Хазрат Инаят Хан
Космическият език (32) (Мистичните учения на суфиите)

Глава 3
Хармония

Хармонията е източник на проявлението, причина за неговото съществуване и посредник между Бога и човека.

Покоят, към който се стреми всяка душа и който е истинната природа на Бога и крайната цел на човека, не е нищо друго, освен резултат от хармонията.

Това показва, че без чувството за хармония всички жизнени достижения са напразни. Именно достигането на хармония се нарича рай, а нейното отсъствие — ад. Само който овладее това, разбира живота, а този, на когото това не достига, е глупак, независимо от цялото друго знание, което той.

Суфиите смятат за много важно достигането на хармония и вярват, че светлината е за ангелите, а тъмнината за дявола и че хармонията е необходима на човешкото същество за запазване на равновесието в живота.

Съществуват три аспекта на хармония: вечен, универсален и индивидуален. Вечната хармония е хармонията на съзнанието. Тъй като тя сама по себе си е вечна, всички неща и същества живеят и се движат в нея и все пак тя си остава далечна, неизменна и спокойна. Това е Бога на вярващия и Бога на знаещия.

Всички вибрации, от най-фините до най-плътните, се поддържат заедно от тази хармония, всеки атом на проявлението, съзиданието и разрушението участва в нейното поддържане. В края на краищата, нейната сила привлича всяко същество към безкрайния покой.

Силата на хармонията влече човека в две противоположни посоки: към Безкрайното и към проявлението. Той осъзнава по-малко първата, отколкото втората, а обръщайки се с лице към едната посока, изпуска от погледа си другата. Безкрайното, което е същностния дух на всичко, в края на краищата привлича всичко към себе си. Суфиите смятат за много важна хармонията с Безкрайното, която те осъзнават или осъществяват, предавайки се на волята на Бога, Възлюбения.

Съществуването на суша и вода: суша за водата и вода за сушата, привличането на небесата и земята — всичко показва вселенската хармония. Привличането между слънцето и луната, космическият ред на звезди и планети, свързани и взаимодействащи си една с друга, движещи се и действащи по определен закон, регулярната смяна на годишните времена, нощта, следваща деня, и денят, отстъпващ на свой ред място на нощта, зависимостта на едно същество от друго, обособеността, привличането и асимилацията на петте елемента — всичко потвърждава вселенската хармония.

Мъжът и жената, звярът и птицата, растението и камъкът, всички видове неща и същества са свързани помежду си и се привличат едно към друго в акордите на хармонията. Ако което и да е същество или нещо, дори и най-безполезните, бъдат изгубени в тази вселена на безкрайно разнообразие, това ще бъде като нота, изпаднала от песен. Както казва Саади: „Всяко същество е родено с определена цел и светлината на тази цел е запалена в неговата душа“. Глад, мор и бедствия, урагани, наводнения, изригване на вулкани, войни и революции — колкото и ужасни да изглеждат те на човека, в действителност съществуват за регулиране на вселенската хармония.

В Индия обичат да разказват историята за това, как веднъж жителите на някакво село, страдащи от суша, се събрали заедно пред храма на своя Бог и започнали да се молят през годината да паднат достатъчно дъждове.

Глас от невидимото отговорил: „Каквото и да правим Ние — то е за подобрение на Нашата цел, вие нямате право да се месите, о, хора!“. Но те отново замолили за милост и правили това все по-настойчиво. Тогава дошъл отговор: „Вашите молитви, пости и жертвоприношения Ни подтикнаха да ви дарим толкова дъждове през тази година, колкото вие желаете“. Хората радостни се върнали по домовете си. През есента работили усърдно на полетата и след това, като подготвили земята и посели семената, започнали да се молят за дъжд. Когато решили, че е паднал достатъчно дъжд, отново прибегнали до молитвата и дъждът спрял. По такъв начин била отгледана идеална реколта от зърно и всички обитатели на тази местност се радвали. През тази година било отгледано толкова много зърно, колкото никога по-рано, но когато реколтата била събрана, мнозина, които яли от това зърно, умрели.

