Елизабет Лоуел
Извън закона (5)

Пета глава

Тен наблюдаваше сблъсъка на противоположни чувства у Даяна — гняв, страх, смущение от едната страна, надежда, любопитство и копнеж — от другата. Бе изненадан от силното й нежелание да отиде в Септембър каниън при новите обстоятелства. Той бе доловил колко дълбок е интересът й към анасазите, така че ако сега тя се откажеше от отиването си в Септембър каниън, значи наистина се страхува. Той знаеше, че повечето жени също биха се притеснили, ако им се наложи да останат сами с непознат мъж на някое отдалечено място. И все пак биха били по-спокойни, ако неочакваният им компаньон се ползва с уважението и доверието на хората около себе си. За Даяна обаче този факт изглежда бе без значение.

— Можеш ли да говориш за това? — попита Тен накрая.

— Моля?

— Защо се страхуваш от мъжете? В баща ти ли е причината?

Даяна погледна решителното лице на Тен и усети колко силно е желанието му да стигне до нея, да я накара да му повярва. Изведнъж се почувства притисната, осъзнавайки, че от нея се иска да направи нещо, за което не е подготвена.

— Престани да ме измъчваш — процеди тя през зъби. — Имаш право да знаеш тайните ми толкова, колкото някой друг би имал право над тялото ми.

Настъпи наелектризираща тишина. Тен се извърна към прозореца и се загледа навън. Когато най-после се обърна към Даяна, лицето му беше безизразно, а в гласа му нямаше и следа от предишното вълнение.

— Най-много след час тези облаци ще са тук и ще завали силно. Тогава ще е невъзможно да се мине през Пикчър уош. Е, какво решаваш, доктор Сакстън? Напред към разкопките или назад към ранчото?

Гласът на Тен бе спокоен, равен, учтив — сякаш бе глас на непознат, питащ колко е часът.

Даяна си помисли с горчивина, че Тен наистина е един непознат. Неизвестно защо той не й изглеждаше такъв до този момент. От мига, в който й подаде раненото коте, той се отнасяше към нея като към току-що срещнат стар приятел. Всъщност Даяна осъзна неговата дружелюбност едва сега, когато той се бе затворил в себе си. Цялото му поведение говореше, че за него е без значение дали тя ще избере да продължат напред, или да се върнат обратно.

— Към Септембър каниън — каза Даяна. Въпреки старанието й, гласът й не беше така безизразен, както неговият преди малко.

Тен освободи спирачката и отново потеглиха. Тишината, на която преди Даяна се радваше, сега започна да й ходи по нервите. Погледна навън през прозореца, а после се усети, че отново и отново хвърля погледи към Тен. Каза си, че единственото, което я очарова у него, е небрежното умение, с което се справя с камиона. Беше пътувала достатъчно по черни и изровени пътища, за да може да оцени опитността му. Именно на тази опитност се възхищаваше тя, а не на фината игра на мускулите под избелялата му черна риза.

— Ти си много добър шофьор — каза Даяна.

Той кимна с безразличие. В кабината отново се възцари тишина. Даяна смъкна надолу стъклото на прозореца, за да чува поне свиренето на вятъра. Повтаряше си, че не я вълнува дали си говорят, или не. Нали тя беше тази, която не желаеше да влиза в разговори през дългото им пътуване от сутринта. Когато Тен й показваше нещо край пътя или я разпитваше за работата й, тя кимваше или отговаряше кратко, без да задава въпроси. Сега бе неин ред да зададе някой и друг делови въпрос.

— Не исках да бъда груба преди малко — каза Даяна.

— Ти не беше груба.

Даяна чакаше, но Тен не каза нищо повече.

— Колко часа път има до Септембър каниън? — попита тя.

— Един час.

Даяна погледна към върха на платото, където растяха хвойна, кедър и юка тук-таме между тях. Облаците се бяха скупчили в огромна маса, тъмносиня до черно.

— Изглежда ще вали — каза Даяна.

Тен кимна. И пак настъпи тишина, нарушавана единствено от ръмженето на камиона, движещ се едва-едва.

— Защо това място се нарича Пикчър уош? — попита Даяна, едновременно раздразнена и амбицирана от неговото мълчание.

— Заради пиктограмите по скалите.

Цели четири думи. Невероятно!

— На анасазите ли са? — попита тя. Тен сви рамена — не знаеше. — Когато белите са дошли тук, имало ли е други индиански племена? — попита Даяна, макар че знаеше отговора.

