Сакьо Комацу
Потъването на Япония (17)

2

Когато дойде на себе си, Ямадзаки, куцайки, вървеше в гората до храма Мейджи. Навярно си беше навехнал крака, защото при всяка стъпка болката преминаваше към глезена. Дори това той почувствува едва сега. Огледа се, но не забеляза фигурата на Ясукава. Отпред, отзад, отляво и отдясно припряно се движеха изтерзани, задъхващи се, покрити с мръсотия и прах хора. Стонове, плач.

Като премина горичката, Ямадзаки внезапно почувствува страшна слабост. Той не можа да стои изправен и падна на колене. Пот покри цялото му тяло, дишаше трудно. Навсякъде усещаше остри болки. Почувствува, че започва да му се вие свят. Когато силният звън в ушите му стихна, той дочу развълнуваните гласове на хората.

Въздъхна дълбоко два-три пъти и усети, че главата му започна да се прояснява. В гората около храма вече се бяха събрали няколко хиляди, а може би и десетки хиляди хора.

— Долната част на града цялата е изчезнала — извика някой.

— Казват, че Токийският залив се е превърнал в море от огън — това като шепот се понесе от уста на уста.

Като стъпи внимателно на болния си крак, Ямадзаки се изправи. Внезапно го обхвана безпокойство. Какво ли е станало със семейството му… С къщата му?

— Извинявайте за момент — Ямадзаки се обърна към минаващия покрай него човек, чието лице не можа да разпознае дали е на мъж, или на жена. — Трамваите движат ли се още?

— Как ще се движат? — грубо отговори мъжки глас. — Релсите са изкривени така, че изглеждат като оризов мармалад. Навсякъде има разместване и пропадане на земните пластове. Нима е възможно да се възстанови всичко? Излизайки от Шибуя на естакадата, електрическият влак, препълнен с хора, излетял от релсите. Трупове, разбираш ли, трупове… лежат… Аз сега минах оттам и с очите си ги видях…

— И на скоростните магистрали е ужас — извика някой с висок, плачещ глас. — Ужас! В подземния тунел…

— Дай да чуем радиото! — Двама-трима души се хвърлиха към една изоставена кола.

— Пусни го по-силно! — завикаха наоколо. — Ние също искаме да слушаме.

Намериха станцията на японското радио. Загърмя развълнуваният глас на говорителя: „Връзките с новата железопътна линия Токайдо, централната линия, Шинец и Североизточната са прекъснати… На запад от Атами е възстановена връзката на Старотокийската линия… Пострадал е целият край Канто — префектурите Чиба, Ибараги, Токио, Точиги, Сайтама, източната част на Гума… На целия район, разположен около Токийския залив, са нанесени огромни щети от цунами. В крайбрежния промишлен район Кейо едновременно с пожарите е станало и пропадане на земните пластове и огромни площи пресушени земи пак са се оказали под водата. Загубите от цунами са се разпрострели от крайбрежието Сагами на провинцията Канагава до източното крайбрежие на полуостров Идзу…“

— А какви са загубите в града? — извика някой нетърпеливо.

„Състоя се извънредно заседание на Кабинета на министрите, в което взе участие председателят на Държавния комитет по обществена безопасност. Като изслуша доклада за загубите, нанесени от земетресението в различните префектури, правителството реши да не дочака молбата на столичното кметство, а да основе извънреден щаб за защита от природните бедствия. Щабът ще пристъпи към изпълнение на своите задължения в шест часа и дванадесет минути — продължаваше говорителят. — Преминаваме към следващото съобщение. Управлението за самоотбрана е мобилизирало за спасителни работи първа дивизия на Силите за самоотбрана на столицата, първи десантен полк Касумигаура, а също така и първи флот на морската самоотбрана и четвърти корпус на въздушните сили. Постъпи ново съобщение: По данни на информирани кръгове, правителството, като отчита сериозността на положението в столицата, а също така и размерите на огромните щети, причинени от земетресението, в момента на заседание на Кабинета разглежда въпроса за въвеждане на първото следвоенно извънредно положение. По молба на премиер-министъра вече са призовани двете палати на парламента, но събралите се депутати не наброяват и половината от необходимия кворум. Преминаваме към съобщение за щетите, причинени в различни райони на столицата…“

Ямадзаки искаше да слуша, но се разнесоха силни викове. Дочу се шум на мотор. Фарове осветиха тълпата. От три товарни автомобила слязоха войници, носещи на главите си каски и униформа с цвят каки.