В объркването си жителите отново се обърнали към Бога и заридали ниско, преклонени пред храма: „Защо Ти прояви към нас толкова гняв, след като ни оказа такава велика милост?“ Бог отговорил: „Това не беше Нашият гняв, а вашата глупост да се месите в Нашите дела. Понякога Ние пращаме суша, а в друго време — наводнение, поради което част от вашата реколта може да бъде унищожена, но Ние имаме свои причини да постъпваме така, защото по този начин всичко, което е отровно и нежелателно в реколтата, се унищожава и остава само това, което е благоприятно за съхранението на вашия живот“.

Селяните паднали на колене в смирение и молитва, казвайки: „Ние никога вече няма да се опитваме да управляваме делата на вселената, Ти си Създател и Ти си Управител, ние сме Твои невинни деца и само Ти знаеш, какво за нас е най-доброто“.

Създателят знае как да управлява Своя свят, какво да поражда и какво да разрушава.

Съществуват два аспекта на индивидуална хармония: хармония между тялото и душата и хармония между личностите.

Душата се наслаждава на удобствата, изпитвани от външният „аз“, човекът е толкова погълнат от тях, че пренебрегва истинния комфорт за душата. Това го заставя да бъде неудовлетворен от всички преходни удобства, на които може да се наслаждава, но без да разбира това, той свързва причината за своето недоволство с някакви неудовлетворени желания на своя живот. Осъществяването на всички земни страсти дава преходно удовлетворение, но поражда тенденция към по-голямо — в тази борба човек не обръща внимание на удовлетворяването на душата и е зает постоянно с търсене на земни наслаждения и удобства, лишавайки душата от нейното истинно блаженство. Истинното наслаждение на душата е в любовта, хармонията и красотата, резултат от които са мъдростта, тишината и покоят. Колкото по-постоянни стават те, толкова по-силно е удовлетворението на душата. Ако в своето ежедневие човек изследва всяка постъпка, отразяваща в душата неприятна картина на самия него и пораждаща мрак и неудовлетворение, и ако от друга страна съзнателно следи за всяка, мисъл, дума или действие, пораждащи вътрешна любов, хармония и красота, и за всяко чувство, пораждащо мъдрост, тишина и покой, тогава пътят към хармонията между душата и тялото може да бъде разбран много леко и двата аспекта на живота ще бъдат удовлетворени — както вътрешният, така и външният.

Удовлетворението на душата е значително по-важно от удовлетворението на тялото — то е по-дълготрайно. По̀ такъв начин мисълта, речта и действието могат да бъдат подредени и хармонията влиза в сила с помощта на настройката на тялото и душата.

Следващият аспект на лична хармония се проявява при контакт на един човек с друг. Всяко същество има индивидуално его, създадено от неговите собствени илюзии. Това ограничава възгледа на човека, който се насочва само към своите собствени интереси и съди за хубавото и лошото, високото и ниското, полезното или вредното за себе си и другите с помощта на този свой ограничен поглед, който обикновено е непълен и повече въображаем, отколкото истинен. Тази тъмнина е породена от затъмнението на душата от външния „аз“. Затова човек е сляп за своите недостатъци, както и за достойнствата на другите — вярната постъпка на друг човек изглежда неправилна в неговите очи, а собствената грешка — правилна. Това е обичайното състояние на човечеството, докато воалът на тъмнината не бъде вдигнат от очите.

Нафс, егото на личността, е причина за дисхармония както със самия себе си, така и в отношенията с другите, показвайки своята неуправляемост във всички аспекти на живота. Лъвът, царят на животните, най-силният и могъщият, никога не е радостен обитател на гората, защото е недружелюбен дори към животните от собствения си род. Два лъва никога не се приветстват един друг по приятелски начин, тъй като техният нафс е твърде силен и въпреки че лъвът е господарят на всички животни, той е роб на собствените си страсти, които правят живота му неспокоен. Нафсът на тревопасните животни, като овце и кози, е по-мек — по тази причина те са безвредни едни за други и дори хармонични, живеейки в стада. Хармонията и симпатията, съществуващи между тях, им позволяват да разделят своите радости и печал, но те лесно стават жертва на дивите животни в гората. Майстори от миналото, като Мойсей и Мохамед, винаги са обичали да се грижат за своите стада в пустинята, а Исус Христос е говорел за себе си като за Благ Пастир, а свети Йоан Кръстител е говорел за Божия Агнец, безобиден и невинен, готов за жертвоприношение.

