Сакьо Комацу
Потъването на Япония (19)

4

Онодера, Юкинага и Наката, като преминаха предния двор на парламента, осеян с палатки, в които се помещаваха редакциите на вестниците, и фургони на телевизионните компании, показаха на полицая на главния вход пропуска си и поеха към министерството на финансите. Правителствените учреждения, съсредоточени в центъра на улиците Нагата-чо и Касами-гасеки, почти не бяха пострадали. Само по стените на някои къщи се бяха появили пукнатини и тук-там имаше разбити тротоари.

— Е, какво да правим? — попита Онодера. — Да се отбием ли в канцеларията на премиер-министъра? Може би Ямадзаки е там?

— Дали ще отидем, или не, не е важно, но ми се струва, че нашият план „Д“ увисна във въздуха — каза Юкинага с пресипнал глас. — Сега на никого не му е до нас. Във всички учреждения е стълпотворение. Естествено необходими са спешни мерки…

— Все едно, нека да надникнем — предложи Наката. — Може би от „Йошино“ има някакво съобщение.

Когато завиваха зад ъгъла, те едва не се сблъскаха с бавно вървящия насреща им Ямадзаки. Дребничкият Ямадзаки сякаш бе станал още по-малък. За тези дни той като че ли беше изсъхнал и остарял. Небръснатите му бузи бяха хлътнали, около очите му имаше кръгове, а върху оловносивото му лице бе легнала умора.

— А-а — Ямадзаки ги погледна с мътен, безжизнен поглед, — къде е Тадокоро-сенсей?…

— Все още упорито чака в парламента — отвърна Онодера. — А какъв смисъл има?! Колкото и да чака, дори до секретаря няма да се добере. Обяснихме му, че при това положение не ще можем да се срещнем с премиера, но той не иска и да чуе.

— Идваме тук, близо десет дни чакаме — сви рамене Наката.

— Между впрочем, намери ли се Ясукава-кун?

Ямадзаки огледа и тримата по ред и едва забележимо кимна с глава.

— Къде? — нетърпеливо попита Онодера. — Цял и невредим?

— Случайно надникнах в отряда за самоотбрана в Ичигая и там в санитарната част видях Ясукава… Раната му е лека, но може би известно време няма да може да работи — Ямадзаки посочи с пръст главата си. — Тук не е в ред. Амнезия. Може би не е от шока, а от силен удар в главата.

— Да го вземем оттам! — предложи Онодера.

— Невъзможно е, загубил е паметта си. Изглежда, доста се е ударил. Оставих на персонала адреса на роднините му. Сигурно ще се свържат с него. Да, бих го взел оттам, но по-нататък какво? Той не може да работи… Само помислете, сега всички болници са препълнени с ранени и болни на смъртно легло. Щастие е, че е попаднал санитарна част на отряда за самоотбрана.

В сградата на премиер-министъра цареше суматоха. По коридорите сновяха тълпи хора. Като си пробиваше път през хорския поток към специално отделената за план „Д“ стая, Наката попита:

— Свързахте ли се със стария?

— Много е трудно — промърмори Ямадзаки. — Той е в Хаконе. Казват, че по време на земетресението бил там. Вчера един от подчинените му ме посети у дома в Кьодо. Сега Куниеда е при него.

— Чудесно. Тогава няма смисъл професор Тадокоро да се среща с премиера, по-добре е старият да му каже…

— Каквото и да стане, с програма „Д“ все едно известно време няма да се занимаваме — каза Ямадзаки, като отваряше вратата. — Това стълпотворение скоро няма да свърши, а като свърши, тогава ще му мислим за нашата работа. След четири-пет години, не по-рано.

— Не е така — спокойно му възрази Наката. — При най-грубия анализ на данните, получени в резултат от изследванията на „Такацуки“, излиза, че минималният срок е две години.

— Две години?! — Ямадзаки разтвори от учудване уста. — Истина ли е това?

— Вече казах, това не са най-точните данни, а минималната стойност. В най-лошия случай…

— Но нали — Ямадзаки уплашено заоглежда тримата мъже. — Не мога да повярвам! Нали аз също се занимавах с проблема, с изследванията. При сегашното земетресение се освободи достатъчно енергия. Не означава ли това отлагане за известно време, или греша? Юкинага-сенсей…

— Хайде да поговорим за това в стаята — каза Онодера.

