Елизабет Лоуел
Извън закона (6)

Шеста глава

Макар че в Пикчър уош имаше вода, камионът мина през нея без затруднения. Калните следи от другата страна на реката подсказаха на Тен, че те не са единствените, тръгнали към Септембър каниън. Не бяха задминавали никого по еднопосочния черен път, което означаваше, че другата кола е пред тях. Намръщен, той зави вдясно и подкара камиона покрай широкото корито на реката. Тук нямаше истински път. Виждаха се само следи от гумите на колата пред тях. От двете им страни се откри редица от малки каньони. След четири километра камионът зави вляво и навлезе в устието на един страничен каньон. Даяна въпросително погледна Тен.

— Това е Септембър каниън — каза той. — Платото, на което се намира, е Септембър меса. Уинд меса остана зад нас, оттатък реката.

— Какво има нагоре по реката?

— Още каньони, но по-малки. Всъщност повечето каньони не са истински каньони, а тунели в скалите. Само един или два каньона имат излаз към върха на платото. Каньоните са като лабиринт. Даже с компас можеш лесно да се загубиш.

Даяна се обърна назад, опитвайки се да се ориентира.

— Къде е „Рокинг Ем“?

— На североизток, на върха на голямото плато.

— Така ли? Аз мислех, че ранчото се намира в обширна равнина!

Тен се позасмя.

— Повечето хора, които идват в „Рокинг Ем“ от север, също мислят така. Разбираш, че равнината всъщност е плато, едва когато видиш края й. Планините те объркват.

Даяна бръкна в задния джоб на джинсите си и извади една карта на Американския картографски институт. Започна да търси пътя, по който се движеха. Камионът обаче друсаше толкова силно, че бе невъзможно да се намери каквото и да било по картата.

— Странно нещо е перспективата — каза Тен и погледна към картата. — Като идваш от югоизток, виждаш склонове на платото, устия и дефилета. Хората, които са им давали имена, са ги гледали оттук, отдолу нагоре. От това положение не можеш да видиш Огнената планина. Всичко изглежда тъмно и хаотично в далечината. Някои местни жители наричат тази област Черното плато, а други — Платото на Огнената планина.

Даяна сгъна картата и я прибра обратно.

— Ако приближиш това място откъм високата му част, върхът на платото ще ти се стори просторна равнина и ще й дадеш подобаващо име.

— Така ли е станало с „Рокинг Ем“?

— Кейс Макензи купил ранчото и затова го нарекли Макензи Ридж — Билото, въпреки че то се намира в полите на Огнената планина. От негова гледна точка върхът на платото е обширна равнина, но векове преди това хората са нарекли цялото място в радиус от сто и шейсет километра Черното плато, въпреки равната му горна част. Прибави към това стоте години, през които каубоите американци и испанци са превеждали индианските названия, прибавяйки към тях свои и ето как се е получил един истински кошмар за картографите.

— Сигурно тук има много заблудили се туристи.

— Помисли си само, че Септембър меса, Уинд меса и другите безименни плата всъщност са части от едно цяло, отбелязвано ту като Черното плато, ту като Равнината на Макензи според това от коя посока е дошъл картографът.

— Започвам да разбирам защо хората измислиха сателитните снимки. Това е единственият начин да се прецени кое какво е.

Тен одобрително погледна Даяна и отново се втренчи в пътя.

Камионът се подрусваше по каменистото и тясно дъно на каньона с не повече от десетина километра в час. Устието на Септембър каниън бе широко около седем метра и единствената му маркировка бяха неясните следи от гуми по пясъка. Скалите бяха изградени от пясъчници в преливащи се ръждиво златисти тонове и от по-тънки слоеве шисти в долната им част. Шистите лесно се слягаха и така в основата на скалите се образуваха стръмни и хлъзгави сипеи, затрупани тук-таме с отломки от пясъчника. Поради слягането на шистите и по-бързото им отмиване пясъчниците оставаха без опора в основата си. Големи отломки от тях се откъртваха и падаха, а на тяхно място зейваха ниши.

Тук-таме в скалите бяха избили подпочвени реки, които бяха един постоянен източник на вода. Ако нея я нямаше, анасазите едва ли биха се заселили в отвесните скали. Даяна си помисли, че ако не беше това специфично съчетание на пясъчници, шисти и вода, културата на анасазите би се развила по друг начин.

— Как открихте руините?

— Карла идвала насам, за да върне на Люк един глинен съд, намерен преди години по устието на Септембър каниън. Вървяла известно време по дъното на каньона. Наскоро там имало буря и едно дърво било паднало. Навела се и така открила руините.

— Сигурно е било невероятно — каза Даяна с копнеж в гласа.

— Карла едва ли е била в такова настроение, че да го оцени. Тя бе дошла, за да се сбогува със земята, с ранчото и най-вече с Люк.