Нафсът на птиците е още по-мек, затова на едно дърво могат да живеят множество различни видове като едно семейство, възпявайки в унисон възхвала на Бога и летейки наоколо в хиляди ята. Сред птиците могат да се намерят такива, които намират своя избраник и живеят заедно, хармонично изграждат гнезда, последователно мътят яйца и вземат взаимно участие във възпитанието на децата. Често те се опечаляват и тъгуват за смъртта на своя съпруг. Нафсът на насекомите е още по-малък, те се движат едно след друго, без да си причиняват никаква вреда, живеят заедно милиони семейства, без да различават приятели и врагове. Това показва, че силата на нафса нараства с всяка крачка от природната еволюция, достига най-връхна точка при човека и създавайки дисхармония през целия негов живот, докато не бъде сведен до състояние на вътрешна тишина, покой и чувство на хармония с другите. Всеки човек има характерна черта, съответстваща на неговия нафс. Един е като тигър, друг прилича на куче, трети напомня котка, а четвърти лисица. По такъв начин човекът напомня със своята реч, мисли и чувства за зверовете и птиците, ако състоянието на неговия нафс е сродно с тяхната природа и от време на време дори е външния си вид той напомня за тях. Безусловно, неговият стремеж към хармония зависи от еволюцията на неговия нафс.

Когато човекът започне ясно да вижда живота, светът му се представя като гора, пълна със сражаващи се, убиващи и преследващи се едно друго диви животни.

Съществуват четири типа хора, съчетаващи се хармонично помежду си в съответствие с различните степени на тяхната еволюция: ангелски, човешки, животински и демоничен. Ангелският тип търси небесата, а човешкия тип се сражава в света. Човек с животински склонности се наслаждава на земните удоволствия, а демоничният тип е въвлечен в причиняване на вреда, с което създава ад за себе си и за другите. Човекът, търсещ по пътя на еволюцията, се проявява ангелски, а животинското развитие го спуска на дяволското ниво.

В музиката законът за хармонията се заключава в това, че близките ноти не образуват съзвучен или съгласуван интервал. Това се обяснява със забраната на брак между близки родственици поради тяхната близост по кръв. Като правило, хармонията е в контраста. Мъжете се сражават с мъже, жените се карат с жени, но мъжът и жената, като правило, се хармонизират един с друг и пълното единство създава съвършена хармония.

Във всяко същество постоянно действат петте елемента и във всяка индивидуалност един доминира по-силно. Затова мъдреците определят пет различни човешки натури в съответствие с доминиращия в тях елемент. Понякога два или повече елемента в по-голяма или по-малка степен доминират в човешкото същество.

Хармонията на живота може да се изучи така, както и хармонията на музиката. Ухото трябва да се тренира да различава както тона, така и словото, скритото в тях значение и да познава от смисъла на словото и тона на гласа дали това е истинно слово или фалшива нота, да различава сарказма и искреността, думите, казани на шега и сериозните, да разбира разликата между искрения поклон и лицемерието; да отличава скромността от смирението, усмивката от присмеха и високомерието от гордостта. Действайки така, слухът става трениран, както в музиката и човекът знае точно проявяват ли се неговите собствени тон и слово, а така също и дали словото на другите е истинно или лъжливо. Човек трябва да се научи в какъв тон изразява определени мисли и чувства и с какъв глас. Понякога трябва да говори с висок глас, понякога е необходим мек тон. За всяка дума е необходима определена нота и за всяко изказване — определена височина на тона. В същото време е необходимо правилно използване на естествена нота, диез или бемол, а също и отчитане на ключа.

