Елизабет Лоуел
Извън закона (17)

Седемнадесета глава

Макар че почукването на вратата бе неочаквано за Даяна, то пробуди тайните й надежди. Сърцето й учестено заби и тя си помисли колко глупаво е това от нейна страна. Това не е Тен. Той дори не ми се е обаждал, откакто преди няколко седмици напуснах „Рокинг Ем“. Какво остава пък да си загуби целия петък в пътуване до Боулдър, за да ме види.

Тези рационални доводи обаче не успокоиха лудото биене на сърцето й. Тя се отдръпна от статива, пое си дълбоко дъх и се отправи към външната врата на апартамента си.

— Кой е? — попита тя.

— Кеш Макуин, братът на Карла Макензи.

Даяна отключи вратата с треперещи ръце. Като видя едрия мъж, който почти изпълваше вратата, почувства такова разочарование, че за миг онемя. Разтегли насила устните си в подобие на усмивка.

— Здравей. Мислех, че си в ъъъ Южна Америка, така ли беше?

— Да, бях там, но миналата седмица се върнах.

— Аха. Намери ли това, което търсеше?

Кеш се позасмя и чертите на лицето му омекнаха. В очите му проблесна печална усмивка.

— Не. Малко са тези от нас, които са го намерили.

За миг Даяна почувства този едър мъж близък.

— Да, наистина са малко.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се — каза тя и се отмести от вратата. — Искаш ли кафе? Или може би бира? Снощи един от студентите остави няколко.

— Благодаря, ще пия кафе. Гости ли имаше снощи? — попита той и се огледа наоколо, опитвайки се да скрие любопитството си.

— Зависи какво разбираш под гости. Ако това включва търсене на безследно изчезнали керамични отломки в кутии с объркани надписи, смятай, че снощи сме прекарали страхотно.

— Мислех, че всички съдове от Септембър каниън са в „Рокинг Ем“.

— Да, така е. Тези тук са от друг терен. Пак на анасазите. Те са най-голямата ми любов.

Докато Даяна беше в кухнята, Кеш внимателно заразглежда стаята. В нея цареше небрежен безпорядък, подхождащ повече на работен кабинет, отколкото за жилище. Почти всички равни повърхности бяха заети от списания, книги и снимки. Работната маса беше отрупана с керамични отломки и ненапълно възстановени съдове. По стените висяха снимки и рисунки. В един ъгъл имаше кош, пълен с рисунки в прозрачни папки.

— Сметана или захар? — извика Даяна от кухненския бокс.

— Предпочитам го чисто.

Кеш отиде до коша и започна да разглежда рисунките. Вдигна поглед, когато Даяна се върна.

— Тези са много хубави.

— Благодаря. — Даяна остави чашата с кафе на масата близо до Кеш и махна списанията от един стол. — Повечето учени обаче предпочитат снимки. Освен ако не се опитват да илюстрират своята теория. Тогава им доставя удоволствие да им нарисувам това, което никой преди тях със здравия си разум не е могъл да открие.

Малката стая се изпълни с мъжки смях. Даяна учудено погледна Кеш и смутено се усмихна.

— Не исках да прозвучи заядливо. — Даяна премести още една купчина списания и седна. — Какво става в „Рокинг Ем“? — попита тя с небрежен тон, който й струваше много усилия.

— Точно затова съм тук.

— Нещо не е в ред ли?

— Взе ми думите от устата.

— Не разбирам.

— И Карла не разбира.

— Кеш, каква е причината да дойдеш тук? — попита Даяна нервно.

Както обикновено, когато се притеснява, Кеш пъхна ръце в задните джобове на джинсите си. Погледна неспокойните очи и напрегнатото лице на жената пред себе си. Вече беше сигурен, че нещо не е в ред, макар че не знаеше точно какво.

Карла, в какво, по дяволите, ме въвличаш? По-добре да беше разбрала, а не сега да ме поставяш в неудобно положение.

— Сестра ми би се радвала да те види, но ти очевидно нещо си й ядосана.

Даяна понечи да отговори, но от устата й не излезе нито звук. Тя поклати отрицателно глава.

— Това означава ли, че Карла греши и ще можеш да прескочиш до „Рокинг Ем“ през следващия уикенд? — попита Кеш със спокоен глас.

