскавото и новото.

Гидиън се ухили.

— Страхотно определение, особено от устата на богат човек.

— Аз не съм богата. Семейството ми е богато.

Той лично смяташе, че всеки, готов да плати над триста долара за нещо, което висеше на ушите, е или богат, или глупав. Или и двете.

— Нямаш ли наследство?

Тя сви рамене и отряза парче от телешкото.

— Ще получа добра сума, когато навърша тридесет и пет. Но няма да ми стигне за бира и соленки през следващите осем години.

— Къде се научи да танцуваш?

Клио задъвка енергично.

— Какво общо има „Морнингсайд“ с нашите проблеми?

— Е, добре. Анита Гай е шефката на „Морнингсайд“. Вдовица е на бившия собственик на магазина.

— Чакай, чакай малко — размаха вилицата си Клио. — Спомних си нещо. Дърт козел се жени за хитро младо гадже. Работила за него или нещо такова. Майка ми беше адски възмутена от тази история и дрънкаше за нея в продължение на седмици. После, когато той ритна петалата, всичко се повтори. Тогава все още си говорех в редки случаи с майка ми — беше се върнала в Ню Йорк между Стиснатия задник — съпруг номер две — и Тъпака — съпруг номер три. Споменах нещо от рода, че ако мадамата се е погрижила дъртия пръч да умре щастлив, значи всичко е наред. Майка ми ужасно се ядоса. Май това беше една от последните ни разправии, преди да постъпим като Пилат Понтийски.

— Преди да си измиете ръцете една от друга?

— Точно така.

— Заради нечий умрял съпруг?

— Всъщност, раздялата настъпи, когато Тъпака реши да си поиграе с циците ми, а аз се ядосах и й разказах.

— Доведеният ти баща те е опипвал?

Възмущението в гласа му и гнева в красивите му сини очи я накараха да се усмихне.

— Тогава още не ми беше доведен баща. И просто ме хвана за гърдите и ме стисна, а аз го сритах в топките. Казах на майка ми, че ми се е нахвърлил. А той, проявявайки разум като по чудо, отвърна, че аз съм му се метнала на врата. Майка ми взе неговата страна и си разменихме доста остри думи. Аз напуснах къщата, а тя се омъжи за Тъпака и се преместиха в родния му Ел Ей — Клио сви рамене и вдигна бирата си. — Край на сантименталната семейна история.

Гидиън я погали по ръката.

— Предполагам, че майка ти си заслужава смотания съпруг.

— Вероятно е така — съгласи се Клио и си допи бирата. — Значи Анита Гай е свързана с това, защото… Чакай. Тя командва горилите, които ни подгониха в Прага, нали? — извика Клио и стисна устни. — Май не е само хубава кукла.

— Тя е пресметлива и зла жена. И крадла. Притежава една от орисниците, защото я открадна от нас. По-точно от брат ми. Иска да се добере и до трите и не подбира средства, за да постигне целта си. А това е нещо, което ще използваме срещу нея. Първо трябва да намерим останалите две статуетки, а после ще преговаряме.

— Значи няма клиент. Става дума за брат ти.

— За семейството ми — поправи я той. — Мълаки, брат ми, работи по друга следа, а сестра ми проучва трета. Проблемът е, че накъдето и да се обърнем, Анита Гай е там. Стъпка по-напред или назад, но винаги някъде наблизо. Или предвижда ходовете ни, или разполага с друг източник на информация. Или просто има начин да ни държи под око.

— И затова ние с теб отсядаме в мизерни хотели, плащаме в брой, а ти използваш чуждо име.

— Това не може да продължи много дълго — каза Гидиън, като отпи от бирата си, докато оглеждаше претъпканата, шумна кръчма. — Почти сигурен съм, че засега сме се отървали от нея. Време е да се захванеш за работа — добави той и се усмихна, — партньоре.

— Какво да правя?

— Каза, че си виждала орисницата, а това означава, че тя все още принадлежи на семейството ти. Мисля, че най-разумно е да започнеш с едно обаждане по телефона. Мило обаждане до майка ти, с лек намек за извинение и сдобряване.

Клио яростно набоде пържен картоф с вилицата си.

— Не е смешно.

— Не исках да те разсмивам.

— Няма да звъня у дома като някоя блудна дъщеря.

Той й се усмихна леко.

— Няма да го направя — упорито повтори тя.

— След като чух историята, не си падам по майка ти повече, отколкото самата теб. Но трябва да й се обадиш, ако искаш една пета от печалбата.

— Една пета? Провери си математиката, готин.

— В сметките ми няма нищо грешно. Ние сме четирима, а ти си само една.

— Искам половината.

