Сакьо Комацу
Потъването на Япония (4)

4

В ушите им свиреше яростен влажен вятър. Появиха се високи вълни. „Хокудо“ забиваше носа си в тях. Далече на югоизток се забелязваше натрупване на облаци — или може би това беше остров? Небето над главите им бе ослепително синьо. В неговата сърцевина слънцето бушуваше, кипеше и разпръскваше зной. И небето сякаш се стичаше като разтопено синьо стъкло. Всичко това, заедно с шума на вълните и непрекъснатия вой на турбините, намиращи се някъде в утробата на кораба, замайваше главата и приспиваше. Онодера сякаш потъна в странен сън.

Отдалечавайки се до тридесет и третия градус на юг, изследователите навлязоха в зоната на субтропика. Зад хоризонта, към който решително се беше устремил корабът, се намираха Марианските и Каролинските острови — островите на вечно лято под палещите лъчи на тропическото слънце. Екваторът… Пояс на зноя, който опасва земното кълбо. А още по-нататък на югоизток до самия нос Хорн на Американския континент, където Антарктида изпраща своите айсберги, се простираше безбрежната морска шир, разнообразена тук-там с някой остров. Вода, само вода… Най-големият в света океан с площ сто шестдесет и пет милиона квадратни километра и средна дълбочина четири хиляди и триста метра. Половината от Световния океан! Ако се разтегли по него цялата суша, ще останат двадесет милиона квадратни километра вода.

— Няма ли да си пийнете? — изведнъж се обади доцент Юкинага, който крепеше върху дланта си кутия с бира.

Като погледна за момент към въртящата се в кръг антена на кораба, Онодера постепенно излезе от унеса си. Вятърът отвя бялата лепкава пяна от хладната, запотена кутия.

— Как е Юуки? — попита Онодера, като отпи.

— В каютата е, лежи. Изглежда, не се чувствува добре — отговори доцентът.

— А водолазите спуснали ли са се?

— Не, изглежда, още не са. Най-напред ще изучат мястото на произшествието, а после ще се върнат на остров Тори.

— На Тори струва ми се има метеоролог. — Онодера пресуши на един дъх бирата и със замах хвърли кутията в стремително бягащите назад бяло-зелени вълни.

— Това не е ли Аогашима? — Юкинага посочи с ръка на изток, там, където над синевата се виждаха облаците — Като че ли е той. Бързо се движим. Ако не намалим темпото, до залез слънце ще бъдем на Тори.

— А това какво е? — Онодера посочи право напред. — Май че е кораб.

Над южния хоризонт към небето се издигаше тънък стълб от дим, а вятърът го отнасяше на североизток.

— Не е кораб — каза доцент Юкинага, присвивайки очи. — Вижда се само вулканичен дим в района на рифа Байонез.

— А на рифа Мьоджин?

— Не, Мьоджин е затихнал. А в района на рифа Смит за пръв път от половин век е имало леки трусове. Неотдавна задими още един риф. Така и остров може да се образува.

Онодера внезапно си спомни димните кълба над рифа Мьоджин, за които още като дете беше научил от вестниците. Това беше през 1952 година. Толкова отдавна! Неочаквано от притихналата океанска безбрежност бяха изригнали пламъци, дим и вулканична лава. Огънят горял, сякаш самото море горяло, а димът се отделял като фонтан от морската повърхност. Какво силно впечатление му бяха направили тогава тези снимки. И огромната експлозия, която вдигнала във въздуха наблюдателния кораб „Дайго Кайомару“. Екипажът от тридесет и един човека загинал.

— Същото се случило и с остров Тори през 1886 година — говореше доцент Юкинага, като излагаше на вятъра почервенялото си лице. — Било ужасно. Огромен взрив. Планината, точно в самия център на острова, изригнала. За миг потънали сто двадесет и пет души. Изменил се обликът на острова.

— Напоследък сякаш се засилва активността на вулканичния пояс Фуджи — промърмори под носа си Онодера.

— Във всеки случай не бива да се счита, че активността на вулканите съвсем не е свързана с измененията в геоформиращите процеси.

Известно време двамата мълчаливо гледаха морската повърхност. Корабът се движеше над вулканичния пояс Фуджи, който започва от централната част на Япония и се проточва право на юг, като преминава през най-дълбоката част на Тихия океан. Този огнен пояс се простира на повече от хиляда и шестстотин километра, като започва от върха на хребета Хида на централния планински масив Хоншю-Хакуба и Норикура, преминава през Акаиши, Фуджияма, Хаконе и Амаги, проточва се по островите Идзушито, по скалите Байонез и през остров Тори на юг, обхващайки островите Нампо, достига почти до Северния тропик. Малките острови — песъчинки в океана са с върхове на подводни вулкани, които се издигат до четири хиляди метра над морското дъно. Бреговете им се мият от юг на север от тъмносиньото топло течение Курошио. То донася от далечните южни морета риби, водорасли, птици, семена. Тук е източният край на северния ръкав на „Великата черна река на океана“, която започва от тропиците, завива на изток и се разклонява ветрилообразно, като мие със своите могъщи потоци Японския архипелаг откъм Тихия океан.