Тен кимна, заобикаляйки един хлъзгав участък от пътя. Даяна не забеляза бързата маневра. Бе съсредоточена в усилията си да разприказва изненадващо лаконичния си спътник. Очевидно за тази цел й трябваше въпрос, на който не може да се отговори с „да“, „не“ или със свиване на рамена. Осени я вдъхновение.

— Защо са те нарекли Тенеси?

— Аз съм най-големият.

— Не те разбирам.

— И баща ми не ме разбираше.

Даяна се отказа от играта на думи и се загледа навън. Изкачваха се по хребета на едно плато. Камионът се задъхваше и боксуваше по стръмните завои. Стигнаха до един сравнително прав участък. От двете страни на пътя растеше хвойна и клек, а между тях тук-таме сивееха петна с пелин. Внезапно в хвойновата растителност се откри пролука. Макар почвата да бе същата, тук растяха само пелинови храсти и то необичайно високи. Сребристосивите им клонки бяха по-дебели от мъжка ръка.

— Спри! — извика Даяна.

Потрепервайки, камионът рязко спря. Даяна разкопча колана си и скочи на земята.

— Какво има? — попита Тен, слизайки от камиона.

Даяна не му отговори. Внимателно оглеждаше местото под един пелинов храст и откритото пространство между самите храсти, въртеше се напред-назад като човек, който търси нещо. Беше толкова погълната в това, че изглежда не забелязваше драскотините, които храстите оставяха по голите й ръце. Неочаквано тя коленичи и започна да копае в каменистата земя. Тен тръгна към нея. Беше на метър-два от нея, когато тя нададе победоносен вик и вдигна с двете си ръце един почти квадратен камък. Поради полепналата по него пръст странно правилната му форма не личеше много ясно.

— Погледни! — извика тя, показвайки му находката си.

— Камък като камък — каза Тен с безразличие.

Даяна не обърна внимание на липсата на въодушевление у него. Опитваше се да изчисти камъка от пръстта и по джинсите й остана мръсна ивица, но тя не забеляза и това. Премести го на едно място, огряно от проникващите през клонките на храста слънчеви лъчи.

— Красив е! — промълви тя и внимателно прокара пръсти по повърхността му. Усети леките грапавини по него, дело на човешка ръка.

Тен приклекна до нея и се загледа в камъка, който Даяна продължаваше да милва, сякаш е живо същество. Камъкът бе много гладък, а ръбовете му — прекалено остри, за да бъде това случайно. Когато светлината го освети пряко, видяха малки вдлъбнатини по него — знаци, оставени от каменната брадва на някой анасазски майстор. Тен протегна ръка, сякаш за да се увери с докосване в съществуването на камъка, носещ следите от една култура, позната единствено по откъслечните й останки.

— Как разбра, че камъкът се намира тук? — попита Тен.

— Тук няма нито хвойна, нито клек — отвърна Даяна разсеяно, прехвърляйки реликвата в ръцете си.

Тен се огледа наоколо. Тя беше права. Въпреки буйните пелинови храсти най-малко на метър във всички посоки наоколо нямаше хвойна и клек.

— Те не растат там, където са живели хора — продължи Даяна, преценявайки на око докъде се простират пелиновите храсти. — На място като това е много вероятно да се намерят останки от анасазите.

Тен присви очи, прехвърляйки в ума си земите наоколо.

— В Уинд меса има доста места, по които растат само пелинови храсти. А от двете страни на Пикчър уош трябва да има стотици такива места.

Даяна върна камъка в леглото му с грижовността на майка, която слага бебето в люлката.

— Именно това е интересното в цялата област около Уинд меса — каза Даяна. — Дълго време мислехме, че река Дюранго е най-северното място в Колорадо, до което анасазите са стигнали. Откриването на руините в Септембър каниън доказва, че сме сбъркали.

— Е, грешката не е толкова голяма. Говориш така, като че ли сме на стотици километри от реката, което не е вярно. Само изглежда така, защото отива много време, докато се прехвърлят планините и каньоните по тия лоши пътища.

Даяна кимна разсеяно. Когато се изправи, беше съвсем близо до Тен, но дори не забеляза това. Цялото й внимание бе погълнато от мястото около пелиновия храст.

— Може би това е било нива, напоявана с построените от анасазите напоителни канали — каза тя. — Или пък малка колония близо до водата, а защо не и нещо като църква или манастир? Толкова много неща е възможно да е имало на това място… Съмнявам се, че някога ще научим истината.

— Защо?