— Не. — И тя самата бе изненадана от резкия си отказ. Всъщност тонът беше без значение. Тя нямаше да отиде в „Рокинг Ем“ нито този уикенд, нито следващия. Никога! Не би могла да понесе да види отново Тен и да се преструва, че нищо не се е случило между тях. Нито пък би могла да забрави, че в утробата си носи неговото дете.

— Карла е права. Ти си й ядосана за нещо — каза Кеш.

— Не — припряно отвърна Даяна. — Това не е нещо лично. — Тя облиза устни с пресъхналия си език. — Аз ъъъ… Аз съм много заета. Учебната година тъкмо започва. Имам много работа.

— Разбирам. — Кеш присви очи. Настина разбираше. Даяна никак не я биваше да лъже. — Е, сигурно ще се оправиш с нещата си някъде до ноември?

— Не зная.

— Карла ще ме одере жив, ако не дойдеш за Деня на благодарността. Сега вероятно ще успея да я залъжа, но не бих се осмелил да го направя с надзирателя на „Рокинг Ем“.

Даяна силно пребледня и Кеш разбра, че догадките на Карла са правилни. Тенеси Блакторн беше причината Даяна да не иска да ходи в ранчото.

— Не мога да разбера… — Гърлото на Даяна бе толкова пресъхнало, че тя мъчително преглътна, преди да продължи. — Какво общо има Тен с това?

— Ти ми кажи.

— Не знам.

— Каквото и да ми говориш, у Тен се е появила някаква страст към антиките на анасазите. Като гледам какво става напоследък, той ще е толкова кисел, докато не се направят разкопките в онази кива, че не знам как ще се живее с него.

Клепачите на Даяна трепнаха, но гласът й остана спокоен.

— Тогава трябва да се постараете да се направят възможно най-скоро.

— Така е. За колко време ще си стегнеш багажа?

— Няма да ходя никъде.

— Ти явно нищо не разбираш.

— Кеш, тези разкопки могат да се направят, от който и да е екип археолози. Сигурна съм, че Тен знае това. А ако не го знае, ще го разбере от теб, като се върнеш.

— Аз вече му го казах и той без малко не ми откъсна главата. Или ти ще направиш разкопките на кивата, или въобще няма да се правят разкопки.

— Значи няма да се правят.

— Защо?

— Искаш ли още кафе, преди да си тръгнеш?

— Не е моя работа, така ли?

— Точно така.

— Ще се промени ли нещо, ако Карла домъкне бебето дотук да говори с теб?

— Ще се радвам да видя Карла и Логан, но те ще се върнат сами.

— А какво ще стане, ако Тен те помоли да направиш разкопките на тая проклета кива?

Очите на Даяна потъмняха, а в гласа й се промъкнаха горчиви нотки.

— Той вече го направи.

За първи път Кеш се изненада.

— И ти му отказа?

— Да.

— Защо?

— Попитай Тен.

— Не, благодаря. Предпочитам главата ми да си остане на мястото. Напоследък е станал ужасно раздразнителен. Само Невада се оправя с него. Преди една седмица обаче двамата така се скараха! Цяло чудо е, че никой не бе убит.

Даяна си спомни студената и мрачна сила на Невада. Затвори очи, опитвайки се да скрие страха, любовта и отчаянието си. Беше безполезно. Когато ги отвори, видя, че Кеш е разбрал всичко.

Тя се поколеба за миг, после отиде до коша и измъкна оттам една папка. Отвори я и мълчаливо се загледа в рисунката. На нея Септембър каниън оживяваше такъв, какъвто е бил в миналото — с каменните си къщи и киви. Хората обаче вече не бяха пленници на красивите си затвори. Те откликваха на зова на шамана пришелец, който бе имал видение, пълно със светлина. Жени, деца, мъже напускаха полуздрача на нишите и поемаха нанякъде в обещаващото сияние на зората. Пътят им минаваше покрай шамана, който стоеше в сянката на една скала и гледаше с търсещ поглед. Протегнатата му ръка сочеше пътя на онези, които изоставаха от колоната. Нещо в неговото местоположение, в очите му, в които имаше и светлина, и тъмнина, показваше обаче, че той не напуска тъмнината заедно с другите. Лицето му, мускулестото му тяло, стойката му, търсещите му ясни очи — всичко у него поразително напомняше за Тенеси Блакторн.

