Сакьо Комацу
Потъването на Япония (5)

5

„Хокудо“ пристигна на мястото на срещата, на тридесет километра от остров Тори.

Залязващото слънце щедро пръскаше последните си лъчи върху морската повърхност, която, сякаш полята с масло, леко потреперваше от югоизточния бриз.

Дълбоководният батискаф „Вадацуми“ беше свален от палубата и заедно с палубната поставка беше спуснат на вода. Затегнаха го с въжета към „Дайто-мару“, третият кораб от метеорологичната служба, и го качиха на кърмата му. Танкерът за изследване на морското дъно, производство на фирмата КК, все още не се виждаше. Изглежда, „Хокудо“ го беше изпреварил. Говореше се, че ще пристигне през нощта.

Над тихата морска повърхност настъпи полумрак. Ярки, огромни звезди осеяха небето над южното море. Разтоварването завърши. „Хокудо“ даде прощален сигнал и пое курс на югозапад към остров Тори, за да евакуира служителите от метеорологичната станция.

— И все пак какво става на остров Тори? — разнесе се на палубата гласът на професор Тадокоро, чиито събеседници не се виждаха в полумрака.

— Положението не е съвсем ясно. Температурата на почвата се повишава, дими… С една дума, характерни признаци за вулканично изригване — отговори глас на възрастен човек. — Нали видяхте изригването на Байонез? Общо взето, весели работи…

— А какво земетресение е имало на изток от Бонинската морска падина?

— Слабо. Изглежда, не е оказало голямо влияние върху територията на остров Хоншю^[1].

Отвори се вратата и на палубата нахлу светлина. Чу се глъчка. Фигурите на Юкинага и професор Тадокоро рязко се откроиха на фона на светлината. Посрещнаха ги приветливо, с радостни възгласи и двамата влязоха в салона.

Като поръча на Юуки да се грижи за „Вадацуми“, Онодера слезе долу. Хиляда и осемстотинтонният „Дайто-мару“ беше кораб, предназначен за метеорологични наблюдения. Вътрешността му не се различаваше от пътническите кораби. Имаше просторни и комфортни помещения, които блестяха от чистота. Докато Онодера вървеше по коридора, някой го повика от вратата на офицерския салон. Беше Юкинага:

— Онодера-сан, току-що започнахме заседанието. Заповядайте!

Като влезе, Онодера забеляза около десетина учени — изследователи, които разглеждаха разстлана върху масата морска карта и оживено разговаряха. Сред тях имаше и видни личности.

— Онодера-сан се занимава с изследването на морското дъно — представи го доцент Юкинага. — Отговаря за управлението на „Вадацуми“.

Всички леко се поклониха и продължиха разговора.

— Къде са канакските рибари, които по време на потъването са били на острова? — попита професор Тадокоро.

— Изпратих да ги повикат — отговори възрастен човек. — А утре с американски кораб ще бъдат изпратени по домовете си.

— Знаете ли — започна представителят на метеорологичната служба, — този остров беше открит преди четири-пет години. Неговата териториална принадлежност беше утвърдена само преди три години. И досега все още не е решено какво име да му се даде.

— Как е възможно в нашия век на информацията островът да бъде забелязан едва преди четири-пет години?

— Защото преди не е съществувал — обясни един от членовете на комисията. — Беше забелязана само една подводна скала, за която знаеха малцина от рибарите. А и се намираше встрани от авиолиниите. Преди пет години, когато беше открит от японския метеорологичен флот, беше вече истински остров, който се простираше на километър и половина от юг на север и на осемстотин метра от изток на запад. Най-високата му точка се издигаше на седемдесет метра над морската повърхност. Отгоре растеше трева и най-важното — имаше извор със сладка вода.

— На такова малко островче? — удиви се професор Тадокоро. — Изумително! При това в средата на океана…

— Сред островите с вулканичен характер има и такива — включи се в разговора доцент Юкинага. — Съществува теория, че под земята се образува природен дестилатор…

— Управлението по морска промишленост направи предложение в правителството — подхвана друг член на комисията — този остров да се използува като база за океански риболовни траулери, а Управлението по метеорология възнамеряваше да пренесе на него своята станция от остров Тори. Смяташе се, че на новия остров вулканичната дейност е прекратена още преди десетина години. Там имаше удобен залив, може би от кратерен произход, много подходящо място за кораби, прясна вода. Не може и дума да става да се сравнява с остров Тори, с неговия действуващ вулкан.

