Сакьо Комацу
Потъването на Япония (30)

11

Ако на световната авансцена енергично и вдъхновено се трудеше специалният комитет, създаден от Организацията на обединените нации, зад кулисите действуваха други сили, за които средствата за масова информация не съобщаваха нищо…

Звъняха директните телефони на правителствените глави в Москва, Вашингтон, Пекин, Париж, Лондон… С нищо не привличащи вниманието дипломати и военни се носеха на самолети от континент на континент. „Димни завеси“, намеци, сондажи, а заедно с това и преки изявления на пресконференции — всеизвестната дипломатическа техника бързо беше хвърлена за изясняване намеренията на едната и другата страна.

Какво влияние ще окаже изчезването на Япония върху Далечния Изток и в целия свят? Няма ли да се наруши равновесието на силите? В случая ставаше дума за изчезването на страна, която е оказвала не малко влияние върху хода на съвременната история.

Съединените американски щати, Съветският съюз и Китай се заеха поотделно с изучаването на възможните щети от земетресения и цунами в източната част на Азия, особено на Корейския полуостров, в Приморието, по крайбрежието на Жълто и Източнокитайско море и около остров Тайван. Естествено засили се оживлението около лицата, които бяха най-добре осведомени за настъпващите промени. В главния щаб на „програма Д“ започнаха да изчезват различни документи или някой от сътрудниците беше повикван от време на време в залата на хотел „Н“ на поверителна беседа, за да се получи необходимата информация. По коридорите на сградата на Силите за самоотбрана непрекъснато сновяха чуждестранни кореспонденти, дори и дипломати. Разбира се, надписът „За външни лица входът е строго забранен“ не ги спираше. Стигна се дотам, че заедно с документите изчезна и един сътрудник от Главния щаб. А след това „се изпари“ и младият географ.

Когато се получи съобщението, че двамата „похитени“ се намират извън границите на Япония, Юкинага не издържа:

— За нас се решава въпросът „Да бъде или да не бъде?“, тези… за какви ни мислят?! — истерично изкрещя този обикновено тих и сдържан учен. — Те и двамата са ни необходими. Един след друг хората напускат работа поради преумора!

— Не се горещи — спря го Наката. — Представяш ли си какви кисели физиономии ще направят само като разберат, че не разполагаме с друга по-особена информация освен тази, която е представена в доклада на международното географско дружество. Ние просто нямаме време да изучаваме влиянието на катаклизма върху околните територии.

— Но нали имахме — каза Куниеда. — Според мен още на първия етап от работите…

— Да, но не ни достигнаха хора — Наката потърка необръснатите си бузи. — Нека сами да се заемат с изследванията и да подготвят прогноза.

Куниеда знаеше, че в процеса на създаване на модела за потъването на Япония се изясни, че влиянието на катаклизма върху близките райони ще бъде неочаквано малко. Но за по-детайлно изучаване на това въздействие нямаше време. След като изпрати семейството си при роднини в чужбина, Куниеда работеше както преди без сън и почивка, но сега вече в секретариата на Комитета по осъществяване на евакуацията. Щабът на „програма Д“ премина под ръководството на Комитета, но практически те си останаха на старото място. Началникът на щаба стана заместник-председател на комитета, а Куниеда беше свръзката му. Събитията се развиваха бързо, изригванията и земетресенията не спираха. Пропадането и хоризонталното преместване на Тихоокеанското крайбрежие ставаше все по-забележимо. Постепенно всички отрасли на стопанския живот в страната бяха парализирани. Хората получаваха всекидневната си дажба и чакаха… Чакаха да дойде техният ред и да получат сведение за мястото, датата и часа на сборния пункт.

В международен план работите вървяха по своя ред. На конференция в Белия дом президентът на Съединените американски щати заяви, че за участие в евакуацията на населението на Япония, освен ангажираните предварително от нейното правителство кораби, в японски води плува и Седмият американски флот, а ще го последва и част от Първия флот. В спасителните работи на Далекоизточните въздушни сили се включиха и транспортните самолети на Седми и Тринадесети флот. Досега все още не бе определен броят на бежанците, които ще бъдат приети от САЩ. Правителството бе решило да приеме два милиона души, които ще се заселят по Тихоокеанското крайбрежие, но за вътрешните райони на страната въпросът щеше да се разглежда в Конгреса.

По същото време в изпълнение на великия си морален дълг кораби от военноморските сили на Съветския съюз започнаха да извозват японски бежанци и тяхното имущество през пристанищата Тумои, Акита, Ниигата, Наоецу, Тояма, Цуура, Майдзуру и Сайминато в Находка.

