Хазрат Инаят Хан
Космическият език (9) (Мистичните учения на суфиите)

Глава 8
Памет

Паметта е ментална способност, записваща машина, която — подобно на ума записва всичко, което попадне в нея чрез петте основни чувства.

Това, което човек вижда, чува, мирише, докосва, вкусва, се записва в паметта. Форма, картина или изображение, видени веднъж, остават в паметта за цял живот, ако са били добре записани. В светския живот човек чува безброй думи в продължение на един ден и въпреки това някои думи, записани чрез паметта, остават за цял живот толкова живи, колкото и в момента на изричането. Така е и с музиката — ако човек веднъж е чул прекрасна музика и тя се е записала в неговия ум, остава там завинаги. А паметта е такава жива машина, че вие можете да възпроизведете записа по всяко време. Веднъж усетена, хубавата миризма се запомня, чувството за вкус остава, чувството за съприкосновение се задържа чрез паметта.

Нещата не остават в паметта така, както в бележник за записки. Бележникът е мъртъв, затова и всичко, записано в него, е мъртво, а паметта е жива, така че всичко, оставащо в паметта, също е живо, има живо присъствие. Записът на един приятен спомен понякога е толкова ценен, че човек е готов да пожертва обективния свят в името на такъв запис.

Веднъж бях много трогнат, виждайки вдовица, чиито роднини искаха да я помоля да се върне в обществото, да общува с хората, да води по-светски живот. Отидох при нея, за да й дам съвет. Тя меко ми каза: „Всички усещания на този свят, колкото и приятни да са, не ми носят удоволствие. Моята единствена радост е споменът за моя възлюбен — другите неща ми носят печал, карат ме да страдам. Ако изобщо намирам радост в нещо, това са мислите за моя любим“. Аз не можах да кажа нито дума. Помислих си, че ще бъде грях да я лиша от тази радост. Ако споменът й причиняваше страдание, щях да поговоря с нея, но тя изпитваше единствено радост. Помислих си, че това е живата Сати, изпитах огромно уважение към нея и не можах да продумам нито дума.

В паметта може да се намери тайната на рая и ада. Както е казал Омар Хаям в „Рубаят“. „Раят е видение на изпълненото желание, а адът е само сянка на горящата душа“ Какво е това? Къде е това? То е само в паметта. Затова паметта не е нещо дребно. Тя не е нещо скрито в мозъка. Тя е нещо живо и обширно, че ограниченият ум не може да го постигне, това е нещо, само по себе си явяващо се свой свят.

Понякога хората питат: „Тогава какво става, когато човек е загубил паметта си? Предизвикват ли се с това нарушения в мозъка?“ Никой в действителност не губи паметта си. Човек може да загуби своята памет, но тя никога не губи него, защото паметта е самото негово същество. Понякога нарушението на мозъка не дава възможност да се определи какво съдържа паметта. Затова човек, загубил паметта си в следствие на мозъчни увреждания, все още я притежава. Тази памет ще стане отново ясна за него след смъртта, защото умът е съвършено различен от тялото — той е нещо отделно, независимо от него. Умът зависи от тялото във възприятията на външните преживявания, които получава чрез чувствата, но е независим от него при задържането на съкровищата, които е събрал и съхранил от външния свят.

Ние сме привикнали да изпитваме всичко чрез тялото си, дори чувствата и това в някои случаи ни прави зависими от него, но не означава, че не можем да изпитаме онова, което принадлежи на ума, без помощта на тялото. Ако човек се издигне над обектното битие, той ще види своята памет неповредена. Просто паметта не може да функционира в мозък, който не е в ред, но и в периода, когато човек е загубил своята памет, впечатленията пак се записват и по-късно се връщат. Само че във времето, когато човек е загубил паметта, тя не прави активно запис на нещата, които й се предлагат.

Да имаш добра памет е благодат, знак за духовност, защото показва, че светлината на интелекта е ясна и осветява всяка частица на мозъка. Добрата памет е белег на великите души.

Паметта е и съкровище, в което се съхранява знанието на човека. Ако човек не може да черпи от собственото си знание, от своята памет, той зависи от книгите и неговото знание има ниска стойност. Веднъж, шест месеца след като моят муршид ме бе приел за свой ученик, започна да говори за метафизика. Бях склонен към метафизика и горещо приветствах тази възможност. Никога за тези шест месеца аз не бях проявявал нетърпение и не показвах никакво страстно желание да узная повече, отколкото ми беше позволено да узная. Бях напълно удовлетворен да седя в краката на своя Учител, това беше всичко за мене. В не по-малка степен, за моя ум беше огромен стимул да чуя от него нещо, отнасящо се до метафизиката. Но щом извадих бележник от джоба си, моят муршид приключи темата. Не каза нищо, но този ден аз усвоих урока, че бележникът не трябва да бъде хранилище за моето знание. Съществува жив бележник — това е моята памет — „бележникът“, който ще пренеса със себе си през целия си живот и ще отнесе в бъдещето.