Вратата се отвори. Влезе около петдесетгодишен мъж със силно загоряла, почти до черно, кожа. Ризата беше прилепнала плътно до мощното му тяло. Изпод късите ръкави напираха силни бицепси, под носа му, като неравна четка растяха мустаци. На възпалените му клепачи почти нямаше ресници, които сякаш бяха изгорели от слънцето. След вонящия на риба и масло мъж влязоха трима чернокожи мъже. Двама от тях бяха облечени в плътни ризи, подобни на каубойски, а третият — в полуизносена фланела. По гърдите на най-стария, с посивели коса и брада, синееше татуировка. Едрият мъж, като свали омаслената си фуражка, се поклони и нерешително застана до вратата. Тримата канакски рибари стояха неспокойно, усмихваха се и размахваха дългите си ръце.

— Господин Ямамото от траулера „Суйтен-мару“ е спасителят на канакските рибари. Той разбира малко канакски и ние го помолихме да ни помогне при разговора с канаките. Тези рибари, жители на остров Уракас, се оказаха жертви на катастрофата.

— Разкажете, моля ви, как стана всичко — помоли професор Тадокоро, като с жест предложи на влезлите да седнат. — Навярно не за първи път разказвате, но моля ви…

— Е-е… — навел очи, без да погледне предложения му стол, започна с пресипнал глас човекът, когото наричаха Ямамото. — Аз не мога да говоря канакски. Само най-елементарното… Но канаките говорят малко английски, а този дядо знае дори и малко японски.

— Зравейте! — поздрави по японски канакът с татуировката, като усмихнато кимна с глава и още повече набръчка и без това набръчканото си лице.

— Здравейте, здравейте! — отговори неочаквано приветливо професор Тадокоро и им предложи цигари. Когато всички със задоволство изпуснаха първите кълба дим, професор Тадокоро, сякаш очаквал това, каза на рибаря: — Моля ви, започнете!

— В този ден нашият траулер беше в морето, на североизток от кораловия остров Ятоме. Островът се намира на северозапад от Бонин. Занимавахме се с риболов — заговори рибарят. — По радиото чухме, че следобед ще се появи тропически циклон и налягането ще се понижи. Трябваше да побързаме. Изведнъж моторът се развали. Работеше, а не набирахме скорост. Не се очакваше толкова силен циклон, но, ако попаднехме под него, щяхме да загубим управление. Мислехме, че е по-добре да се укрием на някой остров. Но тъй като бяхме вече отнесени твърде далеч на север от остров Муко, решихме да отидем на остров Тори. Тогава щурманът се намеси: „На остров Тори не можем да се укрием така, както на новия остров, който се намира на североизток от Тори. Там има отвесна скала, която може да послужи за параван. Много подходящо място, за да се скрием от вятъра“. Имаше попътен вятър и течението ни помогна да се доберем до този остров. Вече се свечеряваше. Действително северната му страна се оказа много удобна, за да се укрием от вятъра, а и дъното беше подходящо за закотвяне. Огледахме се и видяхме входа на залива. Беше вече тъмно. Капитанът каза: „Да влезем тук и всичко ще бъде наред.“ Но щурманът се възпротиви: „Не!“. Той, макар и да знаеше за този остров, нито веднъж не беше влизал в залива. Побоя се да поведе кораба натам — в непознат залив. А при това и моторът боксуваше. Докато се препираха, стана тъмно като в рог. На небето — нито звездичка. Спуснаха се облаци. Решихме, че щурманът е прав. Няма да влезем в залива, ще почакаме тук, циклонът не е толкова страшен. Пуснахме котва на четири мили от острова. Всички заспахме. Само механикът остана да дежури.

— На каква дълбочина пуснахте котва? — попита доцент Юкинага.

— Струва ми се на петдесет метра. Посред нощ задуха вятър, но ние устояхме. Циклонът мина край нас и по радиото чухме, че се е насочил на изток. Решихме, че всичко е спокойно, и отидохме пак да спим. Но към три часа, вече на разсъмване, ми се стори, че нещо дръпна носа на кораба към дъното. Аз току-що се бях върнал в трюма от тоалетната. Затова веднага почувствувах това. Другите спяха и нищо не бяха забелязали. Капитанът извика отгоре: „Какво е това сътресение?“. Отговори му дежурният: „Няма нищо, всичко е наред“. И аз заспах. В четири часа отново се събудих, този път от вик. Дочух гласа на дежурния. Потривам очи и излизам на палубата, а там всички викат: „Беда, островът потъна!“. Сред облаците се появи чисто небе и над морето просветна. Огледах се наоколо. Какво чудо! Островът го нямаше. А нали беше близо до нас. Нашият траулер сам-самичък в пустото море. Някой каза: „Сигурно котвата се е скъсала“. А котвата си беше на мястото, но се люшкаше във водата. Отново се чу глас: „На мястото си е, само че през нощта, когато корабът леко потрепера, тя може би се е отделила от дъното и течението ни е отнесло.“ Но помощник-капитанът отбеляза, че за около един час течението не може да ни отнесе толкова далече. И той настояваше на своето. Докато ние спорехме, дежурният извика: „Човек зад борда!“, ние се огледахме — почти до самия кораб плуваха няколко души и викаха нещо. Взехме ги бързо на борда и ето ги тримата…