Нбайон, председателят на специалния комитет към Организацията на обединените нации, излезе за няколко минути от заседанието, което продължаваше вече осем часа, за да се срещне със съветника господин Китова. Те се бяха запознали при обсъждане на проекта за строителството на железопътна линия в Танзания.

— Неприятно усложнение — съобщи съветникът Китова, като водеше Нбайон към отдалечения ъгъл на стаята. — Получи се съобщение, че Южноафриканската република тайно изпраща отряди в Намибия…

— Вече е проникнала? — Председателят сви устни.

— Това не бива да става. Дори в Съвета по въпросите за Намибия никой не е запознат с този план… Може да се предположи само едно: когато по решение на Генералната Асамблея е започнал работа специалният комитет, правителството на Южна Африка е предусетило такава възможност.

Намибия, която някога се наричаше Югозападна Африка и в миналото беше германска колония, граничеше на север с Ангола, на изток със Замбия и Ботсвана, а на юг с Южноафриканската република. След Първата световна война по решение на Лигата на нациите стана под мандатна територия на Южноафриканската република. След Втората световна война, в условията на засилващото се движение за освобождаване на африканските колониални страни, Генералната Асамблея излезе с решение да й се предостави независимост не по-късно от 1968 г. Но въпреки това Южноафриканската република не признаваше това решение и дори ограничи автономията на местното население. Международният съд в Хага през юни 1971 г. произнесе решение за незаконното пребиваване на Южноафриканската република в Намибия, но ЮАР, като предявяваше имуществени права, все още продължаваше да стои в нейните предели. Организацията на обединените нации изпрати там свой генерален комисар, като се опираше на решението за предаване мандата на управление. И така Намибия се оказа под двойно управление.

По решение на Генералната Асамблея Замбия, опорният пункт на националното движение в Южна Африка, заедно със съседна Танзания пристъпи към разработване на план за преместване на голям брой японски бежанци в Намибия. Този план преследваше две цели — хуманен дълг и да предостави на развиващата се страна добре обучени специалисти…

— Аз мисля, че този въпрос трябва да се обсъди във вашия съвет — каза председателят Нбайон, като се изправи. — Ще се постараем да го включим в дневния ред и на комитета. Трябва да разгледаме този въпрос и с Генералния секретар.

Изведнъж в хола се разнесе шум. Хората бързаха към изхода.

— Какво се е случило? — попита Нбайон служителя, който минаваше край него.

— В шест часа започва предаването чрез спътник. Директно предаване от Япония. Самият Ед Хоркинз се е насочил към мястото на събитието. Казват, че ще бъде нещо потресаващо…

— Да отидем ли и ние? — Китова направи няколко крачки в същата посока, в която вървяха и другите.

— Почакайте — Нбайон хвана съветника за ръкава, — погледнете…

В ъгъла на хола, накъдето посочи председателят, видяха дребен джентълмен от източна раса, с прошарена коса, който се отдели от потока и се загледа в кървавочервения нюйоркски залез.

— Господин Нодзаки, специален член на нашия комитет — прошепна Нбайон със своя плътен, нисък характерен за африканец глас. — Поставете се на негово място! Сега потъва неговата родина. Територията, на която са живели неговите деди и прадеди. Планините, джунглите, степите на Япония, където спят духовете на неговите прадеди, всичко изчезва… И домашни животни, и птици, и зверове… Къщи, села, Токио, гробове… маймуни и хипопотами…

— Нима в Япония има маймуни и хипопотами? — промърмори съветникът Китова. Гласът му прозвуча печално и съчувствено…

— На този стар човек му е тъжно — каза Нбайон, като постави ръка върху рамото на съветника. — Сега неговите съотечественици се мятат, измъчени от страх… И чакат… Чакат… Майки… Деца… А той е длъжен да се взира в това на екрана в тихия, спокоен град, в комфортната заседателна зала… Да гледа как всичко загива. Наред с търговските реклами…

— Вие сте съвършено прав — съгласи се Китова. Телевизорът е една кутия, годна само за развлечения. Само за филми, комедии, но за репортажи от мястото на трагическите събития! В нашата страна възникна въпросът дали си струва да се предават речите на президента по телевизията. Обсъжда се дали гражданите са способни напълно да възприемат речта на президента, когато той говори от телевизионния екран…

— Хайде да отидем при него — предложи председателя, като видя как старият Нодзаки изтри очите си и скри носната кърпа в джоба. — Само че без да го утешаваме. Той е мъж. Ще го питаме за мнението му за нашия проект.

Когато приближиха към стоящия до прозореца старец, се дочуха гласове:

— Кое място, казвате, потъва?

— Не помня точно, но може би Шикоку.