Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 日本沈没, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод от японски
- Елза Димитрова, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- MesserSchmidt (2009)
- Корекция
- didikot (2009)
- Разпознаване
- ?
Издание:
Сакьо Комацу. Потъването на Япония
Издателство „Отечество“, София, 1983
Превод от японски със съкращения: Елза Димитрова
Рецензенти: Васил Райков, Любомир Пеевски
Редактор: Асен Милчев
Художник: Николай Тодоров
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректор: Йорданка Некезова
История
- — Добавяне (сканиране: MesserSchmidt, редакция: Didikot)
6
В Кансай, където Онодера пристигна след дълго отсъствие, беше относително по-спокойно в сравнение с Токио. Преди да кацне в Итами, самолетът на Силите за самоотбрана направи кръг над Осака. Онодера почувствува някаква промяна в панорамата на града, който се разстилаше под тях. Но какви бяха тези изменения, той разбра след това, от разговора с брат си по пътя от крематориума в Нада, където оставиха тялото на майка им.
— Знаеш ли, мисля да си сменя работата — продума по-големият му брат. — В Кансай почти всички проектантски организации са прекъснали работа. Може и аз да остана без работа.
— Защо? — учуди се Онодера. — Нима поради земетресението в Канто са прекратени и строителните работи в Кансай?
— Ти не знаеш ли? Напоследък тук започна силно пропадане на почвата — Братът скръсти ръце на гърдите си. — Наистина, това не е отсега, но напоследък темпото се ускори. На някои места земната кора пропада с по два сантиметра, а на брега достига скорост десет сантиметра на ден.
— И какво смяташ да правиш? — попита Онодера.
— Загубихме мама и аз мисля да отида в Канада, където да работя по благоустройството на нефтодобивните райони в Манитоба. Възнамерявам да отида с цялото си семейство, но жена ми се колебае…
— Това е чудесна идея — почти извика Онодера, като сложи ръка върху ръката на брат си. — Кога приблизително смяташ да тръгнеш?
— От Канада искат колкото е възможно по-бързо. Но докато приключа със сегашните си работи, ще мине месец, а може и два. Мисля още следващата седмица да се заема малко по малко с подготовката.
— Колкото по-рано, толкова по-добре — каза Онодера, като стисна ръката на брат си. — Гледай да отидеш по-бързо, без да му мислиш много. Нека жена ти се опъва, но ти вземи семейството си и тръгвай…
— Лесно е да се говори, но вече съм на четиридесет години и да сменям работата си… — усмихна се братът, като с недоумение гледаше Онодера. — А ти защо толкова горещо настояваш?
— Защото Япония… — започна Онодера и млъкна.
За малко щеше да проговори, толкова много се зарадва, че близките му се готвят да заминат, и без да знаят, ще избегнат опасността. Но да разкаже за това на брат си, нямаше право…
Онодера отново погледна надолу. „Бягай, братко, бягай!“ — нещо се надигаше в гърдите му. Искаше му се да извика това с пълен глас. „Бягай както си! Япония потъва!… Но не просто потъва… До момента, в който ще изчезне под водата, ще станат страшни катаклизми… Ще се спасят само онези, на които страшно им провърви…“ Онодера се учуди, като усети в себе си такъв прилив на роднински чувства… С постъпването си в Института той се отдели и отдалечи от близките си, а когато започна да работи, това разстояние в пряк и преносен смисъл се увеличаваше все повече и повече. В Токио нямаше роднини. Приятелите се променяха. Едни се отиваха, други идваха. В младостта си човек се зашеметява от откриващите се пред него хоризонти, а и на тридесет години той все още търсеше промени. Онодера беше подхванат и завъртян от гигантски водовъртеж. Съдбата му беше такава, че в нея нямаше място за личен живот. С роднините си за цялото това време се бе видял само веднъж — когато умря баща му. Точно след седемдесет и пет дни по-големият му брат му изпрати неговата част от наследството — сто хиляди йени. Тези пари Онодера веднага върна обратно на майка си, като писа, че работи и вече нищо не му е нужно. И той наистина работеше. Един ден се потопяваше в студената морска бездна, друг ден летеше във въздуха, бореше се с двигателите и запълваше графиците с безкрайни диаграми според програмата на изследванията. Той си имаше работа с гигантския скален къс с дължина триста и седемдесет хиляди квадратни километра, с безкрайния океан и с огромния огнен змей, който се намираше под дъното му. По време на работа забравяше не само роднините си, но и себе си…
Сега, след като поговори с брат си, Онодера усети, че в него продължават да живеят силни роднински чувства. Той никога не си спомняше за сбиванията или пререканията в детските години, но това как брат му му бе помагал и защищавал… Брат му беше с десет години по-стар от него. Сестра им, средното дете в семейството, умря твърде рано… Много спомени имаше… Първият — как брат му го извади от една канавка, в която беше паднал… А после, късно вечерта, след празника в храма, брат му го занесе на гръб в къщи и той веднага заспа. По-късно брат му хващаше за него бръмбари, учеше го да лови риба с въдица, да прави модели на самолети… Когато брат му беше вече студент, Онодера помнеше с какво благоговение се взираше в книгите му, написани на японски и чужди езици… Сега всички тези спомени изведнъж нахлуха в главата на Онодера. Мъчително е да мълчиш, че не можеш да кажеш нито дума на родния си брат. А може би трябва да произнесе само съдбоносните думи: „Бягай, брат! С Япония е свършено!!“ Брат му ще бъде потресен и ще започне бързо да се подготвя за път. Жена му ще поиска обяснение и в мъката си той непременно ще проговори. А преди заминаването ще сподели това с някой свой много близък приятел или с най-надеждния от тези, които ще присъствуват на прощалната вечеря… А след това вероятно ще вземе със себе си някой свой подчинен, с когото е работил не една година. Тайната ще започне да се предава от уста на уста. А може би това няма да е толкова лошо?! Тогава хората сами ще заминават, ще се стремят да се спасяват… Защо да не трябва да го прави?