— И какво я накара да си промени решението?

— Люк. Най-после той осъзна с твърдата си глава, че Карла е единствената жена, която би могла да живее в отдалеченото ранчо, без да й додее.

Устните на Даяна тъжно се извиха надолу.

— Аз съм израснала в ранчо. Това не е място за всеки, независимо дали е мъж, или жена.

— Не харесваш ли живота в ранчо?

— Не, напротив. Каквито и лоши неща да стават вкъщи, земята винаги е до теб и те очаква. Можеш да излезеш от къщата и земята ще те… — Гласът й потрепери и тя млъкна, осъзнавайки, че почти се бе издала.

— Ще те излекува, нали? — подсказа й Тен.

Даяна потрепери. Тен бе толкова проницателен.

— Земята е била тук дълго преди маймуната да слезе от дървото — каза той. — Ще бъде тук и дълго, след като си отидем. Някои хора се плашат от това, защото то ги кара да се чувстват малки и незначителни. Други хора обаче могат да съществуват само в досега с нещо по-голямо и трайно от самите тях.

Даяна осъзна, че и Тен е един от онези, които са дошли при земята, за да се излекуват.

— А теб какво те нарани? — попита тя.

На лицето на Тен се появи изражение, напомнящо за мъжа, повалил по-едрия си противник за секунди.

— Съжалявам — каза Даяна бързо. — Нямам право да те питам.

Тен кимна рязко.

— Пристигаме в базовия лагер. Намира се в онази скална ниша вляво — каза той след малко.

Някъде встрани от тях просветна и след секунди в тесния каньон отекна гръмотевица. Последва ново просветване и отново изтрещя гръмотевица. Даяна затвори очи и си пое дълбоко дъх, вдишвайки с удоволствие неочаквано студения вятър. Скоро щеше да завали, усещаше това по уханието във въздуха — неповторима смесица от мирис на нагрята пръст и на безброй водни капки, устремени към сухата земя.

Отново изтрещяха гръмотевици. През отворения прозорец нахлу хладна вълна и обгърна Даяна. Тя се засмя приглушено. Искаше й се да е сама, за да може да протегне ръце и да прегърне бурния вятър.

Приглушената звучност на гласа й направи впечатление на Тен. Той я погледна за миг и осъзна, че дълго ще я помни такава — с отметната назад глава, разрошена коса, поруменели страни и полуотворени устни — сякаш се отдаваше на бурния вятър.

Последните четиристотин метра от пътя бяха трудни, защото се минаваше по хлъзгави склонове, осеяни с огромни каменни отломки. Катерейки се с пъшкане нагоре, камионът боксуваше сякаш в знак на протест срещу хлъзгавия път.

— Не е ли по-добре да вървим до базовия лагер? — попита Даяна.

— Аз бързам.

— Защо? — попита Даяна.

— Погледни напред.

Даяна проследи погледа му. Един мръсен роувър беше спрял в подножието на скалата. Лека алуминиева стълба се издигаше нагоре по пясъчника, отделящ руините от камънаците долу. Тен се пресегна, разкопча калъфа, висящ над задното стъкло и взе една пушка. Пъхна патрон в цевта й, после излезе от камиона и затвори вратата.

— Ти стой тук — каза той на Даяна през отворения прозорец.

В това време заваля пороен дъжд, стелещ се на талази над земята. Тен не му обърна никакво внимание, въпреки че дрехите му бързо подгизваха.

Роувърът бе отключен и той бързо го претършува. Намери един пистолет и една пушка и ги изпразни с бързо движение, при което куршумите образуваха дъга в дъжда. Остави обратно оръжията отзад в роувъра, близо до една голяма кутия. Разкъса я, като в същото време държеше под око иманярите, слизащи по хлъзгавата от дъжда стълба. Кутията беше пълна с керамика на анасазите. Тен я извади и я остави на земята, после отново влезе в роувъра. Лъхна го миризма на цигари и на бензин, изпаряващ се от една туба с повредена капачка.

Иманярите слязоха от стълбата и се затичаха към Тен. През това време той отвори тубата и я остави да се разлива в колата. Замириса силно на бензин.

— Ей, я се разкарай оттам — разкрещя се първият мъж. — Тази кола е частна собственост.

Тен беше от едната страна на роувъра, иманярите — от другата. Той заобиколи колата отзад и те видяха пушката му, насочена с цевта надолу. Първият мъж предпазливо забави крачка. Той беше на двадесет и три — четири години и се държеше така, като че ли е прекарал известно време в армията. Беше висок и широкоплещест, свикнал да всява страх с пропорциите си.

— Влезли сте в земите на „Рокинг Ем“ — каза Тен.

— Не съм забелязал никакви знаци.

