Елизабет Лоуел
Извън закона (16)

Шестнадесета глава

Гръмотевица раздра нощната тишина над Септембър каниън. Тен отметна одеялата и отиде до края на нишата, без да забелязва студения въздух, който го обгърна. Разбра това, което го интересуваше, от мириса и шуменето на вятъра. Двамата с Даяна трябваше да тръгват, за да прекосят Пикчър уош преди зазоряване. А беше се надявал да прекарат часа преди съмване по съвсем различен начин.

— По дяволите!

— Какво става? — попита Даяна сънливо.

— Идва страшна буря.

Тен се придвижи в тъмното до сгъваемата масичка и напипа кибрита. Златистите отражения на пламъка затанцуваха грациозно по скалата. Той направи кафе с бързи и сигурни движения, после се приближи до постелката, грабна дрехите си и започна да се облича.

— Тен…

Тен разбра недоизказаното и неохотно поклати глава.

— Съжалявам, скъпа. Трябва да прибираме доста неща, а времето ни е малко.

Даяна преглътна възраженията си. Не я беше грижа, че бурята ще отнеме от последните й часове с Тен в Септембър каниън. Безмълвно отметна одеялата и започна да се облича, потрепервайки от студения вятър. Бързо си събра багажа под светлината на газовия фенер, като се опитваше да не мисли колко различен е днешният ден. После започна да прибира антиките на анасазите, които трябваше да бъдат върнати в ранчото. Опаковаше ги бавно и внимателно, сбогувайки се със старинните гърнета, каменни брадви и кокалени сечива. Беше свикнала с тях така, както и с предметите от своето време.

Когато поредната кутия беше готова, тя я оставяше настрани при останалите, които Тен пренасяше до камиона. От време на време мълния прорязваше небето и след нея се чуваше гръм, но Даяна бе толкова погълната от работата си, че не им обръщаше внимание. Когато протегна ръка за поредната празна кутия, вместо нея намери ръката на Тен и учудено вдигна поглед.

— Остави я за студентите — каза той. — Трябва да прекосим Пикчър уош, преди да е станало невъзможно. Над Септембър меса вали като из ведро.

Тя се загледа в тъмнината наоколо, но не забеляза нищо особено.

— Как разбра?

— Слушай!

В първия момент й се стори, че тихото бучене, което чува, идва от вятъра, но после осъзна, че това е шум от вода. Септембър уош се пълнеше.

— Все още ли е безопасно да го прекосим? — попита Даяна, а в гласа й се прокрадна надежда. Ако прекосяването на потока не бе безопасно, щяха да бъдат принудени да останат от тази му страна, докато водата не спадне.

Тен поклати глава.

— Бурята е много силна. Карла ще се разтревожи и Люк ще изпрати хора да ни търсят в тоя проливен дъжд. Не искам някой да пострада заради нас, след като можем да се оправим сами.

Нова мълния проряза небето и след секунда се разнесе гръм.

— Време е да тръгваме, мила.

Даяна затвори очи от болката, която я проряза така, както преди малко мълнията — облаците.

Тен отвори вратата на камиона и помогна на Даяна да се качи. Гърдите й докоснаха ръката му и въпреки че този допир беше случаен, всичко в нея затрепери. Опита се да си закопчае предпазния колан, но ръцете й бяха станали непохватни.

— Дай на мен. Нещо не му е в ред механизмът — каза Тен, виждайки затруднението й.

Той взе металната закопчалка от ръцете на Даяна и опъна колана, за да види колко е обтегнат. Като го придърпваше през скута й, ръката му я докосна, поколеба се за миг, в който тя остана без дъх, и се отмести. Тен бавно вкара металното езиче в заключващия механизъм. Едно приглушено „щрак“ наруши тишината.

— Видя ли? Идеално пасна — каза Тен приглушено.

Той докосна устните й и я пожела. И тя го желаеше. Разбра го по очите й, по напрегнатото й тяло, по дрезгавия й глас. Той я целуна и с усилие отклони мислите си в друга посока.

Тен караше към поточето, разглеждайки внимателно размътената вода. Несъмнено все още бе безопасно да го прекосят. Включи на скорост и камионът влезе във водата. Щом стигнаха до другия бряг, каза на Даяна, без да извръща очи от пътя:

— Дръж се. Ще карам бързо, за да избягаме пред бурята.

