Хазрат Инаят Хан
Космическият език (7) (Мистичните учения на суфиите)

Глава 6
Живот на мислите

Бог е всемогъщ, всепроникващ и единствено съществуващ. Това ни навежда на мисълта, че Абсолютът е живо Същество, че няма смърт, че всяко нещо, всяко същество, всяка частица носи и своята продължителност, а животът винаги продължава.

Край или смърт — това е просто една промяна. Всяка мисъл, веднъж появила се в ума, всяко чувство, някога промъкнало се в сърцето, всяка произнесена дума, която, никога повече не сме споменали, всяко действие, веднъж извършено и забравено, щом един път се е осъществило продължава да живее. То е подобно на пътник, който пътьом пръска с дланите си семена, които падат в земята. Когато растенията пораснат, той не би могъл да ги види — той просто е хвърлил семена и е продължил пътя си. Земята ги приема, водата ги полива, а слънцето и въздухът им помагат да растат.

Животът е убежище за всичко — мисъл или дума, действие или чувство. Щом нещо се роди, самият живот се грижи то да расте и да дава плодове. Често на човека му е трудно да проумее това. Той мисли, че веднъж казаното от него изчезва, сътвореното завършва, а чувството отминава. Всъщност всичко претърпява трансформация, която ни е трудно да осъзнаем. Ние виждаме нещо, после отминаваме и мислим, че и то си е отишло. Но то все още е там. Остава и продължава да върви по своя път, защото живее, защото всичко е проява на живота. А животът продължава и тъй като всичко е живот, смърт не съществува.

Несъмнено, раждането и смъртта са начало и край — поточно двете посоки на движение на Вселената. Именно някакъв вид автоматична дейност създава у нас представата, че нещо започва, а друго — завършва. Когато биете камбана, действието трае само миг, но резонансът продължава. Вие му обръщате внимание само внимание само дотогава, докато се чува. След това продължавате пътя си и повече не го чувате, но някъде той продължава да съществува.

Когато хвърленото в морето камъче заставя водата да се движи, човек рядко се замисля до каква степен тази вибрация въздейства върху морето. Всичко, което той може да види, са неголемите вълни и кръгове, които камъчето предизвиква. Човек вижда само тях, защото са пред очите му. Но вибрацията, която камъкът създава в морето, се разпростира много по-далече, отколкото човек може да си представи. Това, което ние наричаме пространство, е един значително по-фин свят. Ако го наричаме море, това море е с най-фината плътност. Ако го наричаме земя, тази земя е неизмеримо по-плодородна от земята, която познаваме. Тя приема всичко и го възвръща, пази го и му позволява да расте. Тя е всичко онова, което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си.

Нима осъзнаването на всичко това не ни заставя да бъдем отговорни за всяко извършено от нас движение, за всяка появила се мисъл, за всяко чувство, идващо от ума или от сърцето? Нито един миг от нашия живот не би преминал напразно, ако знаем как да използваме нашето действие, как да насочим своята мисъл, как да я облечем в думи и да я продължим в движения, как да я почувстваме, така че тя да може да създаде своя собствена атмосфера. Каква огромна отговорност! Отговорност, възложена на всеки човек, по-голяма от отговорността на един крал. Всеки човек има собствено кралство, за което е отговорен — кралство, което по никакъв начин не е по-малко от кралствата, които познаваме, кралство, по-голямо от всички кралства на земята. Затова да бъдем предвидливи и добросъвестни и да поемаме отговорност за всяко свое действие. Но не винаги човек проумява това — неосъзнавайки себе си, той не осъзнава и тайната на живота. И се движи подобно на вървящ през града пияница. Не знае с това, което върши, добро ли прави или причинява вреда.

Как може мисълта да живее? По какъв начин живее? Има ли тя тяло, ум, дихание? Да. Първото нещо, което сме длъжни да знаем, е че тя носи дихание, идващо направо от източника, търси тяло и помествайки се в него, може да функционира. Мисълта е подобна на тялото, нейният дух идва от източника като лъч, идващ от слънцето.

