Елизабет Лоуел
Извън закона (2)

Втора глава

Часовникът на Даяна пронизително иззвъня и прекъсна заниманията й. Тя отмести настрани купчина снимки на терена, протегна се и усети, че стомахът й къркори от глад.

През северния прозорец се процеждаше жълтеникава светлина и придаваше загадъчен вид на керамичните отломки и глинените съдове. Даяна нямаше търпение да дойде утрото, когато щеше да потегли към Септембър каниън. Снимките и заобикалящите я антики не можеха да предадат цялата сложност на загадката около анасазите и тяхната земя.

Като продължаваше да мисли за това, тя бавно влезе в банята. В сянката сапфиреносините й очи добиха наситен оттенък. Естествената розовина на гладките й страни и на устните й контрастираше на тъмните вежди и гъстите мигли. Преди Даяна би подчертала ненатрапчивата си хубост със спирала, червило и парфюм. Не и сега обаче. Сега никой мъж не би могъл да я обвини, че иска да привлече върху себе си вниманието на противоположния пол, че съзнателно събужда желания, без да има намерение да ги удовлетвори. Никога вече не би изпаднала в положението някой мъж да се чувства едва ли не задължен да вземе от нея това, което той иска, мислейки, че му е било предложено.

Малко сапун и вода, няколко разресвания на късата й по момчешки подстригана коса — и Даяна беше готова за вечеря. Помисли си с тъга за десетсантиметровите си токчета, които преди прибавяше към своите метър и шейсет. Сега те биха изглеждали нелепи в съчетание с огромната й дори и за мъж памучна блуза и избелели джинси.

— Мяууу!

При този неочакван звук тя обърна глава към прозореца. Една котка с тигрови шарки стоеше на клона на дърво, опиращ в него. Предната й лапичка побутна с надежда леко открехнатия прозорец.

— Здравей — с усмивка каза Даяна. — Тук ли живееш?

Лапичката отново побутна прозореца.

— Ясно, разбрах — каза Даяна и отвори прозореца достатъчно широко, за да може котката да влезе. Тя скочи на мивката с грация, която напомни на Даяна за надзирателя на „Рокинг Ем“, прескачащ оградата на кошарата. Даяна погали извития гръб на котката и в отговор тя се потърка о нея и замърка.

— Оо, че си сладка. Мога ли да те взема? Я, колко си била тежка!

Мъркането се засили. Даяна леко се засмя и потърка буза в козината на котката, а тя се притисна още по-плътно в нея.

— Хайде, коте. Да видим дали пускат такива като тебе в трапезарията.

Даяна се огледа наоколо, за да провери дали всичко в старата къща беше в ред. Прозорците в спалнята и кухнята бяха затворени, в случай че завали. Работната стая с двете й дълги маси и безброй рафтове беше в обичайния си вид. Даяна разсеяно прокара пръсти по гладката повърхност на шкафа с етажерки. Ако се съди по изящната изработка, вероятно и той беше дело на Люк.

Стомахът й се обади. Погледна часовника си — беше шест без двайсет. Съвсем скоро трябваше да отиде там, където никак не й се искаше да бъде — в една стая, пълна с мъже.

Може би ако отида по-рано, ще мога да седна в края на масата. Така поне няма да бъда заобиколена отвсякъде от диваци. Мъже, не диваци — поправи се тя машинално, опитвайки се да бъде справедлива, но една част от нея не се интересуваше от справедливостта. Мъже или диваци — все едно.

Спомни си грижливо изпипаната люлка, която Люк беше направил. В него имаше зачатъци на добро възпитание и това я караше да мисли, че той не е дивак и бандит. Надяваше се това да е така най-малкото заради Карла. Карла бе една от любимите й студентки — интелигентна и схватлива, запленена от загадъчното минало на анасазите.

Даяна затвори външната врата след себе си и се поспря за миг на стълбите — изобщо не й се искаше да се изправя лице в лице с едрите мъже в „Рокинг Ем“. В зеленината, опасваща старата къща, прошумя вятър с миризма на дъжд. В далечината се дочу тътен от гръмотевица.

Даяна си пое дъх. Полъхът на приближаващата буря я изпълни с възбуда. Твърде дълго бе стояла затворена в класните стаи, печелейки пари, с които да може да се посвети на интереса си към анасазите през дългата лятна ваканция. Древната земя на Фор корнърс я привличаше неудържимо, напомняйки й за една отдавна изчезнала култура. Сред сенките витаеха загадки, разпръснатите отломки чакаха нечия ръка да ги сглоби. Именно заради неразгаданото минало Даяна бе дошла в „Рокинг Ем“.

Гушнала котката, тя се запъти към новата къща. До нея стигна апетитна миризма, която й напомни, че днес е пропуснала обеда. Външната врата на трапезарията беше отворена. Тя надникна вътре, но там все още нямаше никой. Откъм бараката оттатък кошарата се чуваха мъжки гласове. Даяна безшумно се приближи до вратата на кухнята. Тъкмо си мислеше, че ще може да си вземе нещо за ядене и да се нахрани сама на спокойствие, когато спря като закована. В кухнята стоеше широкоплещест мъж, обърнат с гръб към нея. Впечатлението за неговата мъжественост се подсилваше от мускулестото му тяло и уверената му стойка.

Господи, колко е висок и як! Нищо чудно, че е толкова самоуверен. Тя неволно отстъпи назад, но се блъсна в един шкаф, издавайки присъствието си.