— Е, може да поискаш и целия свят, но няма да го получиш. Една пета от няколко милиона лири ще ти помогне да се справиш с живота, докато достигнеш до зрялата тридесет и пет годишна възраст. Толкова лоши ли са отношенията ви, че тя да откаже да плати едно обаждане за нейна сметка? Или ще имаш повече шансове с баща си?

— Нито един от двамата няма да плати разговора, дори да звънна от третия кръг на ада. Но аз така или иначе няма да им звъня.

— Ще го направиш. Просто ще трябва да използваме кредитна карта. Какво е положението с твоята?

Клио упорито скръсти ръце пред гърдите си и се вторачи ледено в него. Гидиън сви рамене.

— Добре де, ще използваме моята.

— Няма да го направя.

— Най-добре ще е да намерим телефонна кабина — реши той. — Ако Анита има някакъв начин да проследи картата ми, бих предпочел да не превръщам гърба си в мишена. Е, надявам се, че утре вече ще сме напуснали Лондон. Трябва да поработиш за статуетката, затова си мислех, че не е лошо да подходиш сантиментално. Липсват ти познатите и обичани неща от дома и разни подобни. Ако си изиграеш картите добре, някой от двамата може дори да ти изпрати малко пари.

— Чуй ме внимателно. Ще говоря бавно, с кратки думи. Те няма да ми дадат и цент, а аз по-скоро бих си прерязала гърлото, отколкото да ги моля за нещо.

— Не си сигурна в това, докато не опиташ, нали? — попита той и метна малко пари на масата. — Хайде да намерим телефонна кабина.

Как да спориш с човек, който не ти възразява, а просто продължава напред като валяк?

Вече се бе забъркала в кашата и не разполагаше с много време да се измъкне от нея.

Клио не губи време да спори с него, докато вървяха под ръмящия дъжд. Трябваше да помисли как най-добре да използва главата си и да прецени какви са възможностите й.

Не можеше да му каже: „О, няма смисъл да звъня на мама и татко, защото статуетката случайно е в чантата ми“.

Ако се обадеше у дома, а тя предпочиташе да я набият на кол, родителите й вероятно щяха да говорят с нея. Студено, но учтиво, което само щеше да я вбеси. А ако сдържеше темперамента си и заговореше за статуетката, щяха да я попитат дали е дрогирана. Съвсем небрежно. После щяха да й напомнят, че малката сребърна статуетка стоеше в стаята й от години. Факт, който те знаеха твърде добре, тъй като ежеседмично претърсваха стаята й за дрога, каквато тя никога не бе взимала, или за някакви други следи от неморално, незаконно или светски неприемливо поведение. Никоя от тези възможности не я привличаше, следователно трябваше да измисли трета.

Все още мислеше, когато Гидиън я дръпна в лъскава червена телефонна кабина.

— Помисли една минута какво ще кажеш — посъветва я той. — С кого би могла да се разбереш по-добре? С мама в Ел Ей? Или с татко в Ню Йорк?

— Не е нужно да мисля, тъй като няма да се обадя на нито един от двамата.

— Клио — нежно каза той и погали косата й. — Те наистина много са те наранили, нали?

Думите му бяха толкова мили и нежни, че Клио едва събра сили да се отдръпне от него и да впери очи навън в дъжда.

— Няма нужда да им се обаждам. Знам къде е.

Гидиън се наведе и я целуна по косата.

— Съжалявам, че те затруднявам, но не можем да обикаляме от място на място по този начин.

— Казах ти, че знам къде е. Заведи ме в Ню Йорк.

— Клио…

— По дяволите, престани да ме галиш по главата като кученце. Направи ми малко място — извика тя, като го бутна назад и зарови в чантата си. — Ето виж — добави тя и пъхна сканираната снимка в ръцете му.

Той се вторачи изненадано в нея, после вдигна глава и погледна Клио в очите.

— Какво, по дяволите, е това?

— Чудесата на новите технологии. Звъннах един телефон от клуба след разходката ни из града. Помолих да направят снимка на статуетката и да я изпратят на компютъра на Марсела. Реших, че ще дадеш парите, които исках, а и билета, след като ти докажа, че мога да се сдобия с фигурката. Но историята с преследването промени нещата. Онези кретени, които се втурнаха по петите ни, вдигнаха мизата.

— Защо досега не ми я показа?

— Едно момиче трябва да се застрахова, готин.

Беше усетила ледения гняв в гласа му и нямаше нищо против.

— Когато се запознахме в Прага, не знаех дали не си Джак Изкормвача. Трябваше да съм адски тъпа, за да си хвърля всичките карти на масата, преди да науча нещо за теб.

— И научи ли вече? — меко попита той.

— Достатъчно, за да знам, че си адски вбесен, но ще ти мине. Първо, защото майка ти е възпитала добър син, който не удря момичета — каза Клио и се усмихна. — Второ, защото се нуждаеш от мен, ако искаш да се добереш до истинската фигурка, а не само до снимката й.