Тен се усмихна иронично.

— Лошо. Хайде, качвайте се на роувъра и да ви няма.

— Ще ти дам да се разбереш, каубой! Ще заплашваш обикновените граждани. Просто пътувахме по тия места и объркахме пътя. Може да се случи на всеки. Да знаеш, че ще подам оплакване до шерифа.

— Объркали сте само това, че тук ще намерите единствено глинени съдове и няколко млади студенти.

— Сигурно мислиш, че си голяма работа с тая пушка, а?

— Едва ли си научил много във флотата, преди да те изхвърлят оттам.

— Откъде знаеш, че аз… — Мъжът млъкна и лицето му гневно почервеня. Той рязко обърна глава към роувъра. Двамата мъже тъкмо отваряха вратите му.

Тен ги наблюдаваше с очаквателно изражение. Не остана разочарован. Щом отвориха вратите, двамата извикаха едновременно.

— Той е излял бензин в колата!

— Милт, няма ги гърнетата!

Тогава единият забеляза пушките.

— Откажи се, Милт. Той е намерил пушките.

— Чу го, нали? — каза Тен. — Откажи се — с леко повишен глас Тен се обърна към другите двама. — Качете се в роувъра и затворете вратите.

По-младият почервеня от безсилен гняв, виждайки как двамата му спътници послушно се качват в колата.

— Това са моите гърнета — каза Милт ядосано. — Ще те съдя за грабеж.

— Я си отивай вкъщи, малкия. Училището свърши — каза Тен и извади патрона от цевта на пушката си.

Милт зае стойката на човек, обучаван да се бие без оръжие. Тен остави пушката на капака на роувъра и тръгна към по-младия мъж. Като че ли спокойният вид на Тен окуражи Милт и той се хвърли върху него. Тен отклони нападението с привидно небрежно движение на рамената си, което накара Милт да загуби равновесие по хлъзгавия терен. Той падна, но бързо се изправи и отново се нахвърли върху Тен. В този момент една от вратите на роувъра точно зад Тен се отвори. Той се завъртя и я ритна, при което се чу ругатня и вратата се тръшна. Още преди ехото да се върне от скалите. Тен отново бе с лице към Милт.

Макар че този път Милт бе по-внимателен в действията си, резултатът не беше по-различен. Той се хвърли върху Тен, но отново се намери в калта. Това се повтори още няколко пъти, при всеки от които Милт се озоваваше на земята.

— По-бързо, малкия — каза Тен, гледайки как Милт се изправя за пореден път. — Уморих се да стоя под дъжда и да те чакам да поумнееш.

Неочаквано Милт пъхна ръка под якето си и измъкна един ловджийски нож. С бързо движение Тен го преметна през глава и той тупна тежко по гръб. Тен притисна лявата му ръка с крака си и се наведе да вземе ножа. Опита ръба на острието и пренебрежително изсумтя.

— Ей, момче, ще си голям късметлия, ако с това нещо успееш да си отрежеш и масло. Макар че като се изключи острието, ножът не е лош. — Тен отмести крака си от ръката на Милт. — Хайде, вземи си ножа и си го прибери обратно.

Милт бавно посегна към ножа. За един миг, докато пръстите му обхващаха дръжката, му мина през ум да запрати ножа по своя противник, унизил го с такава безцеремонна лекота, но благоразумието му надделя и той неохотно го прибра в калъфа.

— Има още да се учиш, малкия. — Тен се наведе и с ловко движение изправи по-младия мъж на крака. — И още нещо. Чух за някакъв иманяр, който се забавлява, като бие хора, чието единствено престъпление е, че искат да опънат палатка в националния парк.

За първи път Милт беше толкова близо до Тен и можеше да види очите му под подгизналата от дъжда козирка на каубойската шапка. Лицето на младия мъж силно пребледня.

— Като слушам такива неща, губя търпение. А като стана нетърпелив, ставам груб, а стана ли груб, пипам здраво. Такива са и моите приятели, а аз имам приятели навсякъде из Фор корнърс. Така че ако познаваш други иманяри-страхливци, предай им, че отсега нататък аз и моите приятели ще бъдем страшно груби. Разбра ли? И да знаеш, че следващия път, когато се нахвърлиш върху мен, ще те съблека гол, ще ти сложа пелени и ще те прекарам така през града. Без да ти оставя никакъв белег, ще те накарам да се движиш с маршова стъпка също като тях. — Тен посочи с глава към роувъра. — Хайде, и втори път да не съм те видял!

Милт протегна ръка към предната врата на роувъра. Тен го гледаше. Тъкмо щеше да поздрави двамата мъже в колата за благоразумието им, когато видя, че не то бе причината те да стоят настрани. Даяна беше излязла от камиона и стоеше под дъжда с пушка в ръка.