— Така — въздъхна с облекчение професор Тадокоро. — Значи през онази нощ те са били на острова?

— Съвършено вярно. Но когато ги извадихме от водата, бяха много изплашени. От тях нищо не можахме да разберем. После се изясни как е станало. В навечерието, когато обмисляли дали да се върнат на остров Муко, избухнал силен ураганен вятър и разкъсал платното на лодката. Тя се понесла на север. Те налегнали греблата и влезли в залива на същия този остров. Свалили платното, закърпили го и решили да пренощуват.

Настанили се на най-високата част на острова. А докато спели, островът започнал да потъва. Образувала се водна яма и скоро целият остров изчезнал, отнасяйки със себе си и лодката им. И тези нещастници се озовали във водата. Изтръпнали от страх — няма ги нито острова, нито лодката, а и наоколо надвиснала тъмнина. Всички започнали да призовават на помощ своя бог и им потръгнало, издържали до сутринта и ето че ни срещнаха.

— Извинете, че ви прекъсвам отново. Тогава измерихте ли дълбочината?

— Измерихме я. Точно под кораба беше седемстотин метра, но се оказа, че течението ни е отнесло на около два километра. Наистина, после си изяснихме това — каза Ямамото и изведнъж силно смутен попита: — Мога ли да седна?

— Да, разбира се — млад специалист от комисията му предложи стол. — Нека и другите да седнат, поканете ги.

Ямамото каза нещо по канакски и тримата канаки седнаха на пейката. Младежите втренчиха немигащ поглед в пепелника, пълен с недопушени цигари.

Онодера извади пакет цигари и им предложи. А те му се усмихнаха и си взеха. Черните им, сякаш полирани тела издаваха миризма на сол, слънце и риба, но се чувствуваше лек аромат на бетел пипер.

— След това — Ямамото сложи цигара в устата си и посегна към кутията с кибрит, но младият човек от Управлението за наука и техника му поднесе газовата си запалка. — Много благодаря! Да, всички се учудихме — как така потъна цял остров! Докато капитанът обясняваше, че за първи път чува за такова нещо, щурманът пое курс право на юг. Двигателят беше вече поправен и корабът заплува бързо напред. През цялото време ехолотите измерваха дълбочината. Не изминаха и петнадесет минути и щурманът извика: „Капитане! Островът се намери! Морето става все по-плитко! Сега дълбочината е петдесет метра“. „Такива плитки места се срещат тук“ — не отстъпваше капитанът. — „А вие, капитане, елате и погледнете показанията на ехолота“. В този момент щурманът измени курса с десет градуса на запад, а след това с повишена бдителност поведе кораба. Капитанът стоеше в предната част на палубата (той някога е бил летец), гледаше просветляващото море (в това време съвсем се беше съмнало) и мърмореше: „Какъв ти остров, тук няма нищо“. Но изведнъж, дори и аз забелязах това, морето започна да изменя цвета си. Тогава капитанът изкомандува: „Следете дълбочината!“ Щурманът се подаде от рубката и извика: „Капитане, движим се над острова“. „Наистина, стана плитко, но ти гледай внимателно!“ — отговори капитанът. „Всичко е наред. Почти преминахме. Дълбочината е сто метра… Това, изглежда, е бившият залив. Сега се движим над южния край. Отново е плитко, дълбочината е десет метра“ — съобщи щурманът.

Ямамото замълча за минута. В салона настъпи мъртва тишина, дори дишане не се чуваше. Разказът на рибаря беше заинтригувал всички. Този човек с пресипнал глас много живо и образно описваше събитията.

— Запазихте ли записките с измерените дълбочини? Къде са? — попита доцент Юкинага.

— Предадоха ги на вашия кораб… В това време изведнъж изгря слънцето и ние определихме местонахождението си. То съвсем точно съвпадаше с координатите на острова, който беше известен на щурмана. Някои от нашите започнаха да се гмуркат и веднага намериха най-високата точка на острова — познатия връх. Изпратихме радиограма до Тори.