— Спасителен отряд от армейските сили за самоотбрана — загърмя високоговорителят. — Незабавно ще бъде оказана бърза медицинска помощ на всеки нуждаещ се. Който може да върви, молим да се насочи към спортната зала Йойоги, към закрития плувен басейн или към сградата на радиопредавателната корпорация в Шибуя. Там са открити временни пунктове за бърза медицинска помощ. Молим да запазите спокойствие и да съблюдавате обществения ред. Земетресението свърши. Вземат се мерки срещу пожарите. Строителните отряди на силите за самоотбрана вече са взели мерки за възстановяване на железопътните линии на специалните участъци, водещи към столицата. Скоро ще имаме съобщение и за основните шосейни пътища.

„Лошо — мислеше си Ямадзаки, като куцаше с болния си крак редом с тълпата, която беше започнала да се движи. — Ако след всичко случило се досега, се извърши и смяна на Кабинета…“

В светлината на прожекторите нещо се мяркаше — ту бяло, ту черно. Той погледна към небето. Там летяха множество черни точки, сякаш небето беше покрито от несметни пълчища прилепи, донесени от вятъра и разпръснати в небето.

— Посипва се пепел — промърмори възрастен мъж, който крачеше редом с Ямадзаки.

„Това е лошо — продължаваше да си мисли Ямадзаки със свито сърце, без да обръща внимание на първите капки дъжд. — Много лошо, ако сегашното правителство бъде свалено, какво ще стане с програмата «Д».“

„Йошино“, който от остров Идзу се завъртя на сто и осемдесет градуса и пое курс към Токийския залив, в единадесет часа вечерта наближаваше Урага. Когато корабът заобиколи полуостров Миура, в далечината се видяха пожарите по крайбрежието на Урага и Сагами. Скоро крайбрежният вятър донесе съвършено непознат и необичаен мирис. След нос Кано редките капки се превърнаха в проливен дъжд и видимостта се влоши, но от мостика все пак се виждаше как потъналото в мъгла небе на север се оцветява с кървавочервен пламък.

— Токио гори — промърмори си под нос Катаока, който стоеше редом с Онодера. — И Кавасаки, и Чиба…

— Изглежда, че преди повече от три часа е минала цунами — каза Онодера, като затягаше качулката на дъждобрана си. — Колко ли хора са пострадали? Сигурно и щетите са огромни.

„Йошино“ се придвижваше със скорост седем-осем възела. Изведнъж като че ли иззад дъжда зави сирена.

„Дан!“ — нещо прогърмя. Изви се огнен стълб. Това може би бяха газохранилищата в Кавашима или Йокохама.

— Ужасна миризма — намръщи се Наката, вдъхвайки дълбоко — Струва ми се, че сме в Йокосука. Изглежда, че и тук са останали само развалини. Дори е опасно да отиваме по-нататък. Следи от цунами, нефтени пожари, отровни газове…

Тъмната морска повърхност стана още по-тъмна от появилите се изведнъж около кораба плаващи предмети: кутии, татами, железни туби за бензин, дъски и всякакви други отломки… и трупове…

— Тадокоро-сенсей — извика Онодера към професора, който стоеше гологлав, без дъждобран редом с другите. — Вероятно силно са пострадали и районите Кейхин и Кейо. А крайбрежният район на Токио може би вече не съществува.

— Дреболии — промърмори професорът, по чието лице се стичаха струйки дъжд. — Това е все още нищо…

— А какво ли е станало с нашите от кантората? — попита Катаока.

— Да, какво ли е станало с Ямадзаки и Ясукава? — тихо проговори Юкинага. — Дали са успели да се спасят?…

Мрачната и дъждовна нощ на разрушения, пожари и цунами си отиваше. Дъждът беше измил праха и пепелта и бе оголил ужасяващите развалини. Пожарите в крайбрежния район продължаваха, гъстият черен дим като огромен дракон се разстилаше над морската повърхност.