— Нарисувах това за собственика на Септембър каниън — каза Даяна и подаде папката на Кеш. — Малко е неудобно да се прати по пощата. Би ли го занесъл в „Рокинг Ем“?

— Разбира се.

— Благодаря ти. — Даяна отиде до външната врата и я отвори. — Поздрави Карла и Люк.

— Не би ли трябвало да поздравя и Тен? — попита Кеш.

Даяна му отговори с мълчание и вратата решително хлопна. Той понечи да почука, но се отказа, като чу сподавено хлипане отвътре. Изруга и се запъти с широка крачка към раздрънкания си джип.

На следващата вечер, петнадесет минути след като си тръгна и последният студент, Даяна забеляза в ъгъла на стаята една раница. На средата на пътя си Бил обикновено откриваше, че раницата му я няма и се връщаше обратно. Това се беше превърнало в ритуал — почукването на вратата, подаването на раницата, смутените извинения на Бил. Тази вечер обаче раницата сигурно щеше да пренощува при нея. Бил си беше тръгнал с Мелани и очите му така блестяха, че едва ли би се сетил за такава дреболия като една раница.

Даяна погледна часовника — беше полунощ. Ако Бил беше тръгнал насам, щеше да пристигне съвсем скоро. Седна на масата, затрупана с керамични отломки, взе две от тях и ги загледа с невиждащ поглед.

Трябва да спра да мисля за това и да престана да се питам къде сбърках и защо не се получи, след като Тен е мъжът, когото търся. Трябва да започна да мисля за бъдещето. Тен достатъчно ми повярва, за да ми даде своето дете.

Почукването на вратата прекъсна мрачните й мисли.

— Ей сега идвам! — извика тя.

Взе раницата, отвори външната врата и я подаде на Бил, без да го поглежда. Вратата се отвори по-широко и Даяна бе принудена да отстъпи назад. Раницата се изплъзна от безчувствените й пръсти. Беше Тен.

От погледа му не убягна нито един от симптомите на преживявания от Даяна стрес — бръчките от двете страни на устните й, сенките под очите й, отслабналото й тяло и най-вече — тъжните й помръкнали очи. Макар че не бе мислил как тя ще посрещне връщането му в живота й, бе учуден от това, че тя се е затворила в себе си като цвете преди залез.

Продължаваше да си я спомня такава, каквато бе в мига, когато бе прошепнала, че го обича. После явно прие обяснението му, че това, което изпитва, е нещо мимолетно, защото повече не спомена думата любов. Той обаче не можеше да забрави онзи миг и нейните думи. Споменът го връхлиташе внезапно, причинявайки му мъка. И все пак това бе нищо в сравнение с болката, която го прониза, когато отвори папката и се видя да стои самотен, наблюдаващ как животът минава покрай него, а той самият остава в сянката.

— Изглеждаш изморен — каза Даяна с глух глас. — Все още ли не достигат хората в ранчото?

Тен направи нетърпеливо движение с ръка.

— Не съм дошъл да говорим за проблемите на „Рокинг Ем“. Тук съм, за да разбера защо не искаш да направиш разкопките на кивата — каза Тен остро.

— Имам много работа в Боулдър — каза Даяна и преплете пръсти, опитвайки се да скрие треперенето им.

— Глупости!

— Защо искаш точно аз да направя разкопките? Защо не го направи някой друг?

— Знаеш защо.

— Да, знам. — Устните й горчиво се извиха. — Сексът!

Тен трепна, но не каза нищо.

— Не мислиш ли, че не си струва да биеш тоя дълъг път само заради едното спане?

— Нямам предвид това и ти го знаеш! — изсъска Тен.

— Тогава какво имаш предвид?

— Бременна ли си?

— Не се притеснявай, Тен. Аз държа на думата си и помня, че не си ми обещавал нищо. Ти си свободен, независимо дали съм бременна, или не.

— По дяволите, Даяна, бременна ли си?

— Ти не ме слушаш. При всички случаи ще продължа да преподавам и няма да дойда да правя тези разкопки, така че за теб е без значение дали съм бременна, или не.

— Без значение ли? Ти за какъв ме смяташ?