Духът придава на мисълта същност — тя живее подобно на живо същество. Тези невидими същества в суфийските термини се наричат муваккали, което означава „елементал“. Те са живи — имат определена задача, към изпълнението на която се стремят. Човек ги ражда и зад тях стои цел, която ги направлява. Представете си, колко е ужасно, ако под влияние на моментен афект човек дава израз на своя гняв, на своята страст или ненавист. Думата, изразена в такъв момент, продължава да живее и да следва своята цел. Това е подобно на създаването на армия от врагове около себе си. Едни мисли имат по-дълъг живот от други — зависи от това, какъв живот им е бил даден. Ако тялото на човек е по-силно, то ще живее по-дълго, а силата на мисълта зависи от енергията на ума.

Веднъж някой ме попита, на какво приличат елементалите. Елементалите изглеждат точно така, както и вашите мисли. Ако мислите за човешките същества, елементалите имат човешка форма, ако мислите за птици, елементалите имат формата на птици, ако мислите за животни, елементалите имат формата на животни, защото елементалите са родени от вашите мисли.

Елементалите се създават от човека. Когато духа вятър и се разразява буря, предизвикваща разрушения, човек гледа на това като на механическо действие на природата. Но то не е само механично действие, то се направлява от чувствата на човека, от тяхната интензивност. Тези чувства се превръщат в огромни същества — същества, които заповядват. Подобно на батерия те усилват вятъра и бурите, наводненията и изригванията на вулканите.

Съществуват и други мисли, мисли, призоваващи за благословия. Мисълта за дъжд, прогонващ сушата, носи божията милост. На Изток наричат дъжда божествена милост. Слънчевата светлина в ясното небе, цялата благодат на природата, ободряващият чист въздух, есента, богата реколта, цветята и плодовете, всички тези благословии, които идват към нас от земята и от небето, също се управляват от стоящите зад тях сили. Подобно на едно на пръв поглед механично действие в природата — издигане на изпаренията в небето, където се събират в облаци и предизвикват дъжд — така и мислите и чувствата, думите и действията извършват уж механична работа, но тази работа се управлява от дейността на Вселената. Така ни показва, че съществува не само механична работа в природата, но и механична работа на човешкия интелект, управляваща дейността на природата.

Ето защо отговорността на човека е много по-голяма от отговорността на всяко друго същество. В Корана се казва, че Бог е заявил: „Ние предлагахме нашето доверие на небесата и на земята, на планините, но те не посмяха да го приемат — но човекът прие нашето доверие“. Това доверие е наша отговорност — отговорност не само пред тези, които са около нас, които срещаме в ежедневието или на работното място, отговорност не само за нещата, които лично ни интересуват, но и за цялото творение. Носим отговорност за това, което влагаме в сътвореното, дали е полезно, дали създаване по-добри и по — хармонични условия в нашата сфера, в нашия свят, на нашата земя. Ако творим свят, изпълнен с любов и хармония, значи сме осъзнали своята отговорност. Ако не осъзнаваме това, значи не сме открили смисъла за съществуването ни на тази земя.

В детството си човек не знае нищо. Той разрушава ценни и красиви вещи от любопитство или фантазия. Но когато детето израсне, започва да чувства своята отговорност. Това е признак на зрялост. И именно от този момент човек започва своя живот, именно от този момент душата се ражда отново. Докато душата не се роди отново, тя не влиза в царството Божие. А Царството Божие е тук. Докато човек не осъзнае своята отговорност, той не познава и царството Божие. Само когато започне да осъзнава отговорността си, тогава се пробужда за царството Божие, в което се ражда душата.