Несъмнено, муршидът винаги записваше на хартия неща, принадлежащи на земята, цифри и други факти, но неща, имащи отношение към духовния порядък, към божествения закон, които са значително по-важни и бележникът не е създаден за тях, трябва да се съхраняват в паметта. Защото паметта не е само записваща машина — тя е плодородна почва и всичко, което е поставено в нея е постоянно съзидаващо и развиващо се. Ето защо човек не само притежава нещо, е вложил в банка, той получава и лихви.

Но в същото време по суфийския път ние се учим как да изтриваме от записа живата памет за нещо от миналото — това е работа, която изпълняваме с помощта на концентрация и медитация. То не е нещо просто, а най-сложното и най-значителното от съществуващите неща. Ето защо ние съхраняваме нашето учение свободно от предположения, мнения, доктрини и догми, защото вярваме в продължителната работа над себе си. Какво става ако веднъж ви кажат нещо и вие повярвате в него, а на следващия ден вече се съмнявате и не вярвате? Ако ви кажат, че на седмото небе съществува къща или дворец, какво би ви дало това? То само би удовлетворило вашето любопитство, но никъде няма да ви заведе. Именно по пътя на медитацията ние достигаме до определено ниво. Можем да изтрием от паметта това, което искаме и по такъв начин сме способни да създадем сами своя рай. Целият секрет на езотеризма е в контролирането на ума и работата с него, както художникът работи с платното и пресъздава върху него всичко, което го вълнува.

Как може човек да се освободи от нежелани мисли? Трябва ли те да се разрушат от този, който ги е създал? Да, именно създателят на мислите е длъжен да ги разруши, но това не е по силите на всеки. Само този, който е достигнал висше майсторство, който може да създава това, както иска, може и да разрушава. Когато станем способни да създаваме върху платното на нашето сърце всичко, което пожелаем и да изтрием всичко, което пожелаем, тогава достигаме висше майсторство, за което жадува нашата душа и осъществяваме тази мисъл, за която сме на земята. Тогава, ставаме господари на съдбата си. Много е трудно, но към това трябва да се стремим. Понякога паметта отслабва от твърде силното напрежение на ума. Когато човек се опитва да си спомни, той съвсем естествено се напряга. За паметта е естествено да помни. Но когато я напрягате: „Ти си длъжна да си спомниш“, тя блокира и забравя. Защото самият факт, че я напрягате, я заставя да забрави. Човек не трябва да се опитва да насилва ума повече, отколкото му е необходимо. Не е задължително да се използва мозъка, когато се опитваш да си спомниш някоя дреболия, защото използвайки го, ти го напрягаш. Паметта е под командата на човека. Ако той иска да знае нещо, без да се вкопчва в него, знанието идва незабавно. То е като компютър — той представя пред вас на секундата всичко, което искате да знаете, без да се замисли. Ако паметта не работи по такъв начин, значи нещо не е наред. Разбира се, асоциативните връзки помагат. Ако човек е съхранил в съзнанието си мисъл за кон и влезе в конюшня, тя му го припомня. Вашето внимание е напълно достатъчно. Не е нужно да се използва силата на волята за припомняне на дреболии, но и днес хората използват неправилен метод, когато твърдят, че за да си спомни нещо, човек трябва да прояви воля, да го желае. Желанието отслабва паметта. А и нарушава равновесието между активността и отдиха. Паметта никога не се губи. Просто когато умът е разстроен, паметта става мъглява, затова именно спокойствието на ума прави човека способен да отключи всичко, което съдържа паметта му. Когато умът е разстроен, когато човекът е неспокоен, тогава не е способен да прочете онова, което е записала неговата памет. Не е вярно, че паметта унищожава съхраненото в нея. Човек просто губи ритъма на живота си от превъзбуда, невроза, емоционална слабост, тревога, безпокойство, страх или смущение и точно това предизвиква безпорядък в ума и човек не може ясно да почувства нещата, записани в паметта. Този, който не може лесно да запомни даден текст наизуст, трябва първо да направи своя ум спокоен, за да може да подобри нещата. Това е менталният път. Физическия път да се направи паметта по-добра е да се яде по-малко и да се спи нормално, да не се работи твърде много, човек да не се безпокои и да стои по-далече от тревога и страх. Не е необходимо да работим със самата памет, за да я направим по-ясна — единственото, което се изисква, е да станем спокойни, ритмични и уравновесени и тогава паметта ще стане ясна и отчетлива.