Сакьо Комацу
Потъването на Япония (28)

9

В продължение на една година Японският архипелаг ще се скрие под водата…

Съобщението на японското правителство потресе целия свят, но обикновените японци реагираха на него неочаквано спокойно. Впрочем по-правилно бе тяхното състояние да се нарече духовна опустошеност. Нямаше случай, при който човек с вопли и стенания да изскочи на улицата. Хората слушаха обръщението на премиера към народа и лицата им постепенно изстиваха, като се превръщаха в нищо не изразяващи маски. Вероятно те просто не знаеха какво би трябвало да направят сега. Всичко беше толкова неочаквано и така невероятно.

Само минута след речта на премиера в Япония зазвъняха буквално всички телефони.

Гледа ли телевизията?… Слуша ли предаването?…

Япония потъва… Как така?… Ти какво мислиш за това?… В този случай какво трябва да се направи?… Кажи ми какво трябва да предприема… Ти как си сега?… Ало, ало… Аз съм… Слуша ли новините?… Да, веднага се връщам в къщи. Аз също веднага се връщам, а ти вземи децата от училище…

Колкото и да е странно, никъде не възникна бурно обсъждане или спор. Хората се стараеха да не се поглеждат, грабваха телефонната слушалка или мълчаливо барабаняха с пръсти по масата, с поглед, устремен в пространството.

Като шляпаха в шумолящата пепел, хората със застинали сиви лица бързаха по улиците, които водеха към автобусните и трамвайните спирки. Ще ги докара ли до къщи трамваят, влакът, автобусът, таксито?…

Или докъде е възможно въобще да се стигне?

След изригването на Фуджи земният транспорт беше парализиран от слоя пепел. Снегорини разчистваха улиците. Леките автомобили все още някак вървяха след тях, но техният брой намаляваше — започна да се говори за недостиг на бензин, чийто разход беше взет под държавен контрол и беше строго нормиран.

Извънредното положение, което беше въведено в столицата след Голямото Токийско земетресение и продължи три месеца, беше отменено само преди два месеца, а сега го въведоха отново. При това не само в Токио, а в цялата страна.

— Може би ще се наложи да се внесат известни корекции в разпределението на корабите — докладва началникът на управлението по морски транспорт пред Комисията по евакуация. — След изригването на Фуджи някои от чуждестранните корабовладелци заговориха за отмяна на рейсовете на вече ангажирани от нас кораби под предлог, че във връзка с увеличаващата се опасност профсъюзите ще искат увеличаване на работната заплата. Но всичко това е с цел да се увеличат цените…

— Правителството води преговори с американския президент да ни отдели освен Седмия и Първия морски флот — каза председателят на Комисията. — Събитията се развиха неочаквано бързо и запасите ни от злато, платина и валута са едва три четвърти от набелязаната сума. А и тези корабовладелци… Ще се окажем може би пред огромен дефицит…

— Нищо не може да се направи… — каза друг член на Комисията. — Корабите трябва да се получат на всяка цена. Общият тонаж на търговските кораби на Япония представляват двадесет и шест милиона тона. Това е нищожно малко, за да се превозят сто и десет милиона души. При това голяма част от търговския флот са танкери.

— А как е със самолетите? — прояви интерес председателят на комисията. — Не се ли готвят авиокомпаниите да увеличат цените?

— За сега не, но предполагам, че в най-трудните моменти няма да можем да разчитаме на самолетите — започна отговорникът за превозването със самолети. — Летищата, както знаете, са слабото място на Япония. Само Нарита, Итами, Итадзуке и Читоши са в състояние да приемат огромни трансконтинентални авиолайнери. Но ако започнат земетресения или наводнения, дали ще може да се използуват и тези летища…

— А на какъв брой самолети разчитаме?

— Не знаем още точната цифра, тъй като не са завършени всички преговори с авиокомпаниите… Но аз мисля, че може да се говори за тридесет процента от всички съществуващи в света самолети. Разбира се, светът няма да остане без самолетен транспорт заради нас. Става дума за самолети от гражданската авиация, предназначени за далечни и средни полети, които ще ни бъдат дадени за една седмица, когато настъпи най-критичният момент. Не бива да се забравя и за пропусквателната способност на летищата. За Нарита максимум хиляда излитания и кацания в денонощие, а за Итами — шестстотин. Американците обещават да ни отпуснат стратегически транспортни самолети от ВВС, по-точно някои от гигантите С 5-А. Но за такива машини нашите летища не са пригодени… Така че помолихме да ни отделят повече от средните машини…

— Военноморските сили на Индонезия и правителството на Китай също предложиха своята помощ… Но не можем да възлагаме на тях големи надежди — каза началникът на управлението по морски транспорт. — Съветският съюз още не ни е дал отговор, но според получената информация големият транспортен флот на СССР сега се насочва през Северния Ледовит океан към Тихия… Така че се надяваме скоро да получим отговор.