Островите — песъчинки, които на северозапад завършват с огнедишаща гирлянда, са върхове на огромна подводна планинска верига, която мнозина смятат за истинския западен бряг на Тихия океан. Тази планинска верига започва от североизточен Сибир, полуостров Камчатка, преминава през Курилските острови, северозападната и централната част на Хоншю, прави голяма извивка през островите Нампо, Марианските острови и остров Палау и описва огромна дъга, скрита под водата на хиляди метри дълбочина. Краят на подводната дъга достига до дъгата, която обхваща островите Ява и Суматра, и продължава до дъгата, образувана от островите Тонга, Кермадек и Нова Зеландия в южното полукълбо.

От двете страни на тази подводна верига структурата на морското дъно е различна. Любопитно е, че навсякъде по протежение на островната дъга, откъм страната на Тихия океан, се простира непрекъсната верига от различни по дълбочина морски падини — Курило-Камчатската, Японската, Идзу-Бонинската, Марианската, Западно — Меланезийската, Тонго-Кермадегската, а близо до континента са морската падина Рюкю, която се насочва към островната дъга Рюкю и Филипинската падина. По върховете на странната подводна верига се наблюдават най-удивителни неща. Тя се нарича Тихоокеански огнен пръстен или пръстен на вулканичната област в Тихия океан и достига точно до Япония.

— Странно нещо — промърмори разсеяно Онодера, като гледаше бързо бягащата черна вода.

— Какво? — наостри слух доцент Юкинага.

— Само като си помисля през колко различни места минава нашият курс.

— Да — кимна с глава Юкинага. — Аз също си мисля в момента за това.

— Също като в романа на Кунио Янагида „Шосе по морето“ — Онодера помогна на Юкинага да запали цигара. — Сякаш върху вулканичния пояс се простира скоростна магистрала. Според древните хроники именно по нея „дяволите“ — може би микронезийци, — подгонени от южния вятър и течението Курошио, са попаднали в Япония.

— Така ли? — каза Юкинага, като изпускаше с удоволствие дима, който беше всмукнал един-два пъти от цигарата. — Тихоокеанската подводна планинска верига може да се нарече Тихоокеанско шосе.

Двамата се засмяха.

— Нищо смешно няма — неочаквано се разнесе нисък глас. Скръстил ръце на гърди, неизвестно кога се бе появил професор Тадокоро. — Струва ми се, че хората, растенията и коралите си приличат. Ако се появи някаква издатина, те веднага се захващат за нея. Вероятно така, съвсем просто, е възникнал животът. Възможно е високомолекулната частица да се е закачила върху грапавина от молекулен порядък, да се е закрепила там и благодарение на това се е образувала сложната белтъчна молекула.

— Да, но преди всичко… — не довърши мисълта си доцент Юкинага, тъй като от дъното на кораба се разнесе тъп удар.

— Какво е това? — професор Тадокоро се загледа във водата. — Сблъскахме ли се с нещо?

— Едва ли е подводна скала — възкликна Юкинага. В този момент силна въздушна вълна ги блъсна безшумно в лицата и последва грохот, подобен на артилерийски залп.

От капитанския мостик се чу команда и по палубата затичаха много хора.

— Изригване! — извика от палубата Юуки.

Разнасяха се викове, всички сочеха водната ивица на североизток. Скалите Байонез, покрай които корабът току-що беше минал, изригваха на голяма височина сиво-кафяв дим. На границата между водата и дима играеха червени пламъци. Скалите наоколо побеляха от пепел.

— Гледайте, около рифа Мьоджин се издига пара — забеляза доцент Юкинага, като взе бинокъла от любезния професор. — Все пак до образуването на нов остров няма да се стигне.

— С цунами ли се сблъскахме? — попита Онодера.

— Може би, но не беше силно — отвърна професор Тадокоро. — Я вижте, стихията постепенно затихва.

Наистина, както каза професорът, пламъците отслабваха. Онодера погледна през бинокъла и забеляза, че между скалите още блестеше огън, но вече на по-редки, малки езичета. Корабът се наклони и Онодера почувствува, че „Хокудо“ увеличава скоростта си. Вълните достигаха палубата. Водните пръски силно го удряха по лицето. Корабът се разклати и завибрира. Палубите опустяха, газовите турбини започнаха да вият като вятър в подземна пещера.

— Пристигна радиограма от наблюдателния кораб — каза капитанът, като слизаше от мостика. — Ще се отправим към областта на потъващия остров, а после ще тръгнем директно към остров Тори, за да евакуираме оттам сътрудниците от метеорологичната станция.

— Към остров Тори ли? — учуди се доцент Юкинага, като вдигна рамене. — Там също ли има изригване?