Стаята, отделена по нареждане на премиер-министъра за осъществяване на връзка с групата, занимаваща се с план „Д“, не беше голяма. Там имаше обикновени бюра и столове, библиотека, желязна каса, диван, две кресла и малка масичка. Една стая, която ставаше тясна, когато вътре влезеха четири-пет човека. Отвън на вратата не висеше никаква табела. Бяха обещали още двама сътрудници за водене на деловодството, но тях все още ги нямаше. Самите сътрудници, освен Ямадзаки и Юкинага, почти не идваха тук. Обаче сега, когато в кантората на Хараджюку беше невъзможно да се работи, им оставаше само тази стая, в която се съхраняваха най-ценните материали и документи.

— В суматохата отнесоха и директния телефон — Ямадзаки посочи към масата. — Дори чай не мога да ви предложа.

— Това да е — усмихна се Наката. — По-добре помисли как да се свържем със стария в Хаконе или, ако е възможно, да идем направо при него.

— А откъде да вземем кола? Отново икономия на бензин. А и само около шестдесет процента от телефонната мрежа е възстановена — Ямадзаки уморено се отпусна на стола пред масичката. — Снощи ограбиха съседите.

— И не си се наспал, нали? — прозявайки се, попита Онодера. — Напоследък и аз се чувствувам много уморен.

— Къде да се наспиш. У нас сега живеят две семейства — роднини и познати. Малките по цяла нощ плачат от страх. Наплашени са.

Ямадзаки уморено разтърка лицето си с длани. Онодера го гледаше с учудване. Та този човек почти се беше свършил. Съвсем доскоро той беше способен, преуспяващ чиновник. А сега — застаряващ, уморен до крайност баща на семейство…

— Изглежда, цялото семейство на Катаока е загинало — каза Наката. — Живееше на улица „Тамачи“.

Ямадзаки престана да разтрива лицето си и се обърна към Юкинага:

— Ще станат такива изменения в земната кора, каквито ние дори не можем да си представим, така ли? Не мога да повярвам! Наистина ли?

Юкинага едва кимна с непроницаемо лице.

— Но тогава какво ще стане със стоте милиона японци, с предприятията, с къщите?

— Според моите представи, в най-лошия случай, мнозинството ще загине — каза Наката. — Ще стане, защото преобладаващата част от хората няма да повярват, ще се съмняват. Добре ще е, ако нищо страшно не се случи. Но тогава на нас няма да ни бъде леко. Всичко ще се стовари върху главите ни и ще ни обявяват за маниаци и мошеници. Ще бъдем дадени под съд по обвинение за разпространяване на предизвикващи паника слухове и за разхищение на държавни средства. И някои политически дейци също ще отговарят заедно с нас. Аз мисля, че те съзнават това и отрано се готвят за един такъв изход. Но сигурно ще се окажат по-хитри от нас и все някак ще се измъкнат. Дори ако застанат пред съда, предварително ще са се договорили, кой ще им помогне после за това, че са се оказали в ролята на „жертви“. Ние обаче няма да имаме никаква поддръжка и от нас най-лесно ще направят изкупителна жертва. Може и да ни линчуват, може и да ни убият, но докато стане, докато те се съмняват и спорят, положението все повече ще се влошава и ще настъпи такъв момент, когато вече нищо не ще може да помогне. Тогава ще настъпи истинската катастрофа. Ще загинат милиони и милиони.

— Наката, вие сте нихилист — тихо каза Ямадзаки.

— Защо? Оптимист съм. Ако такова нещо не се случи или се случи в малки мащаби, тогава нека обществото ме разкъса, нека ме прогони от Япония. Аз ще приема всичко! При това поздравявайки това общество и тази страна, която се нарича Япония! Но дотогава считам, че трябва да поработим, изхождайки от предположението, че това ще се случи и тогава нашата работа ще донесе, макар и нищожна полза, ще намали предполагаемите загуби с един-два процента. Но и един процент значи много. Та това означава да помогнем на един милион скъпи на нашето сърце японци. И те ще бъдат спасени. А ако се окажем прави, няма да станем герои. Нали тогава ще бъде същински ад. А какъв смисъл има да се хвалим в ада със своето пророчество?