— Къде е?

Клио поклати глава.

— Заведи ме в Ню Йорк.

— Колко пари имаш?

— Не плащам…

Той просто сграбчи чантата й. Клио заби пръсти в нея и я дръпна назад. Ако не беше видяла яростния блясък в очите му, вероятно щеше да допусне грешка и да повярва, че тя ще спечели мача.

— Добре, добре. Имам около хиляда.

— Крони?

— Не. Американски долари. Но трябва да ги обменим.

— Имаш хиляда шибани долара и не можа да се разделиш с един шибан цент, когато изчезнахме от Прага?

— С двадесет и пет лири — поправи го тя. — Обици.

Гидиън я избута от телефонната кабина.

— Току-що си увеличи инвестицията, Клио. Ще платиш, за да стигнем до Ню Йорк.

 

 

Когато Анита Гай забавляваше клиент, тя го правеше превъзходно. Смяташе подобни неща за делова инвестиция. А когато клиентът беше привлекателен и хубав мъж, когото възнамеряваше да вкара в леглото си, смяташе това за предизвикателство.

Джак Бърдит я интригуваше в много отношения. Не беше лустросан като мъжете, които Анита обикновено избираше за кавалери.

Но бе точно от типа, който тя предпочиташе за любовник.

Тъмнорусата му коса падаше по силното, грубовато лице, което беше по-скоро властно, отколкото хубаво. Очите му бяха сиви, с тежки клепачи и изглеждаха сънливи, докато човек не го погледнеше достатъчно отблизо, за да забележи енергията, стаена в тях.

Тези очи умееха да се приковат в твоите и да те уловят като животно в капан.

Отстрани на устата му личеше малък белег. Носеше се слух, че го е получил по време на побой в някакъв бар в Кайро. Устата му имаше чувствена извивка, която подсказваше на Анита, че Джак ще предяви доста изисквания в леглото.

Мощната фигура подхождаше отлично на грубото му лице. Широки рамене и дълги ръце. Тя знаеше, че Джак се боксира за удоволствие и бе убедена, че когато се съблече, ще бъде твърде привлекателна гледка.

Семейството му бе имало пари навремето, преди няколко поколения, но ги бе изгубило по време на борсовата криза през 1929. Джак не беше отгледан в лукс и бе натрупал собственото си състояние с фирми за електроника и охрана.

Истински мъж, помисли си Анита, като отпи от виното си. Мъж, който на тридесет и четири години печелеше седемцифрена сума годишно. Достатъчно, за да се радва на любимото си хоби — колекционерството.

Джак беше разведен. Притежаваше реставриран и превърнат в жилище склад в Сохо и живееше там, когато беше в града. Живееше сам и пътуваше много. И по работа, и за удоволствие.

Колекционираше старинни предмети на изкуството с добре документирана история.

Сега, след като първата орисница бе на сигурно място в сейфа й, Анита се надяваше, че Джак Бърдит може да й предложи някаква следа към другите.

— Е, разкажи ми за Мадрид — измърка тя нежно на фона на нежната музика на Моцарт.

Беше накарала прислужниците си да подредят маса за двама на голямата, превърната в градина, тераса на третия етаж на къщата й.

— Никога не съм ходила там, а винаги ми се е искало.

— Беше много горещо — отговори Джак и лапна нова хапка шатобриан. Беше идеален, разбира се, както и виното, музиката, лекия аромат на рози и върбина. А също и лицето и формите на жената срещу него.

Джак винаги изпитваше недоверие към идеалното.

— Нямах много време за забавления — отговори той. — Клиентът се грижеше да съм непрестанно зает. Още няколко такива параноици и ще съм готов за пенсия.

— Кой беше клиентът ти?

Тя се нацупи обидено, когато Джак само се усмихна и продължи да яде.

— Прекалено дискретен си, Джак. Не възнамерявам да потегля за Испания, да пробия охраната ти и да обера човека.

— Клиентите плащат за дискретността ми. И получават онова, за което плащат — добави той. — Би трябвало да го знаеш.

— Да, но намирам работата ти за толкова вълнуваща. Всички онези сложни алармени системи, инфрачервени лъчи, детектори за движение. Всъщност, като се има предвид опита ти, от теб би излязъл страхотен крадец, нали?

— Престъпленията носят пари, но недостатъчно.

Джак реши, че Анита иска нещо от него. Интимната вечеря у дома беше първият сигнал. Анита обичаше да излиза и да ходи по места, където да види повече хора и те да я видят.

Ако егото му беше прекалено силно, може би щеше да повярва, че основната й идея е сексът. Макар да не се съмняваше, че Анита се наслаждава на секса така, както на ползата, която извлича от него, той предполагаше, че тук има и нещо друго.