Пътят беше сух, а и Тен познаваше добре опасните места по него. Той форсираше големия камион в утринния здрач, изпреварвайки бурята навън. Опитваше се да не мисли за бурята вътре, в самите тях.

Най-после камионът се заизкачва през Уинд меса. Известно време пътят се виеше покрай самия край на платото, откъдето се откриваше смайваща гледка на утринния полуздрач, затворен в прегръдката на облаците. Тен спря камиона на едно място, откъдето се виждаше тъмната земя долу.

— Най-после сме с един час напред пред дъжда — каза Тен и разкопча предпазния колан. — Искаш ли кафе?

Даяна одобрително кимна. Тен отвори термоса и наля кафе под слабата светлина на таблото. Кабината се изпълни със силен аромат. Той подаде чашата на Даяна, но тя отказа да я вземе.

— Ти първа — настоя той.

— Страхуваш се от отрова ли? — попита Даяна. Усмихна се насила, опитвайки се да скрие тъгата си, растяща с всеки изминат километър.

По лицето на Тен се появи лека усмивка.

— Не. Просто открих, че вкусът му е по-хубав, ако ти си пила преди мен от същата чаша.

Даяна отпи от горещата течност. Тен изгаси светлините на таблото, изключи двигателя и смъкна стъклото на своя прозорец. В кабината нахлу студен въздух и донесе уханието на земя. Те мълчаливо си подаваха чашата с кафе, докато около тях бавно просветляваше и всичко започна да изглежда по-иначе.

— Ето това е призрачната светлина — каза Тен.

Даяна въпросително го погледна.

— Така я наричаше баба ми, Огъваща-се-като-върба. При тази светлина можеш да видиш душата на нещата.

— Тя индианка ли беше?

Усмивката на Тен се бялна в сумрака на кабината.

— Мила, едва ли са много семействата в Америка преди Гражданската война, в които да няма индианска кръв. А първите Блакторн са дошли от Шотландия преди повече от двеста години.

— Те за индианки ли са се женели?

— Понякога да, но по-често само са спели с тях. Случвало се е и да воюват с тях. Понякога при нападения са били отвличани жени и деца от семейство Блакторн. — Тен сви рамене. — Въобще двете раси непрекъснато са се смесвали. Ако децата са се раждали от градски брак, са ги отглеждали като бели, а ако е нямало брак, са ги отглеждали индианците.

Тен отпи глътка кафе, преди да продължи разговора за миналото. Бе по-добре да говори за него, отколкото за стаените сълзи в очите на Даяна или за хаоса в главата си.

— Вече е невъзможно да се разбере кой какви гени носи — на индианците, на белите или и на едните, и на другите. Двамата с Невада сме с черна коса и кожата ни има меден оттенък. И кожата на Юта е като нашата, но той е с руса коса и сини очи. В крайна сметка обаче по-важно е какъв е човекът.

— Какво значи градски брак?

— Повечето Блакторн са били бойци и затова са предпочитали неофициални бракове. До последното поколение нас са ни възпитавали индианци. Огъваща-се-като-върба бе много свястна жена. Нейният баща бе един Макензи.

— От рода на Макензи в „Рокинг Ем“ ли?

— Вероятно. Майка й е била от ютите, а баща й — буен бял младеж. Една нощ се качил на коня и никога не се върнал. И в рода на Люк има подобни случаи. Почти по същото време изчезнал един от прадедите му, и то от същото място.

— Затова ли притежаваш част от „Рокинг Ем“?

Тен се усмихна и поклати глава.

— Преди стотици години никой не е давал и пет пари за незаконородените полуиндианчета. Едва напоследък хората започнаха да сантименталничат и да се превъзнасят по индианските си предшественици.

— Тогава как стигна до „Рокинг Ем“?

— Когато приключих с военното поприще, бях като Невада. С наранена душа и без да зная как да се излекувам. Имах нужда от дом. Бащата на Люк продаваше парцели от „Рокинг Ем“, за да си покрие дълговете от пиенето. Купих ги и оттогава ранчото е моят дом.