— А сега да чуем рибарите — професор Тадокоро се обърна към канаките. — Ямамото-сан, ще ни превеждате ли?

Ямамото, като се почеса по тила, премина към задължението си на преводач. Но нито неговият канакски, нито японският на най-стария от рибарите, нито английският на младите канаки можеше да се сравни с красноречието на жестовете и изразителността на звуковете на тези три деца на природата.

Рибарите отишли на острова след обяд. До вечерта поправяли лодката и платното. Висока канара закривала залива. Наблизо намерили извор с прясна вода. Там имало също и не много дълбока пещера. Дори намерили пътека и колиба — следи от идващите тук от време на време рибари. Те решили да нощуват в пещерата, откъдето се виждал заливът и лодката. През нощта задухал вятър, но в пещерата било спокойно. Всички заспали.

Старецът се събудил от шума на вълните и разбудил и младите. Водата била вече до самия вход на пещерата. В тъмнината не се виждала и оставената в залива лодка. Морето се вълнувало едва забележимо, виждали се малки водовъртежи, но всичко било спокойно. Островът потъвал безшумно.

— А имало ли е колебания на почвата? Земетръси или грохот?

— Струва ми се, не. А дори и да е имало, те не са го забелязали — толкова били изплашени.

— А колко бързо е потъвал островът?

— Ето колко! — Младият канак клекна, опря длан в пода, а после бавно започна да се изправя, като постепенно повдигаше и ръката си.

— Със скоростта на потъване на старите подводници — промърмори някой. — Бързо, но…

Те хукнали да бягат към върха на острова. Водата ги гонела по петите. Докато тичали към върха, той се превърнал в купчина скали, обкръжени от кипяща водна пяна. Те се вкопчили един в друг. Вълните плискали петите им, а после и глезените. Прегърнати, те се молели на боговете — на пазителя на остров Уракас, на морския бог, на боговете на прадедите. Било тъмно като в рог, никакви звезди. Водата достигнала до пояс. Сякаш и последната скала изчезвала под петите им. После водата се повдигнала до гърдите, до шията и… земята окончателно изчезнала в дълбините. Пяна вече нямало, само големи и малки водовъртежи. Хората някак си се удържали на повърхността. Островът го нямало. Как ли не се опитвали с крак да намерят дъното, но нищо не излязло — наоколо само вода. Бездънно черно море под бездънно черно небе. Те заплували, за да търсят лодката си. Но не я намерили. Обзел ги ужас от случилото се, страх пред появяването на акули, умора. Започнали да потъват. За щастие попаднали на дънер, върху който по ред си почивали. Хоризонтът леко просветнал и те забелязали в далечината кораб. Спасени! Завикали от радост и заплували. От страх, че корабът ще отмине, бързали и едва не се удавили. В техните предания е описано как потъва остров, но те самите за първи път видели това. Искат да се върнат по-бързо на своя остров, на Уракас, за да благодарят на всички богове. Сродниците им ще бъдат удивени, а вождът им сигурно ще им устрои тържество. Жените ще слушат техните разкази…

— Моля ви се, дайте ми цигара — каза старецът на японски.

Като взе подадената от Онодера цигара, той с достойнство, както подобава на завършилия разказа си старейшина, я запали, всмукна и изпусна дима през сплесканите си ноздри.

— Разказват се удивително много истории за потънали острови — скръсти ръце на гърдите си професор Тадокоро. — Има достатъчно достоверни съобщения за острови, потънали без видима връзка с вулканично действие. Имало е и такива, които нееднократно са се появявали и са изчезвали под водата. Но в дадения случай е потънал бързо твърде голям остров и при това пред очевидци, което е според мен изключителен случай. — Да, но не само това е учудващо — каза с обикновения си спокоен маниер океанологът. — Работата е в това, че „Суйтен-мару“ е отбелязал местонахождението на най-високата точка на острова с шамандура. Но докато пристигнем, шамандурата е била отнесена. До срещата си с вас ние успяхме да направим няколко измервания на дълбочината.

— Открихте ли острова?

— Открихме го — кимна с глава океанологът. — Пишещото устройство на ехолота очерта точно такъв контур на морското дъно, както и „Суйтен-мару“. Така установихме местонахождението на потъналия остров. Най-високата точка на острова се оказа обаче на деветдесет метра дълбочина. И така приблизително за две и половина денонощия морското дъно в дадения район се е спуснало на сто и шестдесет метра. Какво ще кажете за това, професор Тадокоро?