— Съветският съюз, Северна Корея, Китай… — каза един от членовете на комисията. — Нашите най-близки съседи, а не можем да се евакуираме там, както би ни се искало…

— Много отдавна трябваше да се погрижим за дружбата и културния обмен с тези страни! — силно възмутен удари с юмрук по масата един от членовете на Комисията, представител от опозиционната партия. — Япония още от епохата Мейджи правеше всичко възможно, за да ги превърне в свои врагове. Ту икономическа, ту военна агресия, ту бяхме на страната на привържениците на студената война, като предоставяхме своята територия за военни бази… В общи линии провеждахме типично империалистическа политика. Сами сме си виновни, сами подготвихме съдбата на Япония на азиатско сираче. Дори и в следвоенните години не се замисляхме да възпитаваме младежта в дух на дружба и търпимост към народите на Азия. Така и не преодоляхме своето чувство на превъзходство и високомерие спрямо тях. В интернационалното възприятие на японеца, страните на Азия напълно отсъствуват. Какво представляват съвременните японци? Предварително програмирани за интензивна икономическа дейност животни с огромна кесия, които с презрение гледат на бедните и „непрограмирани“ азиатци. Какво би могло да се очаква от тях, ако им бъде позволено да се преселят в техните страни?

— Моля ви, сега е късно да говорим за това, но наистина Япония винаги се е стремяла да попадне в редицата на „европейските държави“ — съгласи се председателят. — Трябва да си признаем, че в известна степен сме преуспели. А и нашата самоизолация от Азия с нищо не ни е навредила. И освен това, винаги е имало възможност, ако нещо стане, да се скрием на нашите четири острова, да търгуваме и да поддържаме делови отношения с другите страни на земното кълбо, които са отдалечени от нас на няколко десетки хиляди километри. Но в случая тези острови, на които ние бихме могли да се скрием, изчезват…

— Да, в комисиите по евакуиране ще им се пръснат главите — заговори представителят на печата. — Проведе се допитване до населението кой къде би предпочел да се евакуира. Мнозинството посочи Америка, Европа и Австралия. А от Югоизточна Азия предпочитат Хонгконг, Бангкок и Сингапур. Изглежда, тези хора са били там като туристи…

— Не трябва ли да се предприемат контрамерки срещу крайнодесните елементи, които разпространяват клевети срещу Китай и СССР? Преди те говореха, че тези страни се готвят да ни нападнат, а сега внушават на хората, че ако се заселят там, ще бъдат поставени в положението на роби — каза представителят на опозиционната партия. — На такива елементи не трябва да им се предоставя свобода да се развихрят в този отговорен момент! Разбира се, цялата вина пада върху управляващата партия. Въпреки че през последните години няколко пъти се сменя съставът на Кабинета, правителството винаги с прекомерно усърдие поддържаше антикомунистическата политика на САЩ и мълчаливо одобряваше психологията и действието на подобни типове.

— Този въпрос вече е обсъждан на високо равнище — каза председателят. — Безусловно необходимо е да се вземат мерки по отношение на крайнодесните елементи, но не бива да се нарушава и конституцията…

— В същност нито една страна не допуска такова раздухване на клевети спрямо другите държави, както Япония. Тя е съвършено лишена от усещането, че е член на международна общност — забеляза представител на дипломатическите среди, който беше член на Комисията от управляващата партия. — Няма ли избирането на мястото за евакуация да доведе до безредици? Невъзможно е при създадената ситуация да се избегне принудителното разпределение.

— Нищо друго не ни остава, освен да втълпим на нашите сънародници, че това не е екскурзия, а евакуация за спасяване на живота — намръщи се председателят. — Но по същество! Моля да продължим с доклада.

— Въздушният транспорт при най-идеални условия за десет месеца ще може да извози десет милиона души на разстояние пет хиляди километра или двадесет милиона на две хиляди и петстотин километра — продължи да докладва отговорникът за въздушния превоз. — Но повтарям, само при идеален вариант. До този момент не е известно дали нашите летища ще са в състояние да работят.

— Положението на летището в Осака ви е известно, но и Нарита си има своето слабо място — отбеляза началникът на управлението за гражданска авиация. — Това е горивото. Нефтопроводът от пристанището Кашима е пострадал силно от земетресението и само три четвърти от него е възстановен. А ако силните земетресения продължават, ще се наложи да се извозва гориво по въздуха. Трябва да се има предвид, че и вътрешните водни пътища излизат от строя. Най-слабото място на отдалечените от морските пристанища летища е, че горивото не може да бъде доставено непосредствено от танкерите.