Даяна чакаше, но Тен не каза нищо повече. Беше се загледал навън. Макар че не беше валяло, въздухът бе станал странно призрачен. Отвсякъде ги обгръщаше здрач, който правеше всички разстояния да изглеждат еднакви. Нямаше сенки, които да показват кое е наблизо и кое — надалече, нито слънце, чийто небесен ход да отмерва часовете.

— Призрачна светлина. Тогава всичко се вижда страшно ясно — каза Тен дрезгаво.

Той погледна Даяна и изведнъж осъзна, че ще помни тази жена прекалено дълго. И прекалено добре. Тя забеляза погледа му.

— За какво мислиш? — попита Даяна.

— Спомням си.

— Какво?

— Как изглеждаш, когато кожата ти е поруменяла и ме желаеш така, както аз теб.

Тен знаеше, че не бива да започва отново, но не можеше да спре. Взе чашата от ръката на Даяна и я остави на таблото. Устните му се сляха с нейните и я изпълниха с копнежа си, говорейки безмълвно за неговата страст, която щеше да направи дните му мъчителни, а нощите му — безкрайни.

Даяна му върна целувката, вдъхвайки познатото ухание на устните му. Когато усети как топлите му длани се плъзгат под блузата й, тя гъвкаво се изви и гърдите й се оказаха в ръцете му. Той започна да я гали, а по тялото й полазиха тръпки. Тен разкопча сутиена й и го събра нагоре заедно с блузата й. Стегнатите й гърди с твърди розови връхчета молеха за устните му.

— Мила!

— Да — прошепна тя пресипнало и повдигна ръка да си свали блузата.

Ръцете на Тен обвиха ханша й и я повдигнаха, така че тя се озова седнала в скута му. Тен разкопча джинсите й и запровира ръката си надолу, докато не намери онова, от което се нуждаеше повече от въздуха. Даяна извика и на Тен му се стори, че тя се съпротивлява на ръката му. Затвори очи и с усилие си пое дъх. Страхуваше се, че като я погледне, ще види в очите й страх и ужас, предизвикани от спомена за друг един мъж, загубил контрол върху себе си на предната седалка.

— О, мила, съжалявам! Никога не съм губил контрол върху себе си така, както сега.

Той внимателно заизмъква ръката си, но нейният стон го спря.

— Съжалявам, мила — повтори той. Искаше да я успокои, но не смееше да я докосне. — Не исках да те изплаша.

— Ти… не ме изплаши — изрече Даяна на пресекулки.

Тен поклати глава — не й вярваше.

— Чух те — каза той с равен глас.

— Искам те… толкова много…

Тези думи бяха изречени до самите устни на Тен и той жадно притегли устните й към своите. Тя отговори на целувката му с такава страст, че и двамата потръпнаха.

— Ако още веднъж ме целунеш така, ще започна да ти събувам обувките — каза Тен, дишайки тежко. — А после и джинсите. — Той отново пъхна ръката си навътре в джинсите й и тя възкликна от удоволствие. — Искам те точно тук и точно сега.

С трепереща ръка Даяна посегна към връзките на обувките си. Първо едната, после другата й обувка паднаха на пода, последвани от чорапите. Даяна се изви на една страна, за да се освободи от джинсите, стараейки се да не промени положението на ръката му. За да й помогне, Тен я повдигна и изхлузи останалите по нея дрехи. Намествайки се отново в скута му, тя потрепери, и то не толкова от студ, колкото от топлина. Нежните й ръце посегнаха към токата на колана му.

— Мила, ако започнеш това тук, тук и ще свършим.

Гледайки Тен в очите, тя разкопча колана му. Той проникна в нея. Дъхът й премина в стон, докато потъваше в екстаза. Тен усети, че го залива топлина — същата топлина, която го преследваше в сънищата му. Притисна Даяна още по-силно към себе си с устни на горещата й кожа, предавайки й сладката тръпка на собственото си облекчение.

Потънал в екстаза, заобиколен от безпощадно ясната призрачна светлина отвън, Тен осъзна, че винаги ще помни Даяна така и тази мисъл го прониза като нож, причинявайки му повече болка, отколкото бе очаквал.