Нещо повече, в потвърждение на тази идея в санскрит съществува дума използвана от богосъзнаващи хора и тази дума е Брахман — „Създател“. Щом душата осъзнае това, тогава ще узнае, че всеки момент от нейния живот е съзидателен както вътрешно, така и външно. А ако човек е отговорен за творението, той носи отговорност за всеки момент от своя живот. В живота нищо не преминава напразно. Колкото и безнадеждни и нещастни да са условията, за душата животът никога не е загубен, не е преминал напразно, защото съществува съзидателна сила, действаща във всички негови движения. Във всяка мисъл, във всяко чувство душата винаги създава нещо.

В санскрит има още една дума двиджа — „два пъти родена душа“. В мига, когато човек постигне целостта, неговата душа се ражда отново, неговото осъзнаване на живота се изменя, плановете и действията му стават други.

Ще отида още малко по-нататък. Съществуват души, които понякога ни се струва, че не правят нищо. Човек може да си помисли: „Смятат ги за духовни хора. Но какво правят те?“ Нашата представа за действие е да се суетим, да се блъскаме, да бъдем заети през цялото време. Доколко това е угодно — не е важно. Важно е нещо да бъде направено — така си мислим. Но ако човек е духовно израснал, действията му не се проявяват външно, но на невидимия план той върши значително повече работа, отколкото може да си представим.

Има една история за мадзуб. Мадзуб е човек, когото в света считат за блажен, за налудничав. Някои хора мислят, че той не е много уравновесен човек. На Изток такива същества и са много уважавани. Преди няколко столетия в Кашмир живял мадзуб Махараджата му бил дал земя, където да може да живее и му било разрешено да броди навсякъде из двореца и градините, когато поиска. Било му разрешено да посещава всички градини на махараджата. В една от градините имало миниатюрна пушка-играчка и понякога на мадзуба му идвало на ум да си поиграе с нея. Обикновено взимал оръжието и го обръщал на юг, на север или накъдето му било угодно, а после го въртял и правел всевъзможни движения с тялото си, сякаш се сражавал с невидим противник, а след битката имал вид на победител. И всеки път, когато се държал така, махараджа Ранджит Сингх обикновено давал заповеди на своята армия да се готви за война — и винаги имал успех. Войната продължавала много, много години, вървяла бавно и нищо не се променяло, но всеки път, когато мадзубът си играел с пушката, махараджата печелел победи.

В Хайдарабад живял мадзуб, който имал навика да оскърбява всички, като назовава хората с такива имена, че те бързо се отдалечавали от него. Но един човек все пак посмял да отида при него, без да обръща внимание на оскърбленията. Мадзуб му казал: „Какво искаш?“ той отговорил: „Моето дело ще се гледа в съда след шест дена, а аз нямам пари. Какво да правя?“ Мадзуб казал: „Разкажи ми за това дело, но говори истината“ И човекът му разказал всичко, а мадзуб го изслушал и написал на земята: „Струва ми се, че в това дело няма нищо, то трябва да бъде прекратено.“ и казал: „Отивай, всичко е направено“. Човекът отишъл в съда. Адвокатите и представителите на противоположната страна били там, а от негова страна нямало никой, защото бил беден човек. Съдията изслушал и двете страни, а след това произнесъл точно думите, които мадзуб написал на земята.

Какво значи това? Това обяснява казаните от Христос думи: „Влезте в Царството Божие“, т.е. всяка душа носи в себе си Царството Божие. Да осъзнаеш тази тайна на живота означава да отвориш своите очи за Царството Божие и тогава каквото и да прави човек, всичко добива смисъл, значение. И никога не се губи. Няма значение стореното видимо ли е за очите, материализирано ли е или не — то оживява, съществува. Нищо не си отива, нищо не се губи. Ако действието не се прояви на един план, означава, че е било извършено на друг. Но се отразява на всички планове, защото винаги съществува взаимодействие, връзка между световете. Всичко, извършено от човека, ако не е материализирано на физически план, се отразява и проявява на друг план. Ако човек мисли: „Аз не съм материализирал своите мисли“, това означава, че времето и обстоятелствата не са позволили това да се случи. Но ако веднъж е била пусната мисъл, тя задължително ще бъде материализирана.