— Не е по-добро положението и с морските пристанища — каза началникът на управлението за морски транспорт, — вече тридесет процента от оборудването на пристанищата по Тихоокеанското крайбрежие са излезли от строя, а по крайбрежието на Японско море е парализирана една десета от пристанищата. Ако процесът на пропадане на Тихоокеанското крайбрежие и издигането му откъм Японско море продължава със същите темпове, в продължение на четири месеца оборудването по всички пристанища в страната ще стане негодно за използуване. Тогава трябва да се разчита само на товарене в открито море. А колко народ ще може да се извози с лодки до корабите?…

— Необходими са десанти кораби — каза председателят. — Нищо друго не ни остава, освен да се обърнем към Морските сили за самоотбрана и към командуването на военноморските сили за самоотбрана и към командуването на военноморските сили на САЩ. Сред десантните има и огромни съдове, с водоизместимост две хиляди и петстотин тона…

„Това е безумие за десет месеца — сто и десет милиона“ — помисли си председателят.

Японският архипелаг трепереше като в треска. От Кюшю на юг до Хокайдо на север, ставаха непрекъснато земетресения със сила от два до четири бала. В двата края на Япония едновременно се активизираха вулканите Асо и Токачи. Вече повече от месец не действуваше железопътният тунел през пролива Цугару.

Седембалното земетресение, което стана на север от Кюшю и на запад от Хоншю предизвика промени в седемкилометров участък, който се премести в хоризонтална посока с два метра, а вертикално — със седемдесет сантиметра. В резултат се разрушиха автомобилните и железопътните тунели между Шимоносеки и Моджи, като по чудо оцеля само мостът, който се измести с метър и половина.

Подхванаха изригвания на Киришима и Сакураджима на остров Кюшю. Тихоокеанското крайбрежие на острова, което беше вече пропаднало с три метра надолу, започна да пропада с още по-голяма скорост.

В централна Япония изригнаха Якедаке и Татеяма.

Хората бяха като вкаменени. Те с нищо не показваха своето вълнение, само очакваха разпореждането на правителството. В областта Кансай, която беше почти напълно откъсната от Токио, не се получаваха дори столичните вестници. Връзката между тези райони се осъществяваше само радиото и телевизията. Беше публикуван общ план за евакуация, но все още нямаше никакви конкретни указания.

Евакуирането трябваше да започне на втори април.

Съгласно съобщението във всеки район на управленията на префектурите, градските и селските кметства трябваше да се обявят времето и сборния пункт за заминаване. Но дните се нижеха, а обявление все още нямаше. Веднага след съобщението на правителството беше спряна продажбата на билети за международните полети. Постепенно започна евакуация на болните и необходимия медицински персонал. Но те бяха извозвани само в случай на готови евакуационни пунктове. Хората, които живееха близо до летищата, с все по-напрегнати погледи се взираха в забързаните кацащи и отлитащи самолети.

„… Ако временно е спряно извозването на гражданите, тогава защо всеки ден излитат препълнени самолети?… Кои са те? Може би роднини на важни правителствени лица, богаташи с връзки?… Излиза, че на тях им е разрешено да заминават. А какво ще стане с нас?… Нима ще ни държат до последния момент?… Или още по-лошо — ще ни оставят на произвола на съдбата?…“

Никой не говореше за това… Но в очите на хората, които гледаха излитащите самолети, проблясваха тревога и недоверие. Те все още не бяха загубили вяра в обществото и правителството. То някак си ще се справи… Тази надежда се крепеше върху дълбоко залегналото в съзнанието чувство за национално единство — нали всички те, и политическите деятели, и чиновниците, са японци…

Тревожната атмосфера се сгъстяваше не с дни, а с часове. Хората се движеха почти автоматично, с устремен в пространството взор. Ако погледите им се срещаха, ужасът, който четяха в очите на другите, само умножаваше страхът им и всеки се чувствуваше като подгонен звяр.

А земята продължаваше да трепери. От небето непрекъснато се сипеше белезникава пепел…

Комуникациите постепенно излизаха от строя. В градовете, които бяха откъснати от селскостопанските райони, вече се усещаше недостиг на храна. В Токио след земетресението все още беше в сила законът за контрол на цените и разпределение на хранителните продукти. Сега, в условията на извънредното положение, всички средства за свръзка, транспорт, разпределение на храните, на предметите от първа необходимост, както и техните цени преминаха под пълния контрол на правителството. Но веднага след като беше издаден законът, изчезнаха някои стоки. Наистина само след около десет дни благодарение на намесата на правителството положението се измени. Излизането на транспортната мрежа от строя из цялата страна наруши стокооборота и превърна недостига на храна в столицата в много сериозен проблем.