— Аз имам жена, деца — обади се Ямадзаки с пресипнал глас, като загасяваше цигарата си в пепелника. — Не зная вие какво мислите, но аз се опасявам за моето семейство. Знам, че някой ще направи нещо за тях. Но не е ли по-добре отсега да се изпратят в чужбина, макар че в тази ситуация това навярно е невъзможно.

Ямадзаки вдигна телефонната слушалка, дълго чака, докато му отговорят, и след това каза номера.

— Чак след тридесет минути ще ни свържат с Хаконе — обясни той и постави обратно телефонната слушалка. — Наистина не мога да повярвам… Наистина ли това ще стане?

Ямадзаки стана от стола.

— Добре ще е да повикате професор Тадокоро от парламента. Ще намеря кола. Ще излъжа някого и ще взема. Без купон за бензин… — заяви Ямадзаки, като отвори вратата на стаята, за да излезе. — Ако се проваля, ще ме уволнят дисциплинарно от заеманата длъжност.

— Наката-сан, вие ерген ли сте? — тихо попита Юкинага.

— Не, женен съм. Деца наистина нямам, но…

— Не се ли тревожите за жена си?

— Тя сега е в Европа, сама. Развлича се — Наката неестествено се засмя. — Не ме карайте да си мисля за глупости…

— Значи вие живеете разделени?…

— Не, защо? Откъде ви идват такива мисли? Аз дори съм влюбен в нея и тя също — Наката леко се смути. — Понякога си мисля, имах ли право като женен човек да се заемам с такава работа, която не обещава нищо друго, освен неприятности. Моята жена е от богато, дори много богато семейство, нейният баща е бил виден учен. Аз не съм израснал в такъв разкош, но все пак живея без лишения. Или накратко казано, няма да гладуваме. И въпреки всичко, аз се чувствувам задължен да се занимавам с тази работа.

— Действително, струва ми се, че вие сте нихилист — каза Онодера.

— Може би — просто се съгласи Наката. — Понякога от време на време се замислям дали наистина обичам Япония, японците… Но да обичаш и да спасяваш са две различни неща. Дори да не обичам японците и да не мога да ги спася, длъжен съм да им отдам всичките си сили. Даже ако за това трябва да платя и със собствения си живот.

 

Всички пътища, които водеха към Хаконе, все някъде бяха повредени. Често се срещаха пукнатини. Налагаше се да ги заобикалят. Колите можеха да се движат със скорост не по-голяма от десет километра. В Хаконе пристигнаха след полунощ. Когато колата се изкачи до върха на хълма Цудзура оре, се показа едноетажна къща, оградена с жив плет. Спирайки колата до вратата, шофьорът каза няколко думи по интерфона. Отвори се дистанционно управляема врата.

Старият седеше в стаята и се грееше на вграден в пода мангал. Беше облечен в кимоно и тъмнокафяво елече. А шията му бе увита с бял бархетен шал. Той толкова се беше превил, че изглеждаше много малък. Като че ли дремеше и дори не се разбра дали бе усетил влизането на гостите.

Момиче в късо, скромно за нейната възраст кимоно, ги въведе в стаята и ги настани край мангала. Нейните гъсти коси бяха събрани на тила в кок. На напудреното й, съвършено естествено лице се открояваха големи очи. Твърдо стиснатите й устни създаваха впечатление за упоритост. Но когато се усмихна, лицето й стана невероятно наивно.

— И вас ви е полюляло малко — каза професор Тадокоро и се загледа в пукнатината на стената зад гърба на стария.

Момичето поднесе чай, като стъпваше, изящно с малките си крака, обути в бели таби^[1]. „Походката й е отработена на занятията по танци в театър «Но»“ — помисли си Юкинага. В чашите имаше някакво питие, в което плаваха кафеникави листенца.

„Цвят на орхидея“ — помисли си Онодера, като отпи една глътка.