Но нали това не е негова тайна? Разгласяването й можеше да разстрои осъществяването на големия план… Това му послужи като някакво оправдание…
На Онодера и на ум не му идваше, че в момента спазваше древен закон: „Да се запази верността към дълга, дори и ако се пожертвуват роднините.“
Те обядваха в ресторант, който се намираше в района Хокушинчи, особено известен със своето саке. Онодера пи доста. Но защо ли никак не се почувствува пиян? После излязоха на улицата и се окъпаха в морето от светлина, която и тук беше по-малко от обикновено, тъй като икономията на електроенергия също си беше казала думата. Нали трябваше да подпомагат пострадалите от земетресението райони в Токио, а и в Осака добивът на електроенергия беше намалял поради пропадането на почвата. Но въпреки това в баровете кънтяха веселите гласове на хостесите, които посрещаха и изпровождаха клиентите.
Братът предложи да отидат на бар, а след това да преспят у тях, но Онодера отказа, тъй като трябваше рано сутринта да отлети за Токио. Бяха му резервирали място в хотела близо до летището.
— Съжалявам, че утре няма да мога да присъствувам на церемонията за получаване на праха — каза той на брат си. — Наистина, тежко ми е, но… Може би роднините отново ще започват да мърморят…
— Не се тревожи, разчитай на мен — успокои го брат му. — Но нали ще се върнеш отново…
— А… — издаде неопределен звук Онодера, който вече си мислеше за безкрайната и странна работа, която отново ще започне от утрешния ден. — Не зная още… Ще ти се обадя…
Братът извади от вътрешния джоб на сакото си дълъг и тесен плик и го подаде на Онодера:
— Тогава… Вземи това… Спомен от мама… Онодера взе плика. Нещо му беше заседнало в гърлото и го задушаваше, но не каза това, което го мъчеше:
— Братко, по-добре е да отидеш в Канада — повтори той развълнувано. — Непременно трябва да отидеш!…
— Чудак си ти! — засмя се брат му и като се обърна с гръб, тръгна напред, поспря се и през рамо попита:
— А ти как мислиш? Не е ли време да имаш семейство? Вече си на тридесет години…
Разделиха се пред входа на ресторанта. Единият тръгна в една посока, другият — в друга… Върху някакво здание бързо преминаха светещите букви на последните новини: „Изригване на кратера Хоей от вулкана Фуджи“.
Градът тънеше в ледения февруарски студ, от небето се сипеха снежинки, а на централната улица цареше обикновено вечерно оживление. Поток от коли. Банкети в ресторантите, където служители на фирми, търговци и спекуланти си почиваха. Някъде пийнала компания си пееше военна песничка. Млади хостеси, с разголени рамене, треперейки от студ, с писклив смях отговаряха на шегите на клиентите. С отмерена крачка мина мъж, облечен в хубаво палто.
По улицата претича сервитьорка, облечена в кимоно, като старателно придържаше краищата му. Цветарка, увита в шал, предлагаше цветя на минувачите. Премина и уличен певец, който носеше на гърба си китара.
Като крачеше в това стълпотворение под ледения, духащ отстрани вятър, Онодера изведнъж си спомни, че скоро е празникът на Вземане на вода от Февруарската кула на храма в Нара. Тази мисъл го накара да потръпне.
Животът си течеше както обикновено. Всяко живо същество с очакваше идването на пролетта. В този световъртеж всеки човек мислеше за утрешния ден. След суровата зима идва пролетта, разцъфтява сакурата[1], растат децата, настъпва новата учебна година. Чиновникът става началник, хостесата си намира покровител или се омъжва. В необратимия ход на времето хората обмислят своите скромни надежди, чакат смяната на годишните времена, размишляват за живота, оцветен от малки радости и размътен от тъга. Онодера сега се почувствува отделен със стъклена врата от целия този живот. Това не бе просто стена, а екран на смъртта. Ако се погледнеше животът откъм неговата страна, и в най-веселата сцена прозираше смъртта. По залятата със светлина улица крачат безброй чифтове обувки, а всеки чифт носеше живот… И отново една буца на тъга заседна в гърлото му: „Бягайте! Спасявайте се!“ — искаше му се да извика.
Измъчван от страх и с пиянското желание да закрещи, Онодера се хвана за главата. Като си пробиваше с неуверени крачки път през тълпата, той се блъсна в някого, който изпусна чантата си. Отвътре се посипаха всякакви дреболии.
— Извинете — Онодера се наведе да събира съдържанието на чантата. Като посегна да вземе червилото, той изгуби равновесие и едва не заби нос в асфалта. По чудо се удържа и приклекна.
— Онодера-сан — дочу над главата си глас.
— Какво?!
Видя върху асфалта пред себе си дамски обувки от черен лак, а над тях черни кадифени панталони. Издигаше поглед все по-нагоре и по-нагоре, докато почувствува, че нечия ръка се опря на рамото му.
— Колко ви търсих, Онодера-сан — каза развълнуван глас, — искам да говоря с вас…
Онодера с мъка повдигна замаяната си глава и видя прибрани на кок коси, мургаво сериозно лице и една усмивка.
Това беше Рейко Абе.