Съществуват девет различни аспекта на чувства, всеки от които има определен начин на изразяване: веселостта се изразява с жив тон; мъката — с патетичен тон; страхът — с разтърсващ глас; милостта — с нежен глас; удивлението — с възторжен тон; отвращението — с настойчив тон; лекомислието — с лек тон; влечението — с дълбок тон; безразличието — с гласа на тишината.

Нетренираният човек се смущава от това. Той шепне думи, които трябва да бъдат чути от всички и произнася високо тези, които трябва да останат тайни. За едни неща е необходимо да се говори с висок тон, друг изисква по-нисък. Трябва да се отчита мястото, времето, броя на присъстващите хора, техния тип и еволюция и да се говори в съответствие с разбирането на другите. Казано е: „Говорете с хората на техния собствен език“ С детето трябва да се беседва по детски, с младите трябва да се произнасят само подходящи за тях думи, със старите е необходимо да се говори в съответствие с тяхното разбиране. Изразяването на нашите мисли трябва да бъде последователно и постепенно, не трябва всички да се управляват е един и същ тембър. Именно отчитането на особеностите на хората отличава човека от животното.

Трябва да разберете, че ритъмът е равновесие между речта и действието. Човек трябва да говори в подходящо време, в противен случай тишината е по-добра от говоренето. От нас се изисква дума на съчувствие към чуждата болка и поне усмивка, когато другият се смее. Човек може да наблюдава възможността за промяна на темата на разговора, но никога да не го променя внезапно, а изкусно да съчетава два предмета с хармонична връзка.

Трябва също търпеливо да се изчаква, докато говори другият, както и да се сдържат своите думи, когато мисълта неуправляемо се втурва напред, за да я удържаме в ритъм и под контрол по време на изразяването. Трябва да отделяме важните думи, отчитайки силния и слабия акцент. Необходимо е да избираме правилната дума и начин на изразяване, да регулираме скоростта и да знаем как да спазваме ритъма. Някои хора започват да говорят бавно и постепенно толкова увеличават скоростта, че речта им става несвързана. Казаното е приложимо към всички действия в живота.

Като изучават музиката, суфиите тренират и слуха и гласа си в хармония с живота. Тренировката на гласа се състои в това, да бъдем съзнателни по отношение на всяка произнесена дума: нейният тон, ритъм, значение и съответствие със случая. Думи на утешение, например, трябва да се произнасят с бавен ритъм, с мек глас и съчувствен тон. При произнасяне на думи за команда е необходим жив ритъм, мощен и ясен глас.

Суфиите избягват неритмични действия, удържат ритъма на своята реч под контрола на търпението, не произнасят нито дума по-рано от вярното време, не дават отговор преди въпросът да е завършен. Те смятат противоречащата дума за дисонанс и дори се стараят да разрешат споровете в съзвучен акорд. Тенденцията да се противоречи се развива в страст и човек влиза в противоречие дори със собствените си идеи, ако са изказани от други.

За да отстояват хармонията, суфиите дори модулират, превеждат своето изказване от един ключ в друг, съгласяват се с идеите на другия човек, гледайки на предмета от гледната точка на говорещия, вместо от своята собствена. Те създават основа за всеки разговор, съответстваща на встъплението, като с това подготвят ушите на слушателя към съвършен отклик. Суфиите следят за всяко свое движение и изразяване, както и за чуждите, стараейки се да създадат съзвучен акорд на хармония между себе си и другите.

Постигането на хармония в живота отнема повече време и изисква по-сериозно обучение, отколкото простата тренировка на слуха и постановка на гласа, макар че тя се овладява по същия начин както музикалното знание. За слуха на суфиите всяка изказана дума прилича на нота, която е истинна, ако е хармонична, и невярна, ако е нехармонична. Те правят гамата на своята реч мажорна, минорна или хроматична в съответствие с изискванията на ситуацията, а думите им са или диезни или бемолни, или естествени в съответствие със закона за хармонията. Например: прями, вежливи или тактични маниери на тяхната реч приличат на мажорна, минорна или хроматична гама, представяйки превъзходство, уважение или равенство. По такъв начин те предприемат произволни разнообразни ходове, за да удовлетворят изискванията на момента и ситуацията, вървят стъпка по стъпка, съгласяват се и дори се изказват против, но независимо от това запазват закона за хармонията в разговора. Нека погледнем на двама души като на две ноти: хармонията между тях създава интервали или съзвучия (консонанси) или дисонанси, завършени или незавършени, мажорни или минорни, понижения или повишения — като отношения между двама души.