— Карла, ти ли си? — попита мъжът и бавно се обърна. Гласът му бе дълбок и леко дрезгав. Главата му беше приведена към нещо, което държеше в ръцете си.

Даяна отвори уста да каже, че не е Карла, но беше толкова изненадана от това, което видя, че от устата й не излезе и звук. В мазолестите длани на мъжа лежеше едно шарено коте. Контрастът между мъжката сила и мекото телце на котето беше не по-малко шокиращ от яснотата на леденосивите му очи, вперени в нея. Тя веднага си спомни, че го беше виждала и преди, макар и при съвсем различни обстоятелства.

— В-вие сте надзирателят — каза тя.

— Повечето хора ме наричат Тен. Съкратено от Тенеси.

— Вие… Бейкър… конят…

Тен се вгледа в жената, която стоеше пред него. Нейното притеснение личеше така ясно, както и привлекателните извивки на тялото й под широката памучна блуза.

— Не се безпокойте, той няма да се върне — каза Тен. — Виждала ли сте Карла?

Даяна поклати глава. Ноздрите му леко се разшириха, долавяйки миризма на сапун, слънце и женска кожа.

— Можете ли да оставите за малко Паунс и да ми помогнете с Ноузи?

— Паунс?

— Този дезертьор, който мърка в ръцете ви.

— А, да, котката. — Даяна погледна надолу. — Паунс, а?

— Най-добрият ловец на мишки в „Рокинг Ем“. Обикновено не е много дружелюбен, но усеща от километри къде ще го погалят. От доволната му физиономия се вижда, че и този път не е сбъркал.

Котето помръдна, сякаш искаше да се освободи. Дългите пръсти на Тен нежно го задържаха, без да го наранят или уплашат.

— Спокойно, Ноузи. Трябва да почистим раната. Иначе можеш да окуцееш, което ще е голям срам. Ти си най-хубавият потомък на този стар ловец на мишки.

Даяна разтвори ръце. Паунс грациозно скочи на пода и изчезна някъде в къщата. Тя неохотно се наведе към ръцете на Тен, привлечена от страданието на котето.

— Какво му е?

— Ами непрекъснато си вре носа някъде. Или пиле ще го клъвне, или ястреб ще го подплаши, или някое от кучетата ще го ухапе… Малко ли неща могат да се случат на едно малко коте в ранчо като това.

— Горкичкото — промърмори Даяна, галейки котето с върха на пръстите си. Чак сега забеляза, че козината на лявата му лапичка беше разкъсана и мястото отдолу беше възпалено. — Какво бих могла да направя?

— Дръжте го, докато му почистя раната.

Даяна погледна за миг ясните очи на Тен, заобиколени от гъсти черни мигли, на които всяка жена би завидяла.

— Покажете ми какво да направя.

— Протегнете ръцете си. Точно така. Сега хванете Ноузи тука и тука, така че аз да мога да му взема лапичката. Дръжте малко по-здраво — няма да го нараните. То сякаш е направено от гума и любопитство.

Това описание накара Даяна да се усмихне. В същия момент топлите пръсти на Тен притиснаха нейните, показвайки й колко силно да държи котето.

— Така е добре. Сега дръжте здраво.

Тен се наведе над живата топка в ръцете й и тя усети топлия му дъх, заедно с учестеното биене на сърцето си.

— По дяволите, точно от това се страхувах.

— От кое?

— Ще трябва да отворим раната.

Тен протегна ръка към шкафа. Едва сега Даяна забеляза отворената аптечка. Шумът от махане на опаковка от скалпел й се стори ужасен. Тен забеляза нейния смут.

— Ще повикам Карла — каза той.

— Не. Аз не съм страхлива. Или поне не чак толкова. Всеки, който работи на отдалечени терени, трябва да знае как се дава първа помощ. То е… Просто котето е толкова малко.

— Затворете си очите. Така ще е по-добре.

Даяна затвори очи и затаи дъх, очаквайки да чуе ужасено мяукане. Освен едно внезапно трепване обаче животното въобще не реагира. Тен говореше на малкия пациент нещо, което приличаше на мъркане — звуци, не означаващи нищо, но толкова успокояващи.

Замириса силно на дезинфекционен разтвор. Даяна чу тихото шумолене на хартиена опаковка, която се разкъсва, и усети лек натиск, докато Тен промиваше раната.

— Готово. Можете да си отворите очите.

Даяна погледна надолу. Лапичката на котето беше мокра. Единственият белег по нея бе един малък срез. По-голямата част от подутината беше изчезнала.

— Трън — каза Тен и й го показа. — Изглежда е от дива роза.

— Ще се оправи ли?

— Би трябвало.

Той мушна пръсти под котето и го взе от ръцете й, като леко я докосна. Дъхът й спря.

— Хайде, Ноузи — каза Тен и сложи котето на врата си. — Отнехме достатъчно време на дамата. Сега се нуждаеш от малко сън и нежна ласка.

Докато говореше, Тен нежно галеше муцунката на Ноузи. Котето започна да се унася. Очичките му взеха да се смаляват. То се прозя и потъна в съня.

С усещането, че сънува, Даяна погледна силната ръка на надзирателя, прегърнала спящото коте. Същата тази ръка бе счупила китката на Бейкър и го бе ударила толкова силно, че той бе изпаднал в безсъзнание, преди дори да извика от болка. Надзирател — това име така подхождаше на Тен. Същото се отнасяше обаче и за спящото в ръцете му коте.