Онодера, заедно с професор Тадокоро и доцент Юкинага, излетяха с вертолет от Йокосука. Спешно ги бяха извикали в Кабинета на премиер-министъра. Сега пред очите им се разкриваше страшната картина на разрушенията. Все още тук и там в Йокохама, Кавасаки и някои други райони на столицата се издигаше димът от догарящите пожари. Тази огромна зона, в която беше събрано двадесет процента от населението на Япония, сега се бе разпростряла неестествено тихо под ясното небе с редки кълбести облаци.

Безкрай, докъдето стигаше погледът, само непрекъснати редици развалини — полуразрушени и разрушени здания. Наоколо се виждаха огромните черни петна на пожарищата. По шосетата, високоскоростните магистрали, навред имаше купища от изгорели и експлодирали автомобили. Земята беше почерняла от сажди. Съвършено почернели от сажди бяха и стените на тунелите, по пътищата се виждаха блестящи буци от разтопен асфалт, виеха се тънки струи дим. От снощните новини Онодера разбра, че поради пропадане на земните пластове съобщенията между Токио и Нагоя са прекъснати.

Върху самолетната писта А на летището Ханеда се виждаха останките от изгорелия самолет ДС–8. Пистите до морето сега бяха под водата. Пожарите в складовете за гориво вече бяха загасени, но как печално изглеждаше цялото летище! Дълго време нямаше да го възстановят… В съседство с летището Ханеда още по-трагично зрелище представляваше сушата, която с труд беше отвоювана от морето. На Онодера му се сви сърцето от болка. Сега всичко това се беше превърнало в едно огромно блато. Сред монорелсовия път и високоскоростните магистрали, до пристанището бяха заседнали средно товарни кораби и шлепове. На някои места във водата стърчаха подпорите на мостове с врязали се в парапетите им товарни автомобили и фургони.

Във въздуха висеше влакът на монорелсовия път. „А какво ли е станало с пътниците в него?“ — помисли си Онодера.

Под ясното есенно небе Токио беше започнал да проявява признаци на живот. Булдозери разчистваха разрушенията. Беше се образувала дълга върволица от товарни автомобили, които вероятно разнасяха медикаменти за оказване на първа помощ на пострадалите. Насреща им се движеха автобуси, товарни автомобили от силите за самоотбрана, пълни с хора, които най-после бяха намерили начин да се доберат до домовете си.

„Да, японците са свикнали с бедствията“ — помисли си Онодера и почувствува как очите му се пълнят със сълзи. Нещо го душеше в гърдите. Един немец, посетил някога Япония и станал свидетел на големия пожар в Едо, бе писал: „Хората, чиито къщи изгоряха до основи, дори за миг не се поддадоха на тъгата. Те бяха с ведри лица. Въпреки че още не беше догорял пожарът, те вече чукаха с чукове на строежа на новите си жилища…“

— Правителствено съобщение — извика Юкинага, който слушаше радиото. — Броят на загиналите превишава два милиона. Общата сума на щетите е може би повече от десет трилиона йени…

Хеликоптерът, с който пътуваха Онодера и другите, започна да се спуска. Точно под него, куцайки, вървеше Ясукава. Лицето му наполовина беше покрито със засъхнала кръв. Сакото и панталонът му бяха превърнати в дрипи.

Миналата нощ, след като се беше измъкнал по някакъв начин от разрушената сграда, Ясукава, изглежда, беше тръгнал да търси Ямадзаки наслуки по ужасно тъмната улица. Той се бе опитал да се противопостави на движещата се насреща му огромна, крещяща тълпа, блъснал се бе в търкалящия се на улицата стълб и бе паднал. През него бяха минали множество хора. Когато дойде на себе си, видя, че се намира в гробището Аояма. Сред множеството надгробни плочи, някои от които бяха обърнати, се бе стекла огромна тълпа. При всеки нов трус всички уплашено викаха. Тук на него отново му прилоша и почувствува, че губи съзнание. Дъждът го съживи и когато отвори очи, видя, че наоколо вече няма почти никого. Изглежда, никой не се беше сетил за него.

Залитайки, той тръгна под дъжда.

— Студено — промърмори на себе си Ясукава. — Много е студено…

Като се прислони към стената на някаква постройка, тихичко заплака.

„Това къде ли е?… Защо съм тук?… Къде ли да отида?… Ами аз кой съм?… — мислеше несвързано Ясукава. — Каквото и да стане, нищо не искам…“