Интервалите между различните класи на обществото, убежденията, кастите, расите или религиите, както и различията във възрастта или степените на еволюция, съвсем ясно изразяват този закон. На мъдрия човек му е по-лесно да бъде в хармония със своя глупав слуга, отколкото с човек, наполовина умен и считащ себе си за непогрешим. Еднакво вероятно е мъдрият човек да бъде далеч от щастието в общество на глупци и обратно. Гордият човек винаги ще се кара с горделивеца, но ще поддържа скромния. Възможно е също горделивецът да е съгласен по общите въпроси на гордостта, като гордост за расата или произхода.

Понякога интервалът между несвързани ноти се запълва от промеждутъчна нота, пораждаща съзвучен акорд. Например, дисонансът между мъжа и жената може да бъде премахнат с помощта на връзката с детето, или разногласията между братя и сестри могат да бъдат разрешени от намесата на майката или бащата.

По такъв начин, колкото и нехармонични да са двама души, с помощта на междинна връзка се формира съзвучен акорд, пораждащ хармония. Глупавият човек е негъвкава нота, умният човек е гъвкав. Първият се прилепва към своите идеи, пристрастия, враждебност и убеждения, добри или лоши, вторият ги прави диезни или бемолни, повишава или понижава тона и височината и са хармонизира с другите според изискванията на ситуацията. Ключовата нота винаги е в хармония с всяка нота, тъй като тя има всички ноти в своята гама. По такъв начин суфиите се настройват към хармония с всеки, добър или лош, мъдър или глупав и стават подобни на ключовата нота.

Всички раси, нации, класи и народи приличат на музикална мелодия, основана на един акорд, където ключовата нота — общият интерес — ги задържа в единна хармонична връзка.

Изучавайки живота, суфиите изучават и практикуват природната хармония. Те установяват хармония със себе си, с другите, с вселената и с безкрайността. Те отъждествяват себе си с другите и виждайки себе си във всяко същество, не придават значение нито на упреците, нито на възхвалите, а приемат, че изхождат от самите тях. Ако човек изтърве тежък товар и нарани собствения си крак, той няма да вини своята ръка или крак. Точно така суфиите търпеливо ще се отнасят към вредата, причинена им от другите, смятайки, че вредата е излязла от тях самите. Те използват контрапункт, смекчавайки неприятните думи на другия и ги превръщат във фуга.

Суфиите гледат на недостатъците на другите като приемат, че хората просто не знаят нищо по-добро. Те скриват недостатъците на другите и премълчават всички факти, които могат да предизвикат дисхармония, водят постоянна борба с нафса, корена на всяка дисхармония и единствен враг на човека. Побеждавайки този враг човек придобива власт над самия себе си и това му донася съвършеното овладяване на цялата вселена, защото стената, стояща между него и Всемогъщия, е разрушена. Нежността, мекотата, уважението, смирението, скромността, самоотвержеността, отговорността, търпимостта и всеопрощението се смятат от суфиите за атрибути, създаващи хармония както в душата на човека, така и в душата на другия. Високомерието, гневът, порокът, привързаността, алчността и ревността са шестте основни източника за дисхармония. Нафс единственият създател на дисхармония, става толкова по-силен, колкото по-снизходителни сме към него. Колкото повече се удовлетворяват неговите желания, толкова повече той е удовлетворен. В някои моменти той показва на съществото своето удовлетворение от изпълнените изисквания, но малко по-късно вече изисква все повече и повече, докато животът на човека се превърне в тежко бреме. Мъдрият вижда този враг, знае кой е подстрекателя за всички беди, но всички останали винят другите за своите житейски неуспехи.