Жената беше опитна използвачка. Ледена кръв под меката кожа. Той нямаше нищо против това, но не възнамеряваше да се превръща в един от трофеите в претъпканите й шкафове, нито в оръдие от впечатляващия й арсенал.

Джак я остави да води разговора. Не бързаше за никъде. Анита беше добра компания, знаеше много неща за изкуство, литература и музика. И макар той да не споделяше част от вкусовете й, поне ги оценяваше.

А и къщата му харесваше. Беше я харесвал повече, докато Пол Морнингсайд беше жив, но пък къщата си е къща, а тази беше истинско бижу.

Бижу, което бе запазило достолепието си в продължение на дълги години. И което щеше да продължи да го пази въпреки господарката си. Мраморните камини винаги щяха да са красив декор за буйните огньове. Полилеите „Уотърфорд“ щяха да продължат да хвърлят феерични отблясъци върху полираното дърво, искрящите стъкла и рисувания на ръка порцелан, независимо кой се топлеше на пламъците или включваше осветлението.

Венецианските кресла щяха да си останат великолепни, независимо чий задник седеше на възглавниците им.

Това бе един от аспектите на старинното и красивото, който Джак ценеше най-силно.

Не че не одобряваше вкуса на Анита. Стаите бяха все още елегантно обзаведени с антики, картини и цветя в подходящи вази.

Надали някой би могъл да нарече мястото уютно, но като галерия, в която се живее, бе едно от най-хубавите в града.

Тъй като бе проектирал и инсталирал алармената система, Джак познаваше всеки сантиметър от къщата. Като колекционер, одобряваше начина, по който бе използвано пространството, за да се изпъкнат красивите и ценни предмети, и рядко отказваше поканите на домакинята.

Но докато стигнат до десерта и кафето, мислите му вече го носеха към дома му. Искаше му се да се просне на канапето и да погледа телевизия.

— Онзи ден един клиент ми зададе въпрос, който би могъл да те заинтересува — каза Анита.

— Така ли?

Тя усети, че го губи. Беше вбесяващо и в същото време странно възбуждащо да се мъчи да задържи вниманието на един мъж по този начин.

— Ставаше дума за трите орисници. Знаеш ли историята?

Джак разбърка кафето си бавно.

— Трите орисници?

— Мислех, че може да си чувал за тях, тъй като колекционираш подобни неща. Три малки сребърни статуетки, изобразяващи трите орисници от древногръцката митология.

Той я загледа учтиво и Анита му разказа историята подробно с надеждата да събуди интереса му.

Джак изяде лимоновата торта, като я слушаше внимателно и задаваше въпроси от време на време. Но мислите му бяха другаде.

Разбра, че Анита иска да й помогне да открие орисниците. Той знаеше за статуетките, разбира се. Бе слушал разкази за тях още като дете.

Ако Анита се интересуваше достатъчно, за да започне да ги издирва, значи вярваше, че и трите фигурки могат да бъдат намерени.

Той довърши кафето си. Анита щеше да остане ужасно разочарована.

— Естествено — продължи тя, — обясних на клиента, че ако въобще някога са съществували, едната е потънала заедно с Хенри Уайли, което прави невъзможно получаването на целия комплект. Другите две, изглежда, са се загубили някъде из лабиринта на историята, така че дори откриването на две трети от комплекта ще отнеме значителни усилия. Жалко е, когато си помислиш какво откритие би могло да бъде това. Не само във финансово отношение, но и за историята и изкуството.

— Да, жалко. Значи няма следи към другите две?

— О, чува се по нещо от време на време — отговори Анита, като помръдна леко голите си рамене и завъртя чашата с коняк. — Както ти казах, те са легенда, поне сред известните търговци и сериозните колекционери, така че понякога се чуват слухове за тях. А като знам колко често пътуваш и колко връзки имаш навсякъде по света, сметнах, че може да си чул нещо.

— Може би не съм питал подходящите хора.

Тя се усмихна и се наведе напред. Някои мъже можеха да си помислят, че трепкащата светлина на свещите прави очите й нежни и романтични, но за Джак те бяха изпълнени само с алчност.

— Може би е така — съгласи се тя, — но ако го направиш, ще се радвам да чуя отговорите.

— Ти ще си първата — увери я той.

Когато се прибра в апартамента си, Джак съблече ризата си, включи телевизора и хвана последните десет минути от мача, в който „Брейвс“ смазаха „Метс“ жестоко. Истинско разочарование, тъй като бе заложил двайсет кинта на „Метс“, а това само показваше какво става, когато се ръководиш от сантименталности.

Джак изключи звука, взе телефона и набра някакъв номер. Зададе някои въпроси на подходящия човек, но не понечи да сподели отговорите.