— За човек, който предпочита да живее сам.

В настъпилата тишина ясно се чу как Тен си пое дъх. Гневът и леденият страх, обхванали го, след като видя рисунката, се взривиха в него.

— Ти каза, че ме обичаш.

— А ти каза, че аз не знам какво е любов и това между нас е секс. А сексът свършва бързо.

Суровостта на собствените му думи жегна Тен много по-силно, отколкото ако Даяна го беше обидила. Също както беше станало и с рисунката, те минаха през старите му белези и се забиха в живата плът отдолу.

— Господи, явно много ме мразиш — прошепна той. — Затова ме нарисува като самотник, който е прекалено суров, за да сподели свободата с хората около себе си.

Болката в думите му разби и последните остатъци от самообладание у Даяна. Тя се обърна към него с побеляло лице.

— Аз не съм рисувала такова нещо. — По бледите й страни се стичаха сълзи. Тен се опита да каже нещо, но тя го изпревари. Думите й бяха несвързани, гласът й трепереше. — Видях един мъж, който бяга от любовта, макар че ме остави да се влюбя за пръв път в живота си. Но не това е най-важното. Ти ми даде нещо, което продължава да е ценно за мен и взе от мен това, което ти трябваше. А то наистина бе краткотрайно. Преживяхме един хубав, страстен и мимолетен роман. Не те мразя. Това е краят на историята.

Ръцете на Тен обгърнаха лицето на Даяна. Той се наведе и нежно изтри с целувка сълзите й, също както преди с целувки бе стопил страха й от него.

— Тен, недей! Моля те! — прошепна Даяна.

— Защо? След като нашата връзка е толкова хубава, защо да не продължим? — попита той.

— Ами ако аз… — Даяна замълча за миг. — Тен, не разбираш ли? А ако чакам дете?

Тен отново се наведе и я целуна. Тя трепереща се притисна в него и се разплака.

— Шшт, стига! — Той отново се опита да отнеме сълзите й с целувки, но този път те бяха прекалено много. — Не плачи, мила! Това ме съсипва. Не исках да те нараня така.

Даяна си помисли за детето, което расте в нея и се почувства зашеметена от любов и отчаяние. Тен се беше върнал, но за колко време? За седмица или най-много за няколко месеца. Един ден отново щеше да я напусне.

— Съжалявам… Не мога да спра да плача… Нито пък да продължа нашата връзка.

Тен обсипа лицето й с целувки.

— Слушай, Даяна, ти си единствената жена, с която съм бил без никакви задръжки. Единствената, на която вярвам толкова, че да й поверя детето си. Единствената, която желая толкова, че нямам сън и покой. Искам всичко в теб — не само тялото ти, но и ума ти, смеха ти, мълчанието ти, дори гнева ти, който прави очите ти почти черни. Не си отивай, моля те! Не бих могъл да понеса да те загубя. Кажи ми, че не съм те загубил и че все още ме обичаш!

Дълбокият дрезгав глас на Тен обгърна Даяна, сломи защитните й сили, оголи любовта й.

— Тен, аз винаги ще те обичам. Това няма да се промени. Но има други неща… които ще се променят.

Устните му притиснаха нейните в целувка, в която имаше и обещание, и надежда, и копнеж — всичко това, което е любовта.

— Обичам те, Даяна. Никога не съм очаквал, че това ще ми се случи, но то стана и аз нямам намерение да му се съпротивлявам повече. Не плачи, любима! — прошепна Тен. — Само ме прегърни и ми позволи и аз да те прегърна. Никога досега не съм бил влюбен. Никога не съм искал да живея с една жена, да имам деца от нея, да построя живота си около нещо, различно от самотата. — Той погледна Даяна с очи, изпълнени с копнеж. — Ще се ожениш ли за мен?

Даяна се опита да му отговори, но не можеше. Взе ръката му, целуна дланта му и я постави на корема си — там, където растеше неговото дете. Ръката му нежно погали мястото.

— Даяна?

— Да — каза тя и се усмихна през сълзи. — Да!

Тен обгърна ръце около любимата жена и я вдигна на ръце. Бе изпълнен с щастие, каквото никога не бе мислил, че ще изпита. Самотникът напускаше мрачното минало и пристъпваше в бъдещето, пълно със светлина.