— И… — старецът леко се прокашля, — какво ще стане, Тадокоро-сан? За Токио не е нужно да говорим. Вече много и от различни места слушах…

— Разбира се! — Професорът на един дъх изпи чая си. — Моето заключение остава същото, както преди. За да получим по-точни данни, трябва да проведем изследвания от по-голям мащаб, за което е необходимо да привлечем повече учени. Въпросът е как да съобщим на правителството за този план…

Старецът леко галеше с ръка ръчно изработената порцеланова чашка. Невъзможно беше да се разбере къде гледат дълбоко хлътналите му очи. Дали безмълвно като дете гледаше как се плиска чаят, или бе потънал в себе си, забравил за всичко, което съществува на този свят?

— На този етап — изведнъж сякаш под носа си промърмори Наката, — не можем да продължим работата със същия брой сътрудници. Разбира се, няма да спрем да работим и в този състав.

Старият все още клатеше чашата за чай. Изведнъж набръчканата му ръка изчезна под масата и натисна нещо. Някъде в дълбочината на дома, безшумно, едва доловимо въздухът се залюля.

— Тадокоро-сан — старият повдигна лице и леко наклони главата си настрани. — Тази есен един храст разцъфна целият като обезумял. Сякаш природата започна да се побърква. Може от гледна точка на учения това да не е толкова странно… Но на мен, живелия повече от сто години сред тази природа, ми се струва, че тревите, дърветата, птиците, насекомите, рибите, всички са се изплашили от нещо.

Тихи стъпки преминаха през коридора и се спряха.

— Благоволихте да ме повикате — разнесе се глас.

— Ханае — каза старият, — моля ви да отместите шьоджи, също и стъклените врати, напълно…

— Но… — момичето широко отвори очи, — навън стана много студено.

— Нищо, отвори…

Момичето с шум отвори шьоджи и стъклената врата. В стаята, затопляна само от огнището, нахлу есенният студ на нощта в Хаконе. Дочу се жуженето на насекоми и шумът от близката горичка.

Надолу през стволовете на дърветата пред очите им проблясваше езерото Ашиноко. Сега в седемнадесетата нощ луната светеше достатъчно високо. Нейното почти ослепяващо ледено сияние играеше по набраздената повърхност на водата. Като черни паравани се извисяваха планините Хаконе, окъпани в лунна светлина.

— Тадокоро-сан — с неочаквана сила прозвуча гласът на стареца зад гърба на тези, които бяха забравили за всичко на света и се любуваха на прекрасната картина. — Красиво ли е? Моля ви, вижте добре тези планини и езера на Япония. Тя е огромна. На изток и запад, на север и юг — големи и малки острови. В нея живеят над сто милиона души… Вие и сега ли смятате, че тази Япония, тези огромни острови ще изчезнат под водата? Действително и сега ли продължавате да вярвате, че всичко това в най-близко бъдеще внезапно ще изчезне?

— Да… — сякаш изстена професор Тадокоро. — Аз вярвам за съжаление… Последните изследвания все повече и повече задълбочиха моята увереност.

Онодера потръпна, това не беше от проникващия през тялото му нощен студ. Той гледаше измитите от лунното сияние върхове, пълноводното черно езеро, разчупващо лунната светлина на милиарди частици, и го обхвана странно чувство.

Наистина ли тези острови, покрити с огромни планини, гори, езера, с градове и живеещи в тях хора, ще изчезнат под водата?

— Добре — разнесе се гласът на стария. — Това исках да чуя… Ханае, вече можете да затворите.

Онодера, който гледаше до болка в очите луната и небето без нито едно облаче, смръщи вежди. Стори му се, че съвършено ясният контур на луната изведнъж се разклати и сякаш се раздвои. Жуженето на насекомите замлъкна. Вятърът утихна, дърветата спряха да шумят. Настана мъртва тишина.

Но в този момент иззад дърветата се разнесе резкият вик на козодоя и на нощните птици. И веднага след тях закрякаха други, разтревожени от нещо, слепи и безпомощни в нощта. Далече надолу, на другия бряг на езерото завиха и залаяха кучета, закукуригаха петли.