Даяна се обърна и го погледна с наситеносините си очи.

— Тази земя е на „Рокинг Ем“. Тя е частна собственост! На Люк му се струпаха доста разходи за разкопките и защитата на руините в Септембър каниън. Съмнявам се, че може да си позволи по-дълго време такава щедрост.

— Макар че разходите всъщност поема съдружникът на Люк, ти си права. Ранчото не ни докарва толкова доходи, че да можем да си позволим защитата на всички руини в Уинд меса. Това би ни разорило.

Даяна се усмихна с тъжно разбиране — очевидно бе съгласна с думите му.

— Дори и правителството не би могло да си го позволи — добави тя, като разсеяно триеше ръце в джинсите си. — Няма значение на коя управа ще се молиш — общинската, щатската или федералната. Просто няма достатъчно пари. Дори в Меса Верде — единственото място с останки от анасазите, което е открито за посещения, след като археолозите намерят нещо ценно, преценяват стойността му и после отново го заравят. Това е единственият начин да го запазят от вятъра, дъжда и от иманярите.

— Може би така е по-добре. Всичко, което е в земята, е скрито за векове. Няколко века повече или по-малко не са от значение.

— За руините тук вероятно не са. — Даяна посочи към пелиновите храсти. — Онези руини обаче, които са пръснати по скалите на платото и не са в земята, се рушат или ги задигат иманяри. Ето защо разкопките в Септембър каниън са толкова важни. Ако не научим нищо от тях сега, по-късно едва ли ще е възможно.

Болката в гласа на Даяна удиви Тен. Той протегна ръка да я докосне, за да я успокои, но се спря навреме. Бе забравил, че тя се страхува от него.

— Не се притеснявай толкова. Тези земи сами се защитават — каза Тен. — Може би пелиновите храсти наистина издават какво има в Уинд меса, но дотук се стига страшно трудно. Пътят е само един и през половината време е непроходим. Има една пътека през планините, която се спуска до Септембър меса, но само няколко човека в „Рокинг Ем“ я знаят. Сигурно от години никой не е минавал по нея.

Даяна бавно обърна поглед към Тен. Чувстваше колко силно е желанието му да я успокои.

— Колкото до малките каньони, в които може би се крият руини, в повечето от тях не се е мяркал човек, откакто анасазите са ги напуснали. Ютите избягват руините. Те мислят, че ги обитават духове. Краварите не водят кравите в малките каньони, защото по тях се ходи много трудно. Затова скритото там ще остане скрито завинаги.

Дълбокият и мек глас на Тен подейства така успокоително на Даяна, като че бе милувка. Тя се вгледа в чистите дълбини на очите му и почувства как я обзема безпокойство и копнеж.

— Толкова ли е лошо, ако някои от тези руини не бъдат намерени никога? — попита тихо Тен. Той говореше бавно и гледаше Даяна в очите, опитвайки се да обясни едно свое усещане, което никога досега не бе изразявал гласно. — Руините идват от земята и времето. Би било справедливо някои от тях да се върнат към своите начала, недокоснати от никого, освен от анасазите.

Усилващият се вятър донесе глухия тътен на гръмотевица. Този звук се вряза в съзнанието на Даяна и събуди у нея зашеметяващото усещане за нещо познато, за повторение на събитията във времето. Дъхът й спря и я завладя една необяснима увереност. Някога тя е познавала Тен. Стояли са заедно на върха на платото, вървели са под слънцето и в тишината, спели са един до друг в дъжда. Почувства се развълнувана и объркана. Гледаше втренчено мъжа, който би трябвало да й е чужд, а не беше.

Отново се разнесе гръм, този път по-отблизо. Даяна дълбоко си пое дъх, вдишвайки миризмата на пелин, хвойна и на приближаваща буря. Усети как буреносният вятър я изпълва и докосва нещо в нея, потискано толкова години. Почувства се освободена, но и много уязвима.

— Идва буря — каза Тен и отмести поглед от Даяна. Ако продължава да я гледа как вдишва вятъра, нямаше да се сдържи и щеше да я докосне. — Ако искаме да минем през Пикчър уош, трябва да побързаме. Освен ако не си си променила решението. — Даяна гледаше неподвижния му силует, открояващ се на фона на буреносното небе. Тен я погледна и очите му й заприличаха на две късчета кристал. — Даяна?

Чувайки името си, произнесено от неговите уста, тя усети как по тялото й се разлива топлина.

— Да, идвам — каза тя, като се опитваше гласът й да звучи делово.