— Започва — промърмори професор Тадокоро. Той не успя да довърши фразата си, тъй като всичко заехтя — и близката гора, и далечните планини. Като барабанен звън закукаха керемидите, заскърцаха гредите и стълбовете, а после стените и целият дом. Изгасна електричеството. Разнесе се звук от падащи мебели, шум от пясък, който се ронеше от стените, нещо рухна върху татами. Извика изплашеното момиче.

— Нищо страшно. Трус, който леко ще повдигне планинския масив Надзава — разнесе се спокойният глас на професора.

Земетресението бързо свърши. Седейки безмълвно в потопената в тъмнина стая, всички отново устремиха поглед към спокойното, осветено от яркото лунно слънце езеро Ашиноко. Луната се издигаше все по-високо, светлината й осветяваше пода.

— Наката-кун… Нали така се нарича младият човек, който каза нещо преди малко — дочу се в тъмнината гласът на стареца.

— Слушам ви — отвърна Наката.

— Вие представяте ли си в общи черти какво трябва да се направи в следващия етап?

— Да, представям си — спокойно отговори Наката. — Но ако трябва да се изразя по-точно, имам някои съображения. Съображения за това кое, как и в каква степен и последователност е необходимо веднага да се предприеме.

— Добре, съставете бързо проект. Ще се опитам да се свържа с премиер-министъра по телефона. Освен това искам утре някой да тръгне за Киото… Може и двама. Там живее ученият Фукухара. Той е млад, но когато се четат негови работи, става ясно, че е истински учен. Искам да изпратя писмо на този мъж, да му опиша ситуацията и да го помоля за сътрудничество. А под какъв предлог ще се срещнете с него, ще ви кажа утре. Учените в Токио се отличават с неумението си да обмислят и решават проблеми, обхващащи дългосрочни периоди. Те живеят ден за ден. За решаване на такива проблеми са по-подходящи учените от Киото.

— Фукухара — промърмори Юкинага. — Той се занимава със сравнителна история на цивилизацията. Вие отдавна ли го познавате?

— Никога не съм се срещал с него — старият отново глухо закашля. — Но ние един-два пъти си разменяхме писма. Смятам, че ще се разберем…

Сутринта Онодера, заедно с появилия се отнякъде на разсъмване Куниеда, тръгнаха за Киото, за да отнесат писмото на стария.

Притиснат от всички страни, Онодера стоеше в задушния и препълнен коридор на вагона. Когато преминаваха над реката Тенрю-гава, го обхвана тягостно чувство. Спомни си за Го, за срещата си с него преди една година пред чешмичката на гарата Яесугучи. Тогава започна всичко.

След това Го загина по най-горното течение на същата река.

Сега Онодера пътуваше за Киото, където неотдавна бе разговарял с приятелите си за смъртта на Го. Сърцето му болезнено се сви. Да, тогава те седяха на откритата тераса над Кама-гава… И изведнъж земята забуча и затанцува… А след това той нарочно изчезна „безследно“… Колко ли време бе изминало от този момент?… Тогава не можеше и да си помисли, че съществуването на Япония е под заплаха и че той ще се заеме с работата, която върши в момента. Сега е един от малкото хора, на които са известни съвършено секретни данни относно бъдещето на Япония… И той е смазан от тежестта на тайната, както и от постоянното очакване на бедата… Какво ли ще бъде „това“? — почти извика в себе си Онодера, изтривайки потта от лицето си. Какво ще е „това“ в края на краищата?

Киото беше почти възстановен след миналогодишното земетресение. Но в града цареше униние и пустота.

Намериха жилището на Фукухара, което се намираше в северната част на града. Стопанинът си беше в къщи. Той вече два дни не беше излизал, тъй като не се чувствуваше добре.

Ученият, който посрещна гостите, нямаше нито един бял косъм в гъстата си черна коса, а лицето му беше съвсем детско, въпреки че говореха, че е над петдесет години. Но има лица, на които много трудно може да се определи възрастта. Той няколко пъти прочете писмото на стария, поклати глава, след което изслуша Онодера и Куниеда, които описаха подробно положението на нещата, и произнесе само една дума:

— Кошмар.